Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тътени (3)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 40 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Корекция и форматиране
taliezin (2013)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2013 г.)
Допълнителна корекция
moosehead (2018)

Издание:

Цончо Родев. И стана ден, 1998

Редактор: Добромир Тонев

Художник: Емил Марков

Технически редактор: инж. Станислав Лулов

Набор: Юлия Ташева

Коректор: Юлия Ташева

ISBN: 954 442 067 3

Издателство „Христо Г. Данов“ — Пловдив

Печат „Полиграфия“ АД, Пловдив

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекции от Диан Жон
  3. — Корекция на правописни и граматически грешки

14.

Докато се прибираше в къщи и разпалваше огън от въглените, оцелели в пепелта на оджака, в душата на Бяно се боричкаха противоречиви чувства. Погледнеш ли отстрана, именният ден на внука му бе преминал чудесно. Събрали се бяха всички роднини, децата се бяха наиграли до насита, предвождани, разбира се, от героя на тържеството — неуморимия в лудориите Стефан, възрастните се почерпиха, както му се полагаше, и си похортуваха за минали и бъдещи неща. Ала зад цялото това привидно благополучие Бяно през цялото време бе усещал и нещо друго, което насилената веселост не успяваше да прикрие. И не му беше трудно скоро-скоро да открие какво беше това, другото. То можеше да се нарече само с една дума — отчуждение.

Тъжните му размишления навярно щяха да продължат още, ако едно познато скръцване не го бе накарало да погледне през прозорчето. Някакъв човек тъкмо бе влязъл в двора и още се помайваше около портата. „Трябва да е откъм Одринско или Бунархисарско“ — помисли Бяно, като съдеше по цветовете и кройката на чепкена и потурите му.

Наметна нещо и излезе да го посрещне. Гостът го забеляза и неподправена радост разцъфна на лицето му. После, както беше още посред двора, свали феса си и разви шала, усукан около устата.

— Левски! — сподавено извика откъм хаета старецът. — Василе! Благословен да бъде Господ, който…

Не успя да завърши благословията си — наспроти своите седемдесет години, той на няколко крачки измина разстоянието до госта и го прегърна.

— Стопли се, стопли се, сине — редеше малко по-късно, когато въведе Дякона и го настани до разпаления оджак. — Размрази се първом, пък ще има време да ми разкажеш къде се губи и що чина повече от година време.

След това, докато старецът продължаваше да се суети около него и същевременно наглеждаше джезвето с кафетата, Левски изпълни молбата му. Разказа за своя почти целогодишен престой в Букурещ, за усилията си да сплоти различните крила на революционната емиграция, за създаването на БеРеЦеКа. Не му беше ясно доколко Бяно Абаджи следеше разказа му, но това продължи само дорде домакинът остави димящия филджан и го стрелна изпод гъстите си бели вежди.

БЯНО АБАДЖИ: — Имате ли сигурната опора на дядо Иван, сине? Или поне на съседните християнски страни?

ЛЕВСКИ: — Дълго плащахме на надеждата други да ни поднесат на тепсия свободата, дядо Бяно. Отказахме се и сега работим чисто български и не искаме вече да се водим по никого извън Българско.

БЯНО АБАДЖИ (угрижено): — Турската царщина е проядена до самата си сърцевина, ала още е сила, която не е за подценяване. Двете последни войни, на които бях свидетел, го показаха. И ако тя все пак се примири със загубата на Влашко и Сърбия, няма да е така, когато ще се отнася до България. Зер с българи е населено досами Цариград… Как се поваля такъв враг без другар и съюзник?

ЛЕВСКИ: — Цели сме изгорели от парене и пак не знаем да духаме.

БЯНО АБАДЖИ: — Не се сърди, Василе, но не разбрах приказката ти.

ЛЕВСКИ: — Искам да кажа, че всеки признава нуждата от другар и съюзник, но за съжаление другарят и съюзникът все прави своята си тънка сметчица. И дърпа чергата към себе си, сам или чрез своите маши. Политиката на руския цар не прави изключение. С факти мога да докажа, че с руски агенти съм имал да работя, без да знам, в 69-то, единият препоръчан от одеските българи за добър помощник на българите, пък не излезе така. Уловихме няколко шарлатанлъци и хайде — отдето е дошъл.

БЯНО АБАДЖИ: — Разбирам. И сега си си плюл на ръцете да вдигнеш толкова народ, че и без помощ да бъде сринат тиранът. (Другият потвърди мълчаливо.) Как смяташ да го постигнеш? Навярно с паяжина от комитети, в която да се хване тлъстата муха, наречена Абдул Азис хан? (Ново потвърждение.) Как се постига такваз задача, сине?

ЛЕВСКИ: — С дръзновение и зрялост. Да, да, най-вече зрялост. Играем с живота на седем милиона българи. Трябва зряло да се постъпва

БЯНО АБАДЖИ: — Сливенската част от паяжината изплетена ли е вече?

ЛЕВСКИ: — Онзи ден, на връх Рождество. И храня големи надежди за Сливенския комитет, дядо Бяно. Тук бунтовната закваска никога не е липсвала.

БЯНО АБАДЖИ: — Но винаги е била примесена с буйство и нетърпеливост. А за твоя тъкмеж е нужно преди всичко търпение.

ЛЕВСКИ: — Мисля, че людете от новия комитет именно това разбраха. И от тук произлиза надеждата ми — от кръстоската на отколешното бунтарство с новите похвати.

БЯНО АБАДЖИ: — Станаха ли спорове кой да бъде начело и кой — безимен войник в строя?

ЛЕВСКИ: — Станаха. Но обратно на онова, което си мислиш. Избраници се отказваха, за да дадат място на по-достойни.

БЯНО АБАДЖИ (развълнувано): — Господи Саваоте, също и това е газена лампа!…

ЛЕВСКИ (с леко объркване): — Този път е мой ред да река: не се сърди, ала не разбрах приказката ти.

БЯНО АБАДЖИ: — Остави, то си е мой лаф за съвсем новата виделина, която озарява Българско.

ЛЕВСКИ: — Къде точно я видя?

БЯНО АБАДЖИ: — В много неща, които научих през този половин час време. Като започнеш от различния подход, който сте възприели в — как беше? — БеРеЦеКа, преминеш през узряването на нашите сливналии до неговата висота и готовността да не развяват веднага бунтовни байраци, а да заработят може би за цели години в тиха и подмолна подготовка, та стигнеш чак до самоотказа да запазиш името си в народната памет, като дадеш път на по-достойния от тебе. Този самоотказ е много нещо, Василе. Трябва да си извървял предълъг път, за да прозреш истината, че не всеки е роден да бъде конник, има нужда и от онзи, който да е стреме.

ЛЕВСКИ (повтаря замислено): — „Не всеки е роден да бъде конник, има нужда и от онзи, който да е стреме.“ Ще запомня тези думи, дядо Бяно. (Кратко замълчаване.) Моята цел в живота е да стана стремето, на което да стъпи целият наш многострадален народ, за да яхне коня и да полети с него над скапаните останки на османската тирания. (Ново замълчаване.) Като изреждаше белезите на газената лампа, ти сгреши само в едно, дядо Бяно. Новият подход далеч не е така нов. Доколкото зная, вие тук, в Сливен, още преди половин век не само сте стигнали в съжденията си до него, но и почти сте го превърнали в дело.

БЯНО АБАДЖИ: — За Селимински и Братството ли говориш?

ЛЕВСКИ: — Разбира се.

Преди да продължи разговора, Бяно постъкна огъня, после взе от пезула торбичката си с тютюна и лулата, подаде на госта, но Левски поклати отрицателно глава. Бавно напълни лулата си и я запали с едно въгленче от оджака.

БЯНО АБАДЖИ: — Прав си и не си прав, Василе. Нашето беше повече мерак, не дело. Липсваше ни онова, което ти одеве спомена: зрялост. И опит ни липсваше. А също и човек, който да подхване правилно работата. Чакай, чакай, не ме прекъсвай. Нямам намерение да похуля паметта на Селимински, напротив. Хаджи Иван беше един от най-големите българи, които съм срещал в дългия си живот. Ако Раковски и тебе поставям примерно на десетото, най-горното, стъпало, той заема деветото или най-малко осмото. Въпреки пагубната грешка на Преселението. Но между тогавашното наше Братство и днешните твои комитети зее цяла пропаст.

ЛЕВСКИ: — В основната идея няма особена разлика…

БЯНО АБАДЖИ: — В идеята може, но не и в осъществяването, за което ти ни похвали. Селимински схващаше цялото, но му липсваше усет да обхване подробностите. На тебе Бог е дал и едното, и другото.

ЛЕВСКИ: — Надценяваш ме с похвалата си. Ние с бай Каравелов, председателя на БеРеЦеКа, нямаше да чиним и пет пари, ако преди нас не са били знайните и незнайни закрилници в Балкана, Паисий с огненото си слово, Селимински и вашето Братство, Бозвелията, що направи от отделните българи народност, Раковски, който очерта великата цел на свободата… Разбираш ли? Ние сме само на края на една дълга верига; която от отколешните брънки на тази верига да не бе съществувала, нямаше да съществуваме и ние. Както ако нямаше преди петдесет години Братството, нямаше сега да има Частен революционен комитет.

БЯНО АБАДЖИ: — Не съм дип съгласен с тебе, ама хайде да не спорим. И да оставим да почиват в мир костите на скъпите ни покойници. Пък иначе…, иначе от сърце ти благодаря.

ЛЕВСКИ: — Благодариш ми? За какво?

БЯНО АБАДЖИ: — Затуй, че чрез Братството ти и мене направи брънка от веригата. Но то е само третата от благодарностите ми.

ЛЕВСКИ (със смях): — А, значи има и други?

БЯНО АБАДЖИ: — Първата беше за това, че изобщо си спомни за мене, стареца, и дойде да ме почетеш. Втората — че не си забравил и гредата над портата ми. Видях те, когато и се поклони.

ЛЕВСКИ (свива рамене): — Кой българин не би се поклонил пред паметник като тази греда? А за първото не си прав, дядо Бяно. Аз не идвам при тебе, воден само от стародавното уважение на младия към стария. В дългия си живот, който спомена, ти си натрупал много мъдрост. И аз черпя наготово от нея. Че ако щеш — и да се изповядам идвам.

БЯНО АБАДЖИ (смеейки се от сърце): — Да беше за съвет, чат-пат разбирам — с едно крило не може да се лети. Но за изповед? Хайде, изповядай се бе, синко!

ЛЕВСКИ: — Изповядвам ти, че не съм чак такъв безпогрешен прозорливец, за какъвто някои ме имат. Помниш ли, преди две години тръгнах за Българско, като бях готов да си заложа главата, че само за двайсет и пет дни ще вдигна всенародна буна. После реших, че два пъти да пребродя земята на дедите ни и — готово.

БЯНО АБАДЖИ: — А сега?

ЛЕВСКИ: — Сега всеки ден си удрям носа в една истина, която искрено ме плаши. Петте века робство много тежат върху плещите на българина, та му иде безкрайно трудно да се изправи на крака. И понякога в безсънните нощи усещам колебание да гризе сърцето ми…

БЯНО АБАДЖИ (сърдито-наставнически): — Истината те плаши, колебание гризе сърцето ти… Чуваш ли се, Василе?

ЛЕВСКИ: — И аз съм човек като другите, дядо Бяно. И както ми е простено по човешки да хвана кашлица или коремобол, така и по човешки…

БЯНО АБАДЖИ (прекъсва го): — Не, ти нямаш право на плашене и колебания. И не защото си някакъв приказен юнак, а защото гониш една ясна цел, за която отнапред си знаял, че пътят към нея е върволица от пропасти, сипеи, преспи, стръмноти.

ЛЕВСКИ: — И нямам право да се стресна, когато надзърна в пропастта, или се изправя пред непреодолимата скала, така ли?

БЯНО АБАДЖИ: — Научи от мене едно: когато прескачаш трап, не гледай в трапа, а на отсрещния скат.

ЛЕВСКИ: — Ще рече, да виждам само онзи рай, който ще представлява свободното ни отечество?

БЯНО АБАДЖИ: — Ще рече, да виждаш само онзи рай, който ще представлява свободното ни отечество, ала нито за минута да не забравяш трапа, който богът на България е поставил да прескочиш по пътя си.

ЛЕВСКИ (след продължително размишление): — Ние невям трябва да си сменим длъжностите, дядо Бяно. Може би ти повече от мене да подхождаш за човек, който да ходи от град на град и от село на село, за да буди със словото си заспалия българин.

БЯНО АБАДЖИ (докато изчуква пепелта от лулата си): — Не, лъжеш се, синко. От стар турчин ходжа не става. Аз, да речем, най-много да се досетя като везира как човек може да се наяде с дълга лъжица, ала нямам като тебе онзи огън свише, който от обикновения човек прави апостол.

(Старецът дори не предполагаше, че в този момент за пръв път прикачваше прозвището Апостол към името на Васил Иванов от Карлово, което щеше да остане в признателната народна памет наравно с Левски и Дякона!)

ЛЕВСКИ (като разкършва рамене и се изправя): — Благословен да бъде часът, в който похлопах на портата ти. Чувствувах се натежал от умора, обезверен, уплашен. Сега съм лек като перушина и същевременно с толкова сила в мишците, че съм готов да изляза насреща на сто Абдулазисовци и да ги натръшкам не един по един, а всичките наведнъж. Това дължа на тебе, дядо Бяно.

БЯНО АБАДЖИ (искрено изненадан): — На мене!?

ЛЕВСКИ: — Помниш ли за онзи титан, дето добивал сили, когато се допирал до земята? Е, аз сега съм като него, само дето не се докоснах до земята, а чрез тебе — до мъдрия и славен наш народ. (И тръгвайки, добавяше шеговито): — Комай също и това е газена лампа, а?