Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тътени (3)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 40 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Корекция и форматиране
taliezin (2013)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2013 г.)
Допълнителна корекция
moosehead (2018)

Издание:

Цончо Родев. И стана ден, 1998

Редактор: Добромир Тонев

Художник: Емил Марков

Технически редактор: инж. Станислав Лулов

Набор: Юлия Ташева

Коректор: Юлия Ташева

ISBN: 954 442 067 3

Издателство „Христо Г. Данов“ — Пловдив

Печат „Полиграфия“ АД, Пловдив

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекции от Диан Жон
  3. — Корекция на правописни и граматически грешки

7.

Както обикновено, първа в къщата се надигна Таша. Тя тъкмо премиташе снега, навян през нощта по хаета, когато, напълно облечен, при нея се качи Иван; уморените му очи издаваха, че не беше спал много през тази нощ. Помоли я за разлика от друг път, когато се събираха всички около софрата, тази сутрин да нахрани първо децата, та сетне възрастните да бъдат сами и да си поговорят на спокойствие.

— И приготви повечко за закуска — помоли я. — Ще имаме гост, който вече месец не знае що е това да се наядеш до насита.

— Откъде си сигурен, че ще имаме толкова ра̀нен гост? — попита тя.

— Защото вече го имаме — беше неочакваният отговор. — Дойде нощес и спа долу при мене. Да не ми беше съвестно, щях да те събудя да му приготвиш от вчерашната гозба…, ако изобщо му стигнеше…

Когато дойде време за това, Иван се яви с госта, чието пристигане никой в къщата не бе усетил. Той беше безспорно една от най-чудноватите фигури, посещавали кога да е този дом. Странното не беше в облеклото — какво странно може да има в селски дрехи с широк черен пояс и бели навуща с черни върви. Необикновеното беше във физиономията му. Космато лице като на мечка — ако някога бе имал брада, то толкова отдавна не я бе подстригвал, че тя представляваше едно огромно рошаво руно, с две ръце не можеш го обхвана. Дълга и рошава бе и косата му, та за да я събира в калпака, гостът отзад я бе сплел; не беше обаче сплитък като на женска коса, а нещо късо и завъртяно нагоре, което по-скоро напомняше миша опашчица.

— Наричайте го само Нягол — каза Иван. А когато малко по-късно Таша се обърна към него с „господин Няголе“, я поправи с дяволита усмивка: — Без господин, без господин, за него това не върви. Само Нягол, толкоз.

За глада на Нягол Иван не бе преувеличил. Таша, приготвила двойно количество тархана, просто не сварваше да му сипва — така светкавично гостът бързо омиташе паниците. Това все пак не беше от странностите, Иван ги бе предупредил. Но затова пък приказката на Нягол напълно смайваше; човек би очаквал тя да прилича на външността му — да ръмжи като горски звяр или да мучи като добитък, — пък на дело заговореше ли, той изненадваше с изискаността на изразите си и с богатството на словото си („Все едно, че чете по книга“ — казваше Бяно по-късно.). И последната му чудноватост беше в тайнствеността, която Нягол поддържаше около себе си; някъде по време на разговора Бяно го запита откъде е, а той се задоволи да се засмее (доколкото усмивката можеше да се долови посред косматото му лице) и да отговори неопределено: „От Балкана, дядо. Поне в последната година и половина Балканът ми е бил и дом, и родна стряха, и баща, и невеста, и всичко…“

Като се позаситиха (по-точно — когато смогнаха да позаситят госта), Иван остави дървената лъжица и каза с пресилено спокойствие:

— Поисках да се видим без децата, за да се сбогуваме. Довечера, живот и здраве, двамата с Нягол поемаме на път.

— Тайна ли е целта на пътя? — попита Бяно Абаджи.

Другите двама размениха бърз, пълен с разбирателство поглед.

— Не е тайна, тате. Русите са в Хаинето. Трябва да отидем и да им докладваме за положението насам.

— Само двамата?

— Не, ще бъдем петима. Другите трима ни чакат около Раднева колиба[1]. Разбирате ли, не се знае на какво ще налетим по пътя, трябва поне един от петимата да стигне до Хаинето.

— Какво толкова имате да докладвате? — с нескрито несъгласие се обади Таша. — Че турците бягат? Че които остават, са я ударили на ягма и сеч? Че християните се крият като мечки в хралупите на Стара планина?

Нов поглед, изпълнен с единомислие.

— Кажи им ти, Няголе — предложи Иван.

— Преди няколко дни русите и нашето опълчение не разбиха, а направо сразиха турците при Шейново. Било е, разправят, щурм, какъвто се вижда веднъж на столетие. И до вечерта Вейсел паша се предал заедно с цялата си войска — някои казват двайсет, други двайсете и пет хиляди души.

— Значи, свършили са си работата и без вас — опърничаво настоя Таша. — За какъв дявол ще…?

— Опитайте се да си представите, че сте на мястото на руското командуване, госпожа — търпеливо обясни Нягол. — То не знае, какво е тук, и може да допуща, че насам има друга огромна сила, която да заплашва русите в гръб и същевременно да поддържа през Балкана связ с Мехмед Али паша в „Четириъгълника“. Докато два полка ще са достатъчни да се изчисти целият този край чак до Бургас, а главните сили да не си губят времето и да ударят я към Одрин, я към Пловдив.

— И именно вие ли трябва да съобщите това? — попита на свой ред Бяно, но получи неочакван и зашеметяващ отговор от сина си:

— А именно ти ли трябва да задаваш този въпрос, тате? Хайде, не се крий, много добре помня, какво ми е разправяла мама, мир на праха й. През Дибичовия поход нали точно ти си преминал през турските бойни линии, за да отидеш в Карнобат и да съобщиш за положението по тези места? При това си го направил ей така, от добра воля и честна българска съвест, докато за нас е дълг, тате.

Бяно се почувствува с гръб до стената.

— Мога да ви кажа как по-безопасно да стигнете Хаинкьой — рече, като с тези думи косвено се призна за победен. — Не че няма опасност да налетите на башибозук и качаци, но поне този път е по-сигурен. — И им го описа със сравнително пълни подробности.

— За Бога, откъде знаеш всички тези места, дядо? — слисано го погледна Нягол.

— От кръщелника.

— От кръщелника?

— Да, от Панайот Хитов.

— О-о-о!? — проточи Нягол. — Панайот Хитов войвода!…

Всички усетиха дълбокото уважение, което се съдържаше в това продължително „О!“ — уважение едновременно към Панайот Хитов и към онзи, от когото той бе получил светото си кръщение.

— Ще запомня маршрута — каза косматият гост после, — но иначе ще се съобразяваме с конкретните условия. — Така говореше този човек, който приличаше на мечка: „маршрута“ и „конкретните условия“…

— Разбирате ли? — продума на свой ред Иван. — Днес нам предстои да се сбогуваме. Няма да е за дълго. Стига да сполучим в мисията си, само след пет-шест дни може да се срещнем отново тук — ние с руските полкове откъм Хаинето и вие откъм Балкана.

— Балкана? — стрелна го изпод белите си вежди баща му. — Какъв дявол ще дирим в Балкана?

— „Бозгуна“, тате. Сега най-важното е да оцелеете, това е ясно. А останете ли тук, винаги може я да загубите главите си, я да се превърнете на въглени заедно с къщата.

— Разбирам — кимна Бяно Абаджи. — Разбирам и… оставам тук. Аз съм живял вече достатъчно дълго, Иване, и не ме е страх от смъртта. Ще остана тук — е, няма да бабаитствувам, разумява се, а ще се крия в миша дупка, — но ще остана и ще те чакам.[2]

— Аз също ще остана и ще те чакам — заяви решително и Таша.

— Не!

— Да. В края на краищата и аз съм човек и имам право да се разпореждам със съдбата си, нали?

— С твоята — да, но не и със съдбата на децата си.

Беше силен ход, който обърка младата жена. И тогава на помощ й се притече Бяно Абаджи:

— Дадох ключ на Руска, нощес ще бяга към долапа. Ще й заведа Иринка и Нойко, нека тя да се погрижи за тях.

— Смисъла, смисъла не разбирам — почти извика, загубил самообладание, Иван. — За какъв дявол Таша ще рискува живота си?

— Може би не е без смисъл, сине — поклати бялата си глава Бяно. — С решението си Таша доказва на всички нас, че ако й се е случвало напоследък някоя нощ да не спи при децата си, то не е било от прищявка и разгулност, а от дълбоко и искрено чувство…

Иван и Таша се изчервиха — те не бяха подозирали, че връзката им не е тайна за стария човек.

— Нека бъде вашето — каза Иван. — Не го одобрявам, но… Е, нека бъде вашето — повтори.

Кратко мълчание. Нягол се преструваше, че зяпа през прозореца и че не е разбрал нито дума от последната част на разговора.

— Ще заведа децата още сега — наруши тишината Бяно, — преди онези кеседжии да са се съвзели от махмурлука си и да я ударят пак на сеч и палежи. Приготви им нещата, Таша. Дебели дрехи, храна… е, няма какво аз да те уча, ти като жена по-добре знаеш.

— Имате ли оръжие? — делово се заинтересува Иван.

— Аз — да — рече Таша. И с тези думи излезе и след малко се върна, като носеше пищова на някогашния си свекър. Нягол го взе от ръцете й и го прегледа — личеше си, че разбира от тези работи. Не каза нищо, ала смени фишека в цевта и насипа сух барут до чакмака.

— То някога и аз имах един пищов — обади се Бяно, — ала може да са минали и двайсет години, откакто съм го видял за последен път…

Иван се обърна към косматата физиономия:

— Дай ми един револвер — каза.

Нягол бръкна в черния си пояс и извади едно модерно, много модерно оръжие. Също и това мина по сметка на странностите му: старомоден пищов и най-съвършен револвер. Ами че това е все едно в мазен бакалски тефтер да откриеш най-сложни астрономически изчисления…

— Трябва да ти обясня как се действува с този колт, тате — каза Иван. — Не е сложно, по-просто е даже от пищова на Таша, ама все трябва да се научи.

— Защо ще разправяш на мене? По-добре научи Таша.

— Тя също ще слуша. Но първо ти трябва да знаеш как се стреля с тази играчка. Защото докато водиш децата, в десния си джоб трябва през цялото време да държиш това нещо. — Иван изнесе кратка беседа по ползуването на револвера. — Толкова стига — реши накрая. — Стигне ли се до презареждане на барабана, амуджите няма да си загубят времето и ще ти видят сметката. — И се обърна към Таша: — Нека бъде твоето. Иди да приготвиш дрехи и храна за децата. Но не се разцивряй, като се сбогуваш с тях — нека не тръгват със страх в сърцето.

* * *

Минаването в двете посоки през града беше кошмарно страшно, но страшното беше от такова естество, че Бяно не само не посегна, а изобщо забрави за револвера в джоба си. Защото той и децата не прекосяваха многолюдния Сливен, а такава пустиня, в която сякаш от хиляда години не е имало живот. Въпреки мекия сняг, навалял през нощта, стъпките на тримата отекваха тъй зловещо в къщите и дуварите, че тръпки на ужас пропълзяваха по телата им. За да залъже Нойко и Иринка, старият човек се залови да запълва тишината с разкази за разни бивали-небивалици. И усети, че хитростта му помогна — децата, напрегнати и сковани допреди минута, застъпваха някак по-естествено и като че престанаха да забелязват мъртвилото около себе си; Бяно честно си призна, че празното бърборене помогна и на него — точно така, както като съвсем малко момче си бе пял в тъмното…

Руска, разбира се, му отвори едва след като я повика за трети път — в такива времена никой не сваляше мандалото от просто почуквне. За щастие тя прие да се грижи за децата без никакъв въпрос — за нея все още бащината й дума беше достатъчна.

— Ще тръгна — каза, — но не от тук. Имам хабер от Яна. Дошло й времето, разправя, всеки момент може да започнат болките.

— И какво сте решили, Русе?

— Да се съберем у Боянови и от тях по мръкнало да хванем нагоре. Нали разбираш, ако гаджалите захванат да колят и палят из града, все ще имаме време да духнем от Дели Балта до Бармук баир.

— Събери си тогава нещата — нареди Бяно. — Имам в джоба си добро оръжие, ще съпроводя тебе и децата до Боянови.

Така и направиха. В малката къща на Боян се събраха всички: Боян и Райна с децата, Яна и даскал Михаил, Руска с Иринка и Нойко. Как ли не кандърдисваха Бяно да остане през деня при тях, а вечерта заедно да поемат към долапа — той решително отказа. Намери се също някой да го попита за Иван и за Таша, но той успя да смънка някакъв полуправдоподобен отговор. И след като много пъти си казаха „Довиждане“ не като просто обичайно слово, а като пожелание, дори като заклинание, той си тръгна назад към Кафтанджийската.

В пътя надолу Сливен отново го порази със своята пустош. Едва на петдесетина крачки от дома си дочу познатите му вече дивашки викове и предсмъртни писъци, сетне някъде над по-далечните покриви се извисиха кълба огън и пушек. За стария човек не беше трудно да определи мястото на поредния погром — днес читаците бяха отдали предпочитанието си на Кумлука.

Бяно свали калпак и се прекръсти богобоязливо, после почука по уговорения начин на портата.

Бележки

[1] Местност — навремето е имало и колиба — високо над Сливен по пътя към Кара-кютюк и връх Българка.

[2] Действително малцината българи, останали през тези дни в Сливен, са били стари или болни. За тях Табаков (История на…, т. ІІ, стр. 319) казва: „Малко останалите в града сливенци, стари или неспособни да бягат, се скрили в зимниците си зад бъчви или брашнени сандъци, или най-после — край «мишите дупки» на тесните си тавани. Те били истинските свидетели на пладнешките обири, изтезавания и сечове в града.“.