Цончо Родев
И стана ден (3)

2.

Съпроводени на прилично разстояние от продължаващи да ликуват възрастни и деца, двамата с Панайот Минков пресякоха Машатлъка и извървяха половината от широката Хаврика джаде^[1] и се озоваха пред дома на Руска Кутьо Ганчева. Макар и да му тракаха зъбите от студ, Бяно намери сили да се усмихне — горе на портата зърна закована петльова глава, а на прага бе разляна малко от кръвта на птицата. „Ех, майко, майко, ти, настрадала се българска майко! — със смес от умиление и жалост помисли старият човек. — Нали и ти имаш мъжки рожби, не си забравила да направиш ихтима̀!…“^[2]. Похлопаха. Руска им отвори толкова бързо, сякаш през цялата сутрин ги бе очаквала. Като видя „каяфета“ на баща си, прибледня и плесна с ръце:

— Божичко!… Какво ти се е случило, тате?

— А, нищо, нищо — насили се да се усмихне той в отговор. — Реших да се поизкъпя…

Но Панайот Минков отново го прекъсна:

— Не го слушай, како Руске. Баща ти днес извърши такъв подвиг, който сливналии ще си спомнят дорде има град под Сините камъни. — Идеше му да опише случката, ала разумът му надделя: — Хайде, ще има време да го научиш. Ама първом се погрижи за юнака, зер иначе ще остане юначеството без юнак…

… Един час по-късно Бяно седеше на трикрако скемле до огъня, блажено оставяше топлината да разлива живот по жилите му и се подсмихваше на дрехите си, прострени да съхнат наоколо. В този изминал час близките му добре се бяха потрудили да изгонят простудата, преди още тя да е смогнала да завладее снагата му. Димитър, внукът, го разтри с ракия до червено, а Руска го накара да стои с крака в почти вряща вода, сетне го налага с лапѝ от хардал^[3], а накрая го накара да облече един кат дрехи на покойния му зет Кутьо, докато изсъхнат неговите собствени. Бяно уж се съпротивляваше, уж мърмореше: „Ама няма нужда“ и „Не съм аз писано яйце, че…“, но всъщност беше поласкан и благодарен — вече десетина години, откакто Господ прибра жена му Яна, комай не беше видял и изпитал толкоз внимание и загриженост.

Бяно поразбърка тютюна си, който сушеше на една керемидка покрай огъня, а крадешком огледа дъщерята и внука. За изминалите пет години, откакто бе останала вдовица, Руска дотолкова се бе променила външно, сякаш бе надянала друга физиономия върху предишната си. От някогашните меки черти и „руса Руска се русее“ (както се бяха шегували с нея Бяновите приятели) не бе останало почти нищо; сегашната Руска Кутьо Ганчева бе позаслабнала в лице и костеливостта бе приближила образа й до ръбатостта на Силдаровците, косата й, силно изпъната назад, отдавна бе потъмняла, а сетне и рано-рано прошарила. Промяната бе обхванала дори и погледа й — не беше туй по-раншният топъл и ласкав Рускин поглед, а остър, неспокоен, люшкащ се за секунди между желязна твърдост и женска уплаха.

За разлика от нея в лицето на внука Бяно не забеляза нито една Силдаровска черта. Но също и приликата с баща му не бе Бог знае каква — от чорбаджи Кутьо Ганчев той бе наследил само дълголикостта, повече нищо; нито върлинестия врат с вечно подскачащата адамова ябълка, нито подчертаните кости над очите и на скулите. Димитър, по това време шестнайсет-седемнайсетгодишно момче с рядък мъх в неопределен цвят под носа, не беше красив, още по-малко женствен, но бе с меки линии, които му придаваха израз на кротост и послушание. „От Яна е! — трепна сърцето на стария човек: — Да, да, от Яна! Тясното лице и събраните очи са на Кутьо, но всичко останало е взел от баба си…“

Докато ги бе изучавал, той бе позабравил да го прави тайничко, та Руска бе забелязала изпитателния му поглед, а комай бе прочела и мислите му, защото неочаквано каза:

— Ликът на наш Димитър ще те подлъже, тате. Гледаш ли го, ще го вземеш за божа кравичка, ала нравът си е получил от силдаровското семе. Слава на Бога, не е мързелив, помага ми. Но иначе е чепат, вироглав, а към агаларите — не питай… Туй не се схожда с външната му благост, нали?

Бяно се засмя:

— Ще рече — заприличал е на по-малкия си брат. Зер Андон комай още от ей такъв имаше само една грижа — как да пакости на турците и колко глави на турчета да спука…^[4]

Сравнението не зарадва майката:

— Види се — въздъхна тя непресторено, — от един дол дренки ще да са… Само че дженабетликът на тогова изби малко по-късничко.

Старият човек сметна за благоразумно да промени разговора:

— Разгеле стана дума за тях, Русе. Имаш ли хабер от другите момчурляци? Що чинат, живи и здрави ли са?

Когато в 1864 година загуби своя мъж, по някакви си съображения Руска не прие да бъде подпомагана от баща си и брат си Боян, а изпрати по-малките си синове Андон и Ганчо при един братовчед на Кутьо Ганчев в Плоещ. Замогнал се там, но останал без челяд, този непознат роднина с радост бе приел да отгледа сираците на Кутьо.

— Слава на Всевишния, добре са, тате. Писаха за Коледа — пораснали били, учели се прилежно, не се посрамвали и като помощници в дюкяна на…

Жената не успя да довърши. Прекъсна я нервно и настойчиво хлопане откъм дворната порта. Димитър я попита с поглед, пък скочи на крака и изтича навън. Не след много се върна, като водеше двамина нечакани и съвсем не лика-прилика — гости. Бяха поп Юрдан и един турчин от махалата Айше Хатун^[5]; Бяно знаеше за него само, че е почтен табак и прекупвач на кожи по име Юмер ефенди. Докато се надигаше да ги посрещне, той помисли бързо, че милион грошове да му предложат, пак не би познал какво ли би могло да събере тези двамата. И не толкова за Юмер ефенди, колкото за поп Юрдан — Бяно не можеше да си представи какво може да се случи под слънцето, за да тръгне с един турчин, който и какъвто и да е той, човекът, когото вече половин век сливналии зоват „хайдутин в попско расо“.

Сякаш да отговори на неизречения му въпрос, поп Юрдан — официалното му име бе иконом хаджи Юрдан епарх — произнесе извинително още от вратата:

— С негова милост — покашляне — се срещнахме — покашляне — ей тук, пред портата. — И завърши с такова яко закашляне, сякаш се готвеше да изплюе дробовете си.

Бяно протегна ръка да се здрависа с гостите, но поп Юрдан го превари и с все сили го притисна до гърдите си.

— Аферим, бате Бяно! — каза възторжено. — Днес ти отново си показал на агаряните и на света какъв юнак е българинът!… Кълна се в светия кръст, гордея се с тебе!… Гордея се също, че имаме няколко капки обща кръв в жилите си!

Прегърнаха се, после се раздалечиха и всеки огледа другия. И сякаш по даден знак едновременно избухнаха в смях. Докато още се давеше в смеха си, свещеникът рече:

— Знам си, че съм като бостан-коркусу^[6], та не се чудя на кикотенето ти. Ама и ти да се видиш на какъв каяфет си…

Бяно се погледна. И още по-силно се разсмя — зет му, покойният, нявга беше доста мършав, та плещестият и едър въпреки годините си Бяно наистина изглеждаше твърде комично в дрехите му. Когато отговори, той предпочете да даде глас само на тази втора част от приказката на поп Юрдан и да пропусне първата. Защото допреди няколко години чудноватият по нрав свещенослужител беше здравеняк и със сила на пехливанин, но после, когато се намери един човек от рода му да стане предател срещу българите, той не понесе срама, стопи се като свещ и повече никога не се оправи — остана си сух и кокалест, прегърбен под тежестта на позора, с вечно несресани повече бели, отколкото руси коси и брада, а погледът му, нявга дързък и кръвнишки, сега изглеждаше угаснал и като че избелял.

— Такваз сега била модата из Европата, Юрданчо — каза. — Мъжете вече трябвало да бъдат тънки и източени. Е, аз още не съм, ама се глася да отслабна по европейската кройка, та тези дрехи ще да са ми мярката. — После се обърна и към втория гост: — Добре дошъл и ти, Юмер ефенди. Не знам какво те носи при мене, но те приветствувам искрено и без лицеприятие под покрива на милата ми дъщеря.

— Дойдох да ти се поклоня до̀земи, Бяно Силдар — изрече в отговор турчинът. И не само го каза, но и наистина се поклони, като придружи жеста си и с едно бързо темане. — Аз бях там, при реката, и видях всичко, Бяно Силдар — продължи. — Не знаех, че още има хора под слънцето, които да са способни да извършат твоето. И затуй дойдох — поклон да ти сторя и, стига да ми позволиш, ръка да ти целуна.

— Хайде, хайде — сгълча го Бяно, като дърпаше зад гърба си десницата, която онзи наистина търсеше да целуне. — Хайде холан, чак пък толкоз!… — Но иначе си личеше, че възхвалата го беше разчувствувала.

— Що е извършил тате, Юмер ефенди? — намеси се в разговора и Руска. — На мен той рече само, че се е подхлъзнал и цопнал в реката.

— Цопнал в реката ли? — с предишния възторг каза турчинът. И въпреки знаците на Бяно разказа с по ориенталски пищна речовитост случката при Ямболския хан.

— Ех, ти!… — закани се на баща си Руска. — Одъртя и побеля, пък още!… — После се опомни и се разшета пред гостите: — Ама и аз каква съм: дошли сте ми, пък ви държа на крак. Бързо се разсъблечете, добри хора, и идвайте тук край огъня. Каквото и да е, все по едно сладко от орехчета няма да откажете.

Тя се разчевръсти, дотъркаля една софра отнякъде и скоро тримата мъже вече бяха насядали около нея. Юмер ефенди, надвил първоначалното си смущение, захвана комично да души във въздуха:

— А бе какъв особен мирис долавям аз тука?

— Нищо — извини се жената. — Синът разтри дядо си, та…

— Със сладко ли го разтри, Руске ханъм? — Всички прихнаха в луд смях, само турчинът продължи с привидна сериозност: — Твоето сладко от орехчета е прочуто в цял Сливен, Руске ханъм, както между християните, тъй и между мюсюлманите. Ама не може ли вместо него…

— Ашколсун на тебе, Юмер! — поздрави го поп Юрдан, като бършеше сълзите си. — Ако някой път решиш да се откажеш от правата вяра и да дойдеш сред нас, гяурите, аз лично ще го сторя и днешната ти приказка ще е гаранцията за тебе.

— Хайде да си оставим верите на мира, а? — продължи по същия начин Юмер ефенди. — Моят дерт е само за тогози бабаитина — дали не трябва да се сгрее не само с разтривка, ами и откъм джигера.

— Може, как да не може — каза Бяно, докато също се заливаше в смях. — Я, дъще, си прибери сладкото и дай от тази същата, есирлийската^[7]. — А подир малко, когато пред тях бяха вече туршия, бонели^[8] и чашки с дъхтяща на сакъз гроздова, добави с унесеност, предизвикана от един далечен спомен: — Някога баща ми имаше един прочут дост, аян беше на Сливен и казата. Тахир ага, сигурно го помните или сте чували за него. Та този Тахир ага думаше, че с туй питие не нарушавал забраната на Пророка, зер то не било ракия, а остарял шербет…

Знаеха го, разбира се, кой в Сливен не знаеше или не помнеше славния някога Тахир ага. И стана така, че уж празнуваха подвига на Бяно Абаджи, а първата чашка изпиха в памет на някогашния аянин…

За още мнозина пийнаха, мъртви и живи, пък по едно време Юмер ефенди се върна към случката от сутринта:

— Едно нещо искам да попитам, Бяно Силдар, пък ти ми отговори само ако ти е по душа. Когато влезе в ледената вода и подложи гръб под онази камара, знаеше ли дали християнин или мюсюлманин спасяваш?

Бяно го изгледа продължително. Този Юмер, който питаше, не беше онзи предишният, майтапчията. Сегашният беше олицетворение на сериозността — тя личеше в скулестото бръснато лице, в гънката между правите вежди и в умните очи под тях.

— Разбирам, накъде биеш, ефенди. Знам, ще порасна в очите ти, ако сега река, че не съм знаел и че ми е било все едно дали българче или турче спасявам. Но не искам да си кривя душата, приятелю. Някой ми подшушна, че е българче. Пък и дочух, когато неколцина се подиграваха на Али Байрактар Топчи, че за едно гяурче не му и минава през ум да вдигне на крак конашките дембели.

— Благодаря ти за честността, Бяно Силдар. — Турчинът, очевидно изпитващ неловкост, се почеса по голия лоб; кой знае защо, но той не стрижеше, а бръснеше до корен главата си. — А ще ми кажеш ли, дали ако под гредите беше наш, правоверен, пак щеше да сториш същото?

Старият човек кимна утвърдително и приготви уста за отговор, но поп Юрдан, какъвто си бе бързорек, го превари:

— На туй аз ще дам ответ, Юмер ефенди. Не турчин, не ходжа, а сам стамбулският шейх юл-ислям да беше, бате Бяно все тъй без колебание щеше да застане лице в лице срещу опасността.

Свещеникът взе чашката си и я ливна наведнъж в гърлото. Бяно използува краткото му замълчаване, за да вметне:

— В нещастието няма турци, няма българи — има само човеци, тъй мисля аз, ефенди.

— Вярвай му, Юмер ефенди — рече на свой ред и Руска.

— Не е случайно че някога са викали на баща ми „ая Бяно“^[9]…

Поп Юрдан примлясна, избърса с опакото на ръката мустаците си, не по-малко рошави от брадата и косата, и продължи:

— Ще ти призная нещо, турчине, пък ти съди от него и за бате Бяно, че и за… мене. Отдавнашно е то, още от Първото Московско, ти тогаз и да си бил роден, сигур си се сополивил в шалварите на майка си. По онова време бяха тук руснаците и ние бяхме повярвали, че во веки веков ще бъдат, та аз и други таквиз като мене, за да покажем бабаитлък и да си мъстим за робията, захванахме да вършим зулуми из джамиите. Да, ама не щеш ли, бате Бяно ме спипа точно посред Нурул Кудус джамия и ми обърса такъв шамар, че само по едно чудо не ми откачи ченето. А сетне ме накара да изчистя всякаквите мръсотии до последната прашинка и накрая още там взе от мен обет да се запопя. Такъв човек щеше ли да извърне гръб, ако бе научил, че реката иска да погълне някого си от вашите, ефенди?

Юмер ефенди за втори път днес се поклони тъй, че тялото му почти легна върху софрата.

— Тъй си и мислех. И затова евалла ти правя, Бяно Силдар. И само едно ще река още — не е случайно, че цял Сливен — и турците наред с българите — те тачат и пръв измежду първите те имат…

Смутен от толкова похвали, Бяно несръчно промени разговора, като заприказва за изсушените си дрехи. А не след дълго се преоблече и си тръгна. Двамата гости го съпроводиха.