Цончо Родев
И стана ден (72)

7.

Вече четвърти ден валеше и небето бе слязло толкова ниско, че Бармук баир едва се виждаше до средата. Какво ли го бе прихванало Хайдар бей, че беше избрал баш днеска, за да свика събрание на по-първите правоверни на Сливен?

— Херъд анцем^[1]! — изруга Хюсеин бей, като вдигна яката на шинела си; той беше мюсюлманин по вяра и европеец по дух, но ругаеше винаги на родния си арменски език. А ругатнята не беше нито против дъжда (напротив — този равен дъждец обещаваше добър берекет), нито срещу поканата на мютесарифа (в края на краищата „службата си е служба“). Колкото и да е странно, с нея Хюсеин даваше глас на негодуванието си, че го бяха направили миралай, пък длъжността на миралай го задължаваше да носи униформа, което от своя страна му пречеше в калпаво време като днешното да отвори чадър над главата си…

Трябва да беше позакъснял дори и за османските разбирания за точност, защото като влезе в работната одая на управителя на санджака, там бяха свършили сърбането на кафетата и встъпителните безцелни лакърдии и разговорът бе стигнал до същината си. Хюсеин поздрави от вратата, сетне зае едно свободно място на миндерлика, който опасваше стаята от три страни. Икиндия беше още далече, но поради сиво-сините облаци, надвиснали над Сливен, в одаята цареше полумрак. Когато приспособи очите си, Хюсеин бей разпозна не само мютесарифа, но още Мустафа ага, кадията (потурченият арменец в себе си също го наричаше Келеш Осман), бьолюкбашията Али Байрактар Топчи, че и един представител на религията — Салих ходжа, който беше и главен преподавател в медресето. Някак не на място в тази компания беше Халис бей; като се смееше в себе си, Хюсеин си рече, че този своенравен внук на нявгашния господар на Сливен Тахир ага сигурно е изпаднал в грешка, като е помислил, че Хайдар бей устройва пищно ракъ̀-кефи… Едва като огледа събеседниците, миралаят се заслуша и в приказките.

— Можем ли да имаме вяра в тази депеша на Портата, ефендилер? — попита Салих ходжа. — Аз, аллах ми е свидетел, не съм усетил никакво раздвижване на раята. Алъш-веришът и занаятите си вървят, хората трупат пари, по нищо не личи да…

— Как ще го усетиш, раздвижването? — озъби се насреща му мюдюринът Мустафа. — През стените на медресето ли?

— А ти пък как го усети? — не му остана длъжен Халис бей, като не пропусна да вложи обичайния присмех в гласа си. — Може да ти се е разлюляла земята под нозете? А? Но след коя ичкия, ага?

Хайдар бей плесна два-три пъти предупредително с ръце:

— Ефендилер, ефендилер, не превръщайте събранието в майтапчийско наддумване. Работата е сериозна и не търпи празнословия.

— Анджък това питам, бей — продължи по свойствения си безгрижен начин Халис. — Ако изключим депешата от Стамбул, какво сериозно видя на работата? Също и ти, Мустафа ага?

— Позволи аз да му отговоря, мютесариф ефенди — предложи Али Байрактар. И като получи потвърждение, продължи: — Палерът в града свърши преди месец, сега се харчи и най-простият барут, и то не на драмове, а на оки. Олово не може да се намери и за цяр.

— Е, ще се ядат зайци — продължи да се присмива Халис бей.

— Кажи им, кажи им — подшушна уж полугласно Мустафа ага, ала всички чуха подканянето му. — Кажи им, да им запушиш устата!

Бьолюкбашията пое дъх и каза отчетливо:

— Зайците са вече в Балкана, ефендилер. Скитосва по Карандила някаква шайка българи, обаче не са обирници по друмищата, съвсем друга порода са. Отбягват срещи и със свои, и с правоверни и явно се готвят за бая̀ по-голяма работа.

Съобщението беше наистина важно и има̀ такова действие, сякаш в одаята бе избухнала бомба. Хюсеин бей използува, че всички заговориха в един глас и поиска да види депешата, за която се приказваше. Мютесарифът му я подаде. Високата порта предупреждаваше всички вилаети, санджаци и гарнизони, че сред българското население на полуострова се забелязва оживление и по данни на Черния кабинет^[2] в подготовка е въстание с незапомнени размери; да се вземат мерки за… и т.н; Докато Хюсеин още я четеше, мюдюринът изтрещя и втора бомба:

— Аз пък имам сигурни сведения от мои доносници, че Сливен е избран за един от центровете на буната. И са се промъкнали тук хора от Влашко, които вече подстрекават населението за вътрешна война.

Одаята вече не жужеше, а направо трещеше от развълнуван говор.

Хюсеин бей извади папироса и с бавни движения я запали — умът му бе съвсем другаде. Той имаше доста приятели между по-образованите българи в Сливен и сега, като се връщаше мислено към последните си срещи с тях, действително със задна дата съзираше някакво по-особено напрежение в тях. Е, не във всички, с които дружеше, разбира се. Но например в учителя Михаил Икономов, в „колегата“ Боян Боянов, в някои по-тежки търговци като Миркович или сина на Добри Желязков… Само като си представи, че при някакви контрамерки тези мъже биха увиснали на Старата круша, Хюсеин неволно потрепери. И решението му дойде от само себе си, без премисляне — той трябваше, длъжен беше да предупреди по някакъв начин сливналиите-българи, че тайните им не са чак толкова тайни и че властта е в дирите им.

— Какво ти е, бей? — прекъсна мислите му мютесарифът. — Видях те да трепериш. Пък и това твое закъснение… Да не си нещо болен?

Една светкавична мисъл озари съзнанието на Хюсеин — той прозря по какъв начин можеше да изпълни току-що родилото се решение.

— Наистина нещо ме тресе, мютесариф ефенди. От този проклет дъжд ще е — комай трети ден не съм се видял със сухи крака.

— Не гледай небрежно на това, бей. Таквиз уж невинни простуди най-големи бели правят, това да го знаеш от мене.

— Ще послушам съвета ти, Хайдар бей. Ще се посъветвам с хекимин, пък ако се налага, ще остана и два-три дни под юргана… А може и…

Той видя, че мютесарифът бе престанал да го слуша и не довърши. Затова пък с удвоено внимание се заслуша в продължението на разговора.

Умуваха много и в края на краищата стигнаха до две неща. Али Байрактар да поведе голяма потеря, за да разгроми тази чета в Балкана, преди още тя да е сторила някакви по-съществени зулуми. А мюдюринът Мустафа ага да вдигне на крак всичките си шпиони, ако е нужно — и нови продажни души да купи, но час по-скоро да разбере изтънко онова, което се подготвяше в града и казата и по възможност да тури ръка на подстрекателите от Влашко.

— Разгромяването на тайфата го имайте за свършена работа — самомнително обеща бьолюкбашията Али. — В нашия Балкан знам всяка пътечка и всяко кайначе — птички да станат, пак няма да ми се изплъзнат.

Повярваха му. Нали някога с покойния си брат е разбойничествувал цели години по тези места, сигур ще познава планината като петте си пръста и ще знае къде да заложи пусия и къде да преследва до дупка хайдуците, като не им дава нито хляб да си набавят, нито вода да пият.

— Отсега смятай, че съм им теглил присъдата — подкрепи го Келеш Осман.

Сякаш да не остане назад от Али, Мустафа ага също се похвали:

— Обещавам да свърша и аз моя дял от работата, ефендилер. Имам вярно ухо измежду самите комити; използувам го само от дъжд на вятър, за да не се усъмнят в него, но щом сега се споразумяхме, че работата е сериозна, ще го смушкам с махмузите да действува. И вярвам, няма да мине и неделя, когато главните размирници или ще висят на Старата круша, или главите им ще стърчат на колове тук, пред конака.

— Възгеч бе, Мустафа! — изкиска се Халис бей. — Ти както се изсили, ще изкараш, че имаш човек и в техния — как му викаха? — централен комитет… Хич ти, ако си прав, защо досега не си спипал тези де, главните хаирсъзи?

— Ще ти кажа само едно име, Халис бей, и ще си глътнеш всичките подигравки… и дано да се задавиш в тях — гневно му отговори Мустафа ага. — Какво ще кажеш например за…

Превърнат целия в слух, Хюсеин се наведе напред, за да не изпусне името. Но Хайдар бей го превари и с едно повелително вдигане на ръката запуши устата на мюдюрина. Сетне го смъмри незлобливо:

— Хайде холан, ага, наистина ли ще назовеш името на най-скрития си шпионин? Не че имам недоверие в когото и да било в тази одая, Мустафа ага, ала, запомни го от мене: тайна може да съществува само между двама души. И в случая ще бъдем само ти и аз, ясно ли е? Санким един-единствен измежду нас довечера, докато лежи изморен в прегръдките на жена си, ей така, от съклет да изпусне името и на̀ — утре ще го знае целият град. — И се облегна назад. — Е, що, да ставаме, а?

Започнаха да се надигат от миндера, когато Салих ходжа се пресегна, взе от лавицата подвързания с черна кожа Коран на мютесарифа, порови се в страниците и прочете високо:

— „Прочее, утвърдете ония, които вярват. Аз ще хвърля ужас в сърцата на невярващите. Следователно отрежи техните глави и краищата на техните пръсти. Това те ще пострадат, защото са се противили на Бога и на неговия Пророк…“^[3].

Тези бяха заключителните думи на днешното събрание в конака.

* * *

Хюсеин бей имаше служебно жилище във фабриката, но освен него държеше под наем и един кат от къща в Айше Хатун махала; беше хубава стара бейска къща, притежание на обеднели наследници, които с удоволствие припечелваха щедрата плата на скромния си и чист — телесно и нравствено — наемател. Едва миралаят се бе върнал в това, частното си жилище и бе сколасал да се поизмие, да се преоблече в нощна риза и да се мушне под юргана, когато заптието, което той шумно и с показ проводи за доктор Планински, пристигна, като водеше със себе си и лекаря. Хюсеин освободи заптието, после търпеливо се остави в ръцете на Начо Планински и безропотно понесе всичките му там докторски термометри, причуквания, прислушвания, надничане в гърлото и прочие. И с удоволствие забеляза как накрая лекарят смутено сви рамене:

— Медицинската наука, доколкото аз я представлявам, не открива никакво болестно състояние, бей — каза той на български, като знаеше, че миралаят вече достатъчно добре владее този език. — Вероятно се касае до обикновена простуда (то в този неспирен дъжд коя ли жива твар не е простудена?), която, Слава Богу, не е засегнала вътрешните органи.

Мнимият болен се постара да произнесе загрижено:

— Но все пак мен ме втресе, докторе…

— Вместо да ви тъпча с излишни церове, ще си позволя да ви препоръчам нещо, което са правили още бабите ни и бабите на нашите баби. Да сложите в един леген толкова гореща вода, колкото можете да издържите. Разтворете във водата морска сол и хардал. И си натопете краката. А когато хубаво се натоплите, че чак капки пот да избият на челото ви, увийте се с юргана и метнете и едно халище отгоре. Стойте така, докато се изпотите, и сетне се преоблечете. Направите ли това няколко пъти, простудата ще е отлетяла през комина. Пък ако, недай Боже, това лечение не успее, тогава ще мислим за други илачи. — Лекарят бавно прибираше в неизбежната докторска чанта слушалката и другите си съоръжения. — Впрочем беше излишно да ви казвам за хардала и солта, бей. Това аз ще обясня на хазяите ви. Вас само ще помоля да доливате вряла вода така, че през цялото време да е на границата на търпимостта ви.

Благословено да беше това допълнение на Планински! Защото благодарение на него Хюсеин бей си спомни за хазяите си, които сега положително слухтяха отнякъде. И които също така положително знаеха и турски, и български по-добре от него, арменеца.

Той размисли няколко секунди, после, призовавайки на помощ всичките си възможности за преструване, изигра унесеност и изрече тихо:

— Je crains que mon mal ce n’est pas une maladie quelconque. C’est mon âme qui est en violence.^[4]

Беят с цялото си сърце се надяваше, че този лекар, получил образованието си все пак само в Букурещ, но имал за учители едни от най-добрите медици на Европа, може би ще знае френски. И не се излъга — доктор Планински с лекота му отговори на същия език:

— Avez-vous raison de vous sentir en danger ou bien au moins de vous émouvoir, de vous bouleverser?^[5]

От тук нататък разговорът съвсем естествено продължи на френски:

— Hélas!^[6] — Въздишка, от която подслушващите хазяи би трябвало да се разплачат. — Може ли да има нормално човешко същество, когато заплаха, по-страшна и от чума, е надвиснала над негови себеподобни?

— Да си призная, не ви разбирам добре, бей…

Въздишка, по-жалостива и от предишната.

— Да знаете само на какви ужаси се наслушах днес, докторе! Можете ли да си представите — в конака са убедени, че тук, в Сливен, а впрочем и в почти целия полуостров, се подготвя кърваво въстание за освобождаване на вас, българите. — Както беше примижал в привидна полусвяст, той видя как лекарят се вдърви и почти престана да диша. — И властта, разбира се, съвсем не е с намерение да остане със скръстени ръце…

Беше нужно малко време, за да може Планински най-сетне да проговори с такъв глас, сякаш имаше налепен пясък по гърлото:

— Да, страшно! И какви са намеренията им, monsieur le colonel?^[7]

— Азиатски, разбира се. Какво друго бихте очаквали от хора като Хасан ага или Али Байрактар Топчи?

И все така като в унес, Хюсеин бей разказа всичко, което преди час бе чул в конака. И подчерта онова, което не бе чул — името на човека, който бе в революционния комитет, а служеше на поробителите.

… Когато малко по-късно доктор Планински си тръгна със залитащи стъпки, хазяите на миралая дотичаха при него. И жената заломоти бързо през яшмака си:

— Зная точно как се вади настинка с гореща вода, хардал и морска сол, бей. Само имай малко търпение — старата Фатма ей сегичка ще приготви легена…

— Нищо недей да приготвяш, добра жено. — Той се изсмя звучно. — Хекимите служат за това, хората да ги слушат, пък сетне, ако искат още да се порадват на живота да правят точно обратното. Оставете ме, мили хора. Аз ще се излекувам не така, както е лекувала бабата на Начо Планински, а според чалъма на моята баба…

И когато остана сам, спусна нозе от одъра, надяна на бос крак плъстените си емении с вирнатите носове, извади от долапчето тумбеста кристална чаша и бутилка истинско „Курвоазие“^[8], сипа си цели три пръста и ги изпи на бавни глътки, като шляпаше из стаята и си тананикаше песничка, в която се разказваше, че на моста в Авиньон хората танцуват.

Отдавна, отдавна Хюсеин бей не се бе чувствувал така щастлив, както в този ден, когато уж божем го тръшкаше зла простуда…