Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тътени (3)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 40 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Корекция и форматиране
taliezin (2013)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2013 г.)
Допълнителна корекция
moosehead (2018)

Издание:

Цончо Родев. И стана ден, 1998

Редактор: Добромир Тонев

Художник: Емил Марков

Технически редактор: инж. Станислав Лулов

Набор: Юлия Ташева

Коректор: Юлия Ташева

ISBN: 954 442 067 3

Издателство „Христо Г. Данов“ — Пловдив

Печат „Полиграфия“ АД, Пловдив

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекции от Диан Жон
  3. — Корекция на правописни и граматически грешки

Четвърта част
Време на надежда, време на проверка

Революция, революция и революция е нашето спасение и повече нищо!

Любен Каравелов

Турция ще я сгромолясаме заведнъж и на мястото й ще възкръсне България с пълна свобода… И тогава работата ни ще свети и Българско ще гърми най-бляскаво като едничка държава в цяла Европа.

Васил Левски

(из две писма от 5 февруари и 1 март 1871 година)

Нашата работа ще се поосуети малко, но скоро пак ще се поднови…

Васил Левски

(пред другари по съдба, когато е отвеждан от Търново в Орхание)

Весели бяха първите дни и месеци по добиването на нашите черковни правдини — по решението на черковния ни въпрос. Такива радостни посрещания на първите български владици, такива тържества ставаха, каквито досега не бяха ставали.

Илия Р. Блъсков

„Двама братя“

1.

Не вярвам аз, че калугер

ще спаси раята.

Свободата не ще екзарх —

иска Караджата.

Л. Каравелов

Бяно Абаджи разбра, че димът дразни госта му, та изтръска тютюна от лулата си в пепелта на мангала и го затъпка с една треска. Беше уж запролетяло — за поредната си обиколка Левски пристигна с първите мартенски лястовици, — ала херодаята бе попила в каменните си стени студа на двамата Сечковци и старият човек бе помислил, че комитетските люде, които чакаха, здраво ще помръзнат, ако поне с един мангал не се отвърне въздухът.

— Да не ти е у̀роки, Василе, ама ми се виждаш някак повъзмъжал. Повъзмъжал и… наедрял.

Левски се усмихна. Той имаше сама по себе си слънчева физиономия, но върху нея в ежедневието тегнеше сериозността и огромността на бремето, което този в едно и също време толкова обикновен и толкова необикновен човек носеше на плещите си, ала усмивката му винаги навеждаше мисъл за невръстен младенец; „тази усмивка може да стопи и каменна стена“ — бе казал веднъж за нея Бяно.

— Ще се учудя, ако си прав, дядо Бяно — отговори, продължавайки да се усмихва. — Битието ми, знаеш, е едно голямо разминаване. Народът го свързва главно с опасността — вечните заплахи, многото ми одежди, рискът, който като сянка ден и нощ ме съпровожда по петите. Не забелязват умората, натрупана връз мене и докарала барутен цвят на лицето ми. Пък за мене най-мъчното е несмогването — не е по възможностите на един човек, дори и да е Крали Марко, в един ден и час да крои всенародната революция в Букурещ, да оглавява правителството в Ловеч, да усмирява честолюбци в Плевен и да превръща хайдушкия нрав на сливенци в премислено и осъзнато революционерство…

— Комай напипахме разковничето, а? Нали сега имаш помощници, та си се поразтоварил, възвърнал си бялото и руменото на лицето си…

— Аз пък анджък на това се чудех. Имам двамина помощници, дядо Бяно. На единия не мога да се нарадвам, другият направо ме плаши. И едното връз другото — трябваше да съм нито по-барутен, нито по-бял.

Мълчание.

— Кахърен ли си, Василе?

— По-скоро раздразнен. Защото всеки ден ми доказва трудността на делото. И ми сочи дългия път, който имаме да извървим още. Пък и аз човешка душа нося, та нетърпението не е чуждо и на моята природа.

Ново замълчаване.

— Това за нетърпението… Стига да не нарушиш клетвена тайна, ще ми се да те запитам нещо, което гризе сърцето и мозъка ми през голямата самота на Барите. — Другият го поощри с жест. — Мъчно ми иде да го изразя с прости и ясни думи… Виж, Василе. Дългият ми живот ме е срещал с трима български светци, дето само да ми посочат с ръка и ще тръгна през огън и вода. В младостта ми бе предтечата хаджи Иван Селимински. В зрелостта — тръбачът на свободата Георги Раковски. В заника на живота ми си ти. Недей, недей! Скромността ти ще бъде излишна. Пък и ще ни отклони…

— Тогаз продължи. Каква е тревожната ти мисъл от Барите?

— Ти шеташ из Българско главно за войниците и за оръжието им. Пък аз мисля, че когато ги имаш готови, ще ти се яви нужда от по един Селимински, един Раковски или един Левски, който да поведе готовия народ към бран и победа.

— Усещаш потреба от водачи? Това ли е, дядо Бяно?

— За тях въпие самото естество на човешката душа. Минавал си по Машатлъка. Мегданът е застлан с най-равен калдъръм, но се препъваме — природата е изтикала нагоре някои от камъните. Така е и с хората. При някои дарбите, вложени им от природата или Провидението, както искаш го назови, — ги издига над останалите. И всички ние, останалите, се нуждаем от водителството на тях, надарените и издигнатите. Особено когато се отива не на зияфет, а на кървава сватба.

Трето мълчание, този път нарушено от Левски:

— Уж казваш „две и две — четири“, пък отвъд думите ти долавям да скърца някакъв укор…

— Да укорявам тебе? Чуваш ли се, сине? Ами че аз нямам по-голяма гордост в живота си от това, че е кръстосал пътя ми с твоя. И че ти благоволяваш да говориш с мене като равен с равен!…

— Хайде, пак прикриване зад големи думи. Имаше ли укор или не?

— По-скоро въпрос. Само че все още ми е трудно да го изразя ясно. А работата е горе-долу такава. Случвал съм се на заседание на момците от нашия комитет. Добри са и ги харесвам. Люде на труда, не на думкане в гърдите, нито пък лежане на бащина кесия — кой абаджия, кой ханджия, търговец, кундураджия, фотографин, има даже и един-двама даскали. Но няма нито един, дето само да тръгне и цял народ ще закрачи подире му. Туй е смущението ми. И въпросът.

— Сложно и със заобикалки го зададе, но мисля, че го разбрах. И душа даввам, да имах готов отговор за него. Ала ще ти река само две неща — каква поука извлякох от толкоз обикаляне из Българско и как се мержелее в ума ми да намерим тези изтикани нагоре камъни от калдъръма. — Левски спря за малко, събра мислите си. — Когато в 68-мо лято тръгвах да посоча на българина нов друм, мислех, че на призива ми първом ще откликне беднякът. Казвах си така — гол и бос е, няма дете — няма коте, такъв човек е като узрял плод за революцията по две прости причини: че е озлобен от орисията си и няма какво да губи. Излезе обаче, че съм грешил. Голтакът с дупките на потурите, парият — (Бяно не разбра тази дума, но не го прекъсна за обяснение), — също измекяринът, ратаят, чиракът, които чакат своя хляб от ръката на чифликчията или майстора си, по ищах за революция са, речи го, на един кантар с фрашкания със злато чорбаджия, който хубавичко си добрува и под петата на султана. Странно и необяснимо, ала е истина — черноземът за революционната идея е селянинът с достатъчна собствена нивица или добро лозенце, занаятчията с разработения дюкян, търговецът с натрупаната стока в маазата; сиреч онзи, който е наясно, че в огъня на революцията има какво да изгори — спечеленото от него с честен труд. Е, за даскала и попа да не говорим — на тях учеността е отворила очите за робията им и ги подтиква да се отърват от нея[1].

— Но все пак се понамирват и бедняци, и чорбаджии, нали?

— Малко, но ги има. — Под рижия мустак на Дякона се гушна една кратичка усмивка. — Всъщност за Сливен и ти си от чорбаджиите, чини ми се… — Бяно не се хлъзна по тази плоскост, та другият продължи: — Който българин поставя отечеството над личните си сметки и кроежи, винаги е приет с отворени обятия от нас.

— Така и трябва да бъде. Голият охлюв, най-нисшата от тварите, оставя сребриста диря там, където мине. Следователно всяко живо същество може да остави някаква светла диря — важното е да не го лишим от възможността да я остави. И да я видим и запомним, преди да я е изличил дъждът на времето. — Старецът потърси очите на госта. — Това комай беше за поуката от обиколките. А за другото, Василе?

— Да, за камъните, които стърчат над другите, не съм забравил. Две са надеждите за намиране на „камъните“, дядо Бяно. Едната, че опитните войводи няма да останат настрана, когато работата дойде до „кой — кого“. — Кратък и нервен смях. — Е, понякога хора като твоя кръщелник — Левски намекваше за Панайот Хитов, — или Филип Тотю може и да се понацупват, но те са си добри българи, на които може да се разчита.

— Моят кахър, не, моят въпрос беше не за генералите, които ще стоят там нейде над картите и само ще провождат вестоносци — Ивановите люде да настъпят надясно, Стояновите да се отдръпнат на височината… Мислех за по-простите неща, Василе: когато ще се рече „Хайде!“, подир кого ще тръгне народът.

— От сърце вярвам, че в решителния час народът сам ще излъчи своите вождове. И той има безпогрешен усет — рядко се случва да сгреши.

За това Бяно беше на по-особено мнение — той помнеше как някога „Братството“ уж бе подготвено да оглави и поведе народа в най-правилна посока, пък вихрушката на събитията изхвърли на повърхността най-случайни хора, такива, дето или се водеха от сляпа омраза към турците, или от чиста корист, която отведе в дамовете им най-хубавите коне на Тахир ага и другите богати османлии от казата. Неговото неизречено съмнение навярно се е отпечатало на лицето му, понеже Левски побърза да добави:

— Но за всеки случай аз не пропущам да поставя в челната редица на комитетите даскала, попа и всякакви други люде с ясен ум и чист морал.

Бяно приготви уста да възрази — готвеше се да каже, че специално Михаил Икономов има ясен ум и чист морал, но Бог не му е дал онова малко нещо, което прави от човека водач, — ала не успя. На дворната порта се похлопа по особен начин, все едно че добитък се отърка о нея, което беше уговореният знак — членовете на комитета пристигаха…

Много по-късно през нощта, когато сънят упорито бягаше от клепачите му, Бяно щеше да си даде сметка, че в улисията на разговора бе пропуснал да попита за едного, който имаше несменяемо място в сърцето му — за Цариградския търговец Иван Силдаров…

Каза си това и му догорча в устата, пък сетне се засмя в тъмното. Така ставаше винаги при досег с Левски — по някакъв магически начин Дякона те караше да се издигнеш над личното и да извърнеш поглед изцяло към всенародното.

* * *

Магия нямаше, но може би именно това беше най-голямата магия — този най-обикновен син на Карлово и на България не правеше никакви чудесии да фокустничества, не произнасяше нито една надута дума, а по някакъв невидим и необясним път душата му влияеше на душите на околните, омайваше ги и ги възвисяваше по такъв начин, че далечните хоризонти започваха да им се виждат на една ръка разстояние.

Иначе постъпките му бяха от прости по-прости и от естествени по-естествени. Без никакви уговорки той пое ролята на домакин и запосреща комитетските люде. Запозна се с доктор Планински и другите, един-двама нови, с познайниците си отпреди се здрависваше или прегръщаше по братски. Когато се събраха, той изпя една народна песен, не беше тукашна, та не му пригласяха, ала съдържанието и беше такова — за юнаци се говореше в нея и за юнашка непреклонност, — че всички в едно и също време се възторгнаха и умилиха. И уж още пееше, пък като взе за начало думите на песента, кротко и без високопарност разказа за какво ще мрат юнаците. И такава картина на бъдната България, свободната, описа — страна за пример и подражание на цяла Европа, — че всички в херодаята изпитаха готовност тозчас да влязат в огъня, само и само да се сбъдне величието на свободната родина. И непринудено стигна до тях, членовете на сливенския комитет:

Братя, възобновяването на нашата славна държава, отърването ни от проклетите агаряне, за да си добие първата чест и слава нашето мило отечество България, най-после (за) да бъдем равни с другите европейски народи, зависи от нашите собствени задружни сили. Като е тъй, вам подлежи да се покажете достойни, верни и неустрашими във всяко отношение. Дързост, братя, и напред! Вашето участие в народното ни дело ще остави имената ви неизгладими в народната ни история.

И все така простичко, сякаш според поговорката „думата дума отваря“, поиска да му се докладва що е сторил комитетът, доколко е възправил ръст, докъде е стигнало народното дело. Както и се полагаше, отговори му председателят. И чрез Сава Райнов сливенци имаха с какво да се похвалят. По пряк или подмолен подтик на комитета в последно време в Сливен и казата се бяха извършили много дела, които подготвяха Българско за оная висота, която чертаеше Апостола. В града бе станал незапомнен митинг в защита на заточените архипастири, събрал пред храма „Свети Димитър“ до пет хиляди и повече протестници. Пак в града бе открито новото девическо училище, „Дядо Пеевото“, зер предишното — „Баби-Иванкиното“ — бе отесняло за ученолюбивите млади сливенки. В Жеруна[2] се основало читалище „Единство“. С народни пари и труд народен бе вдигната църква в Есирлий, училище в Чокоба[3], в Бургуджий[4], в Аладаглий[5]. Тук Михаил Икономов вметна, че специално в сливенските училища вече била въведена и „звучната метода“, най-напредничавата. Изтъкнаха се и със сказките — само през тази зима д-р Планински бе говорил отделно пред мъжете и жените на тема „Гладост и жадост“, а завърналият се наскоро от учение д-р Кювлиев — „Съставът на человека и въздуха“[6].

Левски ги изслуша внимателно, кимаше с разбиране, но лицето му не изразяваше нищо — нито възхвала, нито укор. А когато завършиха, се усмихна, ала беше една такава особена усмивка, дето не дарява на сърцата радост. Думите му потвърдиха впечатлението от нея — щял бил едно голямо „аферим“ да им каже, ако са били читалище или някакво благотворително сдружение, а не революционен комитет. Защо ли? — Ами че защото наистина екзархията била най-голямото завоевание на българщината от цар Иван Шишмана до днес, за това нямало спор, ала не можело свободата да се чака от най-ревностната молитва на негово блаженство Антим Първи, а от точната стрелба на войника по Агликина поляна или при Куш-бунар. Тъй било също с училищата, с новите черкви, със сказките — без съмнение все полезни дела, ала настрана от пряката подготовка на революцията. А пряката подготовка е все онази от „Наредата“ — уреждане, пари, хора и оръжие. Нека това да му кажат сливенските другари — колко пари имат в касиерина, колко хора са в списъците, колко оръжие, барут и куршуми са струпали. Последва гузно мълчание. Комитетските дейци най-добре си знаеха как лошо вървяха работите с парите и оръжието.

— Зле сте, нали? — попита „в упор“ Дякона.

— Упрекът ти ще е справедлив, бай Левски — нацупено каза Димитър Топалов, — ако можеш да докажеш, че работата ни накуцва от мързел или друг порок…

— А вие пък нямате право да се мръщите, когато ви навирам собствените грешки в очите — беше незабавният отговор. — На драго сърце трябва да обичаме онзи, който ни покаже грешката, инак той не е наш приятел.

— Мисля, че не разбра адаша — обади се Бял Димитър. — Работата ни позамря не от мързел, а защото пострадахме от лошо издайство, това искаше да каже Димитър.

— Я разкажете! Я разкажете! — подкани ги смръщено Левски.

Разправиха му подробно за писмата, проводени по Христо Иванов Книговезеца до местните богаташи, за предателството на Стефан Саръиванов и как то е било като знак за всички останали да не развържат кесиите си. Дали били сигурни, че именно Саръиванов е извършил предателството? — Никакво съмнение, Дяконе. За това имали сведения от самия конак.

Заинтересуван, Левски поиска подробности. Разказаха му ги. Започнаха с нещо като портрет на Юмер ефенди и как той, справедливият и честен човек, научил за предателството направо от устата на мютесарифа. Но като не знаел кой аджеба е член на комитета, съобщил им чрез едного, когото вече половин век зоват „хайдутин в попско расо“ — поп Юрдан поп Димитров, ако бай Левски е чувал за него. Да, Левски знаеше поп Юрдан. И се разсмя:

— Е, туй наистина рядко се случва в царщината на султана — каза. — Турчин да донася, щото става в конака, като за куриер използува не кого да е, а един поп и владишки наместник… — После продължи сериозно: — Трябва да запомните тогова турчина, аратлик. Такива като Юмер ефенди съм имал винаги на ум, когато съм говорил вам и на други посветени в делото: целта ни в Българско е братство с всекиго, без да гледаме на вяра и народност. Ръката си подавам всекиму, който желае да пролива кръв с нас за живот и свобода човешка. А ако подушат стореното от Юмер ефенди, неговата кръв комай ще се пролее преди нашата…

— А с предателя какво да правим? — попита някой. — Не можем събра никакви пари, дорде пред очите на богатите е неговият пример.

Вижте чрез вашите тайни юнаци за пари. Недобри, тоест чорбаджии-изедници и ненародни, които не искат да вземат участие в народното дело, а предават — трябва да се убиват с време.

— Аз предлагам да гласуваме за смъртна казън над Стефан Саръиванов — предложи Таню Стоянов. — Неговото предателство е доказано!

Всички до един вдигнаха ръка — Саръиванов беше осъден! А Левски поясни:

— Но трябва да го сторите тъй, щото да се разбере, че е казън, а не да се припише на злодеи или на разбойници за пари. Показно да е, та всеки да разбере — наказание в името на народа е тази смърт, а не лична мъст или обир.

Разговорът сякаш замираше, та мнозина — и Бяно заедно с тях — помислиха, че върви към края си. Дякона обаче не се готвеше да разтури събранието:

— Още за две неща имаме да поприказваме, братя. И двете все мои молби.

— Молби? — смаяно попита Бял Димитър. — Ти ще молиш за нещо нас? Ами че ние за тебе слагваме ръката си в огъня, Апостоле!

— Сега ще проверим — сериозно продължи Левски, без да се поддаде на ласкателното слово на ханджията. И обясни: — След месец или два в Букурещ ще се свика общо събрание на БеРеЦеКа. За мен ще бъде чест, ако ми дадете пълномощно — аз да представлявам войводския Стамболу Мехмед ефенди…

Нека припомним на читателя, че „Стамболу Мехмед ефенди“ беше тайното име на Сливенския частен революционен комитет.

Като чуха молбата на Дякона, всички наскачаха на крака, заговориха в един глас, размахаха се поздравителни ръце.

— Нека туй да бъде нашето гласуване — произнесе за цялото събрание Сава Райнов. — Имаш ли хартия и мастило, дядо Бяно? Да, благодаря. Сядай още сега, даскале — рече на главния учител, — и пиши пълномощното, ние до един ще го подпишем. — А докато в херодаята се носеше скърцането на перото по хартията, прочувствено каза на Левски: — И да знаеш, Апостоле: туй е чест за нас, а не за тебе и ние от сърце и душа ти благодарим за нея. Малко ли е това нещо: Сливен да е представляван от Апостола на българската свобода!…

Подписаха пълномощното. После Иван Ханджиев се сети да попита:

— Като че ли ставаше дума за две молби?…

— Имам нужда от тезкере, братя. Балкана как да е ще прекося по още заснежените пътеки, ала оттатък, в равна Мизия, ще бъде трудно без тезкере.

Членовете на комитета се спогледаха. Някой полугласно изрече името на Димитър Георгакев. Друг му възрази — не можело да се иска таквоз нещо от сина на един, дето доброволно и за пуста власт е приел да бъде турска подлога. Сава Райнов обясни разногласията:

— Разполагаме с най-подходящ човек като за целта, Дяконе. Говори турски по-добре от молла, а в писането може да забие в земята кой да е кятибин. При туй има достъп и в конака, та може истински печат да изтипоса, а не ние да го майсторим някак си. Работата е там…

— Работата е там — продължи вместо него Левски, — че вие сте лоши революционери, аратлик. Затваряте си очите за човека, а гледате баща му. Какво от туй, че Димитър се е родил син на кмета ви Йоргаки чорбаджи? Провинил ли се е лично с нещо към народното дело? Защо го пренебрегвате, дори набеждавате…?

— Абе не го пренебрегваме чак напълно — извинително рече Икономов. — Не му се доверяваме да е от най-вътрешните, членовете на комитета, но го имаме „от първи позив“. Каквото и да е, сутрин и вечер сяда на една софра с човек като кмета Йоргаки…

— А сега не е малък случай — подкрепи го в съмнението Димитър Топалов. — Само да спомене в конака за кого е направил тезкерето и разните там Али-Байрактаровци и Мустафа-аговци ще окачат въжето на старата круша…

Думата беше за едно вековно дърво с широко разперени клони току до конака, на което от памтивека бесеха душманите на султана.

Аз му се доверявам — отчетливо отсече Левски. — Познавам човека и му се доверявам — повтори. — Помолете го да ми изготви утре тезкерето, като изрично му кажете за кого е! Тъй ще сваля отговорността от всекиго измежду вас.

И както го говориха, така и стана — на другия ден към обед търсеният под дърво и камък Васил Левски си тръгна от Сливен (сам и всъщност беззащитен — Таню го следваше на два хвърлея назад), като нарочно премина с кончето си пред самата врата на конака. В джоба си носеше все едно огън и вода, събрани заедно. Огънят беше пълномощното на Стамболу Мехмед ефенди, но с истинските подписи на членовете на комитета. А водата — тезкерето, направено му по безупречен начин от ръката на Димитър Георгакев[7].

Бележки

[1] В своята извънредно интересна монография О численном и социальном составе первого болгарского революционного центрального комитета в 1869–1873 г. (във: В памет на академик Михаил Димитров. С., БАН, 1974, стр. 287 и сл.) съветският историк С. И. Сидельников е установил, че под ръководството на БРЦК и създадени лично от Левски имало частни комитети и рев. групи в 185 населени пункта (47 града, 129 села, 9 манастира); може да са били и повече, но за тези данните са приети от Сидельников като сигурни. При статистическата обработка на членския състав авторът достига до крайно любопитни резултати (в абсолютни числа и в проценти спрямо общия брой). Тъй като през епохата поробена България е чисто аграрна страна, не е изненада, че броят на селяните в комитетите е най-голям (33.6%). Изненадват обаче многото занаятчии (18.9%) и дребните търговци (14.3%); по-малко е участието на дребнобуржоазната интелигенция (учителството) и свещениците, което съвсем естествено произтича от по-скромния брой на интелигенцията през робството. Беднотата (чираци и ратаи) е застъпена извънредно ниско (1, 2%), като на по-долно стъпало е единствено само средната буржоазия (чорбаджийството) с 0.5%. Но в състава на ръководствата на частните револ. комитети се открива друго съотношение. За тях Левски се е облягал предимно на дребнобуржоазната интелигенция (30%), следват дребните търговци (23%), занаятчиите (21%) и свещениците (8%), докато селяните, най-многобройната членска маса (вероятно поради ширещата се по селата неграмотност), са застъпени относително слабо — 17%. Беднотата, както и чорбаджийството, изобщо не са били представени в ръководствата на комитетите.

[2] Другото име на Жеравна.

[3] Днес село със същото име в Сливенско.

[4] Днес с. Горно Александрово, Сливенско.

[5] Днес село Гергевец, Сливенско.

[6] Всички изброени събития и строежи в Сливен и казата наистина са с дата 1872 г. с изключение на читалището в Жеравна, което е малко по-старо — основано в 1870 г.

[7] Автентично — в Сливен Васил Левски действително се снабдил с фалшиво тезкере, изработено от учителя Димитър Георгакев, син на кмета Йоргаки чорбаджи.