Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тътени (3)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 40 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Корекция и форматиране
taliezin (2013)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2013 г.)
Допълнителна корекция
moosehead (2018)

Издание:

Цончо Родев. И стана ден, 1998

Редактор: Добромир Тонев

Художник: Емил Марков

Технически редактор: инж. Станислав Лулов

Набор: Юлия Ташева

Коректор: Юлия Ташева

ISBN: 954 442 067 3

Издателство „Христо Г. Данов“ — Пловдив

Печат „Полиграфия“ АД, Пловдив

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекции от Диан Жон
  3. — Корекция на правописни и граматически грешки

5.

Стръмен и трънлив е пътят на апостолите. Това най-напред разбраха двамата Димитровци, Събев и Кукумявков, които отидоха божем да вдигнат Градец на оръжие.

Те хубаво скроиха работата и още по-хубаво я изпълниха. Златарят шумно и показно дойде в селото — тъй, че и последният циганин в махалите Кишер или Галата узна, дето след толкова дълго отсъствие Димитър е дошъл да навести баща си дядо Стоян Кукумявката. За разлика от него Бял Димитър се прибра без толкова салтанати и като обиколи уж доверените му млади хора, многозначително ги предупреди в еди-колко си часа да се явят у дядо Стоянови — все едно, че случайно са наминали да се повидят със завърналия се свой бивш съселянин и другар. Така и направиха. И в уречения час точно една дузина мъже (като се брои и Бял Димитър) се разположиха по миндери и скемлета в дома на госта. Подготвени бяха за това посрещане, дори в негова чест едно агне беше „предало богу дух“, не липсваше и неизбежната градешка кираца. Двамата помощник-апостоли внимателно подведоха разговора за несгодите, за тежестта от робията и прочие, а когато срещнаха от всички пълно разбиране, постепенно им разкриха и истинската цел на срещата. Вестта за предстоящото въстание, обилно подправена с измислени сведения за „почти привършеното приготовление на всичкото население по трите български земи — Мизия, Тракия и Македония“ и за голямата помощ, която се очакваше отвън (Кукумявков безочливо измисли, че отвъд Дунав чакат „на тетик“ три полка, общо дванайсет хиляди момци, и то какви — бетер от пруските гренадири), постепенно така разпали присъствуващите, че къщата на дядо Стоян скоро се огласи от песни — хъшовски и Чинтуловски. Едва тогава помощник-апостолите извадиха писмото от Сливенския комитет и прокламацията; те поразиха новите „лизнати“ още преди да ги прочетат — най-силно впечатление направи печатът с разярения български лъв в средата. Димитър Събев даде на най-учения от присъствуващите, даскал Атанас Стидовски, да прочете документите. Ала на учителя така му трепереха ръцете, че буквите играеха пред очите му, та се наложи друг да свърши тази работа — Иван Андреев. И отново всички се съгласиха с призива на БеРеЦеКа и на главните апостоли на Втори революционен окръг. Заявиха, че още тозчас са готови да завардят с пушки в ръка прохода, който водеше от Цариград и Тракия през Котел към Шумен и Придунавието; дори определиха къде да се изградят позиции — към Черкезкото село, в Дъбравата, през коритото на Камчия и в дерето на Марашкия проход. Наложи се двамата Димитровци да поуталожват страстите — Иларион Драгостинов им бе натъпкал главите, че в революционната борба прибързаността е също така вредна, както и бездействието. За този пръв ден те се задоволиха да приканят да се обяви комитетът за създаден и да се избере ръководството му (председател стана Иван Андреев, подпредседател Атанас Стидовски и касиер Божил Митюв), пък за по-нататък дадоха разпоредбите си: те самите щяха да отидат в Медвен да създадат и там комитет, а в това време новооглашените членове на комитета да се заемат с привличането на нови съмишленици, готови за борба в името на свободата, да се погрижат за пари и оръжие, да определят хора за тайна полиция и тъй нататък, и тъй нататък. Изобщо всичко потръгна „като по мед и масло“.

На следния ден помощник-апостолите, съпроводени от Божил Митюв, на един дъх изминаха двата часа път до Медвен. И без много-много уфлянкваници[1] кондисаха в дома на даскала — за него безрезервно гарантира Божил, пък и, оказа се, също и Бял Димитър го познавал от Айтос, та изрази доверие в господин Бъчваров[2]. Макар в лицето на Събев и Божил Митюв учителят да видя познати, все пак доста се изненада от поведението на гостите си — не излизаха никъде, а обратното — помолиха го да покани на разговорка онези медвенци, в родолюбието на които е напълно сигурен. Даскал Буньо — така бе известен тук Господин Бъчваров — изпълни молбата им и събранието тъй или иначе се състоя; „тъй или иначе“, защото той наистина бе привикал малцина, но напълно верни хора, а не една дузина като в Градец. Пък то и нямаше много мъже в селото — овчарите вече бяха по къшлите в Добруджа или в равна Загора.

Отново последва познатият ред на събранието — пламенни слова на Кукумявков и Събев, четене на прокламацията, — но с две отлики от Градец. Тук почвата като че бе по-подготвена за посев (оказа се, че друг родолюбец от Варна вече е минал насам и е запознал даскала с подготовката за въстанието), та чисто апостолската мисия премина сравнително лесно. Но двамата Димитровци прецениха, че при тази липса на бойци в Медвен комай е рано да създадат комитет, а само ги приканиха да се готвят — за оръжие, храна, знаме и прочие. И оставиха начело на всичко даскал Буньо — нека той търси нови съмишленици за великото дело, пък иначе „да държи связ“ с Градец като център на това бунтарско място чрез отколешния му познат и днешен гост Божил.

Преспаха двамата помощник-апостоли още една нощ в дома на учителя, а на другия ден се прибраха в Градец. Седнаха у дядо Стоянови да се нахранят и тъкмо разговаряха за събранието, насрочено за същата вечер с представители и на други околни села, когато сестрата на Димитър неочаквано им съобщи, че пред вратата стои с пушка в ръце заптие-циганин (впрочем тук всички заптиета бяха все цигани). Двамата млади мъже измъкнаха револверите и се приготвиха за бой. Но още първият по-сериозен оглед им показа, че силите щяха да бъдат напълно неравностойни — не беше само едно заптие пред вратата, а плътна заптийска верига обграждаше отвред къщата на Кукумявката; онзи пред вратата само бе дошъл да ги прикани да се предадат миром, иначе…

Двамата Димитровци се съвещаваха трескаво две-три минути. И стигнаха до две заключения: че през времето, прекарано в Медвен, са предадени, и че стига да държат „до дупка“ в отричанията си, властта все още комай не можеше да изобличи докрай дейността им. Затова те дадоха на Димитър-Кукумявковата сестра оръжието си и всички опасни документи с поръка да ги скрие „в миша дупка“, а сетне с вид на „света вода ненапита“ се предадоха. Едва сега разбраха, че за залавянето им са проводени толкова заптиета, сякаш под покрива на дядо Стоян се бяха събрали един бьолюк бунтовници… Мигом ги опипаха за оръжие и вързаха ръцете им на гърба, сетне, превеждайки ги нарочно посред село, ги отведоха до конака, но ги запряха не в него, а в обора. Не след много към тях се присъедини и Божил Митюв. А като подпитаха простоватите цигани-заптиета и пуснаха едно-друго в шепите им, набързо разбраха, че действително е станало предателство[3]. Но повечето от „лизнатите“ напълно отричали съзаклятието.

Местният потомствен мухтарин Вечи бей — самотен, беден и доброжелателен човек — отказал да се занимава с делото[4], та всичко останало в ръцете на дядо Гиню и побратимите му чорбаджии, в това число и поп Стефан. Затруднени били — нямало открити оръжия и документи, пък и показанията били твърде разнопосочни, — та, следвайки Пилатовия пример, решили „да си измият ръцете“, като изпратят тримата заптисани в Сливен; център на санджак е Сливен, има си полиция и опитни мюфетиши — нека там да се оправят с девлет-душманите.

Така и стана. Два дни заптийските коне пръхтяха във вратовете на задържаните по Ичеренския път. Само продължението беше по-различно — на третия ден Димитровците и Божил Митюв бяха изправени не пред Али Байрактар или друг мюфетишин, а лично пред Хайдар бей, заобиколен от цял сонм първенци, включително и двама българи, членове на мезлиша — Русчо Миркович и Михалаки Гюлмязов. Прочете мютесарифът писмото, което градешките чорбаджии бяха проводили по заптиите, после заразпитва заптисаните. А те — не, та не! Градешки синове били, имали там майки и бащи, навестили ги да им сторят икрам по Великден и прочие, и прочие. Да са проповядвали бунт ли? Сакън, как може мютесариф ефенди да си помисли таквоз нещо — заможен ханджия и сарафин ще си зарежат ли имането, за да се бунтуват, и то срещу кого — срещу падишаха, под чиято всемилостива ръка са стъпили на крака и са забогатели!…

Мехмед Хайдар бей прие тези обяснения като нещо очаквано, с подчертана снизходителност изрази съгласието си с едно кимване, пък се обърна към турците по миндерлика: как познават те нарочените девлет-душмани? Мустафа ага, Келеш Осман, Али Байрактар Топчи и Нутфулла ходжа не си изкривиха душите (пък и не посмяха: не една нощ бяха престъпвали забраната на Пророка в кръчмата на Събевия хан, а към другия Димитър, Кукумявката, имаха бая̀ тлъсти дългове), та едногласно заявиха, че тогова кьойлия Божил Митюолу не са виждали, но двамата Димитровци знаят като почтени и работливи граждани на Сливен.

— И тъй като освен голото обвинение срещу тримата няма никакво доказателство — някак бързешком обобщи Хайдар бей, — мен ми се чини, че чорбаджиите на Градец ще да са изпаднали в погрешка или са се оставили да ги подведат разни мюзевири.

— Ами ако все пак има от крушка опашка? — подхвърли Али Байрактар; чудно, но думите за крушката и опашката той произнесе на български.

— Анджък там е работата, я! — презастрахова се начаса мютесарифът. — Че не можем да ги задържим, туй е ясно. Но не можем и така… — Внезапно го осени (или поне така го показа той) една мисъл и Хайдар бей тутакси я изрече: — Можем да ги пуснем само срещу думата на сигурни поръчители. — И веднага се обърна към Миркович и Гюлмязов: — Не съм ли прав, ефендилер?

Беше въпрос, но и подкана. Михалаки Гюлмязов предпочете да чуе само въпроса, докато Миркович не се престори на глух и за подканата:

— За тъй назования Божил Митюолу не мога да поема никаква отговорност — каза. — Пръв път го виждам и не го зная, що за человек е. Но за Димитра Събев и Димитра Кукумявков приемам да поръчителствувам с имота и живота си. Те са честни люде и мирни поданици на падишаха. Ако вярваш на мене, мютесариф ефенди, приеми поръчителството ми и им върни свободата.

— Ти, Михалаки челеби? — обърна се към другия Хайдар бей.

Михалаки Гюлмязов нито споделяше чак толкова високото мнение за двамата Димитровци, нито имаше охота „да си сложи таралеж в гащите“, като гарантира за тях. Но да не го направи, особено след твърдото заявление на Русчо Миркович, туй би означавало не само да се смрази с Русчо и двамата Димитровци, но, като се разчуе из града, да си спечели за врагове всички българи в Сливен. И притиснат така до стената, той — хъкътъ-мъкътъ — също прие да поръчителствува за двамата.

— Тогаз нека не протакаме и начаса да отсъдим, че Димитровците са свободни — лесно-лесно приключи мютесарифът. — Скимне ли им да подкокоросват народа, знаем кого да хванем за ушите. Същото ще бъде и за Божил, когато и за него се намери добър поръчител.

(Нека прескочим два-три дни напред и да кажем, че зетът на Божил Васил Парчов, един от по-младите, но с тежест чорбаджии на Градец, стана гарант за него, та и той получи свободата си… за преголямо неудоволствие на дядо Гиню и побратимите му…)

Хайдар бей разпусна събранието, но прикани двамата Димитровци да останат още за минута при него. Когато другите излязоха, предложи им да седнат, но те отказаха — може да са завъдили гадинки в хапуса, рекоха, нямало защо и прочие. Турчинът не настоя и известно време побарабани с пръсти по масата — очевидно подбираше думите си.

— Какво ще кажете за поръчителите си? — попита най-сетне.

Те не отговориха веднага, поспогледаха се, прехвърлиха се няколко пъти от крак на крак. И най-сетне Бял Димитър каза за двамата:

— Случи ли ти се да завъдиш достлук с бай Русчо, бей, да знаеш, че нему ще можеш всявга да се облегнеш като на желязна греда.

За Михалаки Гюлмязов — нито дума. И Хайдар бей не беше човекът, който да не забележи разликата и премълчаването.

— Задържах ви, за да ви река едно мое житейско правило, ефендилер. Не е за делата ви в Градец и Медвен — че сте таквиз кротки овчици, каквито ви описа Русчо челеби, вярвам го напълно. — Последните думи беят изрече със сериозно лице, но кестенявите му очи се смееха неудържимо. — В главата ми се върти мисъл за почтеността на истински почтения човек. Падне ли, може да се случи да му подаде ръка не само приятел, но и някой, когото той, падналият почтен човек, нито да брои между приятелите си, нито даже изобщо да уважава. Но приеме ли ръката за помощ, нему не подобава да я захапе до кръв… каквито и да са чувствата му към помагача. — Хайдар бей сви рамене и посегна към наргилето си. — Това е, което исках да ви кажа, ефендилер. Ако поразмислите, може и да се съгласите с мене.

Той им направи знак, че са свободни. Двамата се поклониха и се оттеглиха заднешком.[5]

Бележки

[1] Уфлянквам се — усуквам се словесно, хитрувам (диал.).

[2] Господин Бъчваров (1835–1897), известен повече като даскал Буньо (или още господин Мълчаливий или — в Айтос — като Ходжата) е от онези светли и значителни възрожденски личности, които историята несправедливо е осъдила на забрава — ако изключим Медвен, споменът за него е почти изличен. Тук не е мястото да се разкаже подробно за него, но все пак за любознателния читател ще дадем кратки биографични сведения.

Получил отлично за времето си образование в Сливенската гимназия, Господин Бъчваров от 17-годишна възраст се установил учител в родното си село и, с тригодишно прекъсване в Айтос (1868–1871), учителствувал тук до края на живота си. Станал инициатор (1852) за построяване на местното училище и въздигнал преподаването в него на такова равнище, че му завоювал авторитет в целия Сливенски край (между по-бележитите му ученици е и Джендо — бъдещият Захари Стоянов). Бил начело в църковните борби, като лично организирал прогонването на владиката Вениамин. Около (1856–1858 г. пак той изхвърлил гръцкия език от училището. Верен е и фактът, споменат в книгата, че в навечерието на Априлското въстание именно при него са се подслонили помощник-апостолите и се е състояло събранието на местните народни дейци. Последен щрих — уж дребен, но многозначителен: „Даскал Буньо“ се оженил за Тодора Иванова — девойка от Медвен, имал двама сина, които кръстил… Кирил и Методий…

[3] Дим. Кукумявков в своите Спомени от…, без да спестява никакви имена, обяснява предателството така. Един от новите „лизнати“, Сава Андреев, отишъл в дюкяна на Васил Стоянов, по прякор Байното, за да изпълни комитетската задача — да търси съмишленици за делото. Било грешка: Байното бил „ухо“ — не на турската власт наистина, а на чорбаджиите. Като се престорил на заинтересуван и разпален, Байното отишъл при Стидовски, „напоил го“ (учителят имал слабост към алкохола) и го изпитал основно, когато виното развързало езика му. Тогава се явил при Гиню Мезюв, първия чорбаджия на селото, и му разказал всичко от игла до конец. Дядо Гиню не стоял със скръстени ръце. Той от своя страна свикал в черковните стаи верни хора от своята черга, в това число и двамата предатели Сава Андреев и Атанас Стидовски. И тук било решено двамата апостоли и Божил да бъдат арестувани и изпратени под стража в Сливен — полумярка, понеже някои от другите младежи, издадени като съмишленици, били синове на чорбаджии, присъствуващи на свиканото от дядо Гиню съвещание.

[4] За този странен Вечи бей заслужава да се кажат няколко думи повече. Макар и потомък на стар и заслужил род (някои го наричат „от царско коляно“), той наистина бил беден и живеел от подаръците на богатите си роднини в Ямбол. Миролюбив по дух, той във всяко отношение се проявявал като защитник на съселяните си — не само при арестуването на Събев и Кукумявков, но после и при обявяването на Априлското въстание, когато дал 20 000 лири (взети от учителската каса) на командуващия турски офицер и запазил селото. По същия и подобен начин запазил Градец и през Освободителната война. След падането на Плевен поел на юг, но преди това честно разплатил всичките си дългове на частни лица, а срещу заемите си от църковно-училищната каса оставил всичките си непродадени имоти — жилището, нивите, водениците си, — които по стойност далеч надхвърляли дължимото. По-подробно за него виж в: Хр. В. Димитров. С. Градец, Бургас, 1933, с. 35.

[5] Цялата глава е автентична, написана е по-подробните спомени на едно от главните действуващи лица в нея — Димитър Кукумявков. За да не се затлачва изложението на нашия разказ, спестихме някои от подробностите и безбройните имена, съобщени от Кукумявков. Все поради същата причина съзнателно допуснахме и едно отклонение по отношение поръчителите на Кукумявков и Събев. Действително Миркович и Гюлмязов са присъствували на разпита на двамата помощник-апостоли, и са дали добра характеристика за тях, но поръчителите са били други — Н. Задгорски и Д. Михайлов за Кукумявков и П. Събев за брат си Бял Димитър. Заключителният разговор на Хайдар бей с двамата арестанти не фигурира в книгата на Кукумявков.