Цончо Родев
И стана ден (65)

13.

Този път пророкуванията се оказаха верни — още преди средата на октомври турците захванаха да освобождават задържаните. „Захванаха“, защото не ги пуснаха всичките наведнъж, а „на час по лъжичка“. И — само Бог знае защо — започнаха от последните заптисани (между тях беше и Стефан Боянов), а накрая, едва след Димитровден, излязоха на свобода Кондю Кавръков, Михаил Гаджалов и Васил Желчев, сиреч онези, които още на 16 септември се бяха озовали в хапуса.

Малко по малко българите в Сливен се поокопитиха. Съживиха се първо занаятите и търговията, а като се видя, че нямаше белези да се готвят нови погроми, последваха ги и обществените работи — училищата заживяха пълнокръвно, подир тях се възобновиха сбирките в черковната община и читалището. Пък читалището открай време беше негласно сборище и за народните дейци…

Към края на ноември именно в читалището се състоя една неподготвена сбирка, за която после дълго си спомняха. Тук имаше не само читалищни деятели, но също учители, неколцина членове на общината начело със секретаря й Панайот Минков, както и петима-шестима други — Нено Брадата например, — които нито бяха общинари, нито минаваха за най-ревностни посетители на читалището. Някои преглеждаха последните вестници, други си шушукаха на малки групички, трети бяха наобиколили двата мангала и грееха длани — тази есен се случи дъждовита и мразовита, още по гроздобера ръцете на лозарите начесто вкочаняваха, а сетне комай ги прескочи и обичайното „циганско лято“.

Така минаваше този неделен следобед в читалището, когато внезапно се издигна един глас, който събра в себе си вниманието на всички:

— Най ме е яд, че се спотаихме и изпокрихме като лалугери — говореше сърдито Русчо Миркович. — Ако ни погледнеш отстрани, ще речеш: тия и до нужника, ако искат да отидат, първо ще питат конака.

— Народът е уплашен, господин Миркович — отговори му Михаил Икономов. — Тъй или иначе имаше заптисвания, някои още си носят синините по задниците…

— И какво от туй? — настоя първият още по-ожесточено. — Нека ме прощават пострадалите, ама аз ще попитам така: кога е бивал нашият Сливен без заптисани и напердашени? Поне аз откакто помня (пък помня бая отдавна), то си е било все тъй, ала щом е отминавала бурята, сливналии пак са вирвали глава, а не са се крили в миши дупки.

— Съгласен съм с гореизреченото мнение — подкрепи го Панайот Минков, чиято дума тежеше колкото на десетмина наведнъж. — Само че не виждам какво повече можем да сторим, та да се покажем баш сливналии.

За минута-две се възцари тишина: никой не се наемаше да отговори на Панайот-Минковия въпрос, но и никой не се върна към вестниците или към делничните брътвежи; нямаше човек в просторната читалищна стая, който да не е наострил уши за наченалия разговор. И тогава вдигна глас Захария Жечков, председателят на читалището:

— Не много отдавна имах прелюбопитна беседа с една личност от нашия град, която, хм, се ползува с пълното ми уважение. И от нея чух един израз, който, хм, от тогаз не излиза от ума ми: че ние, българите, живеем на инат. Петстотин години сме живели на инат, на инат живеем и днес. И в подкрепа на господина Мирковича ще кажа, че ние трябва, длъжни сме да покажем на турчина, че въпреки заптисванията и даяка ние продължаваме да живеем на инат.

— Всичко хубаво, бай Захария — обади се Бял Димитър Събев, — ама защо не дадеш акъл как аджеба да си покажем ината?

— Може би аз мога да предложа нещичко — отговори вместо запитания доктор Планински. — Достатъчно е, мисля, да си въобразим за малко, че не са ставали смутове в моя роден град, че не са последвали издевателства тук. И да се запитаме що бихме сторили „на инат“ за българщината, ако не ни бе сполетяло всичко това.

— Умен съвет — каза Панайот Минков. — Нашето живеене на инат трябва да следва естествения ход на нещата от последните петдесетина години. Какво имам предвид ли? Ами че ето това. Училището ни бе завладяно от гърците — е, напънахме се и си го отвоювахме, днес надали някои ще си спомнят нявгашните октоихи и прочие. Сетне трийсет години водихме борба и си възвърнахме и църквата на княза Бориса, и патриарха Евтимия, пък едновременно с тази борба постигнахме и друго — признаха ни за булгар-миллет. Сега просто трябва да помислим каква да бъде следващата ни крачка.

— Абе знам я аз каква трябва да бъде, ама… — Бял Димитър изрече тези думи уж полугласно, но всички ги чуха и пак всички се престориха, че са минали покрай ушите им.

Постепенно те се събраха около мангала, край който се топлеше секретарят на общината, може би най-уважаваният сливналия от онова време.

— Струва ми се, че имам нещо на ум — подхвърли с дрезгав от вълнение глас Михаил Икономов. — То не е измислено от мене, съдържаше се в думите на господина Минкова.

— Говори де, даскале, говори! — подкани го Нено Брадата. — Няма да ти вадим думите от устата с ченгели, я!

— Всъщност е много просто. Щом с екзархията си извоювахме и признанието, че не сме рум-миллет, а булгар-миллет, следва да си потърсим правдините, които се полагат на една призната народност. Например да се въздигне езикът ни за официален наравно с турския, да имаме български воински части, да ни се даде право да заемаме важни постове в управлението и войската…

За малко всички останаха като зашеметени, после като че избухна взрив от весели и насърчителни викове:

— Сече му пипето на пустия му даскал!…

— Ей това се нарича да живееш на инат!…

— Едната си ръка давам, само да зърна Абдул Азиз какви очи ще облещи!…

Когато се поуспокоиха духовете, Панайот Минков обобщи:

— Напълно приемам предложението на младия господин Икономов. Няма защо да се лъжем, с такова искане само ще направим дупка в морето: кой ще ти даде на раята такива правдини? Но нали целта ни е да си покажем зъбите… С една дума приемам, повтарям. Прошението ще напиша аз — то трябва да се изпипа изтънко. Но ако го подпишем само тия двайсетина души, дето сме тука…

— За това пък поемам грижата аз, господин Минков — издигна глас Захария Жечков. — Нека само по-младите тук да ми обещаят помощта си, давам дума да събера най-малко петстотин подписа и печата под прошението.

Обсъдиха идеята още малко, после повече от насъбраните мъже си тръгнаха. Бяха уж по-възрастните и по-улегналите, пък се държаха като рояк палавници, които са скроили някому съвсем особен „кюлаф“.

Нека прескочим във времето и да разкажем, че всичко стана точно така, както го бяха измислили в мразовития ноемврийски следобед. Прошението не само бе написано майсторски — уж верноподанически, а всъщност направо дръзко, — пък само два подписа не стигнаха, за да изпълни Захария Жечков заканата си. Що се отнася за връчването му на мютесарифа, избраха не каква да е дата, а първия ден на новата (която щеше да остане паметна) година.^[1] Говореше се из Сливен, че дори Хайдар бей, дето уж толкова добре познаваше подвластните си сливналии, зяпнал от удивление, когато прочел този странен документ…

Но да се върнем отново в затоплената стая на читалището.

Дали беше случайно или по негласна уговорка, ала след излизането на „старите“ се оказаха само хора, свързани с революционната дейност в града… доколкото тя изобщо съществуваше по това време.

— Потънах в земята от срам, като слушах одеве — поде Бял Димитър и избърса плешивата си глава, по която бяха избили капчици пот. — Уж люде на възраст, уж чорбаджии и така нататък, пък ни дадоха урок как истинският българин, дори когато е притиснат от неволята, не престава да мисли за народните работи.

— Прав си и не си съвсем прав — смръщено му отговори д-р Начо Планински. — Едно е да насъскаш сливенци да си покажат зъбите — на̀, вижте ни, живеем и си търсим правдините напук на всичките ви заптисвания и побоища, — съвсем друго е това, нашето. За него не стига един град или десет града да се изплезят на турчина. Моите земляци от Ески Заара го доказаха как е безплодно, когато се действува в ограничено местенце, а не всенародно, както го подготвяше нашият светец Левски.

— Говореше се — замислено подхвърли Икономов, — че там шетали апостоли с нашия Георги Икономов начело, проводени от БеРеЦеКа…

— Възгеч бе, даскале — горчиво му се присмя Нено Брадата. — Тръгнали апостоли из Българско и стигнали до Железник, пък отдалеч заобиколили нашия Сливен. Нека ги разправят тия на шапката ми!

— И все пак се вдигнаха на въстание — натърти Стефан Серткостов. Тези май бяха първите му думи в днешните прения. — Неуспешно, ама все пак въстание. Кой ще го е вдигнал, ако е нямал благословията на БеРеЦеКа? И защо такъв най-личен патриот като Христо Ботев ще си е дал оставката от БеРеЦеКа, ако е нямало някаква връзка между Централния комитет и Ескизаарското въстание?

Петимата се смълчаха, погълнати от мислите си. Нено Брадата така настървено си гризеше ноктите, сякаш се готвеше да ги изяде заедно с пръстите. Бял Димитър без нужда разравяше въглените в мангала.

— Според мен — каза Михаил Икономов, — изминалият месец септември ни показа, че ние, ако искаме да сме готови за революцията, се нуждаем от две неща. Първо на първо, от точна осведоменост има ли изобщо Централен комитет и върши ли се нещо из Българско…

— И ако се върши — вметна д-р Планински, — за кога се готви.

— И второ на второ, от водач, войвода, началник — както искате го наречете. Да речем от един Левски. Или един Панайот Хитов. Или дядо Желю. Изобщо от човек, подир когото куцо и сляпо да тръгне като един. А той пък да е доказал дарованията си на военачалник, за да не поведе това куцо и сляпо на салхана, а наистина на борба за свобода.

— За да отговорим на твоите „първо на първо“ и „второ на второ“, трябва да установим связ с господина Каравелова във Влашко — отбеляза Бял Димитър. — Всичко друго е бошлаф.

Неясен хор от четири мъжки гласа показа, че всички се съгласяваха с него. Но веднага пред очите им се разкриха и затрудненията:

— Наемам се тозчас да тръгна — каза Стефан Серткостов, — ала там не познавам никого, нито някой ме познава. Кой ще се разприказва пред едно момче, за което никой не ще поръчителствува?

— За съжаление съвсем същото се отнася и за мене — с нотка на горчивина се присъедини към него и Начо Планински. — Дори и да нося някаква писмена препоръка — там навярно отдавна са се напарили от хитростите на разни шпиони и продажници. — Той въздъхна: — Ех, друго щеше да бъде, ако беше жив Левски!… Каква празнота без Дякона, Господи!

— Даскал Икономов не може да си остави школото, а ще бъде много белли, ако Димитър по никое време зареже хана — обобщи Нено Господинов. — Значи, пак аз ще трябва да си разходя брадата до Букурещ…

— Комай така излиза — разпери ръце Бял Димитър. — През зимата няма да проличи, ако един бахчеванджия е поел нанякъде.

— Веднага ще ви река, че приемам — каза Брадата. — Ала имам молба — нека туй да е след празниците. За празниците дори овчарите се прибират от Добруджа и от Долната земя — ще бие на очи, ако точно тогаз аз зарежа моята Еленка заради букурещките фльорци.

— Прието — рече от името на всички Михаил Икономов. — Пък до тогава ние ще имаме грижата да съберем пари и за твоето пътуване, и за да оставиш на семейството.

Вече сякаш се готвеха да стават, когато Бял Димитър подхвърли многозначително:

— И помни, Брада, че те провождаме не да плещиш, а да слушаш. Мъдрецът личи по това, че знае да мълчи…

— Мълчи онзи — не му остана длъжен Нено, — на когото е празна кратуната и няма какво да каже.

* * *

Всичко нататък стана според уговорката. Като участвува колкото се може по-шумно и „ачик“ във всичките многобройни празници от Никулден до Атанасовден, Нено Брадата яхна едно наето конче и неусетно изчезна някъде на север. Върна се през февруари, като — според собствените му думи — едни дисаги не стигаха за важните новини, които носеше. Букурещкият БеРеЦеКа наистина „се бил разсъхнал, влъхвите в него се уморили да се наддумват“, но затуй пък „млади, о̀правни и ачигьоз момчета, доказали способности и готовност да леят кръв за свобода“, образували нов централен комитет в Гюргево; те месец и половина заседавали ден и нощ, хляб не яли и носа си извън къщата не показали, но скроили изтънко плана как още тази година с всенародно въстание България да скъса робските вериги. И този път Сливен нямало да бъде пренебрегнат, център щял да бъде той на четвъртината България. И да се стягат — не след дълго тук щели да пристигнат истински апостоли „почти от боя на Левски“, които щели да вземат в ръце подготовката на въстанието. Нено се видял и с двамата. За Георги Икономов нямало какво да им говори, познавали го. Но по-горе от Георги щял да бъде Иларион Драгостинов, той бил баш апостолът за Сливенското окръжие. Кой е този Иларион Драгостинов ли? Балканджия човек, от Търново или Арбанаси, туй Нено не разбрал много добре, ала иначе апостол за чудо и приказ — висок и хубавец, нямало да остане мома или булка в Сливен да не й се разтупа сърцето по него, пък акъллия и ученост — само езиците, които знаел, били пет-шест, — всичките тукашни даскали да се съберат, най-много да бъдели достойни пачите му пера да подострят. А някогаш, в стария БеРеЦеКа, бил седял коляно до коляно със самаго Дякона… За войвода и пълководец ли? Охо, бачо ви Нено не е забравил поръченията — сливенската войска ще се води от едного, дето е най-личен от личните в днешно време: Стоил войвода, той бил на голяма почит сред дейците от новия БеРеЦеКа, искали го отвсякъде, но Стоил не се отказвал от своя Сливен. Чакайте, чакайте, още една новина носел Нено Брадата в дисагите си. Вдигне ли се кървавата сватба, през Дунава ще мине не чета, а цял полк. И кой, мислите вие, ще му бъде начело? Пак тукашно момче и техен отколешен другар — Таню Стоянов, който драснал лани от Диарбекир и сега бил известен като Таню войвода…

— Тъй че, стягайте се, братя, стягайте се както никога досега — завършваше неизменно разказите си Нено Господинов. — Стягайте се, зер иначе свободата ще почука на портите ви и — резил на резилите! — ще ви свари по ичове^[2] или до топлите кълки на булките ви. Стягайте, се!^[3]