Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тътени (3)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 40 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Корекция и форматиране
taliezin (2013)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2013 г.)
Допълнителна корекция
moosehead (2018)

Издание:

Цончо Родев. И стана ден, 1998

Редактор: Добромир Тонев

Художник: Емил Марков

Технически редактор: инж. Станислав Лулов

Набор: Юлия Ташева

Коректор: Юлия Ташева

ISBN: 954 442 067 3

Издателство „Христо Г. Данов“ — Пловдив

Печат „Полиграфия“ АД, Пловдив

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекции от Диан Жон
  3. — Корекция на правописни и граматически грешки

По пладне донесоха знамето наедно с една глава. В този ден турците бяха много възбудени и зарадвани като тичаха да гледат знамето; раздаваха се слухове, че водели една кола с глави.

Летопис на Киро Табака от Сливен

За разлика от Жеравна, в Сливен нямаше нужда от никакво допитване — с едно-две изключения набучените около конака глави бяха все на познати момчета, тукашни. Като захванеш със сина на Серт Коста (именно главата на Стефан бяха докарали със знамето и я вдигнаха на кол до другите), та после Кръстю Кючуков, Георги Шопа, едного, дето го виждаха напоследък, а сега с хартийка между зъбите, Васил Кавлака и още сума ти глави — цяло огърлие на върлини около конака. Най-извратената украса, която може да измисли един човешки мозък. А вместо да потънат в земята от гледката, мюсюлманите от турските махали на Сливен ден и нощ свиреха и играеха край чудовищния гердан на конака. И разправяха хората, начело на цялата веселба неизменно стоял Хасан бей. И се чудеха: как не каталясвал този човек? Другите капвали и се сменяли, пък той не знаел умора и измислял все нови и нови зевзеклъци. Що за пъклена сила таеше иначе обикновеният пощаджия?

… Когато бастисванията, сечта и олелията позатихнаха, Бяно Абаджи реши, че нему, като старейшина на рода, подобава да навести хората си, да провери живи-здрави ли са и да ги окуражи, доколкото можеше.

Руска се държеше — същинска Силдаровка. Не питаше за сина си, не се оплакваше от самотата си[1], не разпитваше за нищо и никого. Малко по-друг вятър вееше в дома на Боян и Райна в Дели Балта. Загубила и следа от самообладание, Райна четвърти ден не бе сложила залък в устата си, лежеше и ако не се заливаше в неудържим плач (който впрочем се предаваше също на Яна и Ангел), тя само виеше неистово и редеше нечленоразделни речи, от които се разбираше с мъка само едно — че искаше да й върнат детето. Също четвърти ден Боян не се бе качил на фабриката (тя и не работеше в тези размирни дни) и се мъчеше да утешава жена си, но без никакъв успех; само на два пъти бе повикал д-р Планински, който бе дал някакви прахчета на изтерзаната майка, та тя силом бе подремвала за някой и друг час. В тази тягостна обстановка Бяно се опита да внесе дух на разум и на примиреност пред онова, което се ръководеше от Всевишния, но Райна го нападна с такава стръв (нали, той бил подкрепил Стефан да става помощник-апостол и го убеждавал, че смъртта е нищо работа), а после пък така се заля в сълзи и молби за прошка, че старият човек използува първата възможност, за да се измъкне.

Беше намислил да прескочи и до Христови, на Трънка сина, но се отказа — мъчителният час у Боянови го бе не уморил, а направо изтощил. Затова пък му дойде на ум да навести Таша. „Тя, горката — казваше си, — сама жена с две деца на ръце, как ли е изкарала тези ужаси?!“ И докато още премисляше тези неща, краката му като от само себе си свърнаха покрай Нурул Кудус джамия и го въведоха в Мангърската махала.

Както и трябваше да се очаква, вратата беше заключена. Бяно Абаджи похлопа веднъж… после още веднъж… Никакъв отговор. Само по едно време му се стори, че долавя крадливи стъпки от другата страна на обкованата с желязо порта. И му дойде на ум да повика полугласно:

— Таша!… Таша!… Аз съм, момичето ми. Бяно Абаджи…

Щракна джуга, после се отмести и греда и вратата се открехна на няколко пръста. Той се показа срещу процепа, като повика на помощ най-благовидното изражение на лицето си — надяваше се то да бъде образец на спокойствие. Като се увери, че е сам, жената отвори, въведе го вътре и веднага пак захлопна портата зад гърба му. Бяно Абаджи забеляза, че тя държи пищов, но се въздържа, не каза нищо.

Таша го покани в одаята и двамата седнаха един срещу друг. Като следваше ролята си на миротворец и успокоител, старият човек се впусна да й обяснява как градът бавно-бавно се връщал към ежедневието си и как всичко това дължал не на друг, а на Хайдар бей. Толкова беше увлечен в красноречието си, че не забеляза как при споменаването на това име жената извърна глава, сякаш в момента нищо не я занимаваше извън ковьора с двата лебеда на стената.

— Кой, кой? — попита тя само.

— Хайдар бей, дъще. Той е спасителят на Сливен. — И се залови да й разказва в подробности как мютесарифът на три пъти лично заставал срещу освирепелите главорези и ги принуждавал да се приберат по домовете или по къшлите си, а после сполучил да кандърдиса търговците и занаятчиите да отворят дюкяните си, та градът напълно да се върне към обичайния си живот[2].

Той се надяваше, че е успял в успокоителната си мисия и затова искрено се изненада, когато тя неочаквано произнесе:

— Страх ме е. — И повтори по-ясно: — Страх ме е, татко.

— Нали току-що ти обясних, че поразиите вече отминаха.

— А главите пред конака?

— Какво за главите пред конака?

— Не съм ги видяла с очите си, но там били също главите и на господин Драгостинов, и на другаря му Георги Тихов, и на Стефан Серткостов, и на… Разбираш ли, татко? Преди да изгърми първата пушка, тези хора ката ден се събираха тука. Криеха се, вярно. Но колкото и да се криеха, все някой от конашките шпиони може да ги е видял. И сетят ли се да потърсят приятелите им… — Тя се прекъсна изведнъж. — Ако се случи нещо с мене, ще имаш ли грижата за Иринка и Нойко, татко?

Той махна с ръка. Жестът означаваше: „Как може да ми задаваш такива въпроси? Не само аз — цял Сливен няма да ги остави…“

— Не е работата само до децата ти — каза гласно. — Грижата е най-напред за тебе. — Той изостави мнимото спокойствие и заговори вече почти заповеднически. — Няколко пъти съм те канил да се пренесеш у дома, Таша. Сега ще го кажа още веднъж. Пък ти, ако думата „татко“ не е била празна любезност за тебе, приеми го като бащино повеление.

— Не ме заплашвай — за пръв път днес по устните на жената се мярна нещо като бледа усмивка. — Щях да умра, ако не се бе сетил да ме приканиш отново.

— Значи, приемаш? — с нескрита радост попита старият човек.

Усмивката й стана с един пръст по-широка.

— Не, подчинявам се на бащината заповед. Още до довечера, ще събера най-нужното и нощес, когато ти е удобно, ще се пренеса тайничко у вас. Нали няма да се сърдиш, че ще взема и пищова?

Той не обърна внимание на последните й думи.

— За тайничкото не съм съгласен — поклати глава. — То ще е нещо като самопризнание. Напротив, ще те преместим ачик и посред бял ден. И ще хвърлим вината на зулумите, които хората в царска униформа извършиха в града.

— Нека бъде твоето — каза тя. — Вече се чувствувам под твоя покрив: каквото ти наредиш, това ще става.

— Вземи не само това-онова, а всичко, каквото ще ти е нужно. Все едно, че се местиш за цял живот. Колко време ще ти е потребно да се приготвиш?

— Да речем… Да речем до икиндия… Късно ли е, татко?

— Добре, до икиндия — съгласи се той. — Приготви се и ме чакай. Няма да чукам, а направо ще викам през портата. И ще доведа хора да помогнат за носенето.

— А ти? Какво ще правиш ти до тогава?

— Как какво? — вдигна белите стрехи на веждите си старецът. — Ще готвя, момиче. Ще готвя, и то как! Зер след толкоз години домът на Георги Силдаря отново ще се изпълни с челяд. Трябва да се стегна като за голям празник, ей!

Може и да беше послъгал, защото във времето до икиндия положително се бе отбивал и в конака. Това пролича, когато дойде да прибере жената и децата. Защото за хамали водеше не кого да е, а… четири яки заптиета.

— Поисках ги лично от Хайдар бей — обясни. — Благодарих му за добрината, що е извършил, но иначе му рекох право в очите, че когато в Сливен стават такива безобразия, аз не мога да оставя сама вдовица да стои беззащитна между тези четири стени. Ама да не мислиш, че толкоз се плашех от товара ти, дъще? Хич биля, щях да го награбя и на два пъти да го пренеса. Или да поискам ръка за помощ от Боян, Бял Димитър или другия Димитър, златаря. Но сега аз все едно че пратих телялин из града: нека всеки да чуе, че Таша Йосифова се мести у Бяно Абаджи, дип на властта не може много-много да разчита на закрила. Хайдар бей ме разбра и без аз да го моля, проводи заптиетата.

Тя не рече нищо. Само показа на заптиетата какви бохчи и сандъци да нарамят, удари ключовете на къщата и на дворната порта, пък улови двете си деца и тръгна към Кафтанджийската.

Тази беше първата нощ на Таша под покрива на Силдаровците.

Бележки

[1] Малко отклонение от истината — по време на събитията (но след излизането на четата в Балкана) в Сливен за кратко време се е върнал Ганчо Кутев, най-малкият от братята Кутеви (срв. Д. Кукумявков. Спомени от…, с. 121), но тъй като не е взел никакво участие в развоя на действията, тук в интерес на романа прескачаме непродължителното му пребиваване в града.

[2] Автентично — Мехмед Хайдар бей наистина е изиграл ролята, която описваме тук. Срв. подробното писмо-доклад на сливенския митрополит Серафим до екзарх Антим І от 15 май 1876 г., което се съхранява в Окръжния държавен архив — Сливен.