Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тътени (3)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 40 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Корекция и форматиране
taliezin (2013)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2013 г.)
Допълнителна корекция
moosehead (2018)

Издание:

Цончо Родев. И стана ден, 1998

Редактор: Добромир Тонев

Художник: Емил Марков

Технически редактор: инж. Станислав Лулов

Набор: Юлия Ташева

Коректор: Юлия Ташева

ISBN: 954 442 067 3

Издателство „Христо Г. Данов“ — Пловдив

Печат „Полиграфия“ АД, Пловдив

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекции от Диан Жон
  3. — Корекция на правописни и граматически грешки

7.

Когато Аргира Димитрова разпрати няколко по-големи ученика да разлепят до църквите и на други по-видни места изписаните от самата нея покани до жените за събрание, тя изобщо не помисляше, че тези са първите афиши, появявали се кога да е в Сливен. Нейната цел беше по-практична и нелишена от здрав разум. За поставянето на голямото начало тя имаше желание да се облегне на по-тесния кръжец на образованите и духовно по-издигнатите сливенки, или поне на грамотните, затова повери разгласата на писаните покани, а не например на глашатая. Нейната тактика има̀ успех, но не напълно — когато в този януарски неделен ден Взаимното училище отвори портите си за събранието, избраната и предварително украсена по подобаващ начин стая се оказа тясна да побере наплива на жените; по-късно при съставянето на списъка щеше да се окаже, че са били сто и тридесет![1]

Всичко уж започваше от добре по-добре, с приповдигнато настроение, което граничеше с ентусиазъм, и душата на Аргира сияеше, докато внезапно младата жена забеляза нещо, което рискуваше да провали начинанието в самия му зародиш. На четвъртия чин вдясно бе седнала вдовицата Таша Йосифова и въпреки претъпкването в стаята останалите жени бяха оставили празно място около нея — така демонстративно я изолираха. Учителката трескаво размисли какво трябва и какво може да направи, за да премахне това несправедливо унижаване на жената, без да навреди на основаването на дружеството, но като не измисли нищо, реши да се престори, че не го е забелязала.

Определила поведението си, Аргира подхвана нещата така, както ги бе предвидила и многократно обсъдила с Михаил Икономов и опитния в народните дела Добри Чинтулов. Тя прочете приготвеното си отнапред слово, което съдържаше всичко най-важно: смисъла и ползата от женските дружества изобщо, красноречивия пример на жените от Лом, Казанлък и Железник[2], които бяха изпреварили сливенки в това поприще, насоките на дейността на бъдещото дружество и приблизителното съдържание на устава му. Накрая предложи и името му: „Майчина длъжност“.

Докато четеше, тя тайничко следеше как се посреща словото й от слушателките. И с радост виждаше и усещаше как думите й попадат като плодно зърно в чернозем — глави със забрадки или шапки й кимаха окуражително, над сто чифта очи святкаха с възторг, по-сдържани или по-шумни одобрителни възклицания изпращаха по-главните й предложения, а когато произнесе и името, отговориха й с гръмко ръкопляскане, което сливенци преди десетина години бяха усвоили от поляците на Садък паша Чайковски. Но едновременно с тези прояви на съгласие и единодушие Аргира долавяше и някаква тайна съпротива; приличаше й това на отнапред подготвен сговор за или по-точно против нещо, който напираше да се прояви въпреки всеобщото благоразположение. Не мина много време и тази очевидно уговорена съпротива бе изразена ясно и недвусмислено. Стори го още втората жена, която се изказа след учителката — беше госпожа Деспа хаджи Златанова — и думите й, съпроводени с чести недвусмислени погледи към Таша Йосифова, съдържаха приблизително следното: как щяло дружеството да се надее да изпълни благородните си възнамерения за възпитанието и повдигането на нравствеността на младите сливенки, ако в самите негови редове са се промъкнали жени, които с наглото си поведение и дръзностното си предизвикателство подбуждат мискинските нагони на мъжете, карат ги да подсукват мустак и да забравят всяко благоприличие и християнските правила за добродетел.

Нападката беше толкова несправедлива, та накара Аргира Димитрова да възрази с по-голяма острота, отколкото сама би искала:

— Аз не зная нито една измежду нас тука — каза сухо, — на която да прилягат изречените обвинения. А няма нищо по-укорно от това, някому да се лепне на челото петно, което не е заслужил с делата си.

— А, има ги, има ги между нас, госпожице — не се съгласи с нея втора от „заговорничките“, госпожа Катина Минчович, и други гласове начаса я подкрепиха. И заваляха обвиненията в „смъртните грехове“: намирала се тук една особа, що си повдигала полата, когато уж прескачала локвите, та се съзирали глезените й, по улицата не гледала в земята, а се перчела предизвикателно с вирната брадичка, била „шавлива и пердесис[3]“, все си намирала работа по хорските къщя, за да се вре в очите на мъжете, обличала се ката ден като кокона и тъй нататък, и тъй нататък.

С риск да провали собственото си начинание, учителката не се примири:

— Тежко̀ нам — рече, — ако нравствеността ни се мери според повдигането на сукмана или полата!

Награчиха вече срещу самата нея. И не се знае докъде щяха да доведат пререканията, ако не ги пресече онази, срещу която бяха хулите и злословията. Таша Йосифова се изправи, изгледа обвинителките си със смес от насмешка и презрение, пък вдигна брадичката си по-високо от обикновено и със спокойни крачки напусна стаята и училището.

След нейното излизане всичко продължи така, сякаш течеше олио. Без никакви пазарлъци определиха членските вноски (не бяха малки: „основателните членки“ щяха да плащат по една лира, второстепенните и спомагателните — малко по-малко), приеха и устава, съставен от Михаил Икономов, като дори го обогатиха с нови предложения — например да се създаде неделно училище за онези по-млади или по-възрастни сливенки, които в детството си бяха останали настрана от просвещението, накрая избраха и управа; учителката настоя за председателка да определят госпожа Куртеза Попович, за касиерка — госпожа Щилияна Вичова, а за себе си Аргира скромно определи длъжността деловодителка.

Когато по-късно си тръгнаха към домовете, всички имаха щастливото чувство, че днес са били съпричастни на нещо голямо и важно, нещо, което издига този ден на много стъпала над вчерашния. И навярно само една усещаше нещо като гнилостна утайка в душата си — вдъхновителката на днешното паметно дело госпожица Аргира Димитрова…

* * *

Портата не беше заключена. Аргира влезе в двора, в опитното й женско око веднага се набиха редът и изумителната чистота в него, после и на къщата. Почуди се — всичко изглеждаше така, сякаш тук шетат поне три слугини, докато тя много добре знаеше, че домът лежеше на ръцете на сама жена, която на това отгоре трябваше да изкарва насъщния за себе си и за двете си деца.

Извървя почистената до камък пъртина и тъкмо се колебаеше накъде да продължи или как да повика, когато горе, на чардака, се появи стопанката Таша Йосифова и с жест и блага дума я покани. Държеше се наглед просто и със самообладание, но на проницателния поглед на учителката не убягнаха подпухналите очи и измачканите дрехи. Не беше трудно да се досети: мнимото високомерие на Таша бе продължило само докато е извървявала пътя до дома, тук обаче е запокитила маската си на „курназ“ и „пердесис“, хвърлила се е с роклята на одъра и дълго, дълго се е обливала в сълзи на обида и огорчение.

Когато влязоха в затоплената соба, Аргира помилва по главиците дечицата, които си играеха върху мек китеник в единия ъгъл, сетне двете жени седнаха една срещу друга.

— Дойдох да ви кажа, че ме е срам за онова, което се случи, госпожо Йосифова — започна без далечни предисловия учителката.

— Не ми викайте „госпожо Йосифова“ — затворено, но не и нелюбезно я прекъсна домакинята. — Таша е напълно достатъчно, госпожице.

— Ще го приема, ако аз пък съм само „Аргира“, не и „госпожице“. — Другата потвърди. — Срам ме е и дойдох да ви кажа, че ме е срам. Така ще зная, че съм се разграничила от фарисейското благочестие на някои наши госпожи.

— Благодаря ви, че така яростно се застъпихте за мене, ала не биваше да го правите.

— Не биваше!? И да ви оставя на оплювките и калта?

— Начинанието ви е толкова благородно и възвишено, че не трябваше да го рискувате за една… — кратък горчив смях, — … за една Кокон Таша.

— И затова ли…?

— Дали затова излязох? Ами че, разбира се — делото е тъй голямо, бих го нарекла дори свято, че не е оправдано да пропадне от инат или в защита на едного, виновен или невинен.

Аргира Димитрова я изгледа със смес от възхита и изненада — тази жена, която надали бе изкарала повече от отделенията в Баби-Иванкиното училище, говореше разумно, гладко, с неочаквано богат речник и с такъв усет за истинската стойност на нещата, лични и обществени, с какъвто малцина и от мъжете на Сливен можеха да се похвалят.

— Те се дразнят, че във ваше лице виждат онова, Таша, което сами биха искали да представляват, ала нямат качества да го постигнат. То е завистта на жената, отрупала се с какви ли не украшения и финтифлюшки, но си останала сива и безлична, към другата, която може да е облечена в зебло или чул, ала има дадено от Господа Бога онова нещичко, дето кара мъжете да се лепят по нея като мухи на мед.

— Не е това, лъжете се — поклати глава Таша и бакъренокестенявите й коси уловиха отблясъка на зимния ден и засияха като нимба. — Те се дразнят, че достойнството ми на човек не се схожда с дълбочината на кесията ми. За тях сиромахкиня като мене, която разчита само на иглата и конеца, трябва да е непременно с превит гръб и готова да лиже ръцете, които й подхвърлят трохите от трапезата си. — Повторен кратък и тъжен смях. — Ако вместо да си избождам очите от шиене, аз събирах борчовете и тлъстите лихви на покойния си мъж, тогава щях да бъда за уважение и завист. Сега обаче съм само Кокон Таша…

— Не позволявам това прозвище! — намръщи се учителката.

— А, защо? Пет пари не давам аз за него. То ме засяга толкова, колкото и калта по обувките ми.

Аргира я изгледа продължително.

— Възхищавам ви се, Таша — каза. — От все сърце си пожелавам да заприличам на вас по достойнство и чест. И доколкото зависи от мене, не ще спестя сили, за да го постигна.

— Онези там, благочестивките, не го наричат достойнство и чест, а горделивост и високомерие. И не се лъжат — аз много, много дълго се учих сама себе си да изглеждам горделива и надменна, да вървя с изправена глава между злобата на жените и похотливите подмятания на мъжете.

— Начин на защита?

— На защита и оцеляване. Но само аз си зная каква е цената му.

— И въпреки всичко бих искала да ви приличам. Във всичко — като се почне от малакофа и се стигне до самочувственото държание.

— За държанието не ви съветвам — една Кокон Таша може да бъде одумвана и хулена, но не и една народна учителка. Но за малакофа — да. Ще ви го ушия и обещавам да вложа в него всичкото си старание. Няма да го откажете като подарък от мене, нали? Като знак на уважение. Или на благодарност за днешната защита.

— Само при едно условие: че ще ме приемете за ваша приятелка.

След секунда колебание Таша кимна утвърдително и произнесе тихо:

— Действително ли желаете да бъдем приятелки, Аргира?

— Давате ли си сметка, че въпреки уговорката ни сега за пръв път изговорихте името ми?

— Страхувах се да не би… — Жената не намери точната дума. — Е, да де. Учителката отива да навести и успокои детето, несправедливо обругано от другарчетата си в школото.

Аргира Димитрова махна с ръка, после се надигна да си ходи.

— Ще си намеря подходящ плат и пак ще се обадя — каза.

Таша я изпрати през заснежения двор. А когато се ръкуваха на раздяла, рече като нещо, което се разбира от само себе си:

— Пък колчем се случва да мога да помогна с нещо на дружеството, обадете ми се. Ще го сторя на драго сърце, макар и съвсем незнайно. — Тя искаше да каже „анонимно“, но това понятие не бе проникнало още в града под Сините камъни. — На драго сърце — повтори натъртено.

— Наистина ли? — стрелна я с поглед учителката; лицето й изразяваше в едно и също време удивление и възторг.

— Разумява се — сви рамене стопанката на дома. — Дружеството е нещо толкова голямо, че трябва да му се помага с всички сили… дори и когато няколко благочестивки са го използували за оплювка и злодумства.

* * *

Новината за основаването на дружество „Майчина длъжност“ до вечерта обходи целия град. Намериха се, разбира се, няколко непрокопсаници, които използуваха случая, за да изпробват изкълченото си остроумие, но болшинството граждани, мъже и жени, искрено приветствуваха дружеството като нова ярка проява на всенародния подем.

Приказваше се, че когато вестта стигнала до стария Бяно Абаджи, той бил изрекъл следните непонятни думи:

— И това е газена лампа!…

Бележки

[1] Около годината, когато е създадено женското дружество в Сливен, съществува известно противоречие. В авторитетния сборник Той не умира — Сливен на безсмъртните си синове. С., 1935, с. 268 се посочва годината 1869. Но в статия на самата основателка (вече с името на съпруга си) в Юбилеен сборник на българското народно читалище „Зора“ в гр. Сливен. С., 1910, с. 212 датата е 7 януари 1870; тя се приема и от д-р С. Табаков, цит. съч. с. 490, пак там е посочен и броят на „основателните членки“. За чест на бележитата възрожденска учителка и общественичка трябва да се изтъкне, че в статията си тя скромно е принизила собствената си роля за изграждане на дружеството, а разпределя заслугата между Стефан Гидиков, Михаил Икономов и Добри Чинтулов.

[2] Железник — възрожденското име на Стара Загора.

[3] В случая „пердесис“ означава безочлива, безсрамна, която не се съобразява с установените норми на морал.