Цончо Родев
И стана ден (68)

3.

Георги Икономов не ги излъга. Три дни след събранието у Кутеви Михал Стоенчов отведе Икономов в Лясковец, а от там след още три дни се върна през Терзобас^[1] с Иларион Драгостинов; бяха се забавили един ден повече, понеже Иларион, печелейки време, бе отделил в Терзобас едно денонощие, за да състави революционен комитет, начело с „лизнатия“ отпреди терзобаски бакалин Енчо Иванов^[2].

Втори ден „загуби“ той за съставяне комитет и в село Кортен. А още два дни по-късно през Твърдица пристигна и Георги Тихов, като пренасяше такъв товар, за който властта сто пъти би го обесила на Старата круша — модерно оръжие с необходимото за него (Георги Тихов го наричаше боеприпаси), униформи за себе си и за Иларион, прокламации, комитетски устави, песнопойката на Ботев и Стамболов, „отровителни книжки“ (подозирал ли ей той, че една от тях е била наречена от съдбата за неговата уста?) и други вещи все от този род; както самият той разказа, в Твърдица гибелно опасният му багаж бил укрит от поп Стефан в църковния олтар — подробност, с която твърдишкият свещеник изведнъж израсна с три педи в очите на „лизнатите“.

Икономов се оказа прав и за друго. Тъй като никой не познаваше двамата същински апостоли, те не бяха принудени да се крият, а спокойно обикаляха из Сливен. Иларион Драгостинов, който правеше впечатление с високия си ръст, с разресаните по „ингилизки“ бакенбарди на красивата си синеока физиономия и с изисканото си държание, се настани в дядо Тотювия хан в Клуцохор и, придружен от Георги Киряков, обикаляше като търговец на аби по дюкяните и къщите на града. Георги Тихов със страшния си товар не без премеждия стигна до дома на Нено Брадата и остана за постоянно там; за разлика от Иларион той, като разчиташе на своето „божо̀ лице“, което с нищо не се открояваше, скиташе безпрепятствено и без нужда от престорвания и маскировка.

След като придоби приблизителна представа за Сливен и сливналии, Иларион Драгостинов настоя да се свика събрание на комитета. Набрали кураж от спокойното и смело поведение на апостолите, комитетските люде определиха събранието да се състои там, където открай време си беше комитетско гнездо — голямата стая на читалището. Надойдоха всички, които бяха присъствували на предишното събрание, само Андон Кутев, кой знае защо, отсъствуваше, а на негово място пък бе дошъл един от новите привърженици — книговезецът Коста Тотюв. Последни се явиха апостолите. Като видя малобройната групичка, светлите очи на Иларион се помрачиха от изумление и гняв.

— За Бога — възкликна той, — това ли сте вие, дейците на Втория революционен комитет?

Такова начало не предвещаваше нищо добро. Всички се стъписаха, само Бял Димитър Събев намери сили да отговори:

— За зла чест наистина сме твърде малко, господине. Но не бързай да ни съдиш, защото късно ни се съобщи да работим, има-няма една седмица…

Главният апостол се отпусна тежко на един стол, улови с длан челото си:

— „Хайдушкият Сливен“, „Градът на непокорните“ — с горест и подигравка рече той. — А в други градове, които нямат славата на Сливен, людете работят, че гърбините им пращят. В Търново, Оряховица и Лясковец, когато ставаше събрание, присъствуваха по стотина-двеста души. И с каква ревност действуваха! Докато тук…

— Разчитай на нас, господин Иларионе — каза Стефан Серткостов. — Ще видиш какво ще стане, когато мъжки се заловим за работа. — И добави: — Тези, търновци и другите, да имат случайно излязла чета в Балкана? Защото ние, господине, вече можем да се похвалим с наша си четица. Малка е, вярно, но си е наша! И само чака знак!

Иларион Драгостинов продължаваше да се държи за главата — живо олицетворение на отчаянието. Помощникът му се обади насърчително:

— Мен ми се види за по-разумно да не се вайкаме за онова, що не е свършено, ами да разберем истинското положение на нещата, пък от там нататък — според Устава и решенията.

Другият разбра внушението и макар и с огромно усилие преглътна горчилката си. Представи се сам, запозна се и с присъствуващите и така стигна до онова, което Георги Тихов бе нарекъл „да разберем истинското положение на нещата“. Уви, „истинското положение“ бе такова, че и човек с много повече самообладание от Драгостинов би паднал духом. Има ли Комитетът пари, събрал ли е оръжие, колко души са приготвени за действие при първи позив, водят ли се статистики (точно тази дума употреби Иларион Драгостинов — „статистики“), на колко войници може да се разчита от селата и тъй нататък, и тъй нататък питаше той, а отговорите неизменно бяха „Не“, „Нямаме“, „Не знаем“… Тъй се стигна до най-„пиперлията“ въпрос:

— Определихте ли палачи^[3] за града и колцина са те?

И последва категоричният отговор, произнесен от Георги Киряков, но личеше, че секретарят на революционния комитет изразяваше мнението на всички:

— Палачи нямаме и няма да имаме. Ние не сме съгласни да се изгаря градът.

Иларион Драгостинов ахна и се отпусна на стола си тъй, сякаш бе получил удар, който му е извадил въздуха от дробовете.

— Но как разчитате да вдигнете въстание — с мъка изговори той, — когато жилищата на населението са здрави? Реши ли се някой народ на бунт, той трябва да започне с пълно разорение. Само тогава населението, ще не ще, ще се присъедини към въстаниците.

— Това не може да се приеме — почти в един глас възразиха събраните. — Този план е пагубен за населението. Вместо голямата цел, той ще доведе до всеобща гибел. Съдбата на хиляди невинни не може да се решава тъй лесно.

— Тогава що за въстание ще вдигаме ние тука?

Комитетските дейци, очевидно премислили тези неща, му изложиха своя план. Те предлагаха от града и селата да се изведат въоръжени чети от подготвени бойци, като само по един водач на чета да знае сборното място. А там, на сборното място, да ги чака отнапред определеният войвода, който от своя страна да ги отведе до главното средоточие, където вече ще се намира правителството. Това правителство ще има всичката власт в ръцете си. То ще се разпореди за завардване на всички проходи „отсам и оттатък Балкана“, ще наказва непокорствата и безчинствата, ще се грижи за набавяне на храна и оръжие и прочие.

— Когато въстаниците се умножат и усилят — завърши за всички Бял Димитър Събев, — тогава можем да действуваме към други места, дето се види за по-добре. А щом се удържим малко време, много волентири ще се присъединят към нас, прииждайки от разни места на отечеството ни. Пък турците, ако им стиска, нека дойдат да си гледаме сметките в укрепените ни места.

— По този план да се действува е по-добре — изрече последната дума Петър Каракостов, — отколкото сами да донесем съсипия на народа, като изгорим жилищата му.

Главният апостол уж ги слушаше търпеливо, но когато възрази, почти крещеше с негодувание и душевна мъка:

— Как не разбирате бе, хора, че вашето предложение противоречи на Устава, който ви дадох, и на решението на БеРеЦеКа?!

Също и сега последва съкрушителният отговор:

— Уставът и решението не са толкова практични, за да се приложат в действие на всяко място^[4].

Сломен, Иларион Драгостинов разпери безпомощно ръце:

— Защо не си го кажете направо, че не сте направили и нямате намерение да направите нищо?

— Защото не е вярно, господине — отби нападката Димитър Кукумявков. — Ние започнахме да се приготовляваме, а когато му дойде времето — и да умрем. — Той го запозна с решенията от събранието у Кутеви и завърши: — Това не може да се нарече „нищо“, господине.

— А бяхме известени и за идването на вас двамата, същинските апостоли — допълни Бял Димитър. — Преди да призовем хората на саможертва, искахме да чуем разпоредбите „от първа ръка“, както е казано.

— Не помислихме само за едно — обади се и Нено Брадата. — Трудничко ни е с мястото за събранията; утре, когато ще се намножим, ще ни бъде още по-трудно. Премислих това и, стига да нямате нещо напротив, имам да ви предложа следното: къщата и бахчата ми, както знаете, са на удобно място в края на града, от тях нататък започва Кешишликя. Защо, питам се, да не поискам Позволително от конака и там, под ореха в бахчата, да открия кафене. Всички „лизнати“ ще могат да минават уж на кафе, пък всъщност да научат едно-друго, да им се предаде заповед или да се изслуша донесената от тях вест. Пък по-нататък, живот и здраве, и по-големи събрания ще могат да стават.

Предложението беше умно и начаса го приеха. (Нека прескочим събитията и да кажем няколко думи за това кафене. В началото на април Нено наистина го откри под името „Земен рай“ и то скоро стана революционното средище на Сливен. Шпионите на конака обаче не закъсняха да разкрият истинската роля на кафенето и то на бърза ръка бе закрито.)

— Не сте помислили не за едно, а за две неща — каза Георги Тихов. — За Балкана сте се погрижили: поп Янко ще вдигне Котел, Дели Ради — Нейково, вие двамата ще пошетате към Градец и Медвен, а този млад приятел ще си изпита силите в чорбаджийската Жеравна. Това добре. А полските села? А Ямбол? Мигар там не живеят българи? Ама нейсе — за полските села приемам длъжността да отговарям аз.

— Ямбол пък ще бъде моя задача — рече Иларион.

И събранието свърши така: с взаимни отстъпки, но без някакви по-сериозни решения.

* * *

— Покрусен съм — призна Иларион Драгостинов, когато по-късно бяха само с Тихов в скривалището у Ненови. — До първи май ни дели само месец, пък ние, излиза, сме наникъде… И то в град с бунтовни традиции като Сливен. Мога да си представя как ще е другаде.

— Не си прав да ги кориш, Лолчо^[5]. Какво са виновни сливналии, че цели три години са били оставени да живуркат настрана от събитията, също като мечка през зимен сън?

— Революционният дух се поддържа не само с прокламации отгоре, но и с кипеж във всеки град, село и паланка. А Сливен е живял в летаргия. В Гюргево всички ние очаквахме, че тук има готова, обучена и въоръжена войска, пък то колцина ни посрещнаха? Пет? Петнайсет? Хайде, нека да ги назовем петдесет?

Георги Тихов поклати глава с несъгласие и възрази тихо:

— Забравяш, че ние сме апостоли, а не пълководци, на които други са събрали, въоръжили и обучили войската. И трябва да сме благодарни, когато ни посрещат пет или петнайсет съмишленици. Я си представи, какво е било на истинските апостоли преди деветнайсет века! Отивали са да проповядват Христовата вяра там, където не само са нямали нито един-едничък поддръжник, а са ги чакали врагове, диви зверове на арените или кръстове за разпъване. И какво? Повечето от тях наистина са загинали в името на идеала си, обаче днес християнството тържествува в половината свят.

— Какво искаш да кажеш с това?

— Че нашият апостолски дълг ни повелява не да броим колцина революционери са били подготвени от други, а като следваме главното решение на БеРеЦеКа, сами да вдигнем на въстание народа и с него, ако е нужно, да измрем, но да освободим България?^[6]

— Прав си! — честно призна Иларион и сините му очи възвърнаха обичайния си възторжен блясък. — Най-важното — да умрем за родината — ние ще направим, пък нека се надяваме, че свободата ще премине по нашите трупове и ще възтържествува завинаги в България. — Той помисли малко. — Каква е най-непосредствената ни задача, Георге?

— Печатът на Втори окръг е почти готов. Също и хората, определени за агитатори. Но на онези, които ще поемат към балканските села, а също и на мен, когато ще обходя равнинните, липсва едно: ясно и силно възвание. Трябва да е призив, що и от страхливеца да направи лъв. За него няма по-подходящ човек от тебе, Лолчо…

— Прав си — повтори главният апостол. — Ще го имаш веднага. Докато се приготвиш за сън и ще бъде готово.

Той отиде до разкривената масичка в ъгъла (две отвесни нерендосани дъски и една хоризонтална между тях) и отви капачето на дивита. Приготви листове и задращи по тях толкова бързо, сякаш знаеше наизуст възванието и му оставаше само да го пренесе върху хартията. Написа го на един дъх и го подаде на другаря си. Георги Тихов си нагласи двете лоени лампи да му светят откъм раменете и се зачете. Прокламацията на Иларион се състоеше от три части, като всяка започваше по един и същ начин — с обръщението „Братіа Българы!“. Двете първи доста си приличаха. Главният апостол предупреждаваше за близкото въстание и призоваваше „всеобщото българско население“ да окаже помощ на пълномощниците на БРЦК и „братска длъжност ни зове да ви поканим да се приготвите в общата борба против мъчителите тирани“ и завършваше със заплаха, че тайната полиция ще следи за предателите и ще ги „накаже смъртно, макар деня и посред пладне“. Но третата част така развълнува сина на баба Тонка, че той я изчете два пъти на ум, а после още веднъж високо, с треперещ от вълнение глас:

— „Братія Българы!

Днес е най-сгодния случай, за да въстанем. Дерзайте да са събирем под левското кръстно знаме и да докажим на тиранина турчин, че не владей прозябающы треваскотов^[7]. Вярност и единство, братия, да нанесем смъртен удар на врага, който до сега немилостиво са е поругавал с вярата ни, с народността ни и с обичаите ни. Разполагал са е с имота ни, с живота ни, насилвал и ни съкратявал живота. Хиляди невинни душы викат към наз, за да отмъстиме на кръвника тиранин, който без време ги е проводил на оня свят. Да омием поруганата чест на майките си, на сестрите си с кръвта на варварина тиранин. Да строшим железните оковы на пет стотин годишното робство. Да отворим път на свободата, за да се наслаждават и нашите бъдущи поколения. Напред! И Бог да ни е на помощ.

Април 4, 1876 година.“^[8]

Георги избърса очи.

— Хвала на тебе, Лолчо! Това възвание ще вдигне от гроба и вехтите войводи, за да се наредят под пряпореца ни. — Той се замисли малко. — И все пак…?

— Какво и „все пак“? — попита Иларион Драгостинов.

— Защо си писал именно 4 април под възванието?

— Защото е Възкресение, брате. А нали също и ние приканваме за възкресение на поробеното ни отечество?

Прокламацията на Втори революционен окръг — последният оцелял документ, излязъл изпод перото на апостола Иларион Драгостинов — остана в този вид.