Цончо Родев
И стана ден (19)

6.

Хитър и подозрителен, какъвто си беше, Йоргаки много по-късно щеше да се усъмни, че може би никак не е било случайно дето именно в този понеделник се бяха насъбрали толкоз общинари в метоха на църквата „Свети Димитър“. Не беше ги известил за никакво „по̀ така“ обсъждане (той изобщо не го бе очаквал), пък бяха надошли такива хора, които хич не минаваха за любители на празнословията — Русчо Миркович, Бяно Абаджи, поп Юрдан и други от техния калъп.

Тъй или иначе в този втори понеделник на месец януари 1870 година в метоха беше препълнено, едва се намираше място за всички по миндерлъците, а Маринчо, прислужникът, с мъка смогваше да принася кафета от църковното кафене. И тъй като нямаше по-важен въпрос, пък и заедно с останалите още беше под настроението на Коледата, на Васильовден, Богоявление, Ивановден и цялата поредица други светли празници, кметът подкачи весела лакърдия:

— Абе какво става с нашите сливналийки, бе? Като вървиш по сокака, ще се объркаш — туй нашият Сливен ли е, Париж ли е: всичките в малакофи и кундурки с високи токчета, хемен-хемен да забравиш що е било туй фустан и салтамарка.

— Че какво лошо има в това, кмете? — каза Панайот Минков. — Хем се сближаваме до Европата, хем — защо да не си го речем? — по-лъскави са, дяволиците…

Йоргаки чорбаджи все едно че не го чу. Продължавайки първоначалната си задявка, той шеговито се закани с пръст на Русчо Миркович:

— Ама да знаеш, главният кабахат е твой, чорбаджи.

— Кабахат ли? — вдигна вежди Миркович. — И защо да е точно мой?

— Защо ли? Ами че защото заразата я пренесе тук даскал Сава Доброплодни преди десет години, пък ти като зажени дъщеря си за Гидика, болестта се разпростря из цялото стадо, та стана… та стана… — Кметът извади едно листче, откъснато от вестник, изглади го на коляното си и зачете: — Стана, както го е рекъл ПеРе Славейков:

То, мар сестро, с тези моди нови,

с тези лустро, дрехи малакови

сякаш че сме луди залудели!

За бонети, за скъпи кордели,

за казаки, балки и баскини,

за мантела и за капелини,

и болярски, че и сиромашки,

стари, млади, махаме опашки…

Той се изкиска високо, почти всички останали го последваха.

— Че зер на сватбата комай нямаше жена да не е в малакоф, чорбаджи. И не само малакоф, ами и разните му там ръкавици, дантели пред очите — той искаше да каже воали, — капели колкото цял чадър…

Всъщност беше вярно. Действително на сватбата на Гидиков и Щилияна въпреки лютия студ почти всички жени се бяха явили в европейски дрехи, а после все по-често и по-често ги подносиха и като ежедневни. Но в това изобщо нямаше нищо лошо, пък и вината на Миркович бе, както е думата, изсмукана из пръстите — какво беше отговорен той, че жените се облекли според новата мода? Но тук Русчо Миркович направи грешка. Вместо да се засмее с другите и да вдигне рамене, той каза раздразнено:

— Добре, кабахатлия съм, кмете. Затуй пък ти, като зажениш твоята Стилиянка, можеш да разпоредиш на сватбарките да се облекат както на твоя милост ще е най-угодно.

Изведнъж всякакъв шум замря. Йоргаки чорбаджи се преви така, сякаш го бяха халосали с юмрук в корема — ответната нападка го бе засегнала на най-чувствителното място. Защото Стилияна — или Тенинка, както той й викаше — отдавна бе прехвърлила годините за женене, но упорито отказваше да се задоми, като не криеше, че това е по причина на него и на неговото противобългарско поведение, което издигаше стена между семейството му и родолюбивото население на Сливен. Само за миг цялото му предишно добро настроение се изпари, буреносен облак затъмни хубавото му иначе лице. Останалите мъже в метоха затаиха дъх; слабостта на кмета към дъщерята и мъката му от житейската й несполука бяха известни, та всеки си даваше сметка за раната, която Миркович бе подлютил, и сега не без основание очакваше да последва не вихрушка, а истински горолом.

Но очакваната фъртуна не настъпи — попречи й идването на делегацията на читалището, водена от председателя Захария Жечков, а спътници му бяха касиеринът през тази година Иванчо Д. Желязков и главният учител Михаил П. Икономов^[1]. Горките — те, които толкова отдалече бяха подготвяли тази среща, дори и не подозираха в колко неподходящ момент бяха пристъпили прага на метоха.

— Вас пък какъв вятър ви довея тука бе? — сопнато ги посрещна още от вратата Йоргаки чорбаджи.

Този неоправдано гневлив прием изненада делегацията — тъй или иначе Захария Жечков и Иванчо Желязков минаваха за общинари, а и Михаил Икономов неведнъж бе викан тук, когато биваха обсъждани работи за школото. Макар и стъписан колкото останалите, Жечков отговори в достатъчна степен спокойно и в достатъчна степен достойно:

— Комисия на читалището сме, господин кмете. Явяваме се пред вас, общинари и училищни настоятели, с прошение да ни се позволи да извършим едно трагическо представление във взаимното училище.

Ако не беше така разгневен, Йоргаки чорбаджи навярно щеше да забележи, че комай само той, хаджи Гендо и хаджи Никола Феслията бяха изненадани от появяването на „комисията“; другите сякаш си го бяха очаквали отнапред.

— Щом ще се говори по прошение и ще се взема важно решение, мястото ни не е тук. Трябва да се преместим в канцелярията.

Общинската канцелария — или канцелярия, както й казваха тогава — се помещаваше в две стаи, прилепени до църквата „Свети Димитър“. По-голямата, върху масата на която винаги лежаха Кърмчията и Шестокнижието, действително бе предназначена за заседанията на общинарите, в другата, грижливо подредени в сандъци, се пазеха черковните и общинските кондики от памтивека до сега, както и разните преписки и документи. На практика обаче заседанията се състояха в „канцелярията“ извънредно рядко, само ако щеше да присъствува важна външна особа, иначе по стародавен обичай това се вършеше с филджан кафе в ръка в уютната одая на метоха. Сега съвсем не беше необходимо да се преместват, ала Йоргаки настоя; в собствените му очи той го направи от прост чорбаджийски инат („да се види кой се разпорежда тука!“), но всъщност подсъзнателно бе подтикван от две твърде съществени основания — да се махне от тази стая, в която още витаеше злъчната нападка на Русчо Миркович и да отнеме на събирането досегашната тази окраска на приятепски лаф (не забравяше, че лично той бе прочел майтапчийските стихове на П. Р. Славейков) и да го превърне отново в заседание, а себе си — в негова неоспорима глава.

— Оттатък не е затоплено, господин Йоргаки — плашливо се обади прислужникът Маринчо. — Куче да вържеш, няма да изтрае.

— За немарата ще ти бъде удържано от платата — не се примири кметът. — Пък инак студено или топло, там ще изслушаме просбата. — И добави надуто: — Народът ни е избрал не да се топлим край мангалите, а да умуваме и милеем за неговото добро.

Нямаше как да му скършат хатъра, наметнаха шубите и ямурлуците и се преместиха. Йоргаки се настани на най-личното място до масата, с пръст повика до себе си Панайот Минков, секретаря, и все така смръщено прикани Жечков да изложи молбата. Председателят, още смутен от враждебния прием, се подчини; докато повтаряше в най-привлекателни краски „прошението“ (връчи го на Панайот Минков и в писмена форма), дъхът му излизаше във вид на па̀ра от устата. Както беше уговорено отнапред, едва той млъкна и Михалаки Гюлмязов избърза да даде благоприятна насока на изказванията:

— Похвално начинание, господа. Театрото е един от темелите на днешната сивилизация. — По онова време така изговаряха думата цивилизация. — Даже чувах, в Атина имало постоянно театро с едва ли не катадневни извършвания на различни трагедии и комедии.

Бяха избрали Гюлмязов, защото той и да не беше от най-близкото обкръжение на кмета, общо взето се ползуваше от благоразположението му или поне не беше гледан с подозрение. А това за Атинското театро го бяха измислили, за да погъделичкат гръкоманската му душица. Тактиката не беше Бог знае колко хитра, ала даде резултат — Йоргаки видимо поомекна и когато зададе няколко допълнителни въпроса, тонът им далеч не беше така кавгаджийски. Отговориха му все в розова светлина — Иванчо Желязков обясни какъв разход ще направят около подготовката за „трагическото представление“ и какъв приход очакват и за какво ще го употребят, Михаил Икономов пък разказа коя стая във Взаимното ще пригодят за театрото и как ще се подсигурят да не се допуснат повреди и злочинства. И всичко вървеше много „по мед и масло“ до момента, когато кметът се осведоми за онова, което трябваше да бъде в началото — на кое „трагическо представление“ се е спряло ръководството на читалището. На това място Захария Жечков се прехвърли няколко пъти от крак на крак и каза с привидна небрежност:

— С оглед на дрехи и изпълнители, нам ни се струва за най-подходящо „Райна княгиня“ или… „Стоян войвода“…

При тези заглавия Йоргаки не трепна, а направо подскокна:

— Щооо? — проточи. Сякаш не човешки глас, а звяр изрева тази късичка дума. — Това няма да го бъде, драги! А защо да не е например „Изгубена Станка“? — продължи по същия начин кметът. — Таман ще възхвалите не кого да е, а тъдявашен хаймана, черкешлийския^[2] Желю. Не! — Той трясна пестник о масата. — Докато аз съм кмет на сливенската община, няма да позволя читалището да се превърне в развъдник за хайдуци и бунтари.

— Хелбете, че не бива да се превърне — побърза този път да му засвидетелствува раболепие хаджи Гендо.

Навярно имаше още малко мегдан за спор, но Михаил Икономов изглежда, се стресна от заплашителния тон, защото се обади хрипливо:

— Тогаз да се спрем на „Покръщението на Преславский двор“. В тази пиеса няма хайдути. Напротив — показва се как Българското царство преминава към Христа от Византия…

Ако не беше онази нападка от Русчо Миркович, може би Йоргаки да се вслушаше в това внушение. Сега обаче в него се бяха разбесували хиляда дяволи, които го подтикваха да отрича всичко и всекиго. Той отново стовари юмрук по масата, и то с такава сила, че Шестокнижието се катурна в скута на Панайот Минков.

— Не, не и не! — изкрещя. — Да наливаме масло в огъня на и без това нажежената църковна препирня, така ли? Не! Този път ще има да вземате!…

Само двама души в цял Сливен биха дръзнали да се възправят срещу тази гневна буря. За Йоргакева зла слука и двамата се намираха тук, но по-бърз измежду тях се оказа Бяно Абаджи.

— Аз мислех, че ние сме община — рече той с привидно спокойствие, — защото решаваме общо.

— Точно така — подкрепи го веднага поп Юрдан, вторият от двамата. — Община сме, а не казарма. И тук се решава не със заповеди, а с вишегласие…

Кметът се огледа. И за пръв път си даде сметка защо така уж без повод днес се бяха събрали толкова общинари. Стигнеше ли се до гласуване, той можеше да разчита на четири-пет гласа, не повече, докато насреща си щеше да има поне двойно.

— Никакво вишегласие! — каза наглед с предишната неотстъпчивост, ала зад нея се усещаше леко спадане на тона. — И ако продължавате да упорствувате, от тук — право в конака. Нека те да се оправят с ония, които насъскват народа към бунтарство срещу властта или светата наша православна църква.

В отговор надигна глас поп Юрдан:

— Аз пък в неделя ще събера народа в храма „Свети Никола“. И ще го попитам дали има нужда от кмет, що се опълчва срещу неговата просвета и сивилизация.

За втори път днес Йоргаки се прегъна на две, като след удар в слабините — той знаеше, че наспроти подкрепата на конака, ако населението се надигнеше, можеше като едното нищо да го изрита от кметското място. Той изглеждаше наполовина смален, когато каза:

— Аз ли съм против просветата и сивилизацията?

— Че не правите ли именно това, господин кмете? — настъпи, поокуражен, Захария Жечков. — Или не броите театрото за сивилизация?

— Аз против театрото, драги, не съм. Ала покрай едно театро да се пробутва и друго, както беше нявга с „Михал“, да се подкокоросва народа към неподчинение — за туй ще имате много здраве. И не забравяйте, че вече го няма Садък паша Чайковски, да ви уйдисва на акъла.

— И какво излиза? — подметна Бяно. — Уж всинца сме за театрото, пък му захлопваме вратата…

— Не са само вашите подстрекателни пиеси. Например като бях по търговски работи в Шумен, случи се да гледам едно трагическо представление по име „Геновева“. Прилично и христолюбиво. И таквоз, че изкара сълзи и от моите очи.

Йоргаки малко послъгваше. Той изобщо не беше стъпвал в Шумен, ала бе чувал да разказват за това представление там. Тази подробност обаче нямаше никакво значение — нито въобще, нито за молителите. Те се спогледаха, кимнаха си с разбиране и Захария Жечков каза:

— Имаме „Геновева“ в библиотеката, Йоргаки чорбаджи. И не сме против да представим именно нея.

— Но без да става театро в театро, нали?

Кметът имаше предвид да не се вмесват никакви намеци за политика, въстание и прочие. Той не го каза открито, но всички го разбраха.

— Разумява се от само себе си — прие председателят на читалището. — Нали сам рекохте, че „Геновева“ е прилично и христолюбиво представление? Какво театро в театро при нея?

— Тогаз, Панайоте, грабвай лист и перо и запиши. — Секретарят се приготви и Йоргаки продиктува: — „По повод прошението, което се подаде днеска от натоварената ви комисия, за извършване на трагическото представление «Геновева», без да се намеси други вид представление, като се осигури читалището с поручител за пагубата и разноските, които би последвали, и без повреда на вещите в училището и на стаята, явяваме ви, че се позволява да начнете представлението си. Подпис: Община народна.“^[3]

В канцеларията цареше все същият студ, но отдавна никой не го усещаше.