Цончо Родев
И стана ден (64)

12.

Новината за задържането на Стефан извървя твърде бавно пътя до Барите. Специално до ушите на Бяно Абаджи тя стигна едва в събота надвечер; донесе я съседът му Никола Хайверя, който имаше тепавица малко по-надолу по реката. „Хайде, хайде, Никола — поощри го Бяно, когато го видя как се гърчи, — не прави такава муцуна. Таквиз злочестия от край време са привични за рода ни, та ние сме свикнали с тях и те с нас.“ Но когато го изпрати, престореното му безгрижие сякаш също се отдалечи със стъпките на Хайверя и Бяно се превърна в онова, което всъщност беше — стар и поуморен човек, изпълнен с грижа за внука си. Той запали любимата си луличка, ингилизката, приседна край сергията и дълго, цели часове не помръдна. В побелялата му глава се тълпяха и боричкаха какви ли не мисли, често пъти съвсем противоречиви. Казваше си например, че това, Стефановото, не можеше да не се случи, то сякаш бе предопределено ако не от самото му рождение, то поне от най-най-ранното му детство, когато стоеше пред набучената на кол глава на родата си Георги Трънкин, плачеше, та се късаше, но в същото време и се заканваше, че един ден ще сваля глави за отмъщение. А в следващия момент ни в клин, ни в ръкав се зазяпваше в надникналата някъде над Катъгово луна, кръгла като пита кашкавал, и си говореше съвсем сериозно: „Всички я наричат жълта, пък на̀, когато е ниско на небето, тя си е чисто оранжева като… като родопски губер.“

Колко спа и дали изобщо спа тази нощ, тъй и не разбра. А на сутринта прибра стоката на мющериите, отби вадата и пое надолу към града. Планината вече окончателно се сбогуваше с лятото и в този ден бе облякла най-пищната си есенна премяна — от лимоненожълтото до ръждивочервеното. Навярно друг път Бяно не веднъж и не дваж би спирал да даде наслада на очите и душата си, но сега остана сляп за чудната красота наоколо. Не бързаше припряно, ала и не се откланяше, следваше пътя си.

Слезе в града и веднага се отправи към Боянови — не само защото живееха в Дели Балта, току до подножието на планината, но и защото именно насам го водеха грижите му. Бутна вратата („не е заключена, туй Боян ще да го е наследил от мене“) и влезе. Завари горе-долу точно онова, което и бе очаквал. По риза и с навити над лактите ръкави въпреки октомврийския хлад Боян се помайваше по двора и се преструваше на залисан в катадневни занимания, но начесто забравяше ролята си, изправяше се с ръце в джобовете и загледан в някаква точка, по цели минути не помръдваше. Райна стоеше на пруста и кършеше ръце; опитваше се да изглежда храбра в нещастието, обаче подутите й от плач очи издаваха, че майката съвсем не беше така курназ, както жената на Боян Боянов и снахата на Бяно Силдаров се насилваше да се показва. Яна, дъщерята, не се виждаше. Бяно помисли, че навярно се е завряла в най-тъмния ъгъл на къщата и се залива в сълзи, но се излъга — малко по-късно стана ясно, че момичето, разбирайки състоянието на майка си, бе поело върху себе си цялата къщна работа. А до самия дувар старият човек забеляза внука си Ангел; стоеше приклекнал, с облегнат на оградата гръб и с разтворена на коленете книга, ала дали четеше или само се преструваше — това не се разбираше.

Когато го забелязаха, запълнил с все още широките си рамене портата, всички избързаха към него, един през друг го заканиха към къщата, но Бяно предложи да изнесат столчета и да останат навън. Яна, навярно дочула желанието му, мигом излезе с две скемлета в ръце. Старият човек я изгледа с изненада: виж ти, виж ти, докато той се е помайвал на долапа или в общинските работи, момичето бе избуяло, ще кажеш цяла мома за женене. Изненада го също и лицето й. Докато Стефан бе наследил острите черти на Силдаровците, а Ангел — мекия овал на Райна, Яна не приличаше на нито един от тях. И все пак тази руса коса и продълговатото лице му се сториха странно познати; Бяно се порови в паметта си и не след много откри приликата — девойката се бе метнала на леля си Руска, но не съсухрена и кокалеста, както беше сега, а както изглеждаше като мома преди около четвърт век…

Не я подкараха по ориенталски от времето или от въпроси за здравето, а пристъпиха направо към онова, което ги занимаваше. Боян разказа последните събития в Сливен, задържането на Стефан и на още неколцина, също слуховете, които се ширеха из града — за причината на заптисванията и за вероятното скорошно освобождение.

— Били ли са го? — запита без заобикалки Бяно.

Въпросът му затрудни Боян, но вместо него отговори Райна:

— Можеше да кажеш, Бояне — рече, — аз знам. Да, тате, били са го.

— И?

Имаше много неиздумани неща в това късо „И?“. И четиримата ги разбраха съвсем ясно.

— Разправят, държал се е мъжки — с нотка на гордост каза Боян.

— И не бил от най-тежко битите — допълни Ангел. — Други къде-къде по-лошо пострадали.

Замълчаха. За да запълни с нещо мълчанието, Бяно се залови да пълни лулата си.

— Сигур се досещате, дошъл съм да помогна според силите си — каза, докато драсваше клечка кибрит о седалката на скемлето. — Само ме упътете на коя врата да почукам и какво да моля.

В подпухналите очи на Райна трепна надежда, ала Боян решително поклати глава:

— Благодаря ти от сърце и душа, но не бива, тате, тъй мисля аз. Нали имаше някаква турска поговорка, че тъмницата е едно голямо училище? Е, наш Стефан е на деветнайсет, нека да изучи и тези науки.

— Не ги ли е изучил достатъчно? — тихо попита Яна. — Онзи звяр Али Байрактар го е бъхтал, толкоз дни го ядат въшките в кауша…

— Не! — решително отсече Боян. — Стефан е мъж, трябва да опознае и опакото в живота. Особено какъвто е серт, вироглав и все го избива на бунтарство, трябва да знае що залага насреща. — Той погледна въпросително към баща си, но Бяно се престори, че не е разбрал погледа му. — Има и още нещо — продължи. — Виновни или невинни, в кауша са дузина младежи, всичките повече или по-малко от една кройка с нашия Стефан. Как ще се почувствуват те, ако гъжвалиите отворят вратите само за един от тях? Другари са в живота, трябва да са другари и в злощастието, тъй мисля аз. — Боян за втори път потърси мнението на баща си, но той сякаш бе съсредоточил цялото си внимание в лулата. Тогаз се обърна към децата си: — Ще ви разкажа нещо за тате, дядо ви. Когато веднъж той самият е бил в тюрмата, искали да го освободят, защото бил член на мезлиша. А дядо ви отказал: или да освободели всички членове на мезлиша, или също и той щял да остане доброволно да гние заедно с тях.

Обратът в разговора не се понрави на Бяно — не му беше приятно да го изтъкват като юнак. И в същото време се почуди: виж го ти, Боян! В Сливен положително имаше поне стотина мъже, готови да се самообрекат на мъчения или гибел за народното дело или за вярата, но колцина ли бяха тези като Боян, способни съзнателно да пратят към злото не себе си, а своите синове?

— Чест ви прави начинът, по който разсъждавате — произнесе старият човек, като извади захапката на лулата си от зъбите си. Това „ви“ и „разсъждавате“ той изрече напълно преднамерено: не се бе заблудил и виждаше, че така разсъждаваше само Боян, всички други бяха по-миролюбиви и само се подчиняваха на неговата воля. — Подкрепям ви също тъй радушно, както ако ме бяхте проводили някъде да прося снизхождение за Стефан. Но щом сте решили да не просим снизхождение…

— Да, кажи, тате? — подкани го синът му. — Посъветвай ни.

— Щом сте решили да направите една крачка, направете и още една. Покажете се пред света тъй, сякаш… Да, не стойте тук да си гризете ноктите, ами облечете си празничните дрехи и идете на църква. Ама не в „Света София“ новоселската, а в „Свети Димитър“, на пъпа на Сливен. И се постарайте да минете на отиване и връщане колкото се може по-курназ пред конака.

— На инат?

— На инат. И за да покажете на агаларите, че вие дотолкова сте уверени в невинността на Стефан, че не изпитвате притеснение за съдбата му.

Поблагодариха му за съвета и обещаха да го последват. И тъй като времето за неделната служба наближаваше, Бяно се сбогува с тях: да смогнели да се приготвят, каза. И пое надолу към Кафтанджийската.

Ако одеве не се бе загледал в чертите на малката Яна (която се бе оказала не чак толкова малка), той навярно не би се отбил до дъщеря си Руска. Но сега краката му сякаш сами поеха нататък. И не след много похлопа на портата й.

Руска му се израдва, безизкуствено и от сърце. И нищо чудно — те, обичащи се баща и дъщеря, толкова рядко се виждаха напоследък… Настани го на най-хубавото място в къщата, разшета се около него. Той можеше да я излъже, че е слязъл от Барите нарочно за нея, затъжил се и така нататък. Не го направи — глупаво и неоправдано е да се вклинява лъжа там, където е място на истината. И й разказа за Стефан, за духа, който витаеше у Боянови, за решението им да не се опитват да го спасяват от неприятността, която всички смятаха за временна. Оказа се, че дъщеря му знаеше почти всичко — от самите Боянови и от приказките, които се ширеха из града. Бяно усети нещо отвъд думите й и попита направо:

— Имаш да ми казваш някаква вест, нали?

— Ах, ти… — усмихна се рано състарената жена; беше насилената усмивка на едно лице, отвикнало да изразява радостни чувства. — Наистина имам голяма вест за тебе. Внукът ти Андон се връща.

— О, Боже, след толкоз години!… Сигурно ли е, Русе? И за кога го чакаш?

— Сигурно е само, че не съм го виждала от цели единайсет години, тате. Пък иначе… Преди десетина дни ме навести един търговец из Плоещ. Останал за нощувка на път за Пловдив и Солун, та ме издирил нарочно по поръчка на Андон и Ганчо.

— Навярно и Димитър. Нали наскоро проводи и него?

— Не, Димитър се бил установил в Турну Магурели. Човекът ми донесе някое и друго армаганче от момчетата — на̀, тази шамия например — и ми поразказа за тях. Пораснали, заякнали, пък покрай сродника на Кутьо и стъпили криво-ляво на крака. Но Андон все разправял: теглело го насам, дотегнало му да живее по чужбина, щял да си грабне някой ден партакешите и да се върне. Камъкът на мястото си тежал, тъй говорел.

— Усещам нещо особено в гласа ти, Русе. Сякаш хем се радваш, хем…

— Сега би трябвало да се сопна: и таз добра, коя е тая майка, която ще прегърне сина си след цели единайсет години, пък да не е плувнала цялата в радост. Да, ама бих те измамила, тате. Наистина има едно „хем… хем…“ в мене. Че се радвам, туй е излишно да те убеждавам. Но в същото време майчиното ми сърце се сгърчва и от неясна боязън. Наречи го както искаш — коба, предчувствие за лошо — все едно. Важното е, че то трови и вгорчава надеждата ми за доброчестина.

— Ех, майко ти, българска!… — опита се да се пошегува Бяно. — Ти, дето правиш ихтима̀ и винаги виждаш тъмни облаци връз главите на синовете си!…

— Не е само привиждане на облаци, тате. Нещо се събира във въздуха, усещам го като пред буря. Буната в Железник, заптисването на Стефан и другите, шетнята на заптиета и конашки копои… Пък нали го помниш Андон! Зная само един момчурляк в Сливен с нрав като неговия и това беше Хаджията. — В Сливен имаше мнозина хаджии, но „Хаджията“ наричаха само Хаджи Димитър. — Пък знаеш каква беше неговата орис…

— Зная само, че остави името си безсмъртно — предпазливо каза Бяно Абаджи.

— Такова безсмъртие не е голяма драгост за майчиното сърце, тате. Майката иска да види детето си в сполука, да друса внуче на коленете си… — Въздишка. — Пък моят Андон!…

Бащата разбра, че затъваха в един спор, от който нямаше изход. И набързо се надигна да си ходи. Отклони настояването на Руска да остане за обед, рано му било още за обядване, но не можа да откаже няколко порязаници хляб и тасче с гозба — само да го постоплел и било готово, тъй му заръча дъщерята.

Както беше с бохчичка в ръка, десетина минути по-късно Бяно вече беше пред дома си. Учуди се, че нямаше катинар на вратата: той наистина обикновено не заключваше, но това не се отнасяше и за времето, когато отиваше за по-дълго на долапа — чак пък дотолкова да е бил залисан, тръгвайки? Бутна вратата, влезе и, както му беше обичаят, стори поклон на горната греда на портата. После се извърна и усети, как сърцето му възликува: „неговата леха“ сякаш бе събрала цялото великолепие на есенните багри, а зад нея домът му — домът на Силдаровците — нямаше и следа от изостаналост, а грееше от чистота и свежест. „И все пак е мъртъв дом! — смъдна в сърцето на стария човек. — Колко ти чинат чистотата и шарките на цветята, когато тук няма топъл човешки дъх и дворът, и стаите не се развеселяват от детски гласчета!…“ Каза си това и таман да прекрачи нататък, когато насреща му се появи Таша Йосифова и почти затича към него. Той остави вързопчето до себе си и разпери ръце:

— Ааа, ето каква била тайната на тази чистота и свежест! — възкликна той весело. — Бъди благословена, дъще, благословени да са и ръцете ти, които дариха радост на старото ми сърце!

Таша се почувствува задължена да обясни присъствието си тука: наближавало зима, трябвало да се направи есенно чистене, докато било още топло, по-нататък щяла да има грижа и за зимнината и тъй нататък, и тъй нататък. Почти без да я слуша, старият човек я поведе със себе си към къщата, заедно стъкнаха огнец, претоплиха Рускината гозба и Бяно настоя „да си направят дружина“ за обед. Нахраниха се, като подслаждаха яденето с оживена приказка — за града и хората, за Ташините Иринка и Нойко, за Бяновите Стефан и Андон, за незапомнения берекет, дарен на българите от земята им, напоена с пот и кръв, за какво ли не. А накрая жената разрови скромните запаси в килера му, намери кафе и не след много двамата приседнаха с димящи филджани в ръце на хаета. И уж продължаваха безгрижното бъбрене, но Бяно Абаджи — туй трябва да му бе станало привичка — скритом изучаваше лицето на младата жена. И там прочете неща, които не съвпадаха с външно нехайните слова и с веселия тон, с който тя ги изричаше.

За втори път през този ден Бяно потърси спасителното замълчаване при пълненето на лулата. После каза направо, без предисловия:

— Е, изпонаприказвахме се. Хайде пък сега да си поприказваме, ама истински и открито. Ти чуруликаш като същински синигер, Таша, но душата ти е потисната и притеснена, нали?

Тя го изгледа слисано; ако я беше плеснал през лицето, нямаше да изглежда по-объркана.

— Защо не изплачеш натрупаната болка, дъще? — продължи той. — Ще ти олекне, повярвай ми. Какво, неприятности ли имаш? С децата? Или парите не стигат? Или пак ония пройдохи и земпарета те тормозят?

Когато й каза да изплаче болката си, той имаше предвид да я подтикне да говори, да говори колкото се може повече, да сподели грижите си така, както не би ги споделила дори с вярна приятелка. И затова искрено се слиса от онова, което последва. Няколко секунди младата жена го гледа втренчено, после с внезапно движение захлупи лице в шепите си и дори не се разплака, а се разрида безутешно. Първият порив на Бяно беше да я прегърне бащински и да я утеши, но като размисли, не стори нищо и продължи да тегли лютив дим от лулата си. Защото знаеше: малко бяха очите в Сливен, в които да има толкова неизплакани сълзи…

Таша не се бе успокоила напълно, когато каза през плач:

— Духът ми е отпаднал, уморена съм да вървя с вдигната глава. За всички аз съм Кокон Таша, курназлийката, дето без да й мигне окото крачи през калта и оплювките. Пък аз съм само обикновена жена. И имам нужда от една мъжка прегръдка през раменете и едно рамо, за да облегна глава.

Наглед тя не отговори на нито едно от предположенията му. Но Бяно Абаджи безпогрешно разбра недоизреченото.

— Предлагал съм ти го и пак ти го предлагам — каза й. — Тури ключа на къщата на Евтим чорбаджи и се премести с децата тук. Ще намериш спокойствие… поне повече спокойствие, отколкото оттатък: хората — и млади, и стари — още се побояват от мене. Не се страхувай от нови одумки — тъй или иначе аз съм на седемдесет и пет години… Пък да ти кажа правичката, също и аз ще спечеля, ако сте под моя покрив. Знаеш ли каква е теготата на самотните ми дни и нощи, когато зимъс се прибера? Съвсем друго ще е, ако този дом се съживи от детска гълчава.

Стоновете й постепенно се поуспокоиха, останаха само накъсани хълцания. Тя избърса очите и носа си и криво-ляво отново заприлича на онази Таша Йосифова, която будеше завист в жените и похотливи мераци в мъжете на Сливен.

— Не съм забравила, татко — отговори. — Не съм забравила и ти благодаря. И за предишната покана ти благодаря, и за сегашната. Но и този път няма да се възползувам от нея. В жилите си усещам да тупти кръвта на дядо Нойко Завераджията и тя ме подтиква да искам още малко да си изпитам силите ей така, сама срещу злото. Пък Божа работа, татко — ако един ден разбера, че не стигат…

Тя отиде до мивника и наплиска лице, после се изправи пред джамчетата на одаята и със сръчните пръсти на жена и шивачка оправи външността си. Когато се върна при него, за да се сбогува, старият човек призна в себе си, че тази жена пред него — белолика, с две бенчици на бузата и с нимба от меднокестеняви коси над откритото чело — нямаше нищо общо с онази другата, която се бе обливала в сълзи допреди малко.

— Няма следа от слабостта ми, нали? — прочете мислите му тя. — Туй е нещо като инат на слабия, който обаче не иска да се предаде. Какъв инат ли? Ами че ето такъв: да премина подир малко през Сливен не като сгърбушена от тегло вдовица, а като Кокон Таша, която пристъпва с вирната брадичка и не обръща внимание нито на мъжете, дето подсукват мустак, нито на злостните брътвежи на жените.

Бяно не я придружи до дворната врата, само замислено я изпроводи с поглед. Сега и неговите очи смъдяха…