Цончо Родев
И стана ден (53)

1.

Едва се подадоха от поредния завой на пътя, когато първата пушка изтрещя. Куршумът нито се чу, нито се видя, ала конете се уплашиха и аха-аха да се хвърлят в пропастта заедно с кочията. Делчо Чипиша, коларят, не дръпна дизгините, а цял се просна заедно с тях връз капрата. И в едно и също време хем усети, че ще удържи впряга, хем се почуди, че никой не си дава зор да се притече на помощ срещу ръката, дръпнала тетика на пушката. И както още с всички сили теглеше юздите, смогна да хвърли поглед през рамо. Беше точно навреме, за да види как двамата арнаути, наети божем като пазванти за охрана, вместо да посегнат към оръжията, изобилно натрупани по силяхлъците и седлата им, обърнаха конете, смушкаха ги душмански, търтиха в бяг и само след миг бяха изчезнали по криволиците на пътя.

Делчо съобрази бързо. Че бяха попаднали на пусия, това се разбираше, макар никакъв човек да не се забелязваше наоколо. Майката му беше в бягането. Да се бяга, но къде? Да се кривне беше невъзможно — от лявата страна се възправяше непроходима стръмнина, от дясната зееше не наклон, а все едно бездна, дъното й едва се виждаше. Немислимо беше да се обърне кочията и да се търси спасение назад към Стара река^[1] — какво ти обръщане на този тесен път! Явно, нямаше място за избор. Щом осъзна това, Делчо Чипиша изплющя с камшика, не извика, а изрева с цяло гърло едно яростно „Диий!“ и подкара кочията надолу.

Не стигна далече. Отнякъде сухо пропука втори изстрел и, ударен в рамото, коларят изпусна поводите и увисна настрана върху капрата. Конете рипнаха като обезумели и този път сигурно щяха да се хвърлят заедно с кочията в пропастта, ако не бяха наизскочили някакви мъже в турски дрехи и не ги бяха озаптили, лягайки с цялата си тежест върху дизгините. Иззад камъни и шубраци наизлязоха и други, все въоръжени до зъби, та станаха общо осмина. На Делчо, който още се гърчеше на капрата и затискаше с длан шуртящата кръв от раната, изобщо никой не обърна внимание. Нападателите се интересуваха само от кочията — там трябваше да се намира плячката, мисълта за която караше лигите им да текат по лицата. С пищови и ятагани в ръце бавно приближиха, после един, най-куражлията, с рязко движение отвори вратата на кочията и веднага навря в отвора оръжието си. Няколко секунди не последва абсолютно нищо. След това отвътре се появи една немощна и бледа ръка, която полека отстрани оръжието на турчина. Подире й се подаде и притежателят й — беловлас и белоблад мъж на шестдесетина години, облечен в расо и с калимавка на главата.

— Ама че работа, Викред Балабан! — възкликна разочаровано онзи, който бе отворил вратичката. — Точехме си зъбите за някой тлъст базиргян с претъпкана кесия, дето ще се разпори по шевовете, пък то се оказа само един дърт карабаш…

— Само че е башът на карабашовете — обади се друг от разбойниците. — Виждал съм го в Сливен. Митро-не-знам-какъв-си, така говорят за него гяурите.

— Митрополит, сине — глухо, но спокойно произнесе старецът, докато запряташе полите на власеницата си и несръчно слизаше от кочията. — Вярно е, аз съм митрополит Серафим.

— Какъв син съм ти аз? — сопна му се обидено другият.

— Всички сме деца на Бога — кротко възрази владиката, — независимо дали ще го назовем аллах или Господ. И щом съм дваж или триж по-стар от тебе, не виждам защо да не те нарека „сине“.

От скупчените мъже се отдели един. По уважението, с което останалите му сториха път, се разбираше, че този трябваше да бъде Викред Балабан, главатарят им. Дядо Серафим понечи да каже нещо, но турчинът го изблъска така грубо настрана, че старият човек политна и немощната му снага се стовари о кочията. От удара Делчо Чипиша се катурна от капрата и с мъчителен стон се повали в краката на шайкаджиите. Никой не обърна внимание нито нему, нито на владиката.

— Защо мислиш, Ниязи, че напусто сме хвърлили два куршума? — властно рече Викред Балабан. — Тези, башовете на чернокапците, владиките им де, са фрашкани със злато. Имат си и свой данък, владищина, и ония хамсалаци, християните, им го плащат до последния гологан, без дори да се попазарят. Виж му само салтанатлията каруца с меките яйове и ще разбереш, че не босоног карабаш, а златна кокошка е паднала в ръцете ни.

Още произнасяше назидателното си слово, докато вече пребъркваше вътрешността на кочията. И изпод предната седалка измъкна едно обковано с желязо ковчеже. Хвана го за дръжките и с едно изпъшкване, което би трябвало да означава „Какво ви казвах аз за алтъните на владиката?“, го стовари на земята. Поиска да го отвори, но капакът се оказа заключен. Друг на негово място щеше да направи най-простото — да пребърка пленника и да вземе ключето, — но той беше главатар и носеше прозвището Балабан, нему подхождаше да действува „по̀ иначе“, бабаитски. За това измъкна от силяхлъка си лъскав като нова монета барабанлия и изстреля един куршум в ключалката.

— Ха бакълъм, чоджуклар^[2] — подвикна и отвори капака. И в следващия миг се смръзна от разочарование — в ковчежето се гонеха двайсетина жалки гроша. Като се съвзе от разочарованието си, Викред с презрителен жест изхвърли грошовете и с опитна ръка препипа ракличката за двойно дъно. Но двойно дъно нямаше и това вече напълно го вбеси. Изпсува мръсно, сграбчи владиката за власеницата, а в ръката му отново лъсна сребристо-синкавия револвер. — Давай алтъните, гиди папаз с папаз! — изсъска страшно.

Вместо отговор дядо Серафим все така туткаво бръкна в джоба на расото си, извади шепа дребни пари и ги пусна връз разпилените по земята грошове. Сетне разпери многозначително ръце; не го каза, но всички го разбраха — това беше цялото му има̀не.

— Претърсете го! — нареди Викред Балабан, докато още държеше револвера си до слепоочието на владиката. — Може да има кемер.

Един — той се казваше Реза — препипа стареца с нечестиви пръсти. Едничкият му кяр остана препипването — кемер нямаше.

Викред изблъска стареца към едно още голо дърво край пътя, изкривено на една страна от вечните балкански хали.

— Метнете едно въже на този клон! — заповяда.

Не беше още свършил, когато Ниязи вече бе метнал въжето на клона и сръчно правеше клуп в свободния му край.

— Ще позволите ли да се помоля? — хрипкаво каза дядо Серафим, като се насилваше да прикрие страха си. — Така го изисква вярата ни.

— Да ти пикая аз на вярата — изграчи в лицето му Ниязи. — Идвай тук, стар пръч! Ако не си правил зулуми и не си пощипвал много булките при изповедите, твоят Господ ще те приеме и без молитва.

Владиката се подчини, смирено свали калимавката си и разкопча яката на расото. Обаче в същото време Али, онзи, който в лицето на пленника бе познал митрополита на Сливен, се приведе към главатаря на шайката и му зашепна оживено:

— Не постъпваш умно, Викред Балабан. Чернокапецът е назначен с ираде на султана, а през ден е коляно до коляно с мютесарифа. За гибелта на такъв човек няма да ни се размине бадева. Ще ни изловят и заради този дръглив старец до един ще омажем въжето. Пък и… Пък и в конака комай знаят кои ербап мъже шетат из тези балкани…

Разумът и по̀казният гняв се сблъскаха в душата на Викред и разумът — по-скоро простата сметка — надви. И наистина имаше ли смисъл да си заложат главите само за това, че карабашът излезе фукара? Все пак за да не се окаже съвсем с плещи на земята, той отмени решението си само наполовина:

— Свали въжето, Ниязи — рече. — Ще му оставим живота, но ще му теглим един хубав пердах. Нека научи, че когато се минава по тези места, трябва да се носят алтъни, а не пробити бешлици.

Ниязи се подчини, като не криеше недоволството си. Освободи въжето от клона и с него върза ръцете на стареца о ствола на дървото; върза ги по-ниско, та пленникът ще не ще трябваше да стои поприведен.

— Двайсет тояги на голо! — отсъди Викред Балабан.

Сега напред избърза Реза. Чевръсто запърши расото на стареца и не свали, а с нетърпеливи пръсти съдра гащите му. Поруменя, очите му засвяткаха — Реза беше от онези, които изпитват нечестиво вълнение от мъжката плът.

— Защо ще мъчим чернокапеца, Викред Балабан? — прегракнало рече той. — Вместо двайсетте тояги да му тегля аз едно кересте — хем по̀ ще ни запомни, хем ще го е срам да разкаже в конака що му се е случило, хем пък… може и да му се услади…

Неколцина се изкискаха мръсно, не остана назад и Викред.

— Предпочитам боя! — вече с нескрит ужас се провикна владиката.

— Карай, Реза — съгласи се главатарят. — Карабашът е твой.

Сякаш страхувайки се да не се отметне от думата си, Реза бързо-бързо развърза учкура на шалварите си и…

… И в този момент екна залп от няколко пушки. Изглежда, че онези, които бяха стреляли, ги биваше в нишанджийството, понеже в същия миг Викред Балабан и Ниязи се захлупиха по очи и заритаха в пръстта, Реза се повали на една страна и както беше със свлечени шалвари, запълзя накриво към отсрещната страна на пътя. Останалите дори не помислиха да си премерят силите с неочакваните си врагове, а с все сили хукнаха надолу по пътя. Подире им в нестройна стрелба гръмнаха няколко пищова, но не се видя куршумите да застигнаха някого от бегълците.

Около половин минута нищо не се случи — очевидно освободителите изчакваха да разберат дали шайкаджиите няма да се организират за насрещен напад. Викред и Ниязи вече не помръдваха, единственият шум идеше от Реза, който се влачеше по-надолу; от простреляния му хълбок оставаше червена ивица по отъпканата пръст на пътя. После иззад мършавите шубраци по нанагорнището се показаха петима мъже с пушки и пищови в ръце. Дрехите и калпаците им издаваха, че са българи.

Все още оглеждайки се предпазливо, те слязоха надолу. Единият дръпна расото на дядо Серафим и закри разголените му задни части, сетне с един удар на калъча си разсече въжето около дланите му. Другите наобиколиха двамата убити, с крак ги обърнаха по гръб.

— Викред Балабан — произнесе някой. — Дясната ръка на козосмоденските катили Руфи Сезгин и Юксел бей.

Онзи, към когото всъщност се обръщаше, не отговори веднага.

Приведе се, измъкна револвера на убития Викред, запрегна ударника и стреля почти без да се прицелва. И този изстрел бе краят на Реза; пред своя аллах той се представи така, както беше — със свлечени и събрани като букаи около глезените шалвари…

Стрелецът мушна оръжието в силяхлъка си и едва тогава попита:

— Сигурен ли си, Георге?

— Как да не съм сигурен, войводо! Нали този душевадец направи Козосмоде тесен за мене, та трябваше да те намеря и да хвана „лявото“? Жалко, че го свали ти, а не аз, войводо. Щеше да бъде справедливо възмездие за всичко, що съм препатил от този злодей.

— Огледай и другите двама.

Хайдутинът се подчини. Той беше над среден ръст, почти висок, но толкова плещест, че окото се лъжеше относно боя му. Имаше грубовато, но одухотворено лице с гъсти вежди и чело с остри върхове, врязани в катраненочерната къдрава коса над него. Противно на другите хайдути и въобще на хората от този занаят, той беше гладко обръснат; по-късно, когато дядо Серафим щеше да обърне внимание на това, останалите със смях щяха да му обяснят чудатостта на своя другар от Козосмоде да се бръсне пред малко огледалце всяка Божа сутрин, дори и когато ги преследваха потери или за бръсненето му се налагаше да пожертвува последните глътки вода от запасите си. Благодарение на тази негова привичка се виждаше силно изразената трапчинка на брадичката му и мургавостта на кожата; впрочем именно на тази своя боя хайдутинът дължеше и прякора си — Кара Георги.^[3]

— Единият е Реза — рече Кара Георги, като се върна. — Скверен и извратен като господаря си Руфи Сезгин бей. Този хубостник тука не го знам. От друго село ще да са го привикали.

Може би щеше да продължи, но в този момент към тях приближи митрополит Серафим, като разтриваше натъртените си от въжето китки. Никой не изкомандува, но петимата хайдути мигом застанаха в права редица и свалиха калпаците си.

— Отче, благослови! — каза войводата. И добави: — Ако не се гнусиш от нашия занаят…

— Ще ви благословя, момчета, че и ръцете ви ще целуна, загдето ми спестихте мъка и срам. Но първом нека да видя на какъв хал е коларят ми Делчо. Кой знае, може да има още живот в него.

Сконфузени, че се бяха занимавали с турците, вместо да помогнат на пострадалия българин, хайдутите припнаха напред и изпревариха владиката. Веднага се разбра, че Делчо Чипиша бе ударен лошо, но не смъртоносно — куршумът не бе засегнал вътрешностите му. Дядо Серафим понечи да отпори една ивица плат от подрасницата си, за да го превърже, но войводата го спря с ръка:

— Остави това на нас, твое преподобие. Нам по приляга да се справяме с рани и най-вече на Йовчо — него не го давам за мнозина доктори. — И нареди: — Хайде, Йовчо. Заслужи си похвалата!

Реченият Йовчо приклекна до ранения, с опитни пръсти разкри раната и я огледа.

— Белята е по-голяма, отколкото в началото я помислихме, войводо. Куршумът е заседнал в месото и трябва да се извади.

— Ето ти Рангел за помощник и правете, щото е потребно.

Докато двамата — Йовчо и Рангел — приготвяха остър нож, ракия, тефтик и другото, което щеше да им бъде нужно за „операцията“, войводата зърна как свещенослужителят тайничко отмества поглед от кървящото рамо на ранения. Разбра, че той не понасяше гледката на рани и благоразумно го потегли настрана:

— Да ги оставим сами — предложи. — Тъй, като им висим над главите, им пречим, не им помагаме.

Дядо Серафим въздъхна с облекчение и го последва. Войводата проводи Кара Георги да върже конете на кочията (те по чудо бяха останали мирни при последната стрелба), а последния човек от четицата си — да събере оръжието и парите на убитите турци. И двамата с владиката останаха сами.

— Чувам людете ти да казват само „войводо тъй“, „войводо инак“, ала никой не изрече името ти — поде митрополитът.

Думите всъщност съдържаха въпрос и другият не се престори да не го е разбрал.

— Зоват ме Стоил Иванов Вучков — представи се просто. — Не ще да си слушал за мене, твое преподобие.

— А, Стоил войвода от Инджекьой! — възкликна старецът. — Виж ти каква среща!… Пък се говореше, че си шетал нейде из Варненско…

— Не знаех, че чак толкоз се е заприказвало за мене — рече войводата и пролича, че се е поласкал. — А инак вярно е стигнало до ушите ти, твое преподобие. Наистина няколко години вършах из Варненско и Добруджа. Но по Димитровден задържах две момчета при себе си, не ги разпуснах и още рано-рано, преди да се е обадила кукувицата, се прибрах по нашите места. Присъединиха се и още два тукашни юнака. Е, не сме голяма сила, ама колкото да пакостим на гаджалите — бива.

Дядо Серафим го изгледа продължително. Войводата притежаваше страховита външност, която напълно подхождаше на легендите, свързани с името му. Рошави коси, които се подават изпод плоскодънно калпаче, брада като стърнище, която покрива всичко без носа, чифт огромни мустаци, но не засукани и гледани, а чорлави и власати, и над тях две искрящи очи, от израза на които би побягнал и рис — така изглеждаше човекът, с името на когото кадъните навред от Сливен до устието на Дунава плашеха децата си.

— В решението ти виждам пръст Божи — прекъсна го старецът. — Иначе кой щеше да ме избави от гаврите на гъжвалиите?

Още приказваха и се помайваха, когато хайдутите от четицата, изпълнили възложената им работа, ги наобиколиха. Дядо Серафим се осведоми за коларя. Да, извадили му куршума и го превързали с гъба пърхавица и благ мехлем; положително щял „да прескочи трапа“, но доста трябвало да полежи, пък за отвеждането на кочията до Сливен и дума не можело да става.

— За това не ме е грижа — каза старият човек. — Не съм отраснал в царски палати — ръката ми от ей толчав се е научила да държи дизгините. — После запита: — Вие, юнаци, ме спасихте от позор, пък позора аз виждам по-страшен и от смъртта. Как да ви се отплатя?

— Тъй като не можеш да ни изповядаш и причастиш, твое преподобие, ще сме благодарни поне на един благослов — отговори за всичките Стоил войвода. — Хванали сме „кривото хоро“ за хаир народен и за закрила на сиротини и клети дечица…

— … на митрополити също — шеговито вметна дядо Серафим.

— … и наистина можем да се похвалим, че много добро сме сторили. Но нашето добро, свети отче, преминава през зло. — Стоил многозначително потупа силяхлъка си, а с очи показа на трите трупа, които още лежаха там, където ги бе застигнала смъртта. — С такива злодеи имаме работа, при които проповеди не помагат. И затуй доста кръв — човешка кръв! — сме пролели по пътя си. А с нея хем се гордеем, хем като християни се срамуваме.

Владиката понечи да каже нещо, но се въздържа. Откачи кръста от шията си и застана пред строените в редица хайдути. И така там, в криволиците на планинския път, отслужи нещо като кратка литургия, после един по един благослови здравеняците пред себе си, а те смирено целуваха кръста и десницата му.

— Ти, дядо владика, комай щеше да кажеш нещо, пък се въздържа, преглътна го — рече Кара Георги, докато митрополитът надяваше пак кръста през врата си.

— Наистина исках да го преглътна, но хайде, нека не остава нищо скрито-покрито между нас, юнаци. — Старецът поразмисли, явно подбираше думите си. — Свята е вашата длъжност, юнаци, но някак си се е разминала с времето. То е като да постиш и тримираш, когато всичкото християнство вече е отговяло…

— Не те разбрах добре, преподобни отче — каза Рангел; произнесе го уж така, равно и кротко, но се усещаше, че отвъд думите и почтителния глас се таи неизречена обида.

— Исках да кажа, че времето на народните закрилници и народните отмъстители невям е отминало. Било е то в годините на Индже Стоян и Злати Кокарчоолу, на Кара Танас и Генчо Къргов, на Димитра Калъчлията и Пею Буюклията, донякъде също на Панайот Хитов и Филип Тотя. Но същото това неумолимо време е обърнало вече тази страница, момчета. Днес, в лято от Христа хилядо осемстотин седемдесет и пето, да се следва друма на вехтите войводи, туй е все едно срещу пушките и топовете на турчина да се въоръжаваш с копия и стрели като в столетията на злочесто погиналата наша царщина.

— Щом тази страница е обърната, твое преподобие — засегнато се обади войводата, — ти навярно ще можеш да ни подскажеш и другата, която сега е отворена.

— Аз ще ви дам само един пример, пък вие сами ще разберете, щото мисля за новата страница — примирително отговори митрополитът. — Откакто агаряните са погазили хубавата ни татковина, нашият народ е дал безброй мъченици за Христовата вяра. Георги Софийски, Никола Севлиевски, онова момче Димитър от Сливен, преди петдесетина години предпочело смъртта, но не се отрекло от Христа… Кой може да ги изреди. Сетне обаче дойде мъченик от друга кройка, котленецът Неофит Бозвелията, който въздигна глас не за единична саможертва, а за всенародна борба за чисто наша — българска и християнска — църква. Последваха го още мнозина други, от Илариона Макариополски в Цариград до скромния селски поп и общинаря. Също като старите великомъченици не един и не двама заплатиха с живота си или изтляха в злочесто заточение, ала… Е, знаете, що постигна българинът-християнин, няма защо да ви го предъвквам. Пък покрай самостойната църква и екзархията придоби и друго: признанието, че ние не сме рум-миллет, а булгар-миллет. Е, това е, щото исках да ви кажа. — Той се усмихна кротко. — Какво, юнаци? Да не станахте пишман, че избавихте от беда дядо си владика?

Стоил отвърна с махване на ръка.

— Разбрахме урока ти, твое преподобие — каза. — По-стар си и мъдър, сигур си прав. Ние ще поразмислим върху думите ти и — Бог знае — може да оставим този друм, за да подхванем друг, по-правилен. Ала, моля те, до тогаз не убивай вярата ни, че и ние сме полезни на българщината.

— Да убивам вярата ви ли? — сепнато възрази старият човек. — Ами че нали именно заради полезността на вашето дело опростих греховете и благослових десниците ви?

Поговориха още малко и се сбогуваха. Хайдутите нагласиха по-удобно Делчо Чипиша на задната седалка и отвързаха поводите, а владиката се разположи на капрата. Последни думи на благодарност и добропожелания, изплющяване на камшика и кочията пое надолу по пътя. От начина, по който подкара, пролича, че дядо Серафим наистина не за първица управляваше конски впряг…