Цончо Родев
И стана ден (73)

8.

Разбира се, сведенията, предадени от Хюсеин бей, още до вечерта обиколиха по-вътрешния кръг на „лизнатите“. И под закрилата на мрака и на дъжда, който продължаваше да вали, неколцина зашляпаха през локвите към окрайнината на Клуцохор, където беше къщата на Нено Брадата, а в нея — и скривалището на Драгостинов и Тихов, апостолите. Така без предизвестие и подготовка се състоя едно събрание — важността на момента го предизвика, а не разгласата.

— Един ден Хюсеин бей ще намери място в календара на българските светци — каза стопанинът Нено, когато изслушаха подробния разказ на д-р Планински. И посвоему изхихика: — Трябваше ни и такъв за чешит, братя: турски бей с арменска кръв, пък в българския календар…

Никой не се засмя на шегата му — в тайника на Ненови царуваше нейно величество Грижата.

— Трябва да не са чули за мене — изломоти Стоил с глас, който наподобяваше стържене на пила.

— От какво съдиш? — стрелна го с очи над светлината на свещта Бял Димитър. — От какво съдиш, та си чак толкоз сигурен?

— От две неща. Името ми те знаят от години и не можеше да не им се изплъзне из езика. И друго — ако знаеше, че ще съм насреща му, този Али Байрактар нямаше да приказва така за четата, сякаш има да лови яребици.

— Бих рекъл, че не стягат примка и за мене — обади се Георги Тихов. — Защо им е примка, когато аз все още ходя свободно из града, пък ако е да вържем бас, може и в конака да вляза?

Никой не го издума, но изводът се разбра от само себе си. Разбра го и Иларион Драгостинов.

— Ще ми е жал, ако наистина ме спипат и ми метнат въжето на врата — каза той спокойно, а от светлите му очи заизтича странна светлина — по-скоро блага, отколкото решителна. — Зная още от Гюргево, че тук, в Сливен и Сливенско, съм си определил среща не със славата, а със смъртта. И съм се примирил с нея. Но ще ми е жал, братя, ако си отида така мърцина и напразно. Винаги съм мечтал да се срещна в Балкана гърди в гърди с тирана и поне едного да положа мъртъв, пък тогава нека да се представя пред Всевишния. „Изпълних дълга си на Земята“, тъй исках да му река в часа на Страшния съд. А то…

Разбраха го и тъгата му се предаде и на другите. Сетне един от младите — Стефан Серткостов — ги прикани да не се отдават на тъга, преди още злощастието да ги е сполетяло, ами да помислят как да се възползуват от неоценимата услуга, сторена им от миралай Хюсеин бей.

— Моята е ясна — каза веднага Стоил, сякаш от цели седмици бе премислял задачата. — Ще се присъединя към четата в Стара планина. Пък тогаз даже ще направя молебен Али Байрактар наистина да излезе да си премерим силите…

— Ясна е и моята — последва го и Георги Тихов. — В града вече имаме достатъчно пропагандисти и колелото е завъртяно — куршуми се леят, униформи се шият, скроени са и чантите за войниците, а лъвовете за калпаците им комай са готови. Имаме и апостоли в Балкана — Дели Ради в Нейково, поп Янко в Котел, Стефан Боянов в Жеравна… Аз ще поема грижата за онуй, което още изостава — селата в равнината. Имам тезкере, не съм под подозрение — нека вярваме, че с помощта на Бога ще се справя.

(Казаха го и го изпълниха. Георги Тихов наистина кръстоса всички села от Кортен на юг до Твърдица на север, като основа комитети там, където още нямаше, а съживи, постегна и даде напътствия на онези — в Терзобас например, — които съществуваха. Така си спечели прякор, който задълго му остана — „селският апостол“^[1] — и с който той самият тайничко се гордееше. А на 19 април^[2] Стоил бе изведен тайно през Кишленските лозя и в Аблановската кория се срещна с четата, която отколе го очакваше; мина се без избор и назначения — Стоил чисто и просто пое войводството и никой не му оспори мястото и длъжността на главатар.)

Бял Димитър се почеса без нужда по плешивия лоб.

— Мисля си, господин Иларионе — каза загрижено, — че невям и ти трябва да поемеш към Куш-бунар със Стоила. При новосложилото се положение друга сигурност за тебе не виждам, пък и…

— Не! — прекъсна го рязко главният апостол. — Аз съм проводен тук не да треперя за сигурността си, а от самото сърце на Втори революционен окръг да ръководя подготовката за всеобщото въстание.

— Но онзи подъл издайник, за когото е приказвал Мустафа ага — рече след кратко смълчаване касиеринът на комитета Петър Каракостов, — може да е някой измежду нас тука! И ти, господине, още утре сабахлен да ръководиш не комитета, а въшките на хапуса…

Очевидно опираха до безизходица. Наличието на предател в самите редове на комитета — объркваше всички планове, кроежи и уж добри идеи.

— Струва ми се, че мога да предложа нещо за укриването на господина Драгостинова — обади се най-сетне Андон Кутев. — Ще потърся съвета на човек, врял и кипял в тези работи още от времето на Кара Танас и Индже Стоян — дядо ми Бяно Абаджи. Не, не, няма да го скрия у дядо. Но за тайника, който дядо избере, ще знаем само той и аз. И ако (куршум на дявола в ушите) се случи властта да бастиса укритието, вам ще е ясно кому следва да отмъстите с драм олово в главата.

Не измислиха нищо по-умно и така предложението на Андон се прие.

За да не скита много нагоре-надолу из Сливен, Андон остана да пренощува у Ненови, а още на разсъмване отведе Иларион Драгостинов у дядо си. За щастие Бяно Абаджи беше още в града, не бе поел нагоре към долапа на Барите — от времето, когато домът му бе пълен с челяд, нему бе останал навик като слезе за Великден от долапа, да остава тук до Томина неделя^[3]. Тази привичка той поддържаше и сега, когато в дома на Силдаровците бе сам като кукувица. И благодарение на нея го завариха още в Сливен.

Иларион Драгостинов се познаваше с този най-стар от народните дейци на Сливен, но остави да говори Андон — все пак, казваше си, дядо и внук по̀ ще си разберат от приказката. Бяно Абаджи мълчаливо изслуша дългия разказ, а накрая извади димящата си лула от зъбите и каза:

— Сливенци трябва да запомнят името на Хюсеин бей. Прояви се той като човек още когато протегна ръка за помощ на Добри Фабрикаджията, сега пък… Да, ако в летописа на Сливен може да се намери място за едно турско име, то редно е да бъде Хюсеиновото.

— Туй го знаем, дядо — нетърпеливо, че и с малко раздразнение каза Андон. — Ние вече го вписахме в календара на българските светци. Но сега при тебе ни е довел друг кахър. По-голям и по-неотложен…

— И по-сложен, сине. И затова не мога да отговоря изведнъж. Дай ми време да покадя с ингилизката лула, да поразмисля…

Старият човек наистина твърде дълго пуши и мълча. Най-сетне заговори бавно и някак унесено:

— Работата се затруднява от туй, че опасността иде не от външен шпионин, както са копоите на Мустафа ага, а от вътрешен издайник. И ако използуваме обичайните скривалища — я при мене, я при поп Юрдан, я нейде по къшлите или долапите, — тази скверна твар ще разбере и заптиетата ще намерят негова милост дори и да е закопан в земята.

— Ако не беше така… — опита се да го прекъсне Андон Кутев, но Бяно не му позволи и продължи:

— Затуй трябва да намерим такова място, гдето никой не може да се сети и нормалният човешки мозък да го изключва още преди устата да го е изрекла. Разбирате ли, момчета? Нещо да е такова, все едно ако скриехме господина в харемлъка на Хайдар бея.

— Как се намира такова място, господин Силдаров? — поклати хубавата си глава Иларион. — При това не стига само да е вън от подозрение. Трябва също да не се свия там като къртица в дупката си, а да изпълнявам мисията си към България и свободата.

Старецът помълча отново. Но таман посегна пак към лулата и пунгията, някаква мисъл го накара да ги прибере и да се изправи:

— Имам нещо на ум — каза, — ала трябва първом да го проверя. Слезте в херодаята, затворете се и не отваряйте никому, освен на мене. Вярвам, че няма да се забавя много.

Четвърт час по-късно той вече влизаше в дома на нявгашните си врагове — Димитраки чорбаджи и сина му Евтим. Посрещна го, разбира се, Таша; посрещна го с такова празнично изражение на красивото си лице, което не можеше да не идва направо от сърцето.

— Не знам дали си даваш сметка, татко, че ти не си от най-честите гости в тази къща. Пък си навярно най-желаният!…

Той приготви уста да каже нещо за далечните си спомени, които отблъскваха стъпките му от тази порта, но предпочете да заговори направо — страх човъркаше сърцето му да не би издайството да се окаже по-чевръсто от неговите старчески крачки.

— А готова ли си, дъще — запита, — да прехвърлиш гостолюбието си от мене върху едного, за когото аз поръчителствувам?

— Иска ли питане, татко?

— Иска, Таша, иска! Защото който приюти този гост, трябва да е наясно пред себе си, че наполовина е метнал въжето на шията си.

И той разказа на младата жена какъв беше човекът, за когото молеше подслон и укритие. Тя го изслуша, после рече гордо:

— За една потомка на хаджи Нойко Завераджията ще е чест и достойнство да даде убежище на такъв светец на българщината, татко. От людете на комитета искам само едно: случи ли се нещо с мене, да се задължат да изгледат и да направят хора от децата ми.

Уговориха подробностите и старият човек си тръгна. Вече отминаваше Хаджи Мустафа джамия, когато си даде сметка, че целият разговор с Таша се бе състоял на двора — от бързане и тревога той не бе спазил обичая да почете дома й по правилата на християнското гостуване.

Когато беше вече в своята, Кафтанджийската махала, той пообиколи по околните сокаци, като от време на време рязко се връщаше по стъпките си — някога Левски го бе научил, че така най-сигурно се разпознава дали има „копой“ в дирите си. Ала сега нищо не предизвика съмнението му. И като си придаде нехаен вид, Бяно се прибра у дома.

— Всичко е уредено — каза на младежите, които го посрещнаха с питащи очи. — Довечера по тъмно ще настаня негова милост на едно място, където и всевиждащият Мохамед не би се сетил да надникне за него. — И добави многозначително: — Аз ще го настаня и за известно време всичката му връзка с комитета ще става само чрез мене.

— Как? — трепна Андон. — Мигар се съмняваш в мене, дядо?

— Не се съмнявам, Андоне. И съм сигурен, че поиска ли България от тебе живота ти, без колебание ще й го дадеш. Но ти не си преминал през ужасиите на турското чистилище, сине. Тези диваци имат такава пъклена изобретателност в изтезанията, че са в състояние и самия Йов да превърнат в Юда^[4]. Ако, недай Боже, тебе те измъчват разните Алибайрактаровци, ти може и да загинеш под сатанинските им алеати, но щом не си посветен в тайната, не можеш в миг на слабост да опозориш себе си и рода си с неволно предателство.

— Умно е, но е и толкова прекалена предпазливост, че ще пречи на работата ми, господин Силдаров — почтително каза Иларион.

— Няма да е задълго, твоя милост, няма да е задълго. Издайството е като лъжата: краката му са къси. Кълна се в светлината на деня, че няма да мине много и предателят ще бъде разкрит. А бъде ли веднъж разкрит и обезвреден, вече нищо няма да свързва ръцете ти!…

… Когато мастиленият мрак на априлската нощ обгърна града под Сините камъни, Бяно Абаджи изведе главния апостол на Втори революционен окръг от дома си и, като го прекара няколко пъти на зигзаг по смълчаните сокаци на Мангърската махала и се увери, че не са преследвани, почука по особен начин на онази къща, която по име още се свързваше с отдавна починалия и някога всесилен Димитраки чорбаджи. Жената навярно през цялото време ги бе чакала от другата страна на портата, защото отвори почти веднага, пропусна ги да влязат и затвори зад тях не само с джугата, но и с една греда през обкованата порта. Все още без да произнесат нито една дума, тримата извървяха ухаещия на зюмбюл двор, изкачиха стълбата и пристъпиха в една ярко осветена соба. Иларион се огледа. Стаята беше наредена с вкус и почти богато, а плътни черги на прозорците прикриваха светлината на газената лампа и на няколкото дебели свещи по пезулите.

— Ето вашия затвор, господине — приветливо произнесе младата стопанка.

Той се извърна към нея и двамата за пръв път се видяха. Бяно Абаджи, който скритом следеше сцената, прочете в очите им възхита, но повече от нея — изненада. Първа се опомни Таша и се разсмя; беше малко по-пресилен смях, отколкото случаят го предполагаше.

— Не допущах, че има такива бунтовници — каза. — Когато татко ме предупреди, че ще приютя главния съзаклятник на Сливен, аз, наивницата, си го представях непременно целия в ками и пищови и с мустаци-къдели като Панайот-Хитовите. Пък той бил!…

Иларион Драгостинов се поклони. В дългия си живот Бяно бе виждал подобен изискан поклон само от някои полски офицери от полка на Садък паша Чайковски.

— Аз пък не допущах — отговори високият момък с разчесаните къдрави бакенбарди, — че тъмничарите на Сливен са така очарователни…

— Не е лошо да научите и името на тъмничаря си — вече с овладян глас издума жената. — Именувам се Таша. — Тя се изсмя горчиво. — Кокон Таша.

— Не! — рязко, почти грубо се намеси Бяно Абаджи. — В мое присъствие не позволявам никому, даже и на тебе, дъще, да произнесе този скудоумен прякор. — Сетне посмекчи тона. — Негова милост е Иларион Драгостинов. Вежлив и непредвзет гост е, Таша, няма да ти създава никакви затруднения. Нощем може да го пущаш да се разтъпква из тъмното по двора, но денем да не напуща тези четири стени. А с тебе се разбрахме, приятелю. Поне за няколко дни не бива да виждаш никакво човешко лице извън моето и на Таша. А сега — останете със здраве!

Той се запъти към вратата, а Таша тръгна на крачка от него — да го изпрати и да залости портата зад гърба му. Преди да излезе от собата, Бяно зърна как апостолът Драгостинов мушна под възглавницата на одъра един модерен, много модерен револвер.^[5]