Цончо Родев
И стана ден (29)

2.

Макар Хасан бей съвсем ненужно — впрочем и съвсем незаконно — да задържа писмата още три дни, благодарение на Димитър Георгакев вестта за тях скоро-скоро обиколи целия Сливен. И предизвика такова оживление, сякаш не съдържаха простички сведения за пътуването и за първите действия на пратениците в Цариград, а новина за избирането на екзарха… Тъй или иначе, когато Йоргаки чорбаджи свика по повод на тях общината, в „канцелярията“ се бе събрал незапомнено много народ. С изключение на Бяно Абаджи (за него се спомена, че от една неделя се бил качил на Барите да постегне долапа си), за чието отсъствие кметът никак не съжали, тук бяха не само всички членове на общинския съвет и онези, които, без да са законно избрани, имаха постоянно място в него — например Стефан Саръиванов и ортакът му Тотьо Кювлиев, Иванчо Желязков, Захария Жечков, Русчо Миркович и Михалаки Гюлмязов, — но и неколцина други по-млади, които никога досега не бяха участвували в заседанията. Кой бе поканил, да речем, Михаил Икономов? Или младото даскалче Геренов? Или фотографина Димитър Топалов и този новопръкнал се караабаджия Сава Райнов? Ами питиепродавеца Костадин Келов?

В страхопочтителната тишина на „канцелярията“ Панайот Минков прочете писмата. Всички бяха толкова поразени от достолепния им тон и от всепочитаните имена, споменати в тях, че единодушно го помолиха и той ги изчете още един път. А след второто прочитане някой от присъствуващите се хвърлиха в прегръдките си като след превелика новина, в очите на други блестяха сълзи на умиление.

— Помнете ми думата, братя — с непривично потреперващ глас произнесе поп Юрдан. — Няма да минат и шест месеца и от амвоните на българските Божи храмове ще се чуе българско име — на екзарха. За пръв път след патриарх Евтимия…

Може би това заклинателно предсказание щеше да предизвика нов изблик на вълнение и сълзи, ако някой — това беше промушилият се по-отзад Нено Брадата — не се обади хлевоусто, кълчейки език:

— Сто сте казете, господа, дали сте мозем презивя, без негово фенерско патриарсеско светейсество Григория?

Натрупаното в стаята електричество се разрази в буен, несдържан смях — всички разбраха, че Нено имитираше благородното съскане на българските „елини“, които допреди двадесетина години държаха в ръцете си църквата и изобщо съдбата на българското население.

Друг път подобна подигравка навярно щеше да накара Йоргаки чорбаджи да избухне и „да постави всекиго на мястото му“, ала сега инстинктът му подсказа да запази благоразумие — ако страстите избухнеха, не можеше да се предвиди докъде биха стигнали.

— Не сме се събрали за остроумия и подигравки, господа — задоволи се да каже той. — Приканвам ви към приличие, каквото подобава на тази общинска канцелярия. И да обсъдим какъв да бъде отговорът ни на господина Чинтулова в Цариград.

Очакваше на поканата му да се озове някой от „правоимеющите на глас“ общинари, които винаги го подкрепяха — например Феслията или хаджи Гендо, — но те сякаш си бяха глътнали езиците. И затова никой не направи забележка, когато му отвърна един от по-външните, който при това не минаваше за послушен и еветчия — Иванчо Желязков.

— Какво има да умуваме, кмете? — провикна се той по-високо, отколкото нуждата го изискваше. — Нека господин Чинтулов както и досега да държи на българщината, друго не искаме от него.

— И да знае, че в добро и зло ние тук сме зад гърба му — допълни учителят Геренов. — Няма да го оставим сам.

Последният удар върху Йоргаки нанесе не друг, а собственият му син:

— И нека уважаемият наш по-стар колега не се стъписва пред разприте — каза. — Дори стопанката първо раздигва къщата, преди да почисти и да сложи ред.

Поприказваха още малко, пък като усетиха, че предъвкват все едно и също, повечето се надигнаха да си ходят. И скоро „канцелярията“ — може да се рече — опустя: след голямата навалица тук бяха останали само Йоргаки, хаджи Никола, хаджи Гендо, двамата ортаци Саръиванов и Кювлиев и Михалаки Гюлмязов. Кметът притежаваше достатъчно здрав разум, за да забележи, че с „младите“ бяха тръгнали не само такива бунтари, като поп Юрдан, но също секретарят на общината Панайот Минков, Русчо Миркович, Желязков и Захария Жечков, на които като хора на пара̀та по-подобаваше да са тук, при „старите“. Йоргаки чорбаджи проводи Маринчо прислужника за шест — само шест! — кафета и докато го чакаха да се върне, проточи едно многозначително:

— Е-е-е? — Това всъщност означаваше: „Чухте и видяхте всичко. Кажете сега и вашето мнение.“

— То всичко ми се вижда ясно — избърза пръв Гюлмязов. — В едно хората бяха прави: е, дори и да не са шест месеца, а малко повечко, ще имаме екзарх и завинаги ще се сбогуваме с Фенер. Разумно е, мисля, да не си затваряме очите пред тази истина и да се съобразяваме с нея. Защото, сгромолясвайки се, Фенер ще повлече и онези, които сляпо се държат о пешовете му.

Очите на Стефан Саръиванов шареха повече от обикновено, когато се обади след него:

— Може и да е така, Михалаки, ама недей очаква от мен да викам „аферим“ на разни чапкъни с кръпки на задниците, дето в акъла им са само безредици и поразии.

— Безредици и поразии? — не му остана длъжен другият. — Мигар в последните десетина години си чул името на негово светейшество Григория да се споменава поне веднъж в ектениите? Какви безредици и поразии очакваш, когато туй положение се узакони?

Донасянето на кафетата прекъсна начеващата препирня. Разговорът се поднови едва след като ги изсърбаха.

— Отбивали ли сте се наскоро отсреща при Петраки? — попита след това хаджи Гендо. Имаше предвид църковното кафене, което се държеше от Петраки Влахов. — Не? Е, тогаз не сте видели и новостта на Сливен — вестник „Светлина“. Имало го, казват, и в читалището.

— Какво? Какво? — чуха се гласове. Защото хора от чергата на Йоргаки и другите смятаха под достойнството си да се блъскат с простолюдието в кафенетата или читалището.

Хаджи Гендо им обясни. Неколцина ученици от Класното — назова имената на Добри Минков, Петър Данчев и Александър Козаров — захванали да издават ръкописно вестниче „Светлина“^[1]. И всяка седмица се появявал нов брой.

— Взе много да се чува името на това хлапе Добри Минков — заканително рече Феслията. — Сигурно и вестникът му е бунтарски, а?

— Сега още не. Отзиви за сказки, размишления по правописа, разни новини от училището и града. Ама така, както знаем списователите му, сигур и бунтарските призиви няма да закъснеят.

— Тя работата се разбра — остави филджана на масата до себе си Йоргаки чорбаджи. — И не е лошо, както посъветва господин Гюлмязов, да не си затваряме очите за истината. Дори и когато от нея ще засмъдят като от лют пипер.

— И каква е истината, кмете? — за пръв път се чу гласът на Кювлиев.

— Те, истините, сигурно са много, ала аз още сега мога да посоча три. Школото го загубихме още преди трийсет години. Сега и второто килимче се издърпва изпод краката ни — църквата; щем не щем наскоро и ние ще захванем да викаме „осанна“ на екзарх еди-кой си.

— А третата истина, Йоргаки чорбаджи? — попита Саръиванов. — Нали рече, че истините били три?

— Третата произлиза от първите две. Че вместо да се вайкаме за загубеното, по-яко да държим онова, което е в ръцете ни. А що е в ръцете ни, вие го знаете — властта и пара̀та.

— Властта? — присмя се Михалаки Гюлмязов. — Одеве хубавичко се видя доколко властта е в ръцете ни. Пък невям и пара̀та — такива като Миркович, баща и син Жечкови или синът на Фабрикаджията хич не са за подценяване.

— Властта все още не е в ръцете на онези — как бяха? — „чапкъните с кръпки на задниците“. Има ли работа с християните, конакът все още ще почука на нашата врата, не на тяхната. Вижте на̀ — когато да се разследват писмата на даскал Чинтулов, повикаха моя син, не например Михаил Икономов.

— На твое място аз не бих се хвалил с това последното, кмете — тихо отбеляза Гюлмязов, но Йоргаки се престори на глух за думите му.

— Да не се караме с простолюдието, а да го водим — продължи кметът. — А чрез пара̀та да го държим в зависимост от нас. Това е според мен третата истина. Оная, от утрешния ден.

Замълчаха, размисляйки над думите му.

Грижата, изпълнила „канцелярията“, беше тежка и плътна — къща да построиш върху нея.

* * *

Когато излязоха от събранието, някои се разотидоха — между тях беше и поп Юрдан, — но повечето някак ей така, без уговорка, се отправиха към дюкяна на Панайот Минков. И там насядаха кой къде намери, някои направо на пода.

— Има едно нещо, което не искам да остане в тайна — заговори пръв Димитър Георгакев. — За писмата на господина Чинтулова пръв научих аз. И държа да ви разкажа как. — Заслушаха се в думите му. И той наистина разказа; може да пропусна някои от подробностите, но най-важното предаде точно. — Разбирате ли срама ми, приятели? — завърши. — И защо настоях да ви разправя всичко? За да ми се доверят амуджите, значи ме броят за един от своите. И аз невям ще се покажа един от техните, ако премълча участието си.

— Разумявам онуй, което става в душата ти, даскал Димитре — отговори за всичките Панайот Минков. — Искам само да знаеш, че и да не ни бе казал, никой измежду нас не би помислил за тебе като за турско ухо. Въпреки че си син на… е, разбираш, щото искам да кажа.

— Ние съдим за човека по делата, не по произхода му — допълни Михаил Икономов.

— Вероятно сте прави — с развълнуван от благодарност глас рече Димитър Георгакев. — Но настоявах да ви разкажа всичко, братя. — И тъжно завърши: — Вие може и да не си давате сметка, но в живота понявга тръненият венец е изплетен от власт и жълтици…

За малко се умълчаха — тези думи за трънения венец, изплетен от злато и власт, им бяха направили дълбоко впечатление. После се обади Захария Жечков и даде друга насока на разговора:

— Нека се опитаме да сложим всичко в ред — каза. — И така, в Цариград работата върви към развръзка — нашите народни избраници ще изпълнят, вижда се, с чест дълга си; няма да мине много и ние, най-голямата народност в Европа под ботуша на султана, ще се сплотим още повече зад Христовия кръст, понесен от българска ръка. Тази картина от утрешния ден радва нас, седемте милиона българи, ала е трън в очите на навикналите на господаруване гъжвалии и на онези, които добруват под зеленото знаме с полумесеца.

— Вярно е, ама и не е съвсем вярно, бай Захария — възрази главният учител. — Не на всички гъжвалии се зловиди възземането ни. Ето на̀, чухме тук за Халис бей и Юмер ефенди…

— Да, но чухме и за таквиз като Хасан бей, верицата му проклета, дето се заканвал да върнат закона на ятагана — вметна Бял Димитър Събев, но Икономов не се отклони от мисълта си:

— … подобно е и в общината. Не е ли самият й секретар между нас? А господата Желязков и Миркович? Не си ли ти лично тука? Нямаме ли също подкрепата на поп Юрдан и на Бяно Абаджи? — Той разпери ръце. — Не сме като в гора, пълна с вълци, тъй мисля аз.

— Ще ви възразя със собствените ви думи, учителю — обади се Панайот Минков. — Вярно е, ама и не е съвсем вярно. Наистина не сме като самотен пътник, заобиколен от глутница вълци. Но хайде да погледнем кои са с нас. Мехмед Халис бей. Добросърдечен човек, всеки в Сливен го обича, но развей прах и гуляйджия — колко тежи той в работите на града и санджака? Или Юмер ефенди? Скромен и честен табак и прекупвач на кожи и… толкова. А онези, които имат властта да се разпореждат със съдбините на нас, раята, са явни българомразци като Мустафа ага и Келеш Осман. И такива табладжии и привидни безделници като Хасан бей, които, оказва се, през цялото време са с длан върху чирена на ятагана.

— А Мехмед Хайдар бей? — тихо попита учителят Иван Ханджиев. — Докато е мютесариф на санджака, много е важно той към кои аджеба се числи…

Никой не се нае да му отговори. Действително досега не можеха да се оплачат от Хайдар бей, но знаеха ли го как ще се прояви, ако му се наложи да избира място до Халис бей или до кръвника от пощата?

— Същото е и в общината — продължи мисълта си Панайот Минков. — Има там чорбаджии^[2], които са гордост на българщината, но властта и влиянието не са в техни ръце, господа. Ако конакът ще се допита за нещо, няма да повика поп Юрдан или Бяно Абаджи, а например…

Той замълча внезапно, изведнъж, сепнато, но Димитър Георгакев завърши вместо него:

— А например баща ми, можехте спокойно да го назовете, господин Минков.

— Влиянието им в конака е само половината от тяхната сила. Другата е могъществото на пара̀та — само слепият не вижда, че Турската царщина отдавна вече се управлява не от хора на меча или ума, а от онези, които държат пара̀та, били те мюсюлмани или християни. А хората на пара̀та се боят от промени, на тях им е добре така, както си е.

— И затова няма защо да се чудим — вметна Михаил Икономов, — че такива хора на пара̀та като съгражданите ни Саръиванов и Кювлиев от само себе си се озовават в орбитата на Йоргаки чорбаджи и другите богаташи около него.

— Абе и това не е докрая вярно, ама нейсе, да не спорим — не се съгласи Костадин Келов. — Защо не споменавате господина Мирковича, който хич не може да се набеди, че е в орбитата на Йоргаки? По пара̀ той невям като нищо ще сложи в джоба си Саръивановците…

— Същото е и с онези, които имат влияние над властта — подкрепи го Сава Райнов. — Няма да припомня, че Бяно Силдаров е член на мезлиша — така казваха в Сливен на меджлиса, смесения градски съвет. — Ще възразите: търпят го, обаче думата му не тежи. Добре, ама хайде да не забравим Тъпчилеща в Пловдив или хаджи Мано в София. А земляка Гаврил Кръстевич? — Казваше „земляк“, защото Гаврил Кръстевич беше от Котел. — Не е ли той ден през ден в султанските сараи, пък е главна сила в борбата за наша, българска църква? Туй са все хем много богати люде, хем със силно влияние, което далеч не ги кара да се боят от — как го рекохте, господин Минков? — … от промени. И не им е добре така, както си е.

Никой не му възрази — пък и нямаше защо, — та в претъпкания с хора дюкян изведнъж се възцари глухо мълчание. Сякаш за да запълни с нещо тази неловка тишина, Захария Жечков извади тютюн и тънка хартийка и с механични движения сви цигара, после драсна клечка кибрит о подметката си и запали.

— С разговора си ние всъщност през цялото време преливаме от пусто в празно — каза, след като вдъхна няколко пъти от парливия дим. — Нашите пратеници в Цариград си вършат с достойнство своята работа, а ние? Ние удряме калпаци и фесове в земята от радост, викаме единогласно „аферим!“ и умуваме кой държал властта, кой — пара̀та…

— Не си прав с укорите си, Захария — оспори думите му онзи, който наричаше сам себе си Боян Боянов, но за другите още оставаше Силдаров. Освен участието му в общата гюрултия, тези комай бяха първите му приказки в днешния вълнуващ ден. — Хората се радват и, ей Богу, имат за какво да се радват — в живота на всекиго измежду нас не са били много вестите като онези, които получихме от господина Чинтулова. И се оглеждат да оценят в какво дередже сме, та да помогнат според силите и възможностите си. Не за преливане от пусто в празно, а за тази цел обходихме и нашите чорбаджии, и по-личните ни първенци в Пловдив, София и Цариград.

— Слава на Бога, ей това през цялото време исках да чуя — поздрави го Жечков. — Още от одеве, когато приканих да сложим всичко в ред, това единствено беше в акъла ми: дали като зрители в театро ще ръкопляскаме и ще викаме „браво“, или ще запретнем ръкави да бъдем полезни и действително яка опора на избраниците ни в събора.

— Каква ти опора през една неделя път? — със съмнение произнесе Димитър Топалов, фотографинът. — В Цариград събитията се развиват устремно, като падащ камък. И изискват мигновени решения и мигновени действия. Дорде дойде до нас вестта за едно или за друго, дорде се наумуваме, дорде стигне дотам отговорът ни — и наши, и врагове ще да са забравили за какво е била отколешната приказка…

— Решително не съм съгласен с вас, господин Топалов — поклати пооплешивялата си глава стопанинът на дюкяна. Изговори тези думи без горещене, почти тихо, но гълчавата в един миг прекъсна и всички наостриха слух за тях — така по-онова време тежеше мнението на несменяемия секретар на църковната община Панайот Минков. — Няма нищо по-вредно и опасно от това да запазим за себе си безметежната — и впрочем твърде удобна — роля на публика. Защото нека не си правим илюзии, господа. Григорий Фенерски не е просто патриарх, а вселенски патриарх и нито той, нито обкръжаващият го клир ще се примирят седем милиона души от паството му, овчици, които той и предшествениците му пет века са стригали до кожа, сега ей така, да си вземат шапките и да се отделят в самостоятелна екзархия. Независимо от султановия ферман борба ще има и в тази борба представителите ни в събора ще се нуждаят от подкрепата на всекиго от нас. От моята паланца, от словото на господа учителите, от вашия фотографически апарат, господин Топалов, от стъклениците на господин Келов, от становете на Боян Силдаров, от чукчето и обущарските клечки на Кондю Кавръков… Кое от всичко това ще помогне, аз не се решавам да предскажа. Важното е готовността ни да окажем подкрепа с всичките си сили и с всичкото, което притежаваме.

— А удари само от Фенер ли трябва да очакваме? — продължи по-разпалено Минков. — Мигар допущате, че онези наши уж еднокръвни съграждани, които само допреди години зовяха сами себе си „елини“ и кълчеха езици в „благородно“ съскане, за да заприличат на истински гърци, ще се поколебаят, ако им падне сгода, да ни прескимбичат^[3]? Или се надявате, че те са забравили как едно подир друго из ръцете им се изплъзнаха и школото с разните му там Анастасиматариони и Октоихи^[4], и непонятното за самите попове „О евлогон тус евлогундас се, Кирие…“^[5] в храмовете български? Ние ще извършим непростим грях към себе си и потомците си, ако от лековерие и самонадеяност се оставим възможният техен удар да ни свари неподготвени и безсилни да отговорим на удара им с дваж по-силен удар!

Сякаш изтощен от непривично дългото си слово, Панайот Минков се отпусна на стола си. След ново кратко смълчаване — в тези минути всички в дюкяна му изглеждаха като зашеметени — главният учител Икономов рече посрамено:

— Господин Минков ни издърпа ушите и длъжни сме да признаем, че напълно си го бяхме заслужили. Вижда се, господа, ние имаме още много да учим от онези, дето глумливо зовем зад гърба им „старите“. Приемам укора на господина Минкова и предлагам тозчас да обсъдим как да държим в готовност цялото българско население на Сливен, за да дадем достоен отпор на нападката, откъдето и да дойде тя.

— И аз се присъединявам към самоукорното слово на Икономова — подкрепи го веднага Боян Боянов. — И още сега ще предложа къде и как да стегнем редиците си. Училището и читалището са наши, тях е излишно да споменавам. Също и женското дружество — за него спокойно можем да разчитаме на здравата ръка на госпожица Аргира Димитрова. Остават, мисля, църквата и… как да го нарека, чаршията. Майстори, калфи, чираци, дюкянджии — всички трябва да са пробудени! И готови!

— Чини ми се, че църквата е с нас — въодушевено се намеси отново Захария Жечков. — Думата ми не е само за поп Юрдан, него си го знаем. Но добри българи са и повечето от другите свещеници. Поне за баджанака сакеларий поп Атанас^[6] отговарям като за себе си. Пълна вяра имам също в поп хаджи Стоян, в поп Мавроди, в поп Стамо, в протоиерей поп Тодор…

— Не споря — кимна в съгласие Боян. — Но едно е да са заслужили доверието ни, друго — да използуват амвона, за да държат нащрек цялото християнство.

— А за чаршията няма защо да се оглеждаме за чужда помощ — намеси се Костадин Келов. — Ако изключим Боян Силдаров, извинявам се, Боянов, който се заби горе по Асеновския боаз, всички тук сме по цял ден на чаршията. От нас зависи да не мислим само за алъш-вериша, но и за разпалване съзнанието и борбеността на занаятчии и търговци.

Поприказваха още малко. Не оставиха извън вниманието си нито учениците от Класното (тук отново стана дума за ръкописното вестниче „Светлина“), за по-влиятелните еснафи, за „хаврикаджиите“ — ще рече, за работниците от държавната фабрика и от новата, на Саръиванов и Кювлиев. Малко по малко уточниха всичко и си затръгваха.

* * *

Русчо Миркович понечи да тръгне с един от първите, но стопанинът на дюкяна му направи знак да остане.

— Виждате ми се кахърен, господин Миркович — заговори направо, когато останаха само двамата. — Наблюдавах ви и в метоха, и тука. Вие наистина не изпущахте от внимание нито една дума, но и не произнесохте нито една дума. Какво има, господин Миркович? Не ви питам от махленска клюкарщина, а от готовност да ви помогна, ако скромните ми сили го позволяват.

— Благодаря ви, приятелю — отговори трогнат другият. — За съжаление наблюдателността ви не ви е излъгала. За двойно съжаление не виждам как да се възползувам от предложената помощ…

— Поне кажете какво ви загрижва. Тревогата е като вината — сподели ли се, тя става наполовина.

— Зетя Стефан — въздъхна Миркович. — Стефан Гидиков.

— Вярно, не го забелязах между нас… И то в такъв ден…

— Отначало рекохме — преумора; бъхтал се е по друмищата чак от Бурса дотук. Сетне ни мина през ум за простуда. Но сетне… Е, аз много съм живял и много съм видял. Дъщерята Щилияна я залъгвам как да е, зер е трудна с първа рожба, но себе си не съм приучен да лъжа.

— Мигар мислите за…?

— Не мисля, пред очите ми е. — Русчо Миркович извади кърпа и избърса чело. — Охтика! Боже, за какво ме наказваш? Не сме се съвзели от смъртта на Мария, сега и Стефан…

— Искрено се моля Богу да се мамите. Заради вашето семейство и за целия Сливен — родолюбец като Стефан Гидиков принадлежи на целия народ. И все пак потърсихте ли съвет от някой по-вещ, по-знаещ?

— Злъчката. И той, какъвто е прямодушен и „право куме в очи“, изтърси думата „охтика“ и пред самия болен. Е, научи ни и да го лекуваме със сок от стъргана ряпа^[7] или с нагъсто измесени половин ока свинска мас и толкова мед. Но тази ми се вижда бошлаф… Лошото е, че и Стефан ги нагъва без надежда, като осъден. И се влошава не на дни, а на часове… Молихме за някакъв цяр Михаил Спицерина — говореше за един армено-католик от Цариград, който лани бе отворил първата аптека в Сливен^[8], — но той не дава, искал бил… е, забравих как се казваше, ама беше нарочна бележка от доктор какво лекарство да даде и по колко да се пие.

Известно време и двамата мълчаха. Тишината се начупваше само от неравното барабанене на Панайот Минков по масата.

— В нашия просветен деветнайсети век не стига да се довери човек на баби и знахарки, господин Миркович. Трябва съвет на лекар, и то не някой самозванец като оня хекимин Костаки, ако го помните, а човек с най-напредничави знания.

Другият тъжно сви рамене:

— Виновен ли съм, че брат ми Георги гние в Диарбекир… Какви по-добри знания от неговите, един възпитаник на Монпелие?

— Георги, вашият брат, беше доктор с всепризнати познания. Но той не е единствен. — Ново кратко барабанене по масата. — Наскоро мющерии ми разказваха за един доктор от Ески Заара. Начо Планински се казвал. Съвсем млад бил още, ама с ум и опит — нямаха думи да го нахвалят. Изучил Висшата медицинска школа в Букурещ и там минавал за пръв ученик на италианеца професор Давила^[9]. И да не е вярно всичко, поне няма да е загуба да се опита. Ще може ли Стефан да издържи до Железник?

— Какво ти! — възкликна Миркович. — Ще докарам този доктор тук. По кесия злато за час път да ми поиска, даввам му ги. Че какво, мислите, ми е по-свидно — златото или да гледам Щилияна още толкоз млада, пък под черна забрадка?

И той така решително тръгна, че дори забрави да се сбогува.