Цончо Родев
И стана ден (7)

6.

Надвечер, докато се прибираше от училище, Димитър Георгакев като че не стъпваше на земята, а плуваше във въздуха. Беше му леко. Леко и ведро — такава душевна лекота и ведрина не бе усещал може би още от времето на детските игри в махалата.

Стигна до дома — навярно най-хубавата къща на Сливен, — отвори, бутна с крак вратата зад себе си и почти изтича през подредения двор и по стълбите. Както и очакваше, сестра му бе в собичката си и при неговото появяване вдигна питащи очи от гергефа:

— Изглеждаш така, бате, сякаш ей сега си намерил на земята цяла кесия, натъпкана със злато.

Светлото лице на учителя разцъфтя като месечина, когато отговори:

— Онуй, дето ми се случи, не го заменям за цялото злато на света. — И продължи: — Представи си, Стилиянке, получих похвала. Но ако познаеш кой ме похвали и за какво ме похвали, роб ще ти стана.

Тя продължи да го гледа изпитателно; не го каза, но си мислеше, че комай не бе виждала брат си в такава радостна възбуда.

— Думай де, думай! — подкани го. — Кой и за какво те похвали?

— Похвалата дойде от таквиз мъже като Добри Чинтулов и Бяно Абаджи. Те…

— Как? — трепна Стилияна. — И Бяно Абаджи? Че те с тате…

— Човекът е благороден. Не се поддава на лични неприязъни. А знаеш ли за какво ме похвалиха, сестричко? Че макар и син на баща си съм измежду първите учители по родолюбство.

— Наистина ли казаха това за „син на баща си“?

— Не точно с тези думи, ала го споменаха. Мисля — колкото да подчертаят похвалата. Разбираш ли, що искам да кажа? Хайде, вземи за пример Боян Силдаров, на Бяно Абаджи сина. Ако него наречеш отечестволюбец, всеки ще вдигне рамене: как да не е отечестволюбец, ще рече, то се знае, че крушата не пада далеч от корена; а Боян е брат на Найден, който загина под байрака на Хаджи Димитър, син е на Бяно Абаджи, дето половин век е в народните работи и внук на онзи Георги Силдаря, увиснал на въжето върху гредата на собствената си порта. Друго е да си син на човек, който хич не се гордее с българската си кръв, да си обърнал гръб на богатството и първенството му и да си се посветил на род и родина. Туй е по-дълъг път и по-славен. И Бяно Абаджи не го премълча, макар да го изрече по друг, свой начин.

— Дано да си прав! — въздъхна сестрата. Тъй като седеше до прозореца, изражението й не се виждаше, но от въздишката й можеше да се съди и за него. — Дано да си прав — повтори, — защото сливналии не се чак прехласват пред особата на кмета си, а невям прехвърлят чувствата си и нам, на децата му. Помислял ли си защо останах стара мома? Защото никой свестен мъж не пожела да се сроди с Йоргаки чорбаджи, пък ако имаше някой, той мислеше само за касата и чифлиците му, не и за дъщерята.

— Орис! — сви рамене Димитър. — Никого не го питат да избере родителите си, всичко си е от едната орисия. Но нас, тебе и мене, поне не могат да ни обвинят, че сме се увълчили с вълците, както например беше с покойния Йосиф Димитров — бащата одираше по една кожа от мющериите си, той по две… На̀, ти покрай леля Калуда хвана добър и почтен занаят, аз можах да сложа крак в благородното поприще на народен учител, бате един ден, като завърши науките си, също ще се посвети да облекчава страданията на болните, не на лихварство или чифликчийство. — Думата му беше за по-големия им брат Петко, който по това време учеше медицина в Цариград. — Хората виждат тези неща, Стилиянке, и ги оценяват.

— Дано да си прав! — за трети път произнесе Стилияна. — И дано да виждат в нас от кръвта на братовчеда Наско — тя имаше предвид ревностния патриот Анастас хаджи Добрев, — а не…

Прекъсна я едно хлопване на врата — баща им се бе прибрал за вечеря. Стилияна надникна през прозорчето. И го видя — Йоргаки чорбаджи тъкмо прекосяваше чардака^[1]. Тя остави гергефа и се надигна, разкърши рамене:

— Трябва да слагам вечерята — каза.

Половин час по-късно бащата и синът седяха един срещу друг до софрата, а Стилияна стоеше права отстрани. Не беше то за прислугване, нито стоене „диван чапраз“^[2] пред бащата, напротив — Йоргаки Чорбаджи би дал много нещо, за да види дъщеря си до себе си на трапезата. Но от едно скарване преди години тя упорито отказваше да засвидетелствува дори такава близост на баща си. Пък и той бе престанал да настоява — страхуваше се тя, какъвто беше чепат характер, да не си вземе очите нанякъде, та нито да я чуят, нито да я видят повече. Както навремето стори Златина, дъщерята на Евтим чорбаджи…

Докато вечеряха, почти не говореха — Йоргаки беше табиетлия човек, ценеше хубавото похапване (пък празничната трапеза на кмета си я биваше), та не обичаше много-много да приказва, докато се хранеше. Едва когато си заслади с лъжица-две петмез, той побутна софрата и в ръцете му се появи кехлибарена броеница.

— Днес Сливен е като пощурял — каза провлечено, а кехлибарените зърна му пригласяха: трак-трак, трак-трак. — Сринало се мостчето срещу Ямболския хан и изтърсакът на Серт Коста, абаджията, насмалко да се удави.

— Сливен е пощурял не заради сриването на мостчето, тате — почтително, но и с нотка на предизвикателство пое темата Димитър, — а защото един уважаван старец и общинар е спасил Стефан Серткостов. Хем си е рискувал живота, хем е проявил изумителна сила.

Йоргаки стрелна сина си с поглед и напомни сухо:

— Поне в този дом Бяно Абаджи не е уважаван старец…

— Толкова по-зле за дома — неочаквано се намеси Стилияна; неочаквано, понеже тя рядко влизаше в разговор с баща си.

Друг път кметът щеше да се зарадва, загдето Тенинка, — така наричаше той дъщеря си — изобщо му е проговорила. Днес обаче думите й го разгневиха: той, меко казано, недолюбваше Бяно Абаджи и не понасяше да го възхваляват където и да било, а най-малко под собствения му покрив.

— Тъй ли? — рече докачливо; броеницата бе престанала да прищраква между пръстите му. — И защо е по-зле за дома, ако смея да попитам?

— Съмнителна чест за един дом е, ако цял един град се прекланя някому за извършено юначество, а той го похулва или дори само го отминава с пренебрежение.

— Стилияна е права, тате — наля масло в огъня Димитър. — Господин Силдаров заслужава даже не един, а два поклона: веднъж за чутовната си сила и втори път загдето той, един общинар, е рискувал живота си за някакво непознато момче.

Йоргаки щеше да избухне, но успя да се удържи — навреме осъзна, че избухването само щеше да подчертае неговата слабост.

— Вие сте глупаци — каза, като се насилваше да придаде надменност на гласа си. — Върху плещите на общинаря тежи грижата за живота и добруването на всички християни в града. Който носи такъв товар, той няма право да показва бабаитлъци, за да помогне само на едного, изпаднал в беда.

— Християните в Сливен с друго око ще гледат на първенците си общинари, ако всеки от тях извърши или поне е готов да извърши онова, което днес е сторил Бяно Силдаров — спокойно, но и неотстъпчиво произнесе Димитър, а Стилияна добави:

— Исус е носел грижата за спасението на не един град, а на цялото человечество и пак не е отминавал, когато е срещал някой страдащ.

— Какво бе? — изпусна нервите си бащата. — Не ви ли стига, че баща ви е пръв измежду първите в богатия Сливен? Или предпочитате да го виждате мостове да оправя? А утре невям ще поискате от него и пехливанин по сборовете да стане?

— Не, тате — все така равно възрази Димитър. — Ти нямаш физически…

— … и духовни… — вметна многозначително дъщерята.

— … сили нито с Куруча да се пребориш, нито на пехливани да излезеш насреща. Но щом искаш да си наистина „пръв измежду първите в богатия Сливен“, ти не само нямаш право да подценяваш доброто на един християнин от твоя град, а трябва да си „пръв измежду първите“ във възхваляването му.

— Днес, казват, турци са ходили да му се поклонят и поповете са го споменали в ектениите на вечѐрните, само кметът се намери да храчи по него…

Йоргаки се напъна да намери достоен отговор, но като не успя, изруга неопределено, пък смачка на топка и запокити месала от шията си и с невероятна за него пъргавина скочи на крака, излезе и затръшна вратата подире си. Децата му послушаха как стъпките му се отдалечават по просторния чардак, после се спогледаха и се разсмяха приглушено. След малко обаче Стилияна каза сериозно:

— Днес са похвалили родолюбието ти, бате, а преди малко защитихме и един почтен българин от несправедлива нападка. Ала туй ми се вижда малко, бате. За да си достоен българин, вече не стига да те хвалят и да си справедлив — трябва и да си полезен…