Цончо Родев
И стана ден (66)

1.

Вятърът, който бе духал цяла нощ, внезапно се усили. Виелицата удари в прозорците — ще речеш, бръскане с пясък. Бяно се досети — завалял бе сняг, но не мек и на парцали, както подобава на Малък Сечко, а ноемврийска суграшица. И „сливенският“ вършеше останалото…

С годините старият човек бе привикнал да спи все по-малко и по-малко, сякаш по-бързо се наспиваше. Но, изглежда, все поради годините той, като се наспеше, не бързаше да стане, а оставаше да си поблаженствува на топло под чергата. Как ли би се смаяла Яна, ако го зърнеше отнякъде? Зер на времето Бяно ставаше с петлите, „нищо че е нощ — казваше, — в една къща има какво да се свърши и на тъмно“. И се измъкваше от менсофата, дори и да му се спеше още. А сега… „Да — самооправдаваше се той, като че някой го обвиняваше, — ама тогаз беше пълна къща с челяд и работа колкото щеш. Сега за какъв дявол да станеш, колкото да броиш крачките от стена до стена в пустите стаи?“ И лежеше си той под чергата и както приляга на старостта, мисълта му се въртеше все около отколешни събития и хора. Или — както тази нощ например — в безмислени въпроси от рода на „А колко ли пъти досега се бе случвало вихрушка със суграшица да го събуди така, сякаш метла шиба по джамовете?“

Разговаряше тъй сам със себе си старият човек, когато един звук, който не идеше от вятъра и снежните кристали, го накара да наостри уши. Не можеше да се е излъгал: който седемдесет и пет години е привиквал с шумовете на къщата, нямаше как да не познае приглушеното хлопване на дворната порта. Бяно Абаджи продължи да се услушва. И наистина не мина много, когато някъде около началото на стълбата някой подвикна полугласно:

— Дядо!… Чуваш ли ме, дядо?…

Той отмахна топлата завивка и открехна вратата.

— Кой е? — попита в тъмното.

— Шшшшт! — беше предупредителният отговор. — Аз съм, дядо, Стефан.

— Стефан? Що щеш по нощите бе, момче? Хайде, идвай да ми кажеш.

Кратко замълчаване — внукът съобразяваше нещо. И после:

— Не съм сам, дядо…

— Колкото и да сте, добре сте дошли. Ама ако са чужди хора, изчакайте за минутка, да се туря малко в ред.

Бяно разрови пепелта в баджата, за да извади отгоре тлеещите въглени, хвърли съчки и дърва, запали и две борини за светлик. Сетне се облече набързо и пооправи чергите на менсофата.

— Готово! — извика подир това през вратата. — Заповядайте!

Стълбата заскърца от нетърпеливи стъпки — кой ще ти е търпелив в таквоз вълче време! — и в одаята влязоха трима мъже в ямурлуци. Или трима Дядо Коледовци, рече си старецът, тъй като от тях не се виждаше нищо — така бяха побелели дрехите и лицата им от снега, а мустаците им напомняха ледени шушулки, провиснали от някой покрив.

Стефан чинно му целуна ръка. Да беше друго време, Бяно навярно щеше да го посмъмри за това скитане по нощите, но сега изобщо не отвори уста — не само защото искаше да му спести притеснението пред чуждите хора, но и си даде сметка, че внукът беше още дете само в неговите очи, ала иначе бе избуял левент, с повече от половин глава над него, преминал и през „школото“ на турските зандани, идеше някак неуместно на такъв юнак да дириш сметка за закъснението. Докато премисляше това, също и двамата гости почтително долепиха вкочанени устни о десницата му.

— Познаваш ги, дядо — препоръча ги Стефан. — Не са ябанджии, а…

— Не ми казвай! — прекъсна го Бяно Абаджи. — Хайде да изчакаме да се размразят, пък тогаз да видим познати ли ми са наистина или не.

Тримата отмахнаха обледенените ямурлуци, заразтриваха ръце и заподскачаха около огъня. Старият човек уж се помайваше да им пришета едно-друго, пък иначе оглеждаше изпод мигли гостите. Бяха здравеняци от ония, за които се казва, че „и камък да стиснат — вода ще пусне“, и двамата бяха в дрехи на селяни-северняци, но до тук свършваха всички прилики помежду им. Единият беше висок хубавец, тънък и строен, дълголик, с бръснато лице и каврък мустаци — малки, но си личеше, че за тях се полагат големи грижи. Другият беше негова пълна противоположност. Набит и разтъртен (така казваха тогава на масивен), с възкъси крака и разкрачена стойка на балканджия, за чертите на лицето му не можеха да се кажат нито две думи, защото изобщо не се виждаха — цялото то бе обрасло с нещо като гъста козина, само две хищни очи святкаха по средата му.

— Комай се наемам да ви разпозная — каза Бяно. — За тогова юначага нямам никакво колебание: Стоил войвода аз ще различа и на този, и на онзи свят… — кратко изхихикване, — само дето не си пожелавам да го сънувам. Виж, за негова милост щях да се затрудня, ако не помнех отец Тодор отпреди запопването му. Също и Тодор беше такъв, че като излезеше на хорото, половината момински сърца аха-аха да се пръснат. Ти си негов син, нали? Е, щом до тука улучих, нататък е по-лесно. Димитър Поптодоров не си, него срещам чат-пат из Сливен и го зная. Излиза, че ще да си Георги Поптодоров, брат му, що се изсели с дядо попови в Русчук.

Кой знае защо, тримата се разсмяха.

— Правя ви „евалла“ на добрите очи и на здравата памет, господин Силдаров. — По-хубавият от гостите придружи думите си с едно майтапско темане. — Наистина съм Георги, синът на поп Тодор. Само за едно не уцелихте, но за него никой не може да ви обвини. За разлика от брат ми, аз не се зова Поптодоров, а Икономов. Зер нали дядо поп бе въздигнат в иконом.

Бяно Абаджи помълча малко. После, уж зает да дооправи облеклото си, рече някак равно-равно:

— То комай бих се наел да позная и причината, що ви е довела отново в нашия Сливен, ама нейсе…

— Ти невям гледаш с укор на святата им длъжност, дядо? — ропна се насреща му внукът. — Или възнамерението да се пропъди мрака над тази горка земя ти се вижда дребна цел?

— Напразно се горещиш, Стефане — все така миролюбиво продължи старият човек. — Ако на тебе мракът и нощта са ти дотежали от двайсет години, на мене — от седемдесет и пет. Но може ли да съмне, без да е имало нощ?

— Какво означават думите ти?

— Само това, че погрешно и, хм, прибързано ме съдиш. А що се отнася до длъжността на тези юнаци… Единственото, което бих ги посъветвал, е да работят умно, без припряност, търпеливо. По-стари люде от мене са казвали: „С търпение и вода в мрежа се носи.“ — Бяно махна с ръка, сякаш даваше знак, че това пререкание не му е по сърце. — Вие се размразете, момчета, пък аз ще прескоча до хашевото. Няма да ви е излишно да турите нещо на езика си, нали?

— Иска ли питане, дядо? — отговори за тримата Стоил. — След като сме бъхтали друма чак от Беброво^[1] до тука, и то в таквази нощ…

— За ваш късмет имам малко тархана. С нея хем ще ви нахраня, хем ще ви сгрея и отвътре.

— Ох, ох, ох! — облиза се Георги Икономов. — Откога ми е зажъдняла душицата за сливенска тархана!… — После продължи сериозно: — Само дано не се проточи работата, господин Силдаров. Щото имаме към вас молба за нещо, дето трябва да се свърши още на разсъмване за да не изпуснем един човек. Впрочем да познавате Нено Господинов? Или Нено Брадата, както му думат сливналии?

— Не е ли един бахчеванджия на самия край на Клуцохор?

— Същият. Ще ви помолим да го навестите преди да е търтил нанякъде и да го приканите тук. Трябва ни за важна разговорка.

Старият човек не каза нищо. Запали газената лампа и, докато мислено благославяше Руска, която му бе подарила тарханата, с нея в ръка отиде да готви в хашевото. Уж не се забави много, но като се върна в одаята с уханната купа в едната ръка и дървени лъжици в другата, завари странна гледка — тримата млади мъже се бяха натъркаляли на менсофата и хъркаха юнашки. Бяно се поколеба, сетне се покашля предупредително. Както и можеше да се очаква, пръв — и веднага — се събуди Стоил.

— Вдигни и двамата сънльовци — каза му Бяно Абаджи. — Тарханата не струва, когато изстине.

Не мина много и четиримата, всеки с дървена лъжица в ръка, бяха вече около софрата, а в средата й — купата с димящата тархана. Бяно прочете някаква кратичка молитва и се прекръсти, гостите нетърпеливо последваха примера му, после четирите лъжици едновременно се потопиха в гъстата течност, обилно ошарена със залъци хляб и натрошено сирене. След втората, най-много след третата хапка стопанинът се отдръпна за малко, за да постъкне огъня в баджата. Но когато седна пак на скемлето си, с изненада видя, че купата, която събираше навярно един средно голям бакър, не само бе напълно празна, но сякаш бе и изблизана. А тримата гузно извръщаха погледи настрана.

— Нека да ви е наздраве — пожела им старият човек. — Да караме нататък, а? Ей на̀, хемен-хемен се е развиделяло. Докато отида до последната къща на Клуцохор, съвсем ще съмне. Що да река на Нено?

— Да си размърда дирника и да дойде начаса тук! — избърза Георги Икономов. — Това е!

— Аз ли го привиквам, или…?

— Не, дядо — каза Стоил войвода. — Речи му само моето име и толкоз. — И веднага се поправи: — Не, и още нещо. Нека този гявол Нено да си остави карагьозчилъците в къщи при булката, а тук да дойде разсъдлив и грижовен като кадия по давия, както е думата.

Бяно бе очаквал, че името на Стоил ще накара Нено Господинов „да си размърда дирника“, ама чак такова престараване го изненада. Нено не само мигом заряза всичко друго, но и през целия път към Кафтанджийската махала подтичваше като пале пред стария човек. Също и поведението му в дома на Силдаровците не беше от познатите тертипи. Направо без поздрав той така буйно прегърна поред Стоил и Георги Икономов, че ребрата им изпукаха, но на Стефан едва-едва подаде ръка. Защо? — запита се Бяно Абаджи. — Пренебрежение към младостта на Стефан ли беше това? Или своеобразно спазване на чинопочитанието?

Той още си задаваше тези въпроси, когато четиримата се разположиха на скемлетата около вече празната софра.

— Да ви оставя ли сами, момчета?

— Не, господин Силдаров — отговори Георги Икономов. — Още от времето, когато се срещахме под този покрив с Дякона, царство му небесно, ние ви имаме за един от нашите. И нямаме що да крием от вас.

Бяно поблагодари с кимване за доброто слово, ала иначе благоразумно реши, че „жабата не бива да вдига крак като вола.“, та седна по турски на миндера наблизо до прозореца. А оттатък разговорът вече започваше, както се казва, по кестермето — без какъвто и да е увод Георги поиска Нено да докладва (тази дума употреби: да докладва) какво е положението с комитета в Сливен и каква е готовността за въстание. Нено Брадата вероятно наистина бе оставил карагьозчилъците си в къщи, защото заговори по същия начин:

— Щом искате да знаете истината, ще ви я кажа със съвсем прости думи. В Сливен няма комитет. Няма и каква да е готовност за въстание.

— Как така?! — ахнаха в един глас двамата гости от далече.

— Ами ей тъй на̀ — разпери късите си ръце Нено. — Комитетът легна болен още със заптисването на Атанас Узунов и другите през седемдесет и трета и още не се е кошколандисал. А като няма комитет, няма и подготовка за въстание. Иначе все си псуваме султана, ама…

— Хубава работа! — изпъшка Стоил. — Щом в Сливен е така, то…

— Наистина в Сливен е така, войводо. Удариха ни тежко и есенес, когато стана буната в Железник. Издайство ли имаше, някакъв списък ли докопаха гаджалите, ала напълниха зандана все с посветени на делото люде. На̀, негова милост — Нено посочи с брада към младия Стефан, — също и той опита и въшките на хапуса, и тоягата на катилина Али Байрактар. — Кратко замълчаване. — Аз все пак ще река едно „слава Богу“, загдето нито един от нашите юнаци не се уплаши и не се разбъбри, иначе сега моята Еленка щеше да получава писъмца от Диарбекир…

— А по селата? — осведоми се Георги. — По равнината към Ени Заара? И още повече нагоре в Балкана?

— Същата работа, че и по-зле. То нали знаете турската: „Анасъ̀ не исе, данасъда о-дур.“^[2]

Бяно прецени, че за сигурността на тези млади хора не е лошо да надникне по двора и навън на улицата, та незабелязано излезе от одаята. Не му се мярна нищо тревожно; вихрушката, която продължаваше да смита ледените кристалчета от скована земя и да ги шиба насам-натам, бе прибрала сливналии по дюкяните или на топло в къщите, та жива душа не се забелязваше. Той се прибра в одаята и седна на предишното си място. А в това време разговорът бе избързал напред.

— Няма как — мрачно говореше Георги Икономов. — И ние като кучето ще трябва да скачаме според тоягата. Докато дойдат истинските апостоли, определени за вашия революционен окръг, наша длъжност ще е да вдигнем болника от одъра и да го поставим поне до толкоз на крака, както е било преди седемдесет и трета. Затова ще разчитаме най-много на тебе, Нено, и на другите верни люде, с които ти ще ни свържеш. Нека разгласят на всички роби, които не желаят повече да търпят робската верига, че ние със Стоил, други двама роби, дето…

— Не! — остро, почти гневно го прекъсна Стоил. И повтори: — Не!

Всички го погледнаха смаяно.

— Какво „не“, войводо? — плахо попита Стефан.

— Аз не съм и никога не съм бил рая, роб, а само свободен човек — каза Стоил. — Заради тази свобода още от ей толчав се главих овчар — нали и бай Панайот говори, че в Българско само хайдутите и овчарите могат да назоват сами себе си свободни люде?^[3] Все за същото по-подир хванах „лявото“ и станах хайдутин — да се чувствувам свободен и да дарувам ако не свобода, то поне закрила на роба-българин. А сега знам, че съм се обрекъл на гибел, но желая да умра все като свободен човек. Туй нека да се знае от всекиго!

— Добре, нека да бъде на твоето — каза след известно мълчание Георги Икономов. — Нека се разгласи на робите, че двама свободни българи са дошли да ги поведат за свобода или за смърт юнашка…

Бяно Абаджи отново излезе от одаята — думите на Стоил го бяха развълнували, та изпита желание да ги премисли в самота. За да даде работа на ръцете си, той се залови да свари кафета, а иначе отпусна ума си в посоката, която бе очертал страховитият по образ войвода. Дали пък — о, Боже! — този сладък сън, наречен свобода, може и да се сбъдне? И ще доживее ли той, старият Бяно, някога да каже със Стоиловата дръзка гордост „Аз съм свободен човек!“?

Поднесе кафетата. Четиримата в одаята му поблагодариха с разсеяно кимване, ала не прекъснаха разговора си.

— Трябва да имаме „едно на ум“ — казваше Стоил, — че наши верни ратници са известни на конака. И че усети ли се раздвижване на лизнатите — така по онова време наричаха онези, които са посветени в делото за свобода, — полицията първом тях ще хвърли в хапуса. Туй не бива да се допусне. Не само защото ще са ни нужни като войници. Ала през есента те не са сторили издайство, едно, че са издържали на лобута, и второ, че са нямали какво да издават. Ако обаче за нещастие утре някой се разприказва, всичко ще се разплете.

— Какво предлагаш, Стоиле? — запита Георги. — Да ги проводим някъде вън от Сливен, също не е добре. Гъжвалиите не са слепи, ще го забележат. Пък и ще се лишим от сигурни работници за делото.

— Върти ми се друг кроеж в главата. — Войводата свали за малко плоското си калпаче и се почеса замислено по тила. — На тайно място в Балкана да направим скривалище и в него да струпаме храна, оръжие, дрехи и друго, щото е необходимо за няколко седмици живот. Усетим ли, че конашките копои са надушили дирята ни, застрашените войници да не чакат със скръстени ръце орисията си, ами да ударят нагоре и там да изтърпят до часа, когато ще развеем знамето на свободата.

„Виж го ти него! — възхити се в себе си Бяно. — Ако му гледаш образа, ще го помислиш за някакъв звяр от гората, който не може да разсъждава по-далеч от «гладен съм — трябва да убия нещо, за да се наям» и толкоз. А той… Първо, разсъжденията му за свободата. И за нежеланието му да се признае, че кога да е е бил рая, роб. Сега, това пък за скривалището в Стара планина. Да не повярваш, но този човек знае да мисли. И то да мисли със седмици и месеци напред, да крои планове, пред които ти иде да свалиш калпак…“

Като си каза това, старият човек се залови да сравнява четиримата, които продължаваха да разговарят и да спорят вече с филджани в ръце.

Сякаш най-високо той поставяше Стоил… наспроти физиономията му на дивак от времето, когато човекът едва-едва се е изправял на задните си крака. Защото войводата съчетаваше разностранни качества. Осъзнал бе нуждата за свобода, но „свобода“ за него не беше гол призив (думата „лозунг“ още не бе позната в Сливен) за подпалване буйността на младоците, а дълбока необходимост за самия него, заради която той с готовност приемаше да се принесе в доброволна жертва. А иначе не палеше другите, както не палеше и себе си с празно бабаитство. Стоил мислеше и съобразяваше, като не пропущаше всяко възможно „ако“. На това място Бяно си каза, че ако войводата бе роден в друга страна и бе получил друго образование, а не овчарлъка и хайдутството, може би от него щеше да излезе такъв пълководец, който да мери ръст с Наполеон, Суворов или Молтке…

Сина на поп Тодор природата бе направила в друг калъп, не в Стоиловия. Кой го знае какъв би бил в работа или в битка, ала той създаваше повече впечатление на един от онези герои с красиво лице и ярки думи на устата, предназначението на които е с един жест, с едно слово да поведат хилядите подир себе си… обаче като ги поведат, едва тогава да захванат да размислят по кой друм да ги отведат и що да вършат. Храбростта на такива хора просто сияе около главите им, както е думата, с ръка да я пипнеш, а случиш ли се наблизо — не можеш да не се заразиш от нея. Но това беше храброст на безразсъдно смел кавалерист, който в битката може да извърши пробив в най-трудното място, ала не и да състави план как да се спечели цялото сражение.

Нено Господинов стоеше по-близо до Георги, отколкото до Стоил. Да, стоеше наблизо, но не беше като втори отпечатък на Георги. Човек на лесната възбуда и на въодушевлението като постоянно състояние, Нено навярно би бил много подходящ да извърши юначество като на герой от приказките, но до тук свършваше приликата му с Георги Икономов. Защото Георги бе роден за водач, докато Нено навярно не би сполучил да подкара и едно магаре след себе си. Имаше нещо — как го бе нарекъл Стоил? — нещо карагьозчийско в себе си, което го правеше смешльо и лаладжия, не и вожд.

А Стефан? Тъй както разговаряше сам със себе си, старият човек махна с ръка — Стефан може вече да бе насадил рехави мустаци на горната си устна, но всъщност си беше все още момче, което пикае на лапад. Видял най-дивашкото лице на тиранията още в невръстното детство, той бе отраснал с едничката мисъл за мъст. А по-късно под влияние на „лизнатите“, се бе изпълнил до краен предел и с отечестволюбив възторг. И в края на краищата — поне до този момент — се бе превърнал в една невъобразима смес от необуздана отмъстителност (от онази, която в даден случай може да доведе човека до зверска жестокост) и жарка въодушевеност (тя пък от онези, дето понякога създават мъченици за вяра или народност), обилно подправена с още момчешка недозрялост, желание за саможертва и жажда за действие, което обаче често върви преди обмисленото решение и трезвата преценка.

— Какво, какво? — стресна се старият човек, като по-скоро усети, отколкото чу, че се обърнаха за нещо към него. — Бях се унесъл… Повторете, ради Бога…

— Свършихме за днес, дядо — каза Стефан. — И те попитах дали двамата ни гости, дошли отдалече, могат до довечера да останат при тебе. Мръкне ли, бай Нено ще ги вземе при себе си.

— А, защо до довечера? — вдигна рамене Бяно Абаджи. — Могат да останат, колкото си искат.

— Благодарим, но ще отидем у Нено, господин Силдаров — не прие за двамата Георги Икономов. — Не се засягайте, но самата ни работа го изисква. Ще се срещаме денем и нощем с хора от нашето поколение — е, нали разбирате, при Брадата туй няма да прави толкоз впечатление, докато тук…

— А има ли там сигурно укритие?

— Охо! И още какво! — изперчи се Нено. — Щом го е оценил навремето сам Дякона…

Не спориха повече. След малко Бяно Абаджи изпроводи до улицата внука Стефан и Нено Брадата. Като спазваше правилата на подмолната дейност, той първо огледа околността и едва тогава ги пропусна да минат. А те пък си тръгнаха, като дори забравиха да се сбогуват с него…

Бяно се върна в одаята и отново зяпна от удивление. Само за няколкото минути, в които бе отсъствувал, двамата „ябанджии“ бяха сварили не само да се опънат отново на менсофата, но и да заспят. Старецът поклати многозначително бялата си глава, после грижовно наметна една черга върху гостите си.