Цончо Родев
И стана ден (40)

12.

По-късно, когато събитията се изясниха, всичко отиде на мястото си. И ето какво се разбра:

Както кръвожадното животно пред смъртта си започва безогледно да хапе и разкъсва, за да раздаде и на другите смърт, така и патриаршията, усетила, че този път завинаги ще изпусне из ръцете си българското паство, реши да нанесе последните си удари. На 5 януари 1872 година българските висши църковнослужители в Цариград учтиво и по правилата помолиха на следния ден, Богоявление, да служат на родния си език. Отказаха им — кратко и без никакви обяснения. Като имаха вече опит, българите се явиха при великия везир Махмуд Недим паша, измолиха разрешение от него и в резултат богоявленската служба прозвуча на чист български език. Патриаршията отговори по съвсем странен начин. На 15 януари тя свика един набърже скалъпен „местен духовен събор“ (пресата го осмя като „домашен“), който низвергна българските владици Иларион Ловчански и Панарет Пловдивски; Иларион Макариополски патриаршията още преди това бе отлъчила от църквата. По неведоми пътища тя взе разрешение от Портата и седмица след събора — в неделя, 21 януари — изпрати тримата владици на заточение^[1].

За да се предварди от евентуални смутове сред българското население на полуострова, турското правителство издаде заповед да се спират и конфискуват всички телеграми, които известяват за заточението. И успя, но с едно-единствено изключение — сливналията Стефан поп Стефанов, по това време секретар в кантората на братята Христо и Никола Тъпчилеща, сполучи да изпревари забраната и прати телеграма до родния си град.

Телеграмата — или депешата, както се казваше тогава — се получи много късно вечерта на същия ден. Беше адресирана до „българската църковна община в Сливен“, но пощаджиите, кой знае защо, я връчиха на Михалаки Гюлмязов. Той разбра и оцени важността й, облече се (беше си легнал) и някъде към полунощ измъкна от леглото и Панайот Минков. Не им беше нужно да умуват дълго, за да стигнат до решението: да се вдигне на крак цялото българско население на Сливен, за да се настои за завръщането на църковните отци. Михалаки Гюлмязов тръгна да събира общинарите, а Панайот Минков отиде да събуди главния учител Икономов.

— Винаги сме си говорили — каза му, — че трябва да държим на тетик^[2] всички българи за помощ в решителен момент. Ето, сега е дошъл моментът…

Все през тази нощ Михаил Икономов се свърза с председателя на комитета Сава Райнов и докато общинарите още се събираха в „канцелярията“, цял рояк вестоносци тръгнаха като нощни духове из българските махали да разнасят вестта за нечуваното поругателство, извършено от фанариотите.

Междувременно общинарите се събраха и с пълно единодушие — този път не направиха изключение дори Йоргаки и неговите покорни единомишленици — решиха да свикат цялото българско население на града на протестен митинг^[3]. Тъй като времето не стигаше за подготовката му, определиха го не за понеделник, а за вторник, 23 януари. Панайот Минков се задължи дотогава да съчини прошението, което митингът щеше да връчи на представителя на властта; тъй като нямаше да сколасат да го преведат, решиха да го връчат на български.

— Не се безпокойте, ще го разбере — успокои ги Бяно Абаджи. — Имал съм случай да се уверя, че Мехмед Хайдар знае не само езика, но и писмеността ни не по-зле от който и да е от нас…

Двама от „редакторите“ на вестничето „Светлина“ — учениците Добри Минков и Петър Данчев — съчиниха едно пламенно възвание, а доброволци от техния клас го размножиха многократно, после го разнесоха из града и го разлепиха по вратите на църквите, из чаршията и изобщо на по-видните места.

В определения ден Сливен бе завладян от оживление, каквото по-младите не помнеха, а старите сравняваха само с идването на Дибичовата победоносна войска преди четиридесет и няколко години. Клепалата на всички църкви токаха до спукване; нали само то беше метално, от всичките най се открояваше клепалото на главния храм „Свети Димитър“ — то ехтеше като истинска камбана. Младежи пешком или на коне летяха по улиците и стъгдите на града и призоваваха с един-единствен вик:

— На митинг!… На митинг!… На митинг!…

Търговци и занаятчии заспущаха кепенците на дюкяните. Стотиците станове замлъкнаха. Стопанките зарязваха нощвите и пещите, обличаха празничните си дрехи и поемаха към Машатлъка. Млади булки правеха сговор да оставят при една пеленачетата си и хукваха с мъжете си към „Свети Димитър“. И нали Машатлъка се зовеше още Йеди сокак азъ̀^[4], от неговите седем улици заизтичаха не групички, а седем реки от разбунен народ. И в уречения час пред църквата се събра незапомнено множество — пресмятаха го на пет хиляди възрастни човека, дечурлигите брояха башка!^[5]

Последните още се стичаха към Машатлъка, когато Панайот Минков, без изобщо да се допита до кмета („Знаех ли какви можеше да ги забърка, ако оставехме на него“ — щеше да обясни по-късно в приятелски кръг), стъпи на едно по-издигнато място и с висок глас разказа на гражданството за безобразието, извършено в Цариград от патриаршията. Отговори му смес от гневно ръмжене, викове на ярост и благословии от онзи род, който не е прието да намира място в книга. Предварително нагласени лица подеха друг глас, което множеството скоро наложи като всеобщо решение — да бъде призован тук мютесарифът и да му се изкажат тежненията на нему подвластните сливенци. Тозчас се избраха трима уважавани граждани — бяха Панайот Минков, Михалаки Гюлмязов и Русчо Миркович, — които се отправиха към конака да предадат молбата на народа. Не мина много време и те се зададоха обратно — на крачка пред тях вървеше лично Мехмед Хайдар бей^[6]. За миг той се стъписа — гледката на хилядите струпани нагъсто глави до църквата го смая; не бе допущал където и да е в империята християните да са способни на такова решително изявяване на волята си. Но тук отново по предварителна уговорка няколко гласа го посрещнаха с „падишахамъз чок яша“, което на вълнѝ на вълнѝ бе повторено от пет хиляди усти, та възгласът навярно достигна чак до Карандила. Мютесарифът отговори с едно символично темане и застана пред множеството. Тогава пред него се изправи секретарят на общината Панайот Минков и заговори. Той държеше някакъв лист в ръка, но не четеше от него, а само го поглеждаше от време на време. Със силни, но и малко високопарни думи — така се говореше с представителите на властта — той описа събитията, станали в столицата, изрази дълбокия смут на сливенци от несправедливото заточаване „на нашите мили архипастири“ и като се позова на „царското правосъдие“, помоли негово превъзходителство мютесарифа да съобщи незабавно на Високата порта молбата на Сливен и казата час по-скоро да бъдат върнати владиците от заточение. Завърши с една почти недвусмислена заплаха — че иначе „българският народ пропада: забравя и закон и вяра“ — и с едно майсторско извъртяно извинение, че „прошението“ поднасят на български, а не на официалния език на империята. И накрая с дълбок поклон поднесе написаното отнапред „прошение“ на „негово превъзходителство мютесарифа“^[7].

Макар и да си даваше сметка, че това заточаване на владиците не е могло да стане без благословията на Портата, Хайдар бей дръзна да каже в отговор, че той също приема събитието като „несправедливо, незаконно и недостойно“ и обеща още начаса да изпрати депеша до великия везир, като му предаде молбата на сливенци и присъедини към нея и своята собствена. Накрая прикани множеството да се разотиде — той щял да намери начин да съобщи на народа отговора на негово превъзходителство Махмуд Недим паша.

Мехмед Хайдар бей изпълни обещанието си. Историята не е запазила с какви думи е предал на Високата порта протеста на сливенци — впрочем протест е имало и от Цариградските българи, — но отговорът на Махмуд Недим паша пристигна още същата вечер. Великият везир известяваше сливенци, че е наредил тримата отци да бъдат върнати в Стамбул и пуснати на свобода; прибавяше от себе си уверението, че за самия черковен въпрос „с благоволението на Всевишния наскоро ще се извести добрия край на работата“.

Не е било празно обещание! Само след два дни една депеша от столицата донесе вестта, че първенците на българската църковна йерархия са отново на свобода. А още три седмици по-късно друга депеша съобщи за края на неколкодесетилетната борба — на 16 февруари в Цариград е бил избран за екзарх на самостоятелната българска църква видинският митрополит Антим, който от днес ставаше Антим Първи!^[8]

Вестта мълниеносно обиколи града и цял Сливен, изпаднал не във възторг, а в екзалтация, излезе на улиците. Фесове и калпаци хвърчаха във въздуха, хората се прегръщаха като на най-свят празник, от много очи течаха радостни сълзи, виковете сякаш заплашваха февруарското небе да се срути над града… Българите се поздравяваха, че след пет века в лицето на Антим Първи екзархът се явяваше продължител на патриарх Евтимий Търновски. А други си подсмигваха, подхвърляйки уж невинното „таз година булка, догодина — люлка“. И много добре се разбираха за каква „люлка“ им е думата…