Цончо Родев
И стана ден (4)

3.

Беше късно пладне, когато абаджията Серт Коста с четирима от синовете си се отби в Карамболовия хан^[1]; от външния им вид и от начина, по които влачеха крака, лесно можеше да се разбере, че отдавна обикаляха по ханищата и че досегашните несполуки ги бяха обезверили. Бащата поприказва със стопанина и след минута лицето му просветна: да, имало такъв човек в хана; да, ябанджия бил, чак от далечна Битоля, наричал се Никола Рангелов и бил търговец на аба; да, сутринта се върнал вир-вода, наредил да затоплят хубаво собичката му и той се затворил в нея да се грее, а дал на ханджийката да изсуши дрехите му; да, жената на стопанина не само ги изсушила, но и едно горещо желязо им теглила, ей сегичка преди малко ги върнала на госта…

Ханджията уверяваше още, че навярно Никола Рангелов само подир малко ще слезе да хапне в кръчмата, но Серт Коста и синовете бяха нетърпеливи, та изтичаха нагоре по стълбата и нервно похлопаха на портичката, която им показаха. Последва съвсем кратко мълчание, после един звънлив глас („като на протопсалт“, щеше да разказва по-късно Серт Коста) се обади отвътре приветливо, но и подозрително:

— Кой е?

Серт Коста съобрази, че името му няма да има никаква стойност за непознатия, та предпочете да отговори описателно:

— Баща съм на онуй момче, господине, което ти сабахлен си спасил от явна погибел. Със синовете сме дошли да ти поблагодарим, ръка да ти целунем…

— Абе какъв спасител съм аз — леко поразвеселен отговори същият глас през вратата, — ама нейсе, нека да направя според поговорката „с чужда пита майчин помен“. — Сетне помоли: — Почакайте ме само минутка, добри люде. Сега таман се обличам.

Наистина не мина много време и непознатият отвори портичката и с широк жест покани новодошлите. Беше белолик и светлокос мъж на около тридесет години, с позлатени очила на носа и подкупваща усмивка на устните. Здрависаха се. Серт Коста изрече името и занаята си, а сетне представи и синовете, като очевидно спазваше реда им по възраст — Ненчо, Атанас, Димитър, Георги…

— А балъкчията? — закачливо попита Никола Рангелов. — Кой от тези четирима юначаги сутринта търсеше под моста големия сом?

— Него го няма, господине — извини се бащата. — Бил е в несвяст, като са го извадили, наподир пламна в огън. Ще ме простиш, господине Рангелов, ама първом се погрижихме за него…

— Разбира се, че ще се погрижите първо за него! — вметна другият, а бащата продължи:

— … дори и сега жената и дъщерята още се борят със страшното му измръзване, пък ние, като видяхме, че Стефан ще се кошколандиса^[2], тръгнахме да ви дирим по ханищата. И таман се бяхме отчаяли, най-сетне тук… Ама какво да говорим. — Серт Коста повика единия от синовете: — Я бе, Митьо, дай тука вързопа!

Едва сега се видя, че реченият Митьо и още един от младежите държаха в ръце бая обемисти бохчи. Разгънаха едната и какво ли нямаше в нея — прясна пита и гърненца мед и бито масло, сирене, сушени наденици и пушено месо, не липсваше и едно топче чисто бяла аба, положително щеше да стигне за кат дрехи, че и да остане. Видя всичко това гостът, но поклати глава:

— Благодаря ви, добри люде, ама този ценен дар аз не мога да приема. Не съм го заслужил, разбирате ли. Що сторих аз днеска? Само довърших онова, което възрастният човек с кралимарковската сила вече бе извършил сам-саменичък.

— Не е вярно, господине — обади се един от синовете. — Никой не отрича извършеното от Бяно Абаджи, ала ако не сте били вие, полудялата река е щяла Бог знае къде да завлече наш Стефана. Тя е катурнала и носила на двеста крачки място таквиз балабан-мъжаги като Бял Димитър и Кондю Кавръка, че несвестният наш Стефан ли…

— При туй — допълни Димитър, докато донагласяше нещата от вързопа — толкоз наши сливналии са стояли на брега и само акъл са давали, едничък вие, ябанджията, без колебание сте влезли в Куруча.

— Още веднъж ви благодаря от сърце, хора. Дори дваж ви благодаря — веднъж за почитта и уважението и, втори път, загдето ми показахте, че българинът си е останал истински българин, а не се е превърнал в тепегьоз и неблагодарник. Но ако слушате мене, вземете всичко туй и го отнесете на… — как го назовахте? — Бяно Абаджи. Нему се полагат и благодарността ви, и даровете ви.

— Не сме забравили ние и Бяно Абаджи — възрази веднага бащата, — ей онзи, другият вързоп, е за него. Но дядо Бяно ние го знаем, той няма да ни се изплъзне. Най-напред рекохме тебе да издирим, че знае ли човек дали друмът ти не ще те подгони още днеска.

— Странен, много странен ми се видя този дядо Бяно — каза битолчанинът, докато прибираше даровете. — Да се чудиш и маеш пред такава сила в човек, дето е с доста напреднала възраст и по занаят не е дървар, пастир или каменар, а, както сами рекохте, абаджия… Кой прекарва цял живот край стана и ткалото и да съхрани силата си?

— Той наистина беше абаджия, господине, дори дълги години и устабашия на нашия, абаджийския еснаф — обясни Серт Коста. — Сетне обаче нещо го прихвана, та заряза становете и вече на̀, двайсет и пет — трийсет години, е долапчия горе по Новоселския боаз. Аз самият съм му мющерия, та го знам — от сутрин до мрак е все на крак и всичко върши самичък, до сто оки аба и губери вдига на рамо и простира по сергията^[3]. Затуй е опазил младежката си сила, за която нявга легенди се разправяха.

— Щом от тука отивате при него, с радост ще се присъединя към вас. Доволен ще съм да се запозная с такъв човек. Какво, ще ме приемете ли да ви стана дружина?

Приеха го, разбира се. И след четвърт час вече влизаха в дома на Бяно Абаджи. Влизаха, а не тропаха на портата — както обясниха на битолчанина, този особняк старец никога не заключвал вратата си.

Бяно ги прие радушно, ръкува се с всичките, само някак по-особено се загледа в Никола Рангелов, докато се запознаваше с него.

— Чудна работа — каза, — мога да се закълна, че не ви виждам за пръв път, господине…

Другият се засмя звучно, по момчешки, и зад очилата сивкавите му очи станаха сини като априлско небе. И отговори:

— Може и да е вярно, ако сте идвали към нашата Битоля, господин Силдаров. Защото, честна дума, моят крак вчера за пръв път стъпи в прочутия по четирите краища на Българско Сливен.

Старият човек се задоволи да поклати неопределено глава, сетне настани гостите си по миндерлиците и сам зае място между тях.

— Я, Ненчо, постъкми малко огъня, сине — обърна се той към най-големия от синовете на Серт Коста. — Аз се изсуших при дъщерята, едва преди половин час време се върнах, та затуй е още студеничко…

Абаджията и синовете му обясниха причината на посещението си. Последва препирня, която в общи линии приличаше на предишната в Карамболовия хан, само че бе далеч, далеч по-неотстъпчива и от двете страни; стигна се чак до „баща си, трябва да ме разбереш“, до „какво зло си видял от мене, че така да ме обиждаш?“, че и до „ако може да остане невъзнаградено спасяването на сина на някой си Коста, не може да се отмине то за един потомък на Злати Кокарчоолу“^[4] и т.н., и т.н. И пак както в Карамболовия хан спасителят трябваше да отстъпи пред непреклонността на признателните Стефанови роднини и да приеме бохчата с даровете. Но когато гостите си затръгваха, битолчанинът се отдели от тях:

— Ако негова милост няма нищо против — посочи той към домакина, — с радост ще остана още малко на раздумка.

Домакинът естествено нямаше нищо против, та след като изпроводи Серт Коста и синовете, двамата седнаха един срещу друг до баджата.

— Доволен съм, че случаят пожела така бързо да ми посочи пътя към тебе, дядо Бяно — каза гостът, докато грееше длани. — Спести ми се лутането, понеже тъй или иначе щях да те потърся. Ида от далечен път и съм обещал на дъщеря ти да ти донеса нейното сърдечно „много здраве“ и предаността й, също и от нейно име да целуна десницата ти.

Белите стрехи над очите на Бяно Абаджи трепнаха изненадано.

— Много здраве от дъщеря ми? Ами че аз ей сегичка загърбих портата на Руска…

— Ти имаш и друга дъщеря, дядо Бяно. И ако не е плът от плътта ти, то сам си й дал разрешение да те зове свой татко.

— Златина! — сепна се старият човек. — Ти ми носиш вест от Златина?

Русата коса срещу него се разтърси в неопределен жест.

— Тя сега е сестра Евгения, не може да си го забравил — няма година, откакто на Бузлуджа сте погребвали великомъченици български.

— Евгения или Златина — махна с ръка Бяно Абаджи, — мога ли нявга да я забравя? Къде се кръстосаха пътищата ви, човече?

— В Бялград, дядо Бяно. Изпратили са я от манастира й на учение и Провидението ни срещна, дори мога да кажа — сприятели ни.^[5] Е, даде Бог да изпълня обещанието, което й дадох, но няма защо да те лъжа, дядо Бяно — и да не беше то, аз пак щях да те издиря. Все едно дали тук или горе на Барите.

— Хванах ли те? — засмя се насреща му старият човек. — Сигурно наистина те познавам, драги, щом знаеш за Барите…

Вместо да отговори, онзи, който се бе представил за търговеца на аби от Битоля Никола Рангелов, се надигна от мястото си, съблече се по риза и нави ръкавите, свали очилата и нахлупи върху русите си коси калпака на стопанина и се извърна към него.

— Господи, това е Левски! — премаляло възкликна Бяно Абаджи.

— Да, наистина съм Левски^[6] и съм благодарен, че си ме запомнил, дядо Бяно.

— Помня и всяка думица, която разменихме горе на долапа, синко.

— Помня я и аз. И затова щях да те потърся, дори да не беше „многото здраве“ на сестра Евгения. Имаме да довършваме тогавашния си разговор, дядо Бяно.

Преди да продължат, Бяно Абаджи притисна до гърдите си младия човек, после го отдалечи от себе си и дълго, дълго го наблюдава с умилени очи. Да, нямаше грешка, този беше същият Левски, байрактарят на Панайот Хитов — нито висок, нито нисък, с русолява коса и сиво-сини очи, с умен и пронизващ поглед и — нещо ново отпреди година и половина — червеникави мустаци на горната устна.^[7]

— Само тия очила отгде се взеха…? — рече той в продължение на мислите си и другият избухна в смях:

— Те са за такива като тебе, дядо Бяно. И за тези, които ме помнят отпреди. Представяш ли си какво ще бъде, ако ме срещнеш на Сахатя, познаеш ме и, без да помислиш, изтърсиш едно: „Я, та това е Левски, дето беше байрактар на Панайот войвода!…“ — Усмивката отстъпи място на спокойна съсредоточеност. — По друма, по който съм поел, нямам право на непредпазливост и лекомислие, дори и… дори и когато с маскарада си ще обидя такива благородни человеци като теб…

— А обядвал ли си, сине? — попита неочаквано старият човек. — Не? Или и обеда смяташ лекомислие и непредпазливост? Хайде, идвай да си хапнем нещо от армаганите на Серт-Костови, пък сетне ще ми разкажеш — и за друма, и всичко…

Половин час по-късно те побутнаха настрана софрата, Бяно Абаджи напълни „ингилизката“ си лула и я запали с една клечка от баджата (оказа се, че гостът му нито пие, нито пуши) и разговорът им без много-много предисловия започна. Всъщност започна го Левски — простичко и без високопарни думи той описа живота си от срещата им през 67-мо лято, как сетне Панайот Хитов войвода ги превел през цялата Стара планина до Сръбско, постъпването на Левски във Втората легия („измамиха ни сърболята — изтъкаха си с нас платното и ритнаха кросното“), заболяването на корема и операцията.

ЛЕВСКИ: — Наложи ми се дълго, цели месеци да лежа, дядо Бяно. И време за мислене — колкото искаш. Всичко премислих тогава, много пъти и нашия разговор на Барите претаках и като че ли най-сетне стигнах до истината.

БЯНО АБАДЖИ: — Истината? Коя е тя, истината, сине?

ЛЕВСКИ: — Че народът ни не е подготвен за онова, което искаме от него. И не бива да го корим — не е лесно да се надмогне тинята на петвековното превиване на врат. И тогава аз реших за себе си: оправя ли се от болестта, да подхвана всичко от Аз, Буки — да тръгна от град на град и от село на село, да пробуждам заспалия народ и да го подготвям за великата саможертва, която ще е цената на свободата ни. Сега ме виждаш по този друм, който сам си избрах. (Кратък виновен смях.) Чакай, чакай, не бързай да ме хвалиш, също и аз като мнозина други се заблуждавах. Като тръгвах от Букурещ за Цариград, за да подхвана обиколката си, аз си мислех и на другите обещавах, че за двайсет и пет дни ще подготвя бъдещата всенародна революция.^[8] Сега обаче видях и осъзнах, че за да се разнесе виделина над скованото в робски мрак Българско, ще да са нужни години и години труд, скиталчества, „Никола Рангелов из Битоля“ и очила на носа, опасности…

БЯНО АБАДЖИ (стрелва го с поглед): — Даваш ли си сметка, що за опасности ще са туй, Василе? Тебе ще те дебнат куршум и бесило, а не кашлица или навяхване на крака…

ЛЕВСКИ: — Зная го. Но знам и друго: ако спечеля, печеля за цял народ — ако изгубя, губя само мене си.^[9]

БЯНО АБАДЖИ (след като размисля): — Тежък обет си поел върху плещите си, сине, но правилен: човек, ако иска да постигне нещо, трябва да заложи всичко.

ЛЕВСКИ: — Благодаря ти, че ме разбираш, дядо Бяно. Благодатно е съзнанието, че не си сам…

БЯНО АБАДЖИ: — Но ти ще бъдеш сам, Василе. Или поне аз няма да съм до рамото ти. Защото ти готвиш буна, революция, а една революция — всяка революция — се прави от млади хора. От старци като мене нито ти, нито делото ти имат нужда и полза.

ЛЕВСКИ (поклаща глава): — Старци като тебе имат мъдрост и опит, без които буйността на младите ще е безплодна. Чувал ли си приказката за султана и дългите лъжици? Не? Е, сега ще ти я разправя, пък ти сам ще откриеш, щото искам да ти кажа. Султанът имал все стари, белобради везири. Да, ама появили се млади люде, учили в Европа. Отишли те при султана и му рекли: „Докога ще управляваш със старците? Защо не се облегнеш на нас и на нашата ученост?“ Нищо не отговорил султанът, само заповядал да сварят една голяма тава пилаф. Седнал с везирите си наоколо, а на всеки от младите дал по една лъжица два аршина дълга и им казал: „Буюрум, яжте!“ Опитали те, ама ядец: кой може да яде с такава дълга лъжица? Тогаз султанът ги подканил: „Хайде, сега вие седнете, пък дайте лъжиците на моите везири.“ Сменили си местата. А везирите загребвали от пилафа и всеки подавал с лъжицата си в устата на другия. „А! Ама така всеки може!…“ — възкликнали младите. „Може, ама трябва да се сети — отвърнал султанът. — Вие сте учени, ама не се сетихте. Пък дойде на ума на старците…“.^[10]

БЯНО АБАДЖИ: (със смях): — Разбрах и благодаря ти. Нека даде Бог наистина да съм ти полезен, когато твоите млади везири няма да знаят как да се оправят с лъжиците. (Замълчаване.). Докъде стигна в начинанието си, сине?

ЛЕВСКИ: — Честно казано, до кривата круша, не по-далече. Положението в Българско се оказа много по-зле и от най-черните ми предвиждания. (С горчива самоирония:) Пък като си помисля, че още преди две години едва ли не прогласявахме свободата… (Сериозно:) Затова тази обиколка нарекох първа и ще я имам само като един първоначален оглед. Каквото ще се върши, ще има да се върши занапред.

БЯНО АБАДЖИ: — Ще рече, дори не помисляш да се откажеш…?

ЛЕВСКИ: — Да се откажа? Аз съм посветил себе си на отечеството си още от 61-во лято да му служа до смърт и да работя по народната воля. Какво посвещение ще е то, ако се откажа още при първото препъване?

БЯНО АБАДЖИ: — А в Сливен? Как са работите в нашия Сливен?

ЛЕВСКИ (шеговито): — А, тук са добре. Имам в Сливен един човек, но не го давам за цял полк. Казва се Бяно Силдаров… (Сериозно:) Познаваш ли Сава Райнов, дядо Бяно?

БЯНО АБАДЖИ: — Сава Райнов… Сава Райнов… Като че ли съм чувал това име, ама… Ще да е някой от младите, а?

ЛЕВСКИ: — Вярно, млад е, двайсет и пет-шест годишен^[11], тъдявашен, роден в Клуцохор. Не го знаеш, защото от години е отишъл в Цариград да си търси късмета. А си чувал името му, защото той е ужким служител при някой си Иван хаджи Петров, шуменски богаташ, ала истинското му занятие е да служи на свободата. Каквато тайна книжнина да се отпечата в Букурещ, тя се провожда чрез Гълъб войвода до Савата и той я разпраща по цяло Българско, ще рече — и в Сливен.

БЯНО АБАДЖИ: — Със срам ще призная, че също и този Гълъб…

ЛЕВСКИ: — Остави, туй е подмолното име на друг верен служител на революцията.^[12] Та нося писмо от Савата, то трябва да ми бъде препоръка пред тукашните по-будни българи.

БЯНО АБАДЖИ (почесва се замислено по главата): — Не ми е лесно да ти отговоря от първи раз, Василе. Дошъл си в час, когато здравите и — как ги нарече? — по-будните сливналии са някак си обезглавени. Трима бих ти посочил, пък и тримата… Гунчо войвода загина лятос край Градец, даскал Анастас хаджи Добрев…

ЛЕВСКИ (прекъсва го): — А, зная го! Един такъв, цял великан!…

БЯНО АБАДЖИ: — Беше великан. Сега коварна болест го е заглождила… е, на крак е и даскалува чат-пат още, ама не е онзи, предишният. А третият е Стефан Гидиков, невям най-будният от тримата. Той пък стана зет на Русчо Миркович и оттогаз завъртя голяма търговия — повече е в Цариград, Бялград и Виена, отколкото в Сливен.

ЛЕВСКИ: — Мигар в бунтовния Сливен е имало всичко на всичко трима отечестволюбци? Хайде де, туй не мога да го повярвам!

БЯНО АБАДЖИ: — Отечестволюбци много, но надарени за водачи малко. (Размисля се.) Знаеш ли, ако слушаш мене, дай писмото на едного, дето е достоен за доверие, макар още да не си е извоювал място сред бунтарите. Михаил Икономов. Само двадесет и три годишен е господин Икономов, но комай е най-образованият човек в нашия Сливен.^[13] Не е компрометиран пред турците (точно тази дума употреби уж простият долапчия от Барите Бяно Силдаров: компрометиран!), а разправят хората, че каквото и да преподавал на азбукарчетата — без значение дали история, физика, краснопис или търговско смятане, — той все намирал сгода да разпалва българската искрица в душите им.

ЛЕВСКИ (колебливо): — Какво пък, да опитаме…^[14] Знаеш ли къде можем да го намерим в днешния празничен ден, дядо Бяно?

БЯНО АБАДЖИ: — В училището, къде! Нашите даскали са предани на училището, сине, за тях даскаллъкът не е занаят, а призвание, та не знаят що е делник и празник. И туй положително най-много важи за Михаил Икономов, главния учител.

Не умуваха повече и след малко наметнаха връхните си дрехи и поеха към Класното.

— Ще ме извиняваш, дядо Бяно — каза Левски, когато бяха вече на улицата. — Може и да съм се излъгал, ама ми се стори, сякаш, минавайки, ти се поклони на портата като на живо същество, човек…

Старият човек се спря, кръстоса поглед с госта, сетне със знак го подкани да се върнат.

— За мен това не е порта, а свещен паметник, сине. Тази греда виждаш ли? На нея нявга, по Заверата, турците обесиха баща ми. А погледни и тук. Тук, тук, от вътрешната й страна. — Двамата навряха глави под стрехата. — Това пиринчено лъвче не е какво да е — преди по-малко от година то е красяло калпака на някой от онези, които под байрака на Хаджията оставиха костите си на Бузлуджа. Кой знае, може да е било на моя син Найден…

Васил Левски дълго и видимо разчувствувано стоя пред този странен паметник на непримиримата българщина. После не свали, а чак остави в нозете си феса с дългия пискюл и благоговейно се прекръсти.

— Кълна се в Бога на България — произнесе отчетливо; гласът му издайнически потреперваше, — докато има такива паметници по родната ни земя, няма да свършат и непримиримите, които да живеят и да умират за нейната мила свобода.

И се прекръсти повторно.