Цончо Родев
И стана ден (24)

11.

Халис бей си знаеше, че в Сливен и турци, и българи не му придирят за всичките му волности, та също и в този неделен ден в средата на септември хич и не се поколеба да наруши йерархическите правила. Той избърза пред мютесарифа и с нехайна стъпка приближи към внушителната купчина хора, подготвени за посрещането. Без много-много да му мисли, отиде до единия от двамата хаврикаджии — случи се Кювлиев — и го дръпна настрана:

— Че ще има зияфет, туй се разбира, Тотьо челеби — заговори без предисловие. — Ама кажи си правичката, ще си го бива ли? Зер за него съм дошъл, пък таквоз усилие като туй катерене по върлото май не помня да съм вършил от двайсет години насам… Да не стана пишман, а?

Тотьо Кювлиев се ухили от ухо до ухо:

— Съди сам, бей: четири шилета на чеверме печени, един курник пилета в масло пържени, отделно пилаф, баници и три тави баклава.

Другият махна пренебрежително с ръка:

— Кой те пита за яденето, ти за ичкията кажи, за ичкията…

— Ще останеш доволен. „Бяла Рада“ докарахме чак от село Тетевене, а от юг — заарска мастика. Виното е жеравненска кираца и бяло калояновско^[1].

— Е, така може. — Халис бей мляса многозначително с език. — Няма да съм бил напразно пътя до тука.

Докато разменяха тези шеговити приказки, двамата бяха изпуснали част от официалното посрещане. Не бяха навредили нищо — то и без това бе длъжност на Стефан Саръиванов, по-старшия от ортаците. И той не се бе посрамил: дръпнал му бе едно отнапред подготвено пищно слово с всичките му там неизбежни ориенталски заврънгалки, изрази „неземното блаженство“, негово и на Кювлиев, че са почетени от „негово превъзходителство всеуважавания наш мютесариф“ и накрая го увери, че „потомците на двамата докле свят светува ще спомнят с благодарност как именно неговата ръка, на Хайдар бей, е завъртяла чарковете на скромната им работилница, която те само на думи възвеличават като хаврика“.

— А, много скромна! — прихна в смях беят, който за разлика от повечето си едноверци не се поддаваше твърде на разточителното източно красноречие. — Мегдан ще дели тя с държавната хаврика, пък ти — „скромна“. Питам се каква ли пък трябваше да бъде, за да я наречеш „нескромна“.

Не беше въпрос, а само задявка. И Стефан Саръиванов благоразумно я отмина, като на свой ред попита за другите поканени — мюдюрина Мустафа ага и Хюсеин бей, миралая на хавриката. Не, нямало да присъствуват на откриването: Хюсеин бил повикан за няколко дни от одринския валия, Мустафа пък лежал от световъртеж, ама — изкискване — то комай твърде мязало на най-обикновен махмурлук. И затова мютесарифът дошъл само с приятеля си Халис бей, е, също и с едно заптие за охрана, както повелява редът.

След тази по-лесна част на встъпителния разговор Стефан Саръиванов се прехвърли от крак на крак, пооправи без нужда новичкия фес на главата си и пристъпи към по-трудното:

— Нашата вяра изисква едно таквоз дело да започне с измолване на Божия благослов, мютесариф ефенди. — Очите му шареха много по-неспокойно от обикновено. — Ще се съгласиш ли да спазим праотеческия си обичай?

— Хелбете, че ще се съгласи — отговори вместо запитания Халис бей, който междувременно бе приближил до тях заедно с Кювлиев. — Зер нали и папаз Юрдан — той показа със засмени очи към свещеника, заел място при другите гости — трябва да си заслужи почерпката?

— А как ще предпочете Хайдар бей, ще присъствува ли на черковния обред или…?

— Туй ще ни дойде множко — с присъщото си безгрижно майтапчийство продължи да отговаря Халис. — Инак ще докараме един ден работата дотам, Стефан челеби, че и ние да се кръстим, както сме с чалми на главите. Не, не, вие си изпълнете вашето, пък дорде дойде ред да се отприщва язът, ние с мютесарифа ще поседнем тъдява на сенчица и само за проба ще близнем от остарелия шербет, както нявга думал дядо ми.

— Не само пущането на яза — уточни Хайдар. — Иска ми се и да огледам, щото сте извършили тук, Саръиваноглу ефенди.

— Предвидено е, бей — преви снага българинът. — Дори ще издам една малка тайна. Нашият първомайстор настоя дорде ние сме на трапезата, той собственоръчно да натъче по един пастаф за вас, най-личните ни гости. Нека и туй да се помни, че първият плат е бил за един кат дрехи на всеобичния ни мютесариф. Също и за Халис бей, разумява се.

Всичко стана според уговорката. Турците се разположиха на шарена сянка със стъкленица кехлибарена ракия и подходящо мезе пред себе си (двамата нови хаврикаджии предвидливо оставиха и едно чираче да им прислужва), а българите се оттеглиха настрана и смъкнаха от главите си фесове и калпаци — там поп Юрдан, вече надянал епатрахила, започваше молебена. В устата на Стефан Саръиванов обредът звучеше като нещо кратко и просто, но всъщност се проточи бая дълго — освен обичайното за случая богослужение поп Юрдан направи също водосвет и, мърморейки под носа си подходящите молитви, поръси с китка здравец навред — като започна от хавуза горе (така казваха тогава на водохранилището), та премина по дължината на вадата, всичките помещения на „хавриката“ с поставените вече там станове и завърши с „канцелярията“ и маазите. Не гледаха по часовник, ала времето на службата се оказа достатъчно продължително, за да понадебелее езикът на Халис бей.

Свършило това, поканиха мютесарифа „да изволи със собствената си ръка да отпуши водата и да даде живот на хавриката“. Всички вкупом извървяха пътеката до яза. Там Хайдар бей каза едно искрено „Бисмиллах!“^[2] и го придружи с няколко подходящи пожелания, после дръпна ръчката и отприщената вода се юрна надолу с весело бълбукане. Още й се радваха и цъкаха с език, когато откъм сградата се разнесе монотонен и напевен шум. Досетиха се — келевото на втората за Сливен „хаврика“ се бе завъртяло! Веднага след това проехтяха и глухи равномерни удари — каишите бяха пренесли силата на водата вътре в зданието и становете бяха заработили…

Малко по-късно, когато Хайдар бей според уговорката си обикаляше навсякъде, за да сравни впечатленията си с предишните, от времето на градежа, се разбра, че становете не само тракаха, но и накатаваха първото сукно. Един, както беше в празничните си дрехи, бе пуснал само два от тях (толкова можеше да наглежда едновременно), ала ги бе заредил с тънка прежда в царскосиньо, та от другата страна на становете вече се виждаше такъв плат, който мигом грабваше окото. Беят огледа плата, но крадешком спря очи и на майстора. Позна го, разбира се. Тази ъгловата и строга муцуна, със спокойните, но и твърди очи и гъстите вежди над тях, не се забравяше лесно. Той се полюбува на движенията на човека — пестеливи и точни, нито педя излишно помръдване нямаше в тях, — пък го доближи и отдалече го поздрави:

— Колагеле!

— Дал Бог добро! — каза другият и Хайдар отбеляза в себе си, че нему се досвидя да произнесе едно простичко „евалла“, а предпочете да отговори на български. „Естествено, че на български — помисли си беят, докато още приближаваше към човека до становете. — В нашата царщина този е езикът на труда…“ А когато застана до него, попита гласно:

— Как се казваш, устабаши?

За миг в погледа на българина проблясна весела искрица.

— Боян Боянов, мютесариф ефенди.

Лицето на бея се проясни. Той подмигна с едното око лукаво, по момчешки съучастнически, докато кимаше одобрително.

— Хубаво име — каза. — Много по-хубаво от някои други, дето намирисват я на хайдутлук, я на пищовджийство. — И отмина нататък.

По настояване на Халис бей посъкратиха огледа и скоро-скоро се разположиха на трапезите. „Трапези“, а не „трапеза“ — дали такъв им беше нравът, или държаха още от първия ден да подчертаят на коя жаба къде е блатото, ала сайбиите Саръиванов и Кювлиев нямаха намерение да сядат коляно до коляно с работниците си, та бяха разпоредили да се опънат две трапези, макар и да се поднасяха едни и същи гозби. На по-малката седяха турските първенци и срещу тях двамата хаврикаджии, а отляво и отдясно поп Юрдан и някои от общинарите, които по̀ тежаха — начело с Йоргаки чорбаджи, разбира се, но също Панайот Минков, Бяно Абаджи, Русчо Миркович и още двама-трима. На другата, по-голямата, бяха зидарите и новоназначените тъкачи.

Подхвана се един истински сливенски зияфет, в който не липсваше нищо — от песните и „Брей… брей… брей… брееей!…“, до изреждането в наздравици и добропожелания за бъдещето на новата „хаврика“. И тъй като „Бяла Рада“ и „Червен Петко“ се лееха не на бъклици, а на цели бакъри, никой не можа да определи колко време бе изминало, докато равните притраквания на становете заглъхнаха и към пиршеството приближи устабашията с наредени един над друг няколко пастафа в ръце; бяха все сини, само единият черен — сетне се разбра, че той е натъкан нарочно за едно расо на дядо поп Юрдан. Скочи на крака Стефан Саръиванов и, вземайки наред от купчината, започна да дарява почетните гости, като придружаваше всяко връчване и с няколко подходящи словца.

— Нека Бяно Абаджи да си каже тежката ума! — предложи Панайот Минков. — Преди двайсет години, преди да зареже стана и ткалото, той имаше славата на човек, който със стоката си може да забие в земята и английските платове.

Подканен от още няколко гласа, Бяно разгъна своето топче сукно и го огледа с придирчиви очи, поопипа го тук-там, па каза само:

— Добър е!

Но по-наблюдателното око щеше да забележи, че възхитата му е къде-къде по-голяма от свидливата оценка. Във всеки случай Стефан Саръиванов го забеляза и му поблагодари с едва видимо кимване — не беше дип много разумно да хвалиш пред турците стоката на една българска фабрика. Че харесат ли я, колко им е да рекат едно „хам!“ и да престане тя да бъде българска! Преди десет години с Добри-Желязковата не стана ли точно същото?

А в това време другите възнегодуваха — как можело за такъв плат да се каже само скъперническото „Добър е!“.

— Не е „добър е“ — с леко фъфлене каза Халис бей, — ами ще изяде хляба на падишаховата хаврика оттатък — той показа неопределено през баира, — над Дели Балта.

За щастие на Саръиванов и Кювлиев някой — май че беше Русчо Миркович обърна работата на майтап:

— Не виждате ли, че Бяно завижда, бе! Зер устабашията не се кичи с „Абаджи“ зад името си, ала в работата невям ще тури динена кора под петите на баща си…

И пак се вдигнаха наздравици, пак се разтресе боазът от „Брей… брей… брееей…“, бакърите с кираца и калояновско продължиха да обикалят двете „дълги софри“. И в оживлението никой не обърна внимание, когато Бяно Абаджи повторно огледа своя пастаф сукно, после няколко пъти премести замислени очи от него върху „хавриката“, пък накрая отсъди неразбираемото за никого:

— Също и това е газена лампа…