Цончо Родев
И стана ден (25)

12.

Онези, които го познаваха, не биха се учудили, че от имен ден се прибира още към пет следобед по европейско време — Чинтулов, който не вкусваше друго питие извън чая, отдавна бе разбрал, че вечер, когато пахарите и менчетата тръгнат от ръка на ръка край веселите и шумни трапези, присъствието му смущаваше гостите, пълната му трезвеност ги притесняваше като негласен упрек, та най-често приключваше посещенията си по семейни чествувания още преди да се е разгоряло същинското празненство. Така стана и днес, на Рождество. Старият учител още по видело споходи двамата си приятели по име Христо (вторият беше Пеев — или по забравеното фамилно Смеденов, — синът на покойната баба Трънка) и рано-рано пое нагоре, към махалата Гюр чешме.

Докато да извърви с тромавата си и малко полюшваща се походка целия Клуцохор (Христо Пеев живееше в самото подножие на Хамам баир) и да премине Големия мост, декемврийската вечер бе вече изпълзяла от боазите и бе прихлупила зиморничаво сгушения Сливен. Като остави зад гърба си и смълчания Аба пазар, учителят вече щеше да хване по „Хаврика джаде“, когато нещо привлече вниманието му — толкова неочаквано, че краката му от само себе си сякаш се залепиха о калдъръма. Прозорците на учителската стая в Класното светеха!

В една дълга секунда хиляди мисли завъртяха вихрушка в ума на Добри Чинтулов — тези светлини по никое време можеха да означават абсолютно всичко!

Поколеба се (не си правеше илюзии за безпомощността си, ако се случеха злосторници), после си наложи да овладее учестното си дишане и с крадливи крачки приближи. След миг въздъхна облекчено — не, нямало никаква причина за тревога: на връх светлия Божи празник в Класното бе дошъл не друг, а главният учител Икономов.

Макар да не беше привично учител да избере точно Коледа, за да се посвети на школските си задължения, даскал Чинтулов може би щеше да отмине, ако не го бе поразило поведението на Михаил Икономов — запалил няколко вощеници, той не работеше до дългата учителска маса, а, забил глава между раменете и кръстосал ръце на гърба, нервно крачеше от единия ъгъл на стаята до другия. За втори път през тази вечер се поколеба старият учител, пък също влезе в училището и след малко бутна вратата на учителската стая.

В първия момент Икономов не го забеляза — така бе погълнат той от припряната си разходка и от безмълвния разговор сам със себе си. После обаче не спря, а просто се закова пред стария учител. Кротките му очи изразяваха пълно объркване и гласът му бе по-дрезгав от всякога, когато заекна в безпомощно оправдание:

— Господин Чинтулов… Аз… аз трябваше… Изобщо…, аз имах нужда… Казано с една дума…

Чинтулов не знаеше, разбира се, точния повод на смущението му и на цялата случка, но иначе превъзходно го разбираше — в дългия си и нелек път през годините сам той неведнъж бе изпадал в подобно състояние. И за да помогне, избърза да го прекъсне:

— Изобщо, казано с една дума, вие имате нужда, драги, не от размерване тази ледена стая на крачки, а от чаша топъл чай в уюта на дом, където ви обичат. Хайде, слагайте палтото и тръгвайте с мене!

Не след много двамата вече се разполагаха в приветливия „посрещник“ на Чинтуловия дом и стопанинът се разпореждаше с дружелюбно оживление:

— Настя, драга моя, затопли по-бързичко самовара, моля те от сърце. Моят млад приятел — а, защо забравям, също и шеф в школната йерархия! — се нуждае от душевна разтуха. И съм му обещал да я намери тук, под нашия покрив. Помогни ми, мила, да изпълня думата си…

Колкото и да беше погълнат от метежността в гърдите и сърцето си, Михаил Икономов не пропусна да забележи ласкавия начин, по който домакинът разговаряше със своята съпруга. Той не без основание си помисли, че навярно този беше единственият дом в Сливен, в който стопанинът след петнадесетинагодишен брак се обръщаше към жена си с „драга моя“, „мила“ и „моля те от сърце“… И със събудено любопитство проследи онази, която малко по-късно внесе самовара и го остави на масичката между двамата учители. Настя Чинтулова — истинското и име беше Анастасия — беше над среден ръст, стройна или почти слаба и въпреки годините си и раждането на сина фигурата й бе останала по девически крехка. Дълголика, тя имаше светли очи, изпъкнало чело и къдрави потъмняло-руси коси; Икономов бе твърде млад, пък и доста отдавна бе заминал на учение в Цариград, та не познаваше баща й — в противен случай веднага щеше да си каже, че в жената вижда изцяло неговите черти, на онзи Добри Желязков, когото и след смъртта му спомняха като Фабрикаджията.

— Вие сте изумителен сърцевед, господине — рече Михаил Икономов, след като на бавни глътки изпи топлата и ободрителна течност. — Чак сега си давам сметка, че именно уютът на вашия дом и чашката чай са ми били нужни, за да възвърна равновесието си. — Наистина бе възвърнал равновесието си — това личеше и от гласа му, станал отново мек и равен. — Да ви кажа ли какво ме бе разтревожило?

— Не се чувствувайте задължен, приятелю. Няма нищо необикновено един главен учител да е по което и да е време в училището.

— Дори и на Коледа?

— Дори и на Коледа — кимна Чинтулов. — За учителя, за истинския учител Коледа и Възкресение е всеки път, когато прекрачва прага на школото.

— Думата ми не беше за това, че ме заварихте в учителската стая. Искаше ми се да ви разкажа онова, което разпъваше на кръст душата ми. И като споделя тревогата, да се поразтоваря от нея.

Добри Чинтулов го изгледа продължително, като въпреки очилата присвиваше клепачи — в последните години очите му постоянно отслабваха.

— Можете ли да го направите, приятелю, без да издадете тайна, която не ви принадлежи?

Главният учител се сепна: като всеки млад човек и той се бе смятал за всеможещ и всезнаещ, пък много по-възрастният му колега, който в представите на мнозина надали някога е отивал по-далеч от уроците, цигулката и чая си, му бе дал урок — и то какъв урок! — по дискретност и конспирация.

— Ще се опитам — произнесе той гласно. — Прекъснете ме, ако усетите, че прекрачвам навън от личното и… Е, разбирате. — Икономов премисли по-нататъшните си думи. — Аз съм учител, господин Чинтулов, и се гордея, че съм български народен учител. Не само по заплата, а по душевна нагласа и призвание. Най-щастлив ще бъда, ако един ден, когато се представям пред Всевишния, жизненият ми път се преценява именно по делата ми като учител: колко просвета съм посял и колко хора, не, колко човеци съм създал със словото и примера си.

— Достойно намерение на достоен човек! — тихо и разчувствувано изрече домакинът — не за да го прекъсне, а по-скоро на себе си. Почака гостът да продължи, но това не стана веднага — другият се бе затруднил в намерението си да не прекрачва отвъд личното.

— Попрището на учителя, както аз го разбирам, означава преди всичко той да служи на живота. Може ли изобщо да бъде назован учител човек, който подготвя хората не за живота, а за смъртта?

В този момент Добри Чинтулов разбра всичко — от странното поведение на главния учител до объркаността на речта му.

— Да-а-а — проточи той, — вие се разпъвате не на кръст, а по-скоро на някоя от онези чудовищни машини за разтягане на „светата“ инквизиция, за които сме чели в дебелите книги. Не ви е лесно, приятелю.

— Само това ли ще ми кажете, господин Чинтулов?

— А, не, напротив. Имам да ви кажа още много, и то не изсмукано от пръстите, а взето наготово от собствения ми дълъг и нелек житейски друм. Да започнем от последното, което рекохте, — че учителят подготвя за живота, не за смъртта. Напълно вярна мисъл, готов съм да се подпиша под нея. Но все пак кажете ми, приятелю, чували ли сте за случай, при който учителят, давайки всичко от себе си, да е довел даже не всички, а само един, най-любимия от учениците си, дотам, че никога да не срещне смъртта?

— Ако не беше дълбокото ми уважение към вас, щях да кажа, че въпросът ви е твърде нелеп. Или поне твърде наивен като полемичен похват.

— Защо?

— Ами че защото аз ще отговоря: „Разбира се, че всички сме смъртни“, подир което вие пък ще нанесете „съкрушителния“ удар: „Следователно колкото и учителят да подготвя за живота, ученикът рано или късно все пак ще умре“.

Чинтулов се засмя; беше една от онези широки добродушни усмивки, които толкова подхождаха на също така широкото му и добродушно лице.

— Обратното, драги, точно обратното. Исках да ви доведа до друг отговор: че действително биологически всеки умира — умрял е дори и Матусалем^[1] с неговите почти хиляда години, — но някои остават живи и след като земното им тяло се превърне на пръст. Хайде, нека не поглеждаме далеч назад в историята. Но кажете, драги, мъртъв ли е Паисий? Или Бозвелията? Мъртви ли са Индже, Кара Танас, Бойчо, Калъчлията? Или например Георги Силдар, бащата на нашия уважаван съгражданин Бяно Абаджи, който е бил обесен на собствената му порта някъде около моето рождение? Мъртви ли са и ще умрат ли изобщо някога хора като Раковски или Селимински?

— Разбирам докъде искате да ме отведете… — замислено изрече гостът, но Чинтулов, противно на природата си, се бе разпалил и не позволи да бъде прекъснат:

— И в такъв случай къде е границата между физическата смърт и безсмъртието? В праведния живот, както съветваме от амвона на храма? В здравословния начин на живот? В добре водените бакалски тефтери и в чорапа с алтъни, мушнат под сламеника на одъра? Не, приятелю, не! Границата е в смисъла на живота и на смъртта. Сигурно се досещате за коя смърт намеквам. В Colège Français вие сте изучавали латински и класиците, нали? Е, тогава сигурно ще си спомните онзи чуден стих на Хораций: „Dulce et dekorum est pro patria mori.“^[2]

Икономов поклати глава със съмнение:

— Наистина звучи добре. Но лично вие, дългогодишният учител бихте ли се чувствували „сладко и почтено“, ако видите мъжете от цял един клас, все ваши бивши ученици, изклани от турски ятаган?

— Разбира се. Стига да са загинали не за богатство или за суетна слава, а наистина за Отечеството.

— Дори и ако със сигурност знаете, че сам вие със слово и пример сте ги довели до ранната гибел?

Добри Чинтулов отново го изгледа с присвити очи.

— Сега е мой ред да кажа, че полемичният ви похват е твърде наивен, приятелю. Защото уж невинно, само със стих и песен, аз поех връз себе си възможните терзания и призовах на смърт в името на Отечеството не един клас, а целия наш прекрасен народ.

Другият не каза нищо, но иначе си призна, че пред себе си имаше човек, който не можеше да бъде обвинен, че проповядва едно, а върши друго. Въпреки това обаче не се освободи от съмненията и не надмогна вътрешното си раздвоение, които го мъчеха през този ден.

Постоя още малко от приличие, после се осведоми за часа и се надигна да си ходи. Цялото семейство Чинтулови го изпрати чак до дворната порта.

* * *

Михаил Икономов не беше единственият в Сливен, който в този светъл празник се чувствуваше изпълнен от колебания и несигурност. Точно по същото време, когато той допиваше чая си в дома на народния поет, Костадин Келов седеше до работния тезгях в задната стаичка на дюкяна си, гледаше свъсено, без да вижда нещо, в някаква точка пред себе си и с настървение гризеше ноктите си — лош навик, който още от преди да тръгне на училище при него беше белег на вътрешен смут.

Костадин беше хубав и висок мъж, толкова висок, че създаваше погрешна представа за слабоватост. Лицето му сякаш се състоеше от две самостоятелни и противоречещи една на друга части. Носът му, съвсем леко прегърбен и с ноздри, които сякаш непрекъснато душеха във въздуха, добре поддържаните му „ястъклии“ мустаци и чувствените пълни устни прилягаха на човек, за когото под слънцето не съществуваше друга грижа извън сладострастието. Обратно: острият, като че впиващ се във всяко нещо поглед, правите вежди и подранилата дълбока бръчка между тях, почти разполовяваща цялото чело, навяваха представа за твърдост, за неотстъпчивост пред трудностите, за честолюбие и за упоритост в преследването на целите.

Всъщност тази горна част на лицето представляваше по-верния портрет на истинския Келов. Останал от малък кръгъл сирак, познал нерадостното детство на чираче по чужди дюкяни, всичко, каквото той бе постигнал през живота си — пък бе постигнал учудващо много, — дължеше не на робуване на страстите, а на денонощния труд на двете си ръце и на непримиримия си стремеж към изява и успех. Сега на своите двадесет и седем години той по външност изглеждаше поне на четиридесет, но затова пък действително се бе домогнал и до изявата, и до успеха. Името му отдавна значеше нещо за Сливен и сливенци — всеки по-заможен гражданин (а заможни не липсваха в този град), който държеше трапезата му по изтънченост на напитките да напомня не за кадузи или за люлянки и ръкави^[3], а за европейското, цивилизованото, задължително биваше мющерия в неговия дюкян.

— И трябва да захвърля всичко това — произнесе гласно Костадин Келов — и да се върна там, в нищетата, откъдето започнах…

Каза го и при това го каза с дълбока мъка, защото той, научен от живота на прозорливост, имаше, общо взето, вярна представа за онова, което предвещаваше по-близкото и по-далечното бъдеще. „По-близкото“, онова, което щеше да дойде същата вечер, само след няколко часа, положително щеше да бъде определяне часа на революцията, а „по-далечното“ — самата революция с неизбежните за нея разрушения, погроми, опустошения и пепелища. А щом си представяше затрита тази стаичка, „светая светих“ на постигнатото от него, очите на иначе толкова коравия Костадин засмъдяваха…

Усети болка и раздвижи рамене — едва сега си даде сметка, че цели часове бе преседял неподвижен, вдървен, прикован на стола си от мрачните видения на бъдещето.

— Нека стане онова — рече си повторно, — което е писано в книгата на съдбата. — И веднага мъничко надеждица трепна в сърцето му: — Пък кой знае, може Бог да е милостив към онези, които нищичко не са получили наготово, а са го сътворили с труд и пот…

Разкърши се още веднъж, драсна о подметката си клечка кибрит и погледна стрелките на големия си часовник с посребрените похлупаци. Беше дошло време да тръгва. В светлината на недоизгорялата клечка Костадин Келов милозливо огледа още веднъж работилницата си — шишетата с благовонни течности от далечни страни, високите стъкленици с награфените мерки, точните като на сарафин теглилки… После въздъхна, излезе от дюкяна, с машинални движения превъртя два пъти ключа на тежкия катинар на вратата и с провлечени крачки — все едно че носеше товар от сто оки на раменете си — пое през мрака на зимната нощ.

* * *

Друг от сливналиите, които в тази празнична вечер буквално не можеха да си намерат място, беше ханджията Събев, познат повече като Бял Димитър. Макар и без нужда (в хана имаше само един гост, някакъв грък от Лариса, закъсал тук на път към Русия), той поне десет пъти обиколи собите и гостилницата, после яхърите, избите, сеновалите. И недай Боже да забележеше дори най-малък пропуск в реда или чистотата — тогава тежко на тримата чираци. Иначе кроткият и разбран Бял Димитър в подобни случаи заставаше по средата на кръчмата или одаята, подпираше тежки юмруци на хълбоците, по плешивата му глава заиграваха отраженията от пламъчетата на шарлаганените лампи и свещите, а устата му бълваше неудържим порой от ругатни. После обаче скоро-скоро се засрамваше от своята гневливост, скандалът завършваше също тъй внезапно, както беше започнал, а посраменият ханджия подновяваше припрените си обиколки…, докато дойдеше времето на следващото избухване. Дяволски ядосан беше Бял Димитър и най-лошото беше, че всъщност се ядосваше на себе си — усещаше, че причината за яда му, Господ знае каква, е в самия него, а несправедливо си го изкарваше на чирачетата. И като вършееше нагоре-надолу из хана, дълбоко в себе си той съзнаваше, че наистина не ровеше да намира несъществуващи или незначителни („търся под вола теле“ — признаваше си честно) кусури на прислужниците, а диреше истинската причина на раздразливостта си.

И най-сетне я откри. То стана чак при осмата или десетата му обиколка, когато беше за пореден път до дворната порта на хана. А поводът — че метлата от жилави пръчки, с която се почистваше калдъръмът, беше подпряна там, до портата, а не под навеса на обора, където й беше мястото. Взе да я пренесе ханджията и точно в този миг една мисъл не озари, а сякаш раздра съзнанието му. Той не спря, а като че застина така, с метла в ръка. Защото разбра!

Бял Димитър Събев минаваше за прилежен християнин, но и той, и околните знаеха, че истинското верую на живота му беше редът. Именно редът, стигащият до дребнавост ред във всичко — като се започне от часа на ставането, премине се през образцово водените сметки и се стигнеше до управлението на хана. Точно на този ред — Бял Димитър бе убеден в това — той дължеше всичко постигнато: замогването, хана, уважението на околните. А сега…

Разтълкувал посвоему неподвижността на господаря си, вълкодавът Караман полека приближи и гальовно се отърка в краката му — да не повярваш такава нежност за куче, от което иначе се бояха и човек, и животно. Ханджията разсеяно прекара пръсти през гъстата му черна козина, а мисълта му продължи да оглежда от всички страни онова предишното, откритието. Да, тази беше причината да усеща душата си на парчета. Защото Бял Димитър имаше достатъчно здрав разум в главата си, за да не се заблуждава относно онова, което щеше да се случи днес, тази вечер, след няколко часа: щяха да се съберат, за да определят деня и часа на Хаоса. Вярно, имаше да се кажат и добри думи за Хаоса. Например светлото бъдеще, което се мержелееше отвъд него, както го знаеха от Програмата. Или ако се погледне далеч, далеч назад, нали всичко е било хаос, преди Господ Саваот от него и в него в шест дни да създаде Земята и другото след нея. Това Димитър Събев чудесно знаеше. Но знаеше още нещо: че преди да се роди бъдното и Господ Саваот да създаде този път не Земята и хората, а да възроди Българското царство, Хаосът непременно щеше да помете реда — онзи свещен ред, който за Димитър беше като религия…

Помисли това ханджията, пък отлепи крака от калдъръма и, поглаждайки още веднъж Караман, повлече стъпки към навеса на обора. Отиваше да остави метлата на мястото й…