Цончо Родев
И стана ден (105)

1.

— Чисто силдаровско правене „на пук“!

Тези думи дълго, цели месеци, сливенци сякаш по уговорка изричаха винаги, колчем се споменаваше за венчавката на даскал Михаил П. Икономов и Яна. Пак те, но придружени и от едно особено подмигване — хем възторжено, хем хитро — съпровождаха и всички поздрави, които Боян получаваше по повод задомяването на дъщеря си. А той, бащата, приемаше и поздравите, и намигванията, и думите за силдаровското „на пук“, но не казваше нищо в отговор и се червеше — външно, по лицето, и дваж повече вътрешно. Защото никой по-добре от него не знаеше истината… А тя, истината, беше такава.

Вярно, сватбата си беше от край до край едно голямо и преголямо „на пук“. Преди всичко нарушаваше разпоредбата на конака: е, духовете се бяха поуталожили, но тъй или иначе никой не беше отменил забраната, издадена още от априлските събития, повече от петима българи да не се събират на едно място. За да позамаже работата, Боян бе отишъл да покани за тържеството и Мехмед Абдул Рефи ефенди, като отнапред знаеше, че е покана „кажи му аго, да му е драго“. Мютесарифът беше нов в Сливен и бе пратен със заръката да притисне българите, не да яде и пие с тях, познаваше малцина, само по-първите общинари и членовете на меджлиса и се държеше ако не затворено, то поне подчертано сдържано — такъв ли човек щеше да дойде, когато янлъш фабрикантин като Боян, при това произхождащ от джинс на потомствени непокорници, женеше дъщеря си? Рефи ефенди поблагодари за поканата, извини се с някаква несъществуваща работа по същото време, но за самото празненство, както то бе замислено, не каза и дума — нито го отмени, нито припомни забраната от пролетта. Сватбата обаче престъпваше не само турския, но и българския, християнския закон. И по-специално Устава^[1] — венчавката на Яна и Михаил Икономов така го погази, че би било по-лесно да се изброят изпълнените предписания, отколкото нарушените. Не направиха годеж в общо приетия смисъл и с това не спазиха наведнъж две негови точки, поканиха толкова гости, че църквата „Свети Димитър“ се оказа тясна за тях, а после процесията се проточи, речи го, така, че когато младоженците бяха при Централното училище, последните сватбари още излизаха от храма, дадоха и такова „огощеніе“, каквото Сливен май не помнеше от венчавката на Сава Доброплодни насам…

Във всичко това сливенци безпогрешно бяха усетили проява на вечния силдаровски инат. Но тогава защо Боян се червеше и гърчеше, когато го поздравяваха за него? — Причината беше, че той се бе съгласил сватбата да се състои именно по този начин, но идеята не принадлежеше нему. И като приемаше поздравите, в известен смисъл обираше чужди лаври. Чии бяха те? Кому всъщност дължаха идеята да превърнат сватбата на Яна в своеобразна демонстрация, че българският дух продължава да живее и да се бори въпреки кланетата и побитите на кол глави? Странно, но на тези въпроси Боян не можеше да си даде точен отговор. Той знаеше само, че идеята не бе произлязла от него. Всъщност като че ли зад нея не стоеше и баща му, Бяно Абаджи. Още по-малко — Райна. И като че оставаше Стефан — непримиримият, озлобеният, ожесточеният. Но дали беше сам? В случая дали гърнето не си бе намерило похлупака в лицето и на самата Яна?

Въпросите оставаха без отговор. И затруднен, Боян продължаваше да се черви и да приема поздравленията. Само на един отдавнашен, много отдавнашен приятел — Иванчо Желязков — посмя да каже истината, но онзи я отхвърли със смях: хайде де, ами че нали не друг, а именно Боян, още едва-едва стъпвайки на крака, бе разбунил „хавриката“ в защита на баща му, Добри Фабрикаджията? И то ли е било подшушнато от някой друг, по-ербап от него? Боян се опита да му обясни, че онова е било случайно младежко хрумване, непремислен тласък пред лицето на явната несправедливост, но другарят му само го потупа по рамото и му рече, че напразно скромничел.

Така Боян престана да убеждава хората, че „чисто силдаровското правене на пук“ не е негова заслуга. Но си го знаеше. Защото познаваше себе си. Нему не липсваше смелост, но Бог не му бе дал дарбата да ражда идеи. Да ги изпълнява и изпипва — да. Но само до тук, до изпълнението и изпипването, не повече. Не например да се разпорежда, да управлява. Затова той някога се бе пазарил помощник при Добри Желязков Фабрикаджията, сетне се бе наортачил като равен с равни в работилницата с неколцина другари, а сега, уж достигнал до съдружник на Саръиванов и Кювлиев, той съзнателно и воден от самопреценка бе запазил за себе си работата във фабриката, при машините и становете, докато другите — и преди всичко Саръиванов, човек с безспорен размах и поглед в утрешния ден — имаха в ръцете си общото ръководство.

Пък в деня на самата сватба Боян бе удавен в толкова впечатления, та в паметта му те се преливаха едно в друго и образуваха нещо като многоцветно, но общо езерце. Не, не беше вярно. Езерцето на спомена не наподобяваше вода в чаша или застоял гьол, а приличаше по-скоро на Куш-бунар — точно като на Куш-бунар в него бълбукаха ярки мехури^[2], които събираха светлината на слънцето и сякаш припламваха от нея в различни багри. Ето някои от тези по-ярки, по-бляскави спомени, които Боян до края на дните си нямаше да забрави.

Още отначало се знаеше, че сватбената гощавка противно на обичая — впрочем и на „Устава“ също щеше да бъде у Боянови, а не у младоженеца. Не от стиснатост или от желание зорлан да се нарушава традицията — просто условията не го позволяваха. „Благата и медената“, която навести Сливен по време на Кримската война, съвсем не беше от най-страшните, не можеше да се опре и на малкия пръст на „Голямото чумаво“ от началото на века, но където закачи, остави пепел и върволица гробове по пътя си. Между пострадалите бяха и Икономови — от цялото многочленно семейство оцеля само осем-деветгодишният Михаил, всички други до последния човек станаха жертва на ненаситната паст на „благата и медената“. Тогава се намесиха настойници, които продадоха двете третини на хубавата им къща в Клуцохор и с парите проводиха момчето в Цариград да се изучи във Френския колеж. Сега, когато се завърна, той живееше в бащината си къща, но там приличаше на кираджия — имаше само две стаички (в тях се настаниха с Яна след венчавката), в останалото се разпореждаха две семейства, и то не от най-сговорчивите. Ето как от само себе си стана ясно, че „колкото ще додът през него ден за да им честитят“, то ще бъде не „на момъка в къщатъ“, а в дома на бабалъка, ще рече — у Боянови.

В това нямаше нищо лошо, Боянови — и особено Райна с нейното жеравненско гостолюбие — държаха вратата си винаги отворена за какъвто и да е посетител, по-близък или по-далечен, та с радост приеха тържеството да стане у тях. Затрудненията се появиха, когато се разбра какъв народ ще се струпа за венчавката: че щяха да опънат трапезата на двора, това се разбра от само себе си, но и самият двор не беше от големите, пък нали и преди двадесет години взеха почти половината от него за работилницата с десетината стана. Още се чудеха как да се справят с мъчнотията, когато помощта сама почука на портата им, взела образа на комшията им Велико Пахурни. С Велико, позамогнал се с изумителен труд мутафчия (за него разправяха на подбив, че козиняви косми стърчали и по празничното му рухо), никога не си бяха казвали лоша дума, но и не се имаха особено. Причината навярно беше в жена му — Велико Пахурни си бе довел стопанка от Търново, а тя пък си бе донесла „болярското“ самочувствие и високомерие; справяше се без охкане и ахкане с трудностите в домакинството, произлизащи от сравнително скромните доходи от върви, торби, козяци и въжета, но го правеше така курназ и с големство, че българите казваха за нея „на гол тумбак — чифте пищови“, а турците — „хем кел, хем фудул“^[3] и страняха от нея, а покрай нея — и от Пахурни. Сега се видя, че в тези хора нямало нито надменност, нито горделивост: като разбраха, че съседите им са в затруднение, Велико сам предложи (а после го направи с двете си ръце) да събори пет-шест аршина от дувара между дворовете им и благодарение на това сватбената им трапеза заприлича на едно грамадно Р — долният край на Р-то беше у Боянови, а горният със завъртулката у Великови. Също и търновлийката драговолно се включи в подготовката на „огощеніето“ и приготви таквиз вкусотии, че и пръстите да си изядеш покрай тях. Но и животът им се наплати по достойнство — заради този техен жест сливналии завинаги престанаха да ги одумват и на мястото на подмятанията им дариха искреното си уважение. Кой няма да уважава човек, който, за да помогне на съседа си, ще си разруши сам оградата?

А че имаше нужда от разбиване на оградата, това се разбра при стълпотворението, по време на венчавката. Господи, колко народ бе надошъл са̀мо! Като мислеше за гостите, Боян си казваше, че комай трябваше да се пресмятат не на десетици, а на стотици!

От тяхната, Янината страна бяха всички, в жилите на които течеше дори капка силдаровска кръв — Бяно Абаджи, Руска, братовчедът Христо Пеев с домочадието си, — но и роднините по сватовство от Градец и Котел (Неша, сестрата на Раковски, бе дошла не само с мъжа си, но и с децата си Зоя и Киро — онзи Киро, който под прякора Котелски бе представлявал десет комитета на общото събрание на БРЦК в Букурещ), а по линията на Райна — цялото семейство на Жейно Литаш от Жеравна, а̀ко и още да не бяха свалили траура за юначната смърт на Руско през буната. Но не бяха само те — дойдоха да ги почетат и всички приятели на Бяно и Боян, като се започне от общинарите, та се стигне до всички мъже от фабриката, от Стефан Саръиванов до последния чирак; тук бяха и хората от бившия Частен революционен комитет, които, разбира се, не се перчеха с членството си в него, а минаваха под общото заглавие „приятели и другари на Боян и Стефан“. Отсъствуваше кметът Йоргаки, той си бе измислил за случая някаква болест, но затова пък, представете си, почетно място и в църквата, и на трапезата заемаше един турчин с ей такава гъжва, навита около феса — Юмер ефенди. Все от страна на булката можеше да се брои не само поп Юрдан, който бе извършил бракосъчетанието, но и целият духовен клир на Сливен, начело с митрополит Серафим. А за съседи, познати, за бившите ортаци от работилницата, за еснафа на абаджиите и еснафа на долапчиите, за позабравени хора, видели някога добро от Силдаровците (например Серт Коста със синовете си) и тъй нататък, и тъй нататък — изобщо да не говорим…

Отстъпваха по число, но не и по тежест и гостите, които ги почетоха от страната на младоженеца. Преди всичко онези, които по право имаха най-личното място на трапезата — кумовете: за кумове Михаил Икономов бе предложил Добри Чинтулов и жена му Анастасия, което бе приветствувано едногласно от всички поколения Силдаровци. Но заедно с Чинтулов тук беше и цялото учителско тяло, между което, срам не срам, седеше и Аргира Димитрова, не липсваше и синът на мнимо болния кмет Димитър Георгакев, също управата на читалището, пък що се отнася до „лизнатите“ от комитета, то можеше да се спори дали бяха гости на по чудо оцелелия въстаник Стефан Сливенчето или на деловодителя на комитета даскал Икономов…

В този иначе бляскав спомен — гостите — не липсваше и едно тъмно петънце, не друг, а братът на Боян бе отказал да дойде и на венчавката в „Свети Димитър“, и на последвалото „огощеніе“. За отсъствието му Боян и Бяно смънкаха едно-друго на онези, които ги запитваха, но иначе случката бе по-„дебела“ и в спомените на Боян тя остана боядисана в черно. Стигнало се бе до бая̀ остър спор, който не завърши в разрив между братята само благодарение на сладкодумието и такта на бащата. „Ябълката на раздора“ (този израз вече се употребяваше в Сливен) беше Таша Йосифова. За нея Райна, уж кротка и послушна, се запъна като рак на бързей — не, та не, такава жена тя нямало да допусне на сватбата на дъщеря си, зер в Жеравна имало поверие, че каквито са поканените гости на сватбата, такава ще бъде един ден и булката. Каква точно такава беше Таша, Райна не искаше или не можеше да каже, но се закани, че види ли тази жена в църквата или на трапезата, тя самата ще си вдигне чуковете и… А Иван пък се запъна за обратното: щом Таша живеела под покрива на баща му, твърдеше той, и то не като наемателка срещу плата, а като желана гостенка, тя все едно била член на семейството и като член на семейството по право трябвало да присъствува на празненството. Боян, който в случая вървеше след жена си, като, общо взето, споделяше възгледа й, не отстъпваше. Не отстъпваше обаче и Иван. И когато спорът помежду им приближи до най-обикновеното мъжко скарване, ако не и до вдигане на пестници, Бяно Абаджи успя да наложи някакво средно решение (което, казано между другото, не хареса на никого от тримата): Боянови не поканиха Таша, а Иван пък — втори след Йоргаки чорбаджи — се оказа болен през този октомврийски ден и не зачете големия празник на племенницата си.

Може би имаше още много ярки мехури в привидно тихото езерце на Бояновия спомен, но два от тях се открояваха особено ясно.

Първият се състоеше в едно просто изречение на Иванчо Желязков — просто, ама само наглед, щом Боян вече цели месеци умуваше над него. То стана тогава, когато „Бяла Рада“ и „Червен Петко“, които този ден се лееха като из чешма, бяха поразмътили главите, а вече само най-младите и най-неуморимите продължаваха да вият хора̀ на улицата, където бяха и свирачите. Тогава, както става обикновено, гостите се събраха на отделни купчинки и във всяка купчинка се водеше отделен разговор. Точно тогава, докато минаваше да види как са обслужени гостите, новоизлюпеният тъст дочу как Иванчо Желязков казваше:

— Робството не се състои в изстъпленията, а в отнетата възможност на способния да постигне преуспяване.

Тези думи го поразиха. Боян никога не се бе опитвал да даде точно определение на понятието робство (както не можеше да определи и свобода, макар да го чувствуваше с всяка пора на тялото си), но кажеха ли му „робство“, той неизменно си представяше набучени на кол глави, пребити до смърт мъже, разсипани къщи и дюкяни, изнасилени жени, безсмислени убийства и палежи. Сега Иванчо му бе показал уж същото, но в съвсем нова светлина. Убийства, изнасилвания и грабежи се срещаха, знаеше се, и в най-цивилизованите страни, докато — как беше? — отнетата възможност на способния да постигне преуспяване…? Ще рече: роб ли си, за тебе има таван, над който нямаш право да се издигнеш, независимо от дарбата ти. И обратното: от поробителите ли си, ти може да се намериш и над тавана, макар природата да не ти е дала заложба за това. Да, дълго умува Боян над тези думи и в края на краищата тъй и не стигна до отговор: започнаха събития, в които нямаше време за умуване и философствуване…

Другият от „мехурите“ за запомняне беше приблизително по същото време — ще рече, в разгара на веселбата. Внезапно тропотът и провлеченото „И-ху-хууу“ на играчите на улицата секна, после един след друг замлъкнаха и свирачите. (Боян беше поканил и заплатил петима, а доброволно се присъединиха още седем, та бяха станали цяла тумба от дванадесет и свирнята им се чуваше навярно чак до циганската махала в другия край на града, където се сливаха Новоселската река и Куруча.) Боян помисли, че лудетините навън бяха замислили някакъв зевзеклък — например да поканят дядо Серафим на хорото или дявол знае какво подобно, — но се излъга. Портата се отвори от здрав ритник и в очертанията й се появиха трима, които той познаваше. Впрочем единия — мюдюрина Мустафа ага — познаваха всички, не беше сигурно за другите двама. А те бяха близнаците от Козосмоде Юксел бей и Руфи Сезгин бей, от които бе пропищял орталъкът от Сливен чак до Хаинето. Отдалече се виждаше, че са пийнали порядъчно и не се държаха твърде здраво на краката си, но затова пък се бяха накачулили с толкова оръжие, сякаш не идваха на място, където народът се веселеше на сватба, а се готвеха само те тримата да върнат Турция до границите й по времето на Сюлейман Великолепни.^[4] Присъствието им се усети и разговорите на дългата трапеза постепенно угаснаха. Това очевидно достави голямо удоволствие на тримата при вратата, понеже на разлигавените им от ракията лица се появиха победоносни усмивки.

— Кой е стопанинът тук? — попита за тримата Юксел бей.

Юмер ефенди, нали като турчин се смяташе равен на новодошлите, понечи да стане за разговор с тях, но един властен жест на Бяно Абаджи го накара да остане със скръстени крака на мястото си; по-късно старият човек му обясни, че е можело онези да го обявят на бърза ръка за предател, загдето е дошъл на християнска сватба, и без много-много умуване да му теглят куршума.

— Аз съм, бейляр — рече Боян и се изправи. — Празнувам сватбата на дъщеря си, бейляр — добави. — За нас ще бъде чест да споделите трапезата ни, да вдигнете по чаша за здравето на младоженците.

— А ти случайно да си чувал, че е забранено на неверници да се събират по повече от петима на едно място? Какво ще кажеш, а?

Боян се канеше да заглавичка пияните с многословни шеги и нови покани, но Руфи Сезгин не му даде време за това:

— Ще броя бавно до десет — произнесе той, като плетеше език. — На „десет“, който не се е измел оттук, да се приготви за небето.

И той наистина започна полека и с видимо удоволствие да брои „бир… ики… юч… дьорт…“^[5] и някои от гостите наистина се заоглеждаха уплашено. Надигна се обаче само един и с всичко друго, освен с бързане, се отправи към тримата бабаити до вратата. Не му обърнаха внимание; пък и защо да обърнат на този русо-бял поп, мършав и със свлечени рамене, дето и седемдесет, и сто да му дадеш, все няма да сбъркаш. Беше, разбира се, поп Юрдан поп Димитров. Той със същите провлечени стъпки стигна до Юксел, който беше най-близо до него, и тогава в един миг се преобрази. С движение, което никой не свари да проследи, той направи едновременно три неща: разгъна расото си и под него, втикнати в поясока му, лъснаха посребрените тепелици на два пищова; с лявата си ръка улови турчина за салтамарката зад врата така здраво, че почти го душеше; с дясната измъкна единия от пищовите, запрегна кондака и опря дулото до слепоочието на Юксел. И заповяда с такъв глас, който тримата дълго щяха да сънуват и да се стряскат в съня си:

— Силяхларънъзъ̀ атън^[6], гиди катил с катил! Само ако отвориш уста или мръднеш, мозъкът ти ще хвръкне чак в Козосмоде. — После добави към другите двама: — И вие също!

Тримата, изтрезнели изведнъж, се опулиха така, че очите им аха-аха да изпаднат от орбитите. Тогава, изглежда, разбраха, че този странен поп никак не се шегуваше, та с разтреперани пръсти разкопчаха кожените си силяхлъци и ги пуснаха в краката на свещенослужителя. А той продължи да плющи заповедите си:

— Сега — вън! И ако само някой погледне през рамо, ще получи от мене парче олово между веждите. Похвалвам се сам, ала мога от петдесет крачки да нанижа куршум връз куршум. Хайде, вън!

Напълно объркани, турците се завъртяха на пети и побягнаха с всички сили през вратата. Поп Юрдан подпомогна Юксел и с един здрав ритник в задника. А когато тримата се загубиха някъде надолу към Машатлъка, той полека освободи кондака, прибра пищова и се обърна към стърчащия като дингил-ахмак Боян:

— Имаш ли количка? Не се пули такъв. Питам за количка с две дръжки и едно колело. Имаш или нямаш?

Запитаният не можа да отговори, беше си глътнал езика, само поклати отрицателно глава. Вместо това се обади Велико Пахурни:

— Аз имам, поп Юрдане.

И наистина след малко дотича с количката в ръце. Чудноватият свещенослужител нахвърли в нея силяхлъците с всичките им там калъчи, ятагани и пищови; сякаш се гнусеше от тях, та ги хващаше само с палец и показалец. Като свърши и това, се огледа и погледът му попадна на Ангел, по-малкия син на Боян и Райна.

— Ти бе, изтърсак — сопна му се. — Не ме зяпай такъв. Стига си се разполагал „бей гиби“, ами хващай тази количка и право в конака. Ще кажеш, че аз, поп Юрдан, пращам тези силяхлъци армаган на мюдюрина. Разбра ли?

— Ама аз, дядо попе…

— Няма „ама“, няма „дядо попе“. Или искаш и ти един по дупето?

Момчето се подчини и след малко чуха количката да трака звънливо по калдъръмите на Дели Балта. Поп Юрдан се върна на мястото си и неочаквано за всички вдигна глас и запя:

Ех, гиди Стара планина!

Дорде е Стара планина,

на турчин не се покланям…

Беше хайдушка песен, Кокарчоолувата, но той я караше не по хайдушки, а малко завъртяна по попски. Може би обаче именно затова хората се разсмяха, поотпуснаха се, мнозина присъединиха гласовете си към неговия.

До края на тържеството никой не ги обезпокои повече. Както се разбра по-късно, тримата бабаити се посрамили, че един дърт папаз ги е надвил по такъв позорен начин, взели си силяхлъците и дума не обелили за случилото се.

Това бяха най-ярките спомени, които се запечатаха завинаги в съзнанието на Боян от този много важен ден — сватбата „на пук“ на дъщеря му за уважавания учител Михаил П. Икономов…