Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тътени (3)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 40 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Корекция и форматиране
taliezin (2013)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2013 г.)
Допълнителна корекция
moosehead (2018)

Издание:

Цончо Родев. И стана ден, 1998

Редактор: Добромир Тонев

Художник: Емил Марков

Технически редактор: инж. Станислав Лулов

Набор: Юлия Ташева

Коректор: Юлия Ташева

ISBN: 954 442 067 3

Издателство „Христо Г. Данов“ — Пловдив

Печат „Полиграфия“ АД, Пловдив

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекции от Диан Жон
  3. — Корекция на правописни и граматически грешки

2.

Като пееше с всички сили „Не щеме ний богатство, не щеме ний пари…“ дружината под строй влезе в Нейково. Дели Ради не ги бе измамил, когато ги бе уверявал в готовността на нейковчани — от всички улици към тях се юрнаха младежи, кой с каквото оръжие бе успял да докопа. Наизлязоха също старци, жени и девойки и пред стъпките на юнаците заваляха китки от здравец, чемшир и пролетни цветя, от прозорците на къщите се провесиха шарени черги. А дружината, сякаш приучена на подобни посрещания, удряше крак в такт с песента, не се оставяше да се разпилее по отворените с гостолюбие порти и с песен и бодра стъпка вървеше към главния мегдан. Пък пред всички Дели Ради сякаш не ходеше, а хвъркаше на педя-две над земята.

Изобщо то бе истински празник, същински Великден. Поне Нейково не помнеше велик ден като днешния!…

Пред църквата четниците спряха в редица — по-стройна и по-изпъчена от всеки друг път. Поп Никола, развълнуван не по-малко от кой да е друг нейковчанин, ги прикани да си оставят пушките и да влязат в храма.

— Не! — отговори му Стоил войвода. — Българският юнак не се дели от пушката си, дядо попе. И щом не е редно да се влезе в черква с пушка, тогаз не ние при тебе, а ти ще дойдеш при нас. — И пошушна глумливо: — Пък за всеки случай в олтара си припомни какво се чете на оръжейната молитва… Зер нали за това сме дошли…

Поп Никола надяна епатрахила и излезе на мегдана при момците.[1] Видът на тази възродена българска войска (особено на онези юнаци, които бяха във въстаническа униформа), развятото знаме със златошития лъв, пиринчените лъвчета и орловите пера на калпаците, пушките с китки на цевите и лъскавите саби на пояса на някои от въстаниците направиха такова поразително впечатление на свещеника, че той не се задоволи да прочете „оръжейна“ или каква да е молитва, а изкара цял молебен, по-пищен и от Богоявленския… А след него се повтори церемонията по заклеването на новите войници — преминаването под кръстосаните във въздуха пушка и сабя и докосването с устни до зелената свила на знамето. Поп Никола настоя и той да изпълни обряда на клетвата заедно с другите въстаници от Нейково. Но преди да целуне знамето, благослови го не три, а тридесет пъти с кръстен знак…[2]

Едва премина това символично включване на свещеника към четата, когато случаят пожела момчетата за пръв път да се проявят на дело. Започна се с вика на едного от редицата:

— Ей там един гъжвалия!… Следи ни!… Шпионин!…

Проследиха показалеца му. И наистина в края на един от сокаците надничаше някакъв турчин — нито приближаваше, нито бягаше. За момент настана суетня, от която пръв излезе най-опитният: Стоил войвода.

— Веднага подир него! — заповяда. — И го искам жив. Да се стреля само ако се види в ръката му пищов или калъч!…

Четниците се втурнаха с пъргавината на зайци и след минута доведоха турчина. Беше прехвърлил средните години човек и се тресеше от такъв неистов страх, че зъбите му чаткаха като конски подкови по калдъръм.

— Ще го съдим и ще го осъдим по закона на революцията — каза Иларион Драгостинов. — Но първом ще разберем кой е и защо ни е следил.

В този момент към него приближи един от нейковците, представи се като Дели Еньо и доверително му прошепна, че този бил Ислям, едничкият турчин в цяло Нейково — разбран, скромен и фукара човек. А друг от нейковчани — Андон Велков — допълни хлевоусто характеристиката:

— Беден, но честен, или честен, но беден — както пожелаеш, тъй го определи, твоя милост.

Бистрият поглед на Иларион обходи струпания народ:

— Вярно ли е това за Ислям?

Едно дружно „Ей Богу, вярно е, войводо!“ бе общият отговор.

— Тогаз върви си по мирно и читаво, човече — рече Иларион и дори потупа турчина по рамото. — Ние сме тръгнали не да колим наред представителите на вашата вяра, а да донесем справедливост на всички… включително на „бедните, но честни“ измежду турците. Върви! И ето, вземи това!… — Той му подхвърли една сребърна монета.

Турчинът я улови във въздуха със завидна сръчност и не чака втора покана, а изчезна надолу по сокака.

Когато се поуспокоиха подир тази неочаквана сцена, въстаниците се преустроиха по двама и с пушки на рамо и с „Не щеме ний богатство…“ на уста се отправиха към Жеравна. Иларион и войводата сториха икрам на Дели Ради, та и сега го оставиха да върви на най-личното място — пред знамето. Едва бяха направили първите крачки, когато някой от селяните подвикна на Ради Мухтаров:

— Ти пък къде тръгваш с момчетата в тези размирни времена? Кой ще ти гледа децата?

Дели Ради можеше и да отмине зевзешката приказка, но вместо това той извърна към шегобиеца широкото си и ъглесто лице с извитите покрай устата мустаци и отвърна със своя глас, който наподобяваше трошене на камъни:

— Не мислете за моите деца. Кълна се в Опашатия, за тях от Русия брашно ще дойде!…[3]

Онези, които чуха разменените думи, прихнаха в смях — и селяни, и четници. Чу ги и Андон Кутев, но той за разлика от останалите не се засмя — в момента други горчиви мисли пъплеха като мравки в съзнанието му: „И каква излезе тя, Боже мой? Срам и позор за нашия Сливен!… Уж град на хайдути и войводи, на Панайот Хитов и на Хаджията, пък на̀: — на бунт се вдигнахме само две дузини войскари, докато от Нейково, нищо и никакво село, цели тридесет души!…“ Но това си бяха комай само негови терзания — всички останали се опиваха от възторга си и от още непреминалото вълнение на преживяното в Нейково. Между тях бяха също и апостолите. Иларион Драгостинов приближи до Георги Тихов и го смушка с лакът:

— Що ще речеш, а? Ами че то ако върви все така, ние до една неделя ще станем господари на цяла Стара планина от Хаинбоаз[4] чак до Анхиало[5] на морето!…

Засмян до уши, Георги му отговори шеговито:

— Плюй три пъти през рамо, Лолчо. Помагало, казват, против уроки…

Иларион го послуша и плю през рамо. Но беше закъснял със заклинанието — тогава те още не знаеха, ала всъщност този беше последният път, когато съдбата им даде повод за радост и въодушевление.

Бележки

[1] Съществува известно противоречие, което на нас не ни се струва съществено: дали обрядът на „оръжейната молитва“ е извършен в или пред храма. Според някои източници (Д. Кукумявков, цит. съч. стр. 129, Д. Костов, цит. съч. стр. 73 и др.) поп Никола е извършил богослужението в храма, а според други (Д. Константинов. Жеравна, стр. 263, д-р Табаков, т. ІІ, стр. 275 и др. на площада в присъствието и на други селяни.

[2] Поп Никола е епизодичен герой в нашия роман, но си заслужава да разкажем по какъв начин е заплатил той своя ентусиазъм при даването на благослов на оръжието и знамето на въстаниците. В Нейково по предание се говори, че той е бил наказан със смърт от турците. Това не отговаря на истината. Действително ролята му в събитията не е останала тайна за властта и след разгрома на въстанието свещеникът е бил съден в Сливен, като му е била искана смъртна присъда. Защитното му слово е било колкото кратко, толкова и странно: „Че нали каквото им четох (б.а. — на въстаниците), такова и намериха.“ Объркани от този нищо не значещ аргумент, съдиите се почудили какво да го правят, пък като не измислили друг изход, оправдали го. (Срв. Табаков, т. ІІ, стр. 275, бележка под черта.) Поп Никола се прибрал в Нейково, продължил да служи като свещеник и след години, по думите на поп Гено от Котел, „умрял от себе си“.

[3] Репликите към и на Дели Ради сме заимствували от сборника Втори Сливенски…, стр. 16.

[4] Хаинбоаз — дн. Проходът на републиката.

[5] Анхиало — дн. Поморие.