Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тътени (3)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 40 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Корекция и форматиране
taliezin (2013)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2013 г.)
Допълнителна корекция
moosehead (2018)

Издание:

Цончо Родев. И стана ден, 1998

Редактор: Добромир Тонев

Художник: Емил Марков

Технически редактор: инж. Станислав Лулов

Набор: Юлия Ташева

Коректор: Юлия Ташева

ISBN: 954 442 067 3

Издателство „Христо Г. Данов“ — Пловдив

Печат „Полиграфия“ АД, Пловдив

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекции от Диан Жон
  3. — Корекция на правописни и граматически грешки

8.

Не се искаше Бог знае каква прозорливост, за да се разбере, че са пътници отдалече — по твърде изисканите им дрехи имаше пръски кал, пък на̀, октомври изтичаше без в Сливен да е паднала капка дъжд. От вида на тримата и от държанието им по-набитото око лесно можеше да се досети, че са хора на пара̀та, най-вероятно търговци. Двамата по-възрастни — тъмнокосият с острите черти на решителен и избухлив човек и русият с меката, подкупващо-блага физиономия — трябва да бяха някъде между трийсет и пет и четиридесетгодишни, вероятно ортаци в търговията; третият беше съвсем млад, може би техен помощник или писар, който, за да си придаде повече тежест, бе оставил буйна къдрава брада да закрива долната част на лицето му. Докато чакаха Петраки да свари заръчаните кафета, първите приседнаха до една масичка, ала придружникът им, навярно с по-свежи сили, шареше нагоре-надолу из Църковното кафене. И скоро ги повика при себе си, провиквайки се от отсрещния край:

— Господин Рангелов! Господин Македонски[1]! Елате, елате, туй заслужава да се види!

Малцината посетители хвърлиха заинтересуван поглед, но бързото отместиха — онова, което заслужавало било да се види, бе вестничето на тримата тукашни ученици. За разлика от тях ябанджиите дълго стояха пред листа със заглавие „Светлина“, цъкаха с език, а Никола Рангелов, русият, тежко изрече по едно време:

— Евалла на сливналии, за всичко ги бива! Фабрика ли, търговия ли, занаят ли — всичко търсѝ у тях. И хей тези тримата — още нищо и никакви ученици, пък вестник направили, дето би сторил чест на мнозина от най-личните ни списователи и вестникари.

Младият се поприведе към листа на стената и прочете:

— „Редактори Добри П. Минков, Петър Данчов и Александър Козаров.“

— Трябва да запомним тези имена — полугласно изрече Левски, прикрит отново зад „каяфета“ и тезкерето на битолчанина Никола Рангелов. — Ще дойде време, когато България ще се гордее с тях…

Прояви ясновидство[2], но — уви! — не доживя да му се порадва.

Допиваха си кафетата, когато при тях се настани Сава Райнов — здрависа се с русия, запозна се с тъмнокосия и младия. Постъпката му не изненада никого — нали въртеше караабаджилък, редно беше да има вземане-даване с търговци на шаяци. Когато се увери, че никой не слухти към масата им, Савата се поприведе и каза полугласно:

— Всичко е наред. Събранието ще се състои още довечера, но за мястото ще ви уведомя допълнително. А иначе за настаняването ви всичко е уредено. Запазил съм ви отделна соба в Караламбовия хан…

— Не! — с неочаквана рязкост го прекъсна Левски. После продължи уж по-спокойно, ала все с нетърпящ възражение глас: — Не бива да сме тримата заедно, Сава. В тоя хан настани само негова милост — той посочи към тъмнокосия, — бай Общи или, както вие трябва да го припознавате, Селим Муратоглу. На второ място ще настаниш нашия млад приятел — нека да го знаете като Ангел Гънчо или Русчуклията. — Читателят вероятно вече се е досетил, че вторият помощник на Дякона не беше никой друг, освен Ангел Кънчев. — Пък мене може и при онази рано застаряла вдовица, дето веднъж суши дрехите ми.

* * *

Едва вечерта на събранието у Брадата Сава Райнов разбра задния смисъл на това странно разпореждане — Левски беше съпроводен само от младия „Ангел Гънчо“, докато тъй нареченият „Селим Муратоглу“ изобщо не се появи. А на въпроса му се задоволи да даде следното обяснение — в еднаква степен и ясно, и замъглено:

Аз работя различно с нашите работници. Според човека и работата му. Трябва да се вардим, че мнозина от днес до утре не са постоянни.

Насядаха около запалените вощеници. Според обичая си Дякона се готвеше да сгорещи обстановката с някоя революционна песен, ала набитият му поглед навреме забеляза, че някаква странна сериозност бе отпечатана върху всички лица. Дори стопанинът, обикновено глумлив и склонен към карагьозчийство, сега изглеждаше съсредоточен и мрачен.

— Какво има, аратлик? — попита Левски. — Видите ми се нещо вкиснати… Да не се е случило някакво издайство?

За всичките отговори Бял Димитър Събев; беше махнал феса си, та светлинките на свещите играеха и се преплитаха по плешивата му като диня глава.

— От последното ни виждане на два пъти осиротяхме, бай Левски. Един подир друг охтиката прати в гроба двама големи българи, гордост и на града ни, и на отечеството. Първом лятос Стефан Гидиков, а само преди две недели и един твой отколешен познайник — Анастас хаджи Добрев[3].

— И майка му, прочутата везбарка баба хаджи Калуда, не го прежали и набързо го последва в отвъдното — добави Кондю Кавръков.

— Нека да помълчим и да им отдадем почит — каза Дякона и им даде пример, като застана на колене. После, сядайки отново, добави: — Пък нека в живота и делата си да сме такива, че да сме достойни за тяхната памет. — И за да смени колкото се може по-неусетно темата, подкачи приятеля си Димитър Топалов: — Например ти, фотографчийо. Още ли караш севдалък с чашката?

Запитаният с привични движения оправи джувката си, пък намигна към околните:

— Нека кажат те, мюзевирджиите и съдниците ми.

— Абе да речеш, че где види оканица и я ритва, ще се излъжеш — дяволито се ухили в брадата си Нено Господинов. — Ама не е и предишната продънена бъчва, туй трябва да му се признае.

Постепенно Левски хвана разговора в ръце. Представи им помощника си Ангел Кънчев, като подчерта, че в него има безрезервна вяра, та когато дойде Ангел сам и им говори, да приемат словото му като негово. После им каза и целта на обиколката си, обхванала, речи го, всички български земи от двете страни на Стара планина — да събере мнението на революционните дейци за Наредата.

— Няма какво да обсъждаме, Апостоле…

— „Апостоле“ ли ме назова? — вдигна вежди насреща му Левски.

— Така вървиш наред заедно с другите си имена в нашия Сливен — избърза с отговора Сава Райнов. — Пък комай и не само в Сливен…

— Та няма какво да обсъждаме — продължи думата си Михаил Икономов. — Приемаме всяка точка и запетая от Наредата. И я имаме като закон…

— А, това не! — поклати русия си перчем Дякона. — Наредата е само предначертание и замисъл — закон тя ще стане, когато я одобри в този или друг вид Централният комитет на общо събрание.

— Кога ще стане това, Апостоле? — попита главният учител.

— Дата и месец не знам, но ви се вричам, че няма да е далече. Бъдете спокойни, закон или устав, каквото и да бъде името му, вие ще бъдете измежду първите, които ще го получите. — Той помълча. — И щом няма да спорим по Наредата, за какво да бъде приказката ни?

— Сам рече, Апостоле, че си обиколил почти цяло Българско, само без Македония. Дай ни вест как са нашите братя по другите краища на поробеното отечество — предложи за всичките Бял Димитър.

— Навсякъде е като във войводския Сливен, аратлик. Народът ни е твърде приготвен духом, (но) членовете на тази свята работа едвам посрещат разноските за нещо повече!…

— Благодарим ти, че ни поставяш между подготвените — изсумтя Кондю Кавръков, — ала ние не сме доволни от себе си. И пари нямаме, туй едно на ръка, ами и с юнаците, готови да застанат под бунтовния пряпорец, не сме добре. Наредата ни учи как да множим редиците си, пък ние сме ей тези, дето ни виждаш, и още да речем толкова.

Нападката всъщност беше отправена към Сава Райнов — той наистина досега не съумяваше така да подхване работата, че кръжецът на посветените и приготвените за битка да се е разширил навред из града и казата. И той се защити:

— Лесно се приказва, Кондьо. Ала как един юнак по сърце да стане готов солдат, когато оръжие, дрехи, джепане — туй все струва пари. Пък и ние откъм парите сме като навсякъде другаде, както чувам от бай Левски…

Дякона косвено го подкрепи:

— Виждате ли, все дотам опира. Затуй с всичките си сили да се трудите за събиране на пари! Бързайте, защото там стои всичката ни работа.

— Тъй е, ама и Кондю е прав — за пръв път се обади Михал Стоенчов. — Много народ има в нашия Сливен, който несправедливо стои настрана от делото. И не са само прости люде като мене. Има и учени, които със самия си пример ще поведат стадото подире си. Ей на̀, да кажем новия доктор. Главата си залагам, че той е узрял за делото ни.

— Съгласен съм с Михал — тежко-тежко потвърди учителят Иван Ханджиев. — Имах случай да се поразговоря с Начо Планински — родолюбец за чудо и приказ е той!

— Толкоз по-добре — кимна Левски. — Надникнете хубавичко в душата му и го посветете да бъде готов за първи позив. Но повтарям: надникнете първом чак до дъното на душата му. Зер имаме пред очите си доста (примери): днес е човек, утре — магаре… Трябва изпит! — Той помълча малко. — Но аз ще повторя: макар и доктор, също и при него работата ще опре до парите.

— Вие много сте обходили и, казвате, навсякъде е така — загрижено се обади Икономов. — До каква мисъл, не, до какво решение стигнахте, Апостоле? И какъв съвет давате на народа — откъде да събере пустите му пари?

Левски отговори като човек, който наистина неведнъж се е сблъсквал с това питане:

— Бедният народ отделя от залъка си, ала това е нищо, капка в морето. И затова дето има пари, ще искаме, ако не дават, ще вземаме.

Всички погледи се събраха в него.

— Какво искаш да кажеш, бай Левски? — тихо попита Кондю.

— Чини ми се, че почти няма друг град в Българско като Сливен, дето толкоз пара̀ да е струпана в ръце на българи…

— Вярно е, ама и не е вярно — дръзна да го прекъсне Нено Брадата. — Какви българи са тия, Дяконе? Те са от породата, за която пишеш в „Програмата“: „български изроди и чорбаджии, които пречат на народната ни цел…“

— „… и ще ги преследуваме навсякъде и всякога“ — завърши вместо него Апостола. — Точно това беше и моята мисъл, приятелю. На тези, които имат, пък заради пусто чорбаджийско блаженство не помагат за народната свобода и стискат кемерите, ще им поискате като на хора. Направят ли си отново оглушки — тогаз те не са българи, а катили и тям се полага всякаква казън, включително и нож.

— Дявол да го вземе — тупна се по коляното Кондю Кавръков, — точно тъй трябва да се постъпва с всичките наши паралии.

— Не с всички! — смъмри го Икономов. — Хора като Миркович, баща и син Жечкови или Иванчо Желязков никога не са стискали кемерите, щом е била реч за народното дело. Апостола хубаво го рече: казън и нож за ония български изроди, които поставят кемерите си над свободата. — После запита: — И все пак как да се разбира туй „дето има пари, ще искаме“? Че нали ако някой отиде при един Йоргаки и му поиска лептата за народното дело, ще осъмне я в хапуса, я на бесилото?

— Ще помислите кои са хората, които трябва да бъдат изстискани, и ще им проводите писма. Излишно е да напомням, че следва да са написани с преправен почерк. Който се озове на поканата — добре, останало е, значи, нещичко българско и християнско в душицата му. Но който не се озове, ще вземаме силом. — И подкани: — Хайде, даскале, грабвай лист и перо и ей сегичка ще скроим писмата.

Икономов се приготви и Левски започна да му диктува; толкова бързо и без запъване диктуваше, че виждаше се — не му беше за пръв път да съчинява подобни писма. Всичко имаше в бъдещото писмо. На места биеше на чувства: сто и петдесет лири (ли) ще ви бъдат по-мили, или вечен живот с всичката ви фамилия? Другаде оставяше избора на богаташа: Решавайте по-скоро: или с нас и всичкия народ, или против нас и нашите желания. С една дума, свобода или да ви пратим при черните души. Там, дето (са) предателите, изедниците… А понякога стигаше и до недвусмислена заплаха: разберете, решили сме се вече — или да ви съберем[4], или да ви поразим.

Когато приключиха с писмото, разговориха се по разни други парливи въпроси, които ги занимаваха и вълнуваха. Едва първите петли ги подсетиха, че, както е думата, и утре е ден…

Докато се сбогуваха с Дякона и стопанина на дома (Левски щеше да нощува в скривалището, приготвено за него от Нено Брадата), някой подхвърли ей така, за приказка:

— И от тук нататък кой друм ви чака, бай Левски?

— А, това не казвам — усмихна се насреща му Дякона. — Занаятът ми е такъв, че… с една дума, само ей тогози измежду вас ще знае.

И като повика настрана Михал Стоенчов, тайната поща на частния комитет, той му пошушна нещо в ухото.

Бележки

[1] Димитър Македонски — един от революционните псевдоними на Димитър Общи.

[2] Тримата ученици — „редактори“ действително са сполучили да бъдат признати за гордост на Сливен и на България. Добри Минков е станал доктор по правните науки и в освободена България е достигнал поста на висш магистрат; бъдещият д-р Петър Данчов бил дълги години председател на Върховния касационен съд; Александър Козаров защитил докторат по естествените науки във Виена, завършил също право в София, бил директор на Старозагорската и Варненската гимназия, адвокат, директор на Софийската народна библиотека.

[3] Малко отклонение от истината, което няма никакво значение за романа — при поредната си обиколка Левски с помощниците си Общи и Ангел Кънчев е бил в Сливен в някой от последните дни на октомври 1871 г., докато Анастас хаджи Добрев (Гарибалди) е починал малко по-късно, на 10 ноември. Истина е, че майка му хаджи Калуда съвсем наскоро го е последвала в гроба.

[4] Т.е. привлечем.