Цончо Родев
И стана ден (55)

3.

Защо му каза, че не е изрекла своето ясно и окончателно „не“ на неговите мъжки щения? Какво, мигар му се обеща да му се самоподнесе ей така, на табличка? Или може би в изминалите две-три години се бе поддала на неговата представителна външност и на необикновеното за един турчин благородно отношение (това не можеше да му се отрече) към нея, в края на краищата една слаба жена и безправна гяурка? Да не би неусетно за себе си да е започнала да мисли, че не е чак невъзможно да сподели доброволно постелята на един турчин, към когото не изпитваше нищо повече от уважение? Не, не! Колкото пъти днес, докато работеше у госпожа Кортеза, си задаваше тези въпроси, Таша без колебание ги отхвърляше. Тя, една българка и християнка, при това внучка на Хаджи Нойко Завераджията, никога няма по собствена воля да легне с османлия, пък бил той и благороден като княза от приказките. Но в такъв случай защо подхрани надеждите му? Защо не го отряза изкъсо и отведнъж, пък ако той — Божа работа! — реши да се възползува от силата и властта си, на Таша да остане поне половинчатата утеха, че каквото се е случило, е било наспроти волята й? Що за непривична слабост беше тази, проявената от нея, поради която сега се срамуваше от себе си?

Всъщност отговорът на тези въпроси, които я тровиха и разсейваха целия ден, беше много прост, но на жената липсваха мъдрост, знания и житейски опит, за да стигне до него. Със своето „Не е изречено, мютесариф ефенди.“ Таша само бе търсила да се измъкне от неловкото положение, да се спаси в момента и да отложи колкото се може по-безболезнено този разговор, в който въпреки всички прояви на благородство тя имаше ролята на мишката, а Хайдар бей — на котката.

Човешко беше и обяснимо, ала младата жена не можа да си отговори. И човъркащите я като разяден зъб въпроси провалиха деня й — у госпожа Кортеза остана до залез слънце, докато работата беше като за до пладне…

Луташе се Таша в безплодния спор със самата себе си и когато си тръгна, тя, улисана, направи нещо, което вече години избягваше — на път към къщи мина покрай кръчмата на Кунито Марока. За съжаление случи се точно същото, както преди пет-шест години. Като я зърнаха отдалече, разните пийнали ергенаши и коцкари се накачулиха един връз друг по оградката на пруста, някои й заподсвиркваха и зачиткаха, други я обсипаха с гнуснави подмятания. В първия миг Таша се поколеба да побегне назад, да се върне по стъпките си и да избиколи по по-далечния, но по-чист път покрай Гюлмязови. Веднага обаче се отказа — за да се постави над обидите и мръсните предложения, тя трябваше не да бяга, а да се придържа към поведението, което си бе изработила още след смъртта на Йосиф и свекъра си. Насили се да се престори на глуха, постара се да наложи върху лицето си маска на надменност и пренебрежение и продължи нататък, без да ускорява ход.

Но когато се изравни с кръчмата, стана нещо неочаквано. Изведнъж калните остроумия и подхвърлянията, в които изобилствуваше прякорът „Кокон Таша“, рязко секнаха и отстъпиха място на неясна гълчава. Без да извръща глава, жената погледна нататък с ъгълчетата на очите си. И мигом разбра всичко — един от младите мъже в кръчмата се бе възмутил от непристойните задявки и с голи юмруци и с яростен вик на устните се бе нахвърлил върху останалите. Въпреки бъркотията, настанала на пруста, Таша го позна. Беше Стефан Серткостов. „Свети Боже, ще го пребият!“ — каза си тя премаляло. И вероятно именно такава щеше да бъде съдбата на доблестния младеж. Защото през изминалите години Стефан бе възмъжал, източил се бе на ръст и снагата, и широките му плещи пращяха от сили, но що можеше да стори той, самин срещу двайсетина хаймани? Да, сигурно щяха да го пребият, и то именно заради нея. Но как да му помогне тя? Кого да му проводи на помощ? Ами че ако отиде да повика заптиета от конака, нали първата им работа ще е да я завлекат в някоя одая и…? Ех, преди години в същото това положение Всевишният изпрати до нея благия и решителен Бяно Абаджи. Да се случеше той отново тука, нямаше да остави в беда храбрия и честен момък. Но „да се случеше“ трябваше да стане чудо, пък вдовишката орис бе научила Таша, че Господ е свидлив във вършенето на чудеса…

Съзнавайки безсилието си, тя се прибра до в къщи така, както изобщо ходеше в последните години — курназ и с вдигнато чело. Ала щом затвори дворната порта зад себе си, от привидното й самочувствие не остана и следа. Облегна гръб о дувара и затвори очи. В този момент не беше нито одумваната Кокон Таша, нито онази сербез сливенка, която с вирната глава крачеше по улиците и стъгдите, недосегаема за хулите и гнусотиите — тази, потърсилата опора в дувара, бе само една обикновена слаба жена, на която очите смъдяха от напиращите в тях сълзи. Таша събра всичките си сили и преглътна сълзите: пред децата си тя изграждаше за себе си образ на корава по дух и непреклонна пред житейските трудности майка, с който разплаканите очи никак не се „вързваха“.

Още прекосяваше двора, когато Иринка и Нойко изтичаха срещу нея, прегърнаха я. Тя ги целуна по косиците и заедно с тях влезе в къщата. Огледа се придирчиво. И остана доволна — въпреки само на осем годинки, Иринка бе ошетала всичко в дома, затоплила бе манджа за себе си и за братчето си, после бе измила булашика, та и хаета, и собите светеха от чистота. Таша похвали децата, после смени дрехите си с катадневни и се залови за обичайната си работа: да препере едно-друго, да наготви за утре, да закърпи разпраните през дневните лудории потурки на Нойко… По-късно вечеряха, Таша ги нагледа, докато се измиха и легнаха, пък чакайки да заспят, се приведе над тафтяната рокля, която й бе поръчана от госпожа Саръиванова. Поработи половин-един час, а когато децата заспаха, оправи завивките им и безшумно излезе от собата.

Настанал бе онзи час от денонощието, който — единствен — Таша посвещаваше на самата себе си. Загърна се в една полушубка от протрити агнешки кожи, която Бог знае откога се въртеше из долапите на къщата (тя дори не подозираше, че в младите си години нея си я бе шил Димитраки чорбаджи, дядото на нейния загинал съпруг Йосиф), изнесе едно трикрако скемле на чардака и се сгуши до оградката, загледана в редките звездици на студеното мартенско небе. Спотаи се така, радостна от самотата си, усещаше как умората се оцежда от тялото й, а пред вътрешния й поглед се заизреждаха картини от изминалия ден — срещата й с Хайдар бей, десетте часа с игла в ръка у госпожа Кортеза, сквернословията на онези земпарета от кръчмата на Кунито Марока, благородната намеса на Стефан Серткостов… Превъртяваха се всички тези сцени в съзнанието й, но странно — мисълта й се задържа само върху едного, за когото само за секунда си бе спомнила: Бяно Абаджи. И се засрами: уж сама го бе помолила да й бъде не роден, но като истински баща, пък последен път го бе навестила по Коледа, когато му занесе риза, пешкир и няколко пахарки топла гозба. Неуважението беше непростимо дори в собствените й очи и тя си даде дума още на утрото да отиде при него, да го нагледа и да почисти къщата му като за приближаващия Великден… Зер хубава дъщеря се бе показала тя, няма какво да се каже!

Може би щеше още дълго да премисля и се кори по този начин, ако ненадейно откъм улицата не долетя един леко фъфлещ мъжки глас:

— Кокон Таша!… Чуваш ли ме, Кокон Таша?… Я отвори, пиле шарено, да посрещнеш скъпи гости!…

А друг, прегракнал от пиене, побърза да й поясни:

— Осмина сме, Таша. Таман ще ти стигнем за тази нощ…

Дружен кикот иззад портата й показа, че злодумникът навярно не лъжеше за броя на онези, които проявяваха охота да изкарат нощта с нея. За младата жена не беше трудно да си представи онова, което се бе случило тази вечер. След като бяха набили младия Стефан, защитника й, тези пийнали пройдохи се бяха почувствували герои и бяха продължили да се наливат, за да ознаменуват „подвига“ си. И навярно целият им гаден разговор се бе въртял около тях двамата, жертвите на юмруците и на мръсните им задявки — Стефан Серткостов и нея, „Кокон Таша“. И когато се бяха налели достатъчно, дощяло им се бе да подновят недостойната си забава. Разбира се, на тях и през ум не е минало да потърсят Стефан, за да досмажат онова, което още е останало здраво и читаво у него — Серт Коста и синовете му минаваха за хора, които не си поплюват… Но затова пък вдовицата Таша беше беззащитна и напълно подходяща за кощунствата им. И ето ги пред портата й…

Докато онези продължаваха неприличните си подмятания, Таша мислеше бързо. Естествено, тя можеше да се шмугне тихичко в къщата и там да дочака разотиването им — колкото и да бяха пияни, жената не допущаше да бастисат дома й и да я насилят пред очите на децата й. Но това сега й се виждаше малко и недостатъчно — в нея се бе събудила кръвта на Нойко Завераджията. Пък и ако ги оставеше, тези непрокопсаници кой знае докога щяха да крещят от улицата и от съседната градина на Ганка Увичката, та да я направят за резил пред махалата, че и пред Иринка и Нойко, ако се събудят.

Жената поразмисли кратко, но трескаво. И скоро взе решение — може би не най-разумното, но което най допадаше на сегашното й състояние. Не крадешком, а открито и явно влезе в одаята, запали един фенер, после порови в долапа до вратата и изпод чергите и губерите извади пищова с посребрения тепелик, който имаше още от свекъра си. Затегна кондака, сетне с пищова в едната ръка и с фенера в другата тръгна към портата. Отвън се чуха радостни викове и приказки от рода на „Кандиса бе, ще се облажим тази вечер!…“ Като стигна до вратата, Таша мушна пищова под колана на фустата си и със свободната си ръка отключи, вдигна джугата, изтегли гредата и отвори. Насреща й се облещиха няколко олигавени мъжки лица. Тя ги изгледа студено и докато тайничко измъкваше пищова, попита с насилено спокойствие:

— Кой ще бъде пръв?

Те се сборичкаха.

— Аз…, аз… — Докато надделя един (по-късно Таша щеше да научи, че се казвал Прокоп, живеел в Мангърската и минавал за „турско ухо“), който се самоизтъкна: — Нали аз дадох акъл да дойдем…

Той прекрачи портата, а в същото време Таша се обърна към останалите:

— Вие стойте тук — каза. — Няма да се забавя и ще ви викам един по един.

И с тези думи извади пищова и го насочи с нетрепваща ръка към челото на нетърпеливия похотливец. Само в един миг смеховете секнаха.

— Господи, тя била въоръжена!… — прошепна някой, внезапно изтрезнял от вида на оръжието.

— И имам по един запрегнат пищов за всекиго от вас — храбро излъга тя. — Обещавам утре да проводя хабер на домашните ви, да дойдат да ви приберат като за опело…

Щеше може би да продължи още, но пияниците не й дадоха време: пръв Прокоп духна през вратата, останалите го последваха презглава — просто да се чудиш откъде се намери толкова сила и бързина в несигурните им крака…

Таша погледна наляво и надясно по улицата, докато осмината изчезнаха в тъмното, след това заключи пак вратата, върна се в дома, разпрегна кондака и прибра отново пищова. После тя, желязната потомка на Нойко Завераджията, която току-що се бе справила сама с осем здрави мъже, излезе пак на хаета, отпусна се тежко на скемлето, захлупи лице в шепите си и се разрида неудържимо.

* * *

За щастие Бяно Абаджи прие без много-много въртели паниците гозби, които тя му донесе. Също и за почистването не се попазари, само дето не й разреши да се залови веднага за работа, а я принуди да седне срещу него.

— Ти доста храбро се преструваш на весела, момичето ми — започна, докато уж цялото му внимание беше погълнато от натъпкването на лулата. — Но аз съм живял твърде дълго, мене не можеш излъга.

— Позна, татко — призна тя след секунда колебание. И въздъхна: — Не ухае на трендафил участта на вдовицата.

— Нанагорно ти е да припечелваш залъка за тебе и децата ли?

— Напротив, изкарвам достатъчно, че дори смогвам и да поскътам за черен ден. Лошото е, че за някои хора (ако изобщо заслужават да бъдат наречени хора) домът на вдовицата е като село без куче…

— Разбирам. — Старият човек изпусна кълбце пушек. — И нещо трябва да ти се е случило съвсем скоро. Разкажи ми, дъще!

Тя му разказа. Не за срещата с Хайдар бей, но всичко останало — чак до безутешните си сълзи в безлунната мартенска нощ. Той я слушаше внимателно и я прекъсна само веднъж:

— Щеше ли наистина да стреляш, Таша?

— Щях да дръпна тетика. Божа тайна е дали пищовът щеше да гръмне — десетина години не е преглеждан. Аз се правя на много отракана в оръжията, ала всъщност и хабер нямам от тях.

— Излиза, че сме си лика-прилика — засмя се Бяно Абаджи. — Не знам дали има и два пъти да съм държал пищов в ръката си. Пък това за пълнене, за фишеци, за насипване сух барут до кремъка — хич и не ме търси. Но ти…

— Какво аз?

— Ти сигур много курназ ще да си го сторила, за да ти повярват и да видиш петите на осмина вагабонти. Гордея се с тебе, момичето ми.

Като я изслуша докрай, старецът за дълго остана мълчалив и неподвижен, само мястото между двете бели стрехи — косата и веждите му — все по-дълбоко и по-дълбоко се набраздяваше.

— Има нещо, което хората не знаят — наруши мълчанието най-сетне. — Преди две-три години горе, на долапа, не можах да вдигна наведнъж два мокри губера.

— Защо ми казваш това, татко?

— Ей така, да ти призная, че бях надвит от губерите. И захванах да ги изнасям на сергия един по един.

— И все пак не разбирам какво искаш да ми кажеш с това.

Той изчука лулата си и веднага я затъпка с нов тютюн.

— Право или криво, нявга имах име на много силен човек. Дори когато снегът засипа главата ми, приказката за моята сила продължаваше да се шири.

— И заслужено — прекъсна го жената. — Нали ти, белокосият, повдигна на плещите си цял един мост!

Бяно Абаджи сякаш не я чу. Унесено запали лулата си, дръпна няколко пъти да разгори тютюна, затъпка го с пръст и продължи:

— През целия си живот само веднъж съм използувал силата си срещу човешко същество.

— Знам — за втори път вметна тя в разказа му. — Когато ме защити от онзи мерзавец Спиридон.

— Не, грешиш, момичето ми. На Спиридон и неколцина други се е случвало да лепна плесница, но не съм влагал много сила в нея. — Откритото му иначе лице помръкна — очевидно споменът не му беше приятен. — Отдавна беше то, по времето на гьоча^[1]. Един шайкаджия закла зет ми и вече налиташе на сестра ми, та…

— Уби ли го, татко?

— Не, не го убих, но… Хайде, нека не приказваме за това.

— Каква е връзката с губерите?

— Че хората не знаят, дето уж много силният Бяно Абаджи вече бива надвит от два мокри губера. И ако се преселиш тук с децата, нявгашната ми слава ще ти бъде закрила.

Думите му някак твърде бавно достигнаха до съзнанието й.

— Ти ми предлагаш…?

— Просто те каня от сърце. Място — дал Господ. Ако си под този покрив, не ми се вярва някой хългъзник да дръзне да подвиква дивотии през дувара. Пък и на мен ще ми е драго да има живот и детска гълчава в този пуст дом.

Тя избърса една сълза, която се бе хлъзнала по бузата й.

— Ти не си човек като другите, а истински светец, татко.

— Толкова ли ти се виждам скучен? — несръчно се защити Бяно Абаджи. — Аз не мога да си представя нещо по-скучно от светците…

— Ти наистина си светец — не се поддаде на шегата Таша. — Благословен да е денят, в който се съгласи да те имам за мой баща!

— Значи, приемаш? — с надежда попита старият човек.

— Не — отговори тя. — Или поне още не. Стига ми дето ме подкрепи…, ме подкрепи… — Искаше да каже „морално“, но тази дума липсваше в речника й. — Засега още се оправям, газя през калта и се преструвам, че не забелязвам оплювките. Но ако стане по-зле…

— Обещаваш ли, дъще?

В очите на жената грейнаха още две благодарствени сълзи.

— Обещавам — кимна.

— И ще го направиш без подсещания и подкани?

— Само ще ти кажа, че оттатък е станало вече нетърпимо. И ще се ослушвам дали ще подновиш поканата си.

Той не каза нищо, само махна ръка с кротко възмущение.

След минута, запретнала ръкавите на ризата си, Таша вече стягаше къщата като за Възкресение.