Цончо Родев
И стана ден (18)

5.

Тази година Бяно зазими долапа чак към Никулден. Не че имаше мющерии толкова до късно, но нарочно се залисваше до това време — вече добре познаваше самотата в безлюдния си дом, та, хитрувайки сам със себе си, гледаше да скъси принудителния си престой в него. Тъй или иначе през декември се прибра, поошета отгоре-отгоре, накупи си най-необходимото и се приготви за зимуване.

Един следобед, когато режеше дърва за огрев, на дворната врата се почука настойчиво. „Трябва да е някой непознат“ — лениво помисли Бяно, докато оставяше бичкията. Не се излъга. Като отвори, навън чинно го поздрави неизвестен мъж някъде между двайсет и петте и трийсетте, нито висок, нито нисък, слабоват за балканджия и едър като за градско чадо. Носеше добре опакована мукавяна кутия и се отнасяше към нея с подчертано внимание.

— Зоват ме Сава, господин Силдаров — представи се той, — ама съм много млад и много „дребна риба“, за да ме знаете. По̀ може да сте чували за Райно Йорданов, баща ми… ако изобщо се е случвало да имате работа с фукара човек като него.

— Не сте ли от Клуцохор, момко? Малко по-нагоре от къщата на поп Тодор?^[1] — Другият потвърди. — Баща ти може да не е паралия, ала е честен и почтен човек, сине. Това трябваше да изтъкнеш за него, не бедността му. Ама хайде, не стой така. Влез и бъди добре дошъл.

Настаниха се в собата. Баджата уж беше запалена, но това не личеше особено в изстиналата през есенните месеци стая, та и двамата останаха облечени.

— Сава Райнов… Сава Райнов… — замислено повтори няколко пъти старият човек, като видимо ровеше в паметта си. — Аха, спомних си. Името ти зная с добра препоръка от едного, който след Раковски е вярата и надеждата на България. Мержелее ми се нещо за търговия, за някой си Гълъб войвода и прочие, ама нека ти да ми го разкажеш по-ясно — къде си бил, що си чинил и кой вятър те върна тук.

Гостът му разказа. Като получил в Сливен основното си образование, баща му нямал средства нито да го учи повече, нито да го подпомогне за подхващане на търговия или занаят. И момчето нарамило торбичката и закриляно от майчината благословия, се озовало в Цариград. Сполучил да намери прилична работа при богат търговец, шумналията Иван хаджи Петров, който представлявал една английска фабрика за манифактура. Потръгнало на Савата, та скоро се издигнал до пръв калфа на хаджи Петров. Но докато обикалял да разнася стока по складове и кантори, той се запознал с мнозина български родолюбци и постепенно се превърнал в тяхна сянка. Църковните борби не го влечели много-много, пък бил и млад и недоучен, за да е полезен в тях, ала си намерил мястото между другите дейци, които били запретнали ръкави да строшат робската верига от врата на българина. Гемиджията Гълъб войвода му носел бунтовни вестници и друга тайна книжнина от Влашко, а длъжност на Савата било да ги раздава на посветените в делото цариградски българи, че и да ги разпраща по различни краища из поробеното отечество. Името му, изглежда, се е поразчуло, защото точно преди година именно при него кондисал Дякона Левски, дори цяла неделя живял в стаичката му в Кючук йени хан. Всичко уж вървяло добре, ама в края на ноември слухът за подмолната дейност на калфата стигнал до ушите и на чорбаджията. Повикал го Иван хаджи Петров и му надумал приблизително следующото: да си обира крушите и от кантората, и от Цариград, инак ще го предаде на турските шпиони и ще види да залюляват краката му на бесилката.

— И сега?

— Ето ме тука — разпери ръце младият човек. — Господ прибра Гешеоглу, мъжа на сестра ми, та с оставеното от него имане смятам да завъртя караабаджилък. Ще купувам вълна и ще я давам да се натъче на аба, сетне ще й тегля едно лустро и по панаира ще я продавам на караманлиите. Надея се с Божия помощ, ако не забогатея, то поне да свържа двата края.^[2] И за себе си, че и за сестрата и дечурлигите й.

— Идвай при мене на долапа да ти валям абата — предложи Бяно Абаджи. — Ще ти го върша даром, докато стъпиш на крака.

Гостът кимна; не стана ясно дали означаваше, че приема, или че отказва. И междувременно започна с грижовни пръсти да развързва мукавяната кутия. Бяно го погледа и се засмя:

— Сякаш разповиваш пеленаче — каза. — Или крехко стъкло.

— Втория път улучихте, господин Силдаров. Нося ви армаган из Цариград и той е точно от най-трошливо стъкло.

— Армаган? С какво съм го заслужил аз, един непознат, сине?

— Непознат съм аз, но не и онзи, който го провожда. Защото армаганът е от господин Иван Силдаров…

— О, Боже! — възкликна старият човек и затисна с длан внезапно разлудувалото си сърце. — Кажи ми бързо, жив и здрав ли е Иван, сине?

— По-жив и по-здрав от всякога. И ще ви разкажа, щото зная за него, само първом да се оправя с тази крехкотия. Че как съм я донесъл от Цариград, само аз си зная.

Онова, което се появи в ръцете му, беше ново и непознато за Бяно. Състоеше се то от две части — и двете стъклени. Едното, направено от синьо плътно стъкло, приличаше на гърненце с неестествено широко дъно, на запушалката с нещо като винтче; в него се полюшваше прозрачна течност, от която нагоре се виеше плосък фитил. Другата част беше от напълно безцветно стъкло с формата на голяма и силно удължена круша; от двете страни на „крушата“ имаше отвори^[3]. Сава Райнов внимателно надяна „крушата“ в металната запушалка на „гърненцето“ и цялото това с особена тържественост положи на пезула до баджата.

— Ще ме прощаваш, сине, ала този армаган ми е твърде непонятен — каза Бяно Абаджи, — не съм виждал таквоз чудо.

— Нов чешит лампа е, господин Силдаров. Лампа не от вчерашния ден, а от утрешния. Светне ли, в стаята става като че слънцето е кацнало на пезула. Искате ли да опитаме, а? Хем ще се научите как се пали…

Запалиха я. Първо един-два пъти го направи Сава Райнов, после неочаквано лесно му „хвана чалъма“ и Бяно. Е, не беше чак като слънце на пезула, ала толкова ярко осветена соба старият човек виждаше за пръв път в дългия си живот.

— Тази е третата газена лапма в Сливен — поясни гостът. — Другите са на мютесарифа и на миралая на фабриката Хюсеин бей. По-право първата е на миралая, втората — на Хайдар бей, след като видял неговата.

— А като се свърши газта? — осведоми се старият човек.

— Ще си вземате от дюкяна на Иванчо Желязков. Той доставя цели тенекии за бейовете, ще има и за вас.

Няколко дълги минути Бяно Абаджи не гледа, а съзерцава лампата. После произнесе тихо, но, личеше, от дълбочината на сърцето си:

— Това не е лампа, а символ. Да, символ и олицетворение на новата виделина над цяло Българско. Виделината на промяната, синко. Тя ще озари не само собите ни, но постепенно ще прогони и петвековния мрак… — Той разтърси бялата си глава. — Сега разкажи за Иван.

— Уважаван търговец е, господин Силдаров. Той…

— Това зная, това зная — прекъсна го дружелюбно стопанинът. — Търговец, алъш-вериш с паши и везири, разчесани бакенбарди…

— А, бакенбардите вече ги няма — изкиска се, развеселен, Сава Райнов. — Разправяха, не му било по душа да го вземат за предвзет ингилизин, та ги махна. Само едни тънки мустачки остави, таквиз още не се носят от нашего брата.

— Ти зарежи бакенбардите и мустачките, сине.

— Ако питате за хала му, бие го пара̀та, господин Силдаров. Ами вземете само туй: заради услугата, която му направих да пренеса лампата, той ми заплати билета на кораба до Бургас.

— Също и пара̀та зарежи. Тънки мустачки, пара̀, алъш-вериш — туй са все външни работи. Днес ги имаме, утре ги нямаме. Ти ми кажи тук и тук как е. — Бяно се почука с пръст по челото и по сърцето. — Това прави образа на човека, не дали ланецът на часовника му е златен, или пиринчен.

Въпросът пообърка госта и той смутено завъртя очи.

— Само мога да ви кажа, че е на голяма почит. Иначе… Иначе няма как да го зная, що му е отвътре. Къде е видният търговец Иван Силдаров, човек с кантора, служители и положение, къде е един калфа при Иван хаджи Петров… Наистина, когато се е случвало чорбаджията да ме праща с поръчка при него, той все се е държал просто и без големство към мене, разпитвал ме е едно-друго, особено пък като разбра, че сме земляци-сливналии. Но за повече — не искайте от мене.

— А в народните работи? Как е той в народните работи, Сава? В Цариград се вършат чудесии. Где борба за българската черква, где защита на други правдини… Ври и кипи ли в тях моят Иван, или само си гледа търговията?

Ново безпомощно въртене на очи.

— Господин Иван Силдаров нито се гърчее, нито става килим под краката на турчина, ала не може да се каже, че особено се меси и в народните работи. Не зная какво е в душата му, ала поне не съм чувал да е от най-личните дейци в борбите ни.

Бяно Абаджи съжали за въпроса си. Не защото отговорът на младия човек го разочарова, а понеже си припомни онова, което му бе намекнал лятос Дякона. Човек, който се е бил против турците при Севастопол, офицер е бил от руската армия и в същото време четник под байрака на Панайот Хитов и който може би изпълнява твърде тънко поръчение в самото сърце на османската царщина, трябва да е кръгъл глупак да се забърка в другите борби, та да събуди подозрение и някои да се заровят в миналото и да извадят на бял свят кирливите му ризи.

— За друго ми беше думата — несръчно се отметна Бяно. — Не му ли е домиляло за родния край, за баща и сестрица? Да си дочувал приказка за връщане — е, поне да ни повиди, ако не за постоянно?

— Ще Ви повторя, че с него ние в Цариград бяхме хора на различни стъпала, господин Силдаров, не бях аз човекът, комуто той да изплаче тъгата си по роднини и по бащина стряха. Ала ще повторя и другото: че колчем ме е виждал, винаги ме е разпитвал за нашия Сливен.

Поприказваха още малко и гостът си тръгна. Бяно Абаджи го придружи чак до дворната порта и го изпрати с пожелания за сполука в новото поприще, което подхващаше. После се върна в собата и дълго, цели часове, не свали очи от светлика на газената лампа. Пък мислите му бяха все към онази, другата виделина…