Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тътени (3)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 40 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Корекция и форматиране
taliezin (2013)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2013 г.)
Допълнителна корекция
moosehead (2018)

Издание:

Цончо Родев. И стана ден, 1998

Редактор: Добромир Тонев

Художник: Емил Марков

Технически редактор: инж. Станислав Лулов

Набор: Юлия Ташева

Коректор: Юлия Ташева

ISBN: 954 442 067 3

Издателство „Христо Г. Данов“ — Пловдив

Печат „Полиграфия“ АД, Пловдив

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекции от Диан Жон
  3. — Корекция на правописни и граматически грешки

9.

Йоргаки чорбаджи бе живял достатъчно много и бе кметувал достатъчно дълго, тъй че не можеше да не забележи странностите на тази покана. Наглед беше ихтибар, какъвто рядко се прави на християнин — мютесарифът канеше него, Йоргаки челеби, да заповяда в конака да опита кафето, което вчера бил получил от далечна Арабия и което с аромата си упойвало повече от всичките рози на Казанлъшкото поле. Да, но поканата не беше изпратена по случаен човек или по някой от многобройните кятиби на конака, а по три въоръжени до зъби заптиета, единият от които — онбашия. И когато тръгнаха към Машатлъка (можеше ли човек да не се подчини на подобна покана?), заптиетата не само го придружиха, но вървяха след него с пушки в ръце.

Какво можеше да значи това? — питаше се Йоргаки чорбаджи. Че не беше покана като покана, в това нямаше съмнение. Не беше обаче и заптисване; ако щяха да го заптисват, за какъв дявол трябваше да се церемонят с него и да прикриват намерението си зад благи думи и приказки за арабско кафе? Докато вървеше нататък, умът на Йоргаки бе трескаво зает с две неща: молеше се на Бога да го видят колкото се може по-малко хора така, със заптийски пушки, опрени кажи-речи в задника му, и бързо прехвърляше всички сделки от последно време, за да открие онзи алъш-вериш, заради който можеха да го сгащят и одрусат. Не успя да си спомни сделка по-порочна от другите. И в сърцето си се поздрави за това. Не защото щеше да опази името си на честен търговец, не; Йоргаки отдавна беше наясно, че в търговията и в любовта всеки лъже според силите си, а специално в Турция търговецът биваше на толкова по-голяма почит, колкото по-ловко е излъгал мющерията. Поздравяваше се, защото самата мисъл, че би могъл да отиде на съд пред такова нищожество като Келеш Осман му причиняваше напъни за повръщане…

В конака го посрещнаха с всички обичайни икрами и в това Йоргаки чорбаджи видя добър знак. Също и Мехмед Абдул Рефи ефенди го прие с досегашното му благоразположение. Настани го на хубаво място в работната си одая и наистина го почерпи с кафе, което имаше особен, непривичен мирис; все още загрижен за съдбата си, кметът се впусна в много по-големи похвали за кафето, отколкото правилата то изискваха. Запалиха и тютюн — наргиле Рефи ефенди и цигара Йоргаки — и едва тогава мютесарифът започна разговора.

— Какво става с децата ти, челеби? Отдавна не съм чувал за тях.

„А, това ли било!“ — успокои се кметът. Успокои се, защото той отдавна се бе приготвил за неудобни въпроси на тази тема.

— Нямам хабер от тях, но трябва да са пристигнали благополучно, мютесариф ефенди. Нали знаеш, бързи са само лошите новини…

— Да, пощата се пообърка покрай това проклето мурабе — кимна Рефи ефенди. Кимна уж с добро, но защо Йоргаки имаше лошото усещане, че това прилича на играта на котка, преди да изяде мишката? — Впрочем откъде чакаш хабера, челеби?

— От Филибето — храбро излъга българинът. — Имаме рода̀ там, ефенди, та синът и дъщерята като пожелаха да им погостуват, с радост ги проводих. Едно, да се поразнообразят малко, че тук напоследък от скука ги беше хванал истински съклет. И друго, да са по-далечко от войната. Все пак Сливен е на един хвърлей от Балкана, а Филибето е-хе-хе — къде по̀ на юг…

— Не е лоша идея, не е лоша идея — закима мютесарифът между две подръпвания от кехлибарената захапка на наргилето. Но веднага последва и първият удар: — Много странно е било това тяхно пътуване, челеби. Проверих при мюдюрина — даскал Димитър, синът ти, е взел тезкере за себе си и за сестра си за Елена. Не ти ли се вижда доста чудно, Йоргаки чорбаджи, човек да тръгва за Филибе, пък да взема тезкере за Елена? Някой наскоро ми разправяше, че вие, сливналии, на такова пътуване сте викали „През Ново село за Лъджите“.

Йоргаки чу сам себе си как преглътва така, сякаш не държеше слюнка в устата си, а средината на цял самун хляб.

— Това е ново за мене, мютесариф ефенди — каза самоуверено, защото говореше истината. И веднага му скимна да продължи да хитрува: — Имаме роднини и в Елена. Дали пък не са решили да се отбият у тях, но за да не се страхувам, зер нали войната е приближила нататък, са скрили от мене?

— Роднините ви да не са още по̀ на север, челеби? — с предишния тон на забавляваща се котка произнесе Рефи ефенди. — И да не са по кръв московци? Защото, представи си, синът ти и дъщеря ти са заобиколили Елена и доброволно са се поставили в служба при московците. Пращат ти сърдечен привет, челеби. И са заръчали да не се кахъриш за тях — наистина били много добре. Дъщеря ти служела в една военна болница в Габрово, пък синът ти бил не къде да е и не какъв да е, а терджуманин на шехзаде Святополк-Мирски паша, втория човек във войската на московците след Николай, брата на царя.[1]

Йоргаки облиза пресъхналите си устни.

— Да ме извиняваш, мютесариф ефенди, но туй не мога да го повярвам…

— Ще ти го докажа, челеби, ще ти го докажа. Ще те запозная с човека, който ти донесе поздравите. Само, ще те моля, не го мъчи с дълги разговори. Той е аскер от Аскюю[2], бил тежко ранен в сраженията. Куршум в гърдите. И с този куршум паднал в плен на московците. Те го лекували, изправили го на крака, но техният хекимин, който реже хората — хирург му викали, — решил да не вади куршума, защото бил заседнал на опасно място, в белия дроб. И сетне го пуснали да си върви по живо, но не по здраво — ей тъй, с куршума в джигера си е още. И го пропуснали през бойните линии да се прибере у дома. А на сбогуване дъщеря ти го помолила и тъй и тъй пътят му ще го преведе през Сливен, ами да спре за една нощувка и чрез нас да ти предаде поздравите от нея и брат й. Ей сега ще си ги получиш.

Мютесарифът плесна с ръце и след малко въведоха един млад и хубав аскер, само дето беше много блед и явно с труд се държеше на краката си. Мехмед Абдул Рефи ефенди го настани на миндерлика отсреща, а сетне го накара да разкаже патилата си. За раняването и за съзнателно оставения в дроба куршум Йоргаки не чу нищо ново. Новото беше, че в подкрепа на московците габровци направили в града си хастане, болница по тяхному, с 200 легла „за чудо и приказ“ (Не съм ходил в Стамбул, но и там надали има такава — каза момъкът), всичко било даром от уж стиснатите габровлии[3]. В болницата имало жени, помощнички на хекимите, милосърдни сестри им казвали. Най-главната от тях била рускиня, а втората след нея — българка от Сливен по име Стилияна Георгакева. И когато да изпишат войника и да му дадат пропуск да се прибере у дома си, тази Стилияна Георгакева го съпроводила извън болницата и го помолила да се отбие в Сливен и да каже на баща й, че тя е добре, а брат й — още по-добре, терджуманин бил на княз Святополк-Мирски, който по това време също бил в Габрово. Такваз била работата.

Като помнеше заръката на мютесарифа, Йоргаки не разпитва дълго, само помоли младия аскер да му опише външността на милосърдната сестра. Нямаше грешка — описанието напълно съвпадаше. И това беше краят на разговора с ранения аскер. Рефи ефенди се съжали над него и го освободи.

— Как са открили, че има заседнал куршум в дроба? — попита Йоргаки.

— Много просто. Има дупка от куршум от едната страна на гърдите, от другата — няма.

— От коя страна е дупката?

— Откъм гърба. Но не се опитвай да витийствуваш по повод на това, кмете. „Как може да се вярва на човек, който…“ и тъй нататък, нали? За съжаление сведенията от войната са, че повечето наши войници намират смъртта си с рана откъм гърба, не откъм гърдите.

Умълчаха се. Йоргаки чорбаджи извади броеницата си, пък забрави да премята зърната й — умът му беше другаде. А не бързаше да заговори, защото бе зает с друго — събираше слюнка, за да разкваси засъхналата си уста.

— Какво смяташ да предприемеш, Рефи ефенди? — попита най-сетне.

— Имах намерение да те запитам същото, Йоргаки челеби. Разбра, каквото разбра. Е, казвай за по-нататък.

— Зависи какво ме чака…

— Не вярвам да те очаква нещо добро. Ако гледаме по закон, ти вече би трябвало да крачиш към Диарбекир. Освен ако пътем не те спрат при Старата круша…

— Не можеш да си забравил, че напоследък — а и не само напоследък — аз направих редица неоценими услуги на властта, мютесариф ефенди. Данчов, Киряков и прочие.

— Помня, помня, не изброявай. А като приятел съм длъжен да те предупредя, че и българите в Сливен помнят.

— Мигар знаят?

— Не ми е ясно как са научили, но знаят и туй то. Стигнало е чак до калпавите шпиони на Мустафа ага. Знаят. И няма да ти е лесно с тях.

Ново мълчание. Също и зърната на броеницата продължаваха да мълчат.

— Ти си научил по-отдавна за батака, в който са ме натикали моите никаквици — каза Йоргаки. — Какъв съвет ще ми дадеш, Рефи ефенди?

— Да си обереш крушите от Сливен. И то час по-скоро.

— Да избягам ли? Аз, кметът?

— Ще избягат и много по-важни хора от тебе, кмете.

— Например?

— Например аз. Чувал си за Гурко паша, нали? Като е преминал Балкана през Хаинбоаз, той е ударил на запад и стигнал чак до Карлово. Сега обаче се връща на изток. И може да не спре в Хаинето, а да довтаса насам. Не искам Гурко паша да ме развежда из Сливен за резил, пък конят му да пръхти на врата ми. Твоята е по-калпава, Йоргаки чорбаджи. Моят заместник може да не уважи някои твои заслуги напоследък и без много-много церемонии да те окачи на въжето. А обърне ли се работата, твоите българи ще го сторят дори с още по-малко салтанати.

Йоргаки прибра броеницата и се изправи. Беше бял като киреч.

— Благодаря ти… Мехмед Абдул Рефи ефенди… За кафето, дваж повече ти благодаря за съвета. С него ми спаси живота…

— То не беше съвет, а само казване на очевидното. Ще ме простиш за грозната приказка, чорбаджи, но ти си като онзи от нашата поговорка, който не можел нито да кихне, нито да пръдне — все ще му влезе отнякъде. Едничкото ти спасение е в здравите крака.

Кметът не знаеше поговорката, но не полюбопитствува повече.

— Тогава… да се сбогуваме… мютесариф ефенди.

— По-скоро да си кажем „довиждане“. Нищо чудно, ако се срещнем някъде по друмищата…

И с тези думи се разделиха.

… Събрал цялата си наличност в пари и скъпоценности, същата нощ Йоргаки чорбаджи избяга от Сливен, съпроводен от шестима въоръжени до зъби арнаути на коне. Пое на юг, разбира се, към „своите“. Но къде кондиса — в Одрин ли, в Стамбул ли, или дори още по-надолу към Анадола — това никога не се разбра. Защото Йоргаки нито се върна повече в Сливен, нито прати какъв да е хабер за себе си.

Бележки

[1] Има известно преувеличение в думите на Рефи ефенди: генерал княз Святополк-Мирски е бил висш офицер, но не чак втори в йерархията след главнокомандуващия княз Николай Николаевич — бил е командир на 9-та пехотна дивизия.

[2] Аскюю или Хаскьой — днес гр. Хасково.

[3] Автентично. В Габрово наистина била организирана отлична болница с 200 легла, за което главна заслуга имали не руските войски, а жителите на града. В един рапорт на полковник Струков до главнокомандуващия от 19 юли 1877 г. може да се прочете следното: „Болницата е образцова, всичко дадоха жителите: бельо, ризи, кревати, и всички жени помагат — да се удиви човек от габровските жители.“ Срв. Сборник материалов Русско-турецкой войны 1877–1878 г., вып. 10, стр. 52.