Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тътени (3)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 40 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Корекция и форматиране
taliezin (2013)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2013 г.)
Допълнителна корекция
moosehead (2018)

Издание:

Цончо Родев. И стана ден, 1998

Редактор: Добромир Тонев

Художник: Емил Марков

Технически редактор: инж. Станислав Лулов

Набор: Юлия Ташева

Коректор: Юлия Ташева

ISBN: 954 442 067 3

Издателство „Христо Г. Данов“ — Пловдив

Печат „Полиграфия“ АД, Пловдив

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекции от Диан Жон
  3. — Корекция на правописни и граматически грешки

10.

На 22 април в летописа на града бе вписана една паметна случка, която има̀ поразително въздействие върху сливенци — все едно, че небесен гръм бе паднал на кулата на Сахатя[1]. Но българи и турци възприеха събитието по напълно различен начин. Докато за турците то приличаше на началото на второто пришествие, за българите беше повод за радост, за ликуване, сякаш с гръмотевицата самата Витлеемска звезда бе кацнала на часовника и лъчите й разливаха ослепителна светлина над Машатлъка, че и над целия град.

* * *

Всъщност събитията започнаха два дни преди това. Разчу се, че в конака и в къшлата на заптиетата било забелязано необикновено раздвижване. Тази вест не направи кой знае какво впечатление — напоследък властта бе изоставила обичайната си дрямка и показваше непривично за нея оживление. Но на следния ден един чирак на Нено Господинов, Тодор Подигача, който бе излязъл да прекопава лозето му, се върна бързо-бързо по никое време: през нощта от Сливен излязла въоръжена до зъби потеря, начело със страшния и жесток Али Байрактар Топчи, която обикаляла по кошарите и разпитвала за четата „комити“, бродеща по тези места. Ставаше ясно, че конакът предприемаше вече онези решителни действия, за които Хюсеин бей, потурнакът, бе известил д-р Планински.

Основателно разтревожен, Нено намери начин да предупреди дружината. Като се върна, пратеникът му разказа, че Стоил приел вестта по много странен начин. Войводата видимо се развеселил и рекъл нещо такова: „Толкоз по-добре! Али Байрактар отдавна дотегна на земята и на небето, сега Провидението го праща да си получи заслуженото…“ И се заканил, че не потерята ще преследва дружината му, а дружината ще подири потерята, за да си разчисти сметките с нея. Какво, по дяволите, беше това? Прекалена самонадеяност? Или нарочно подхвърлен лаф, за да стигне той до ушите на бьолюкбашията и да го заблуди?

Нено Брадата и другите комитетски дейци още си задаваха тези въпроси, когато събитията стремглаво продължиха своя ход. Като познаваше местата и обичайните хайдушки пътеки, в четвъртък на 22-ри, деня срещу Гергьовден, Али Байрактар разположи хората си на пусия над Кара-кютюк в местността, наречена Хамам-сую. От своя страна войводата Стоил предугади, че именно това ще бъде мястото, където прочутият главорез ще причака дружината му. И също се отправи нататък, но по малко обиколен път — през Колешница. И когато се срещнаха, не българите, а заптиетата бяха изненадани — както се казва на военен език, комитите се бяха явили откъм фланга им. Преди, когато беше „само“ хайдушки главатар, Стоил навярно би заповядал всеобщ напад и като имаше на своя страна изненадата, в сумрака — беше около часът дванайсет-дванайсет и половина по турски — сигурно щеше да разгроми потерята и да прати не едно заптие при вечната зеленина и шуртящите фонтани на ислямския рай. Но сега, като се плашеше прибързаните му действия да не развалят общия план на въстанието, войводата си постави за цел единствено да си разчисти сметката с бьолюкбашията.

— Не се спотайвай там, Али Байрактар — извика Стоил, като с шепа правеше фуния около устата си. — Изправи се и се дръж като забитин, не като чочовенски кеседжия. Стани и гледай хубаво да се целиш, зер пред тебе е не друг, а Стоил войвода.

Бьолюкбашията може да имаше много кусури, но грях томува, който би го назовал страхливец. Но и дип не беше от най-честните… Като смес от тези две качества той се отзова на предизвикателството и се надигна от укритието си, но не изчака да станат при равни условия с войводата, а стреля веднага. Обаче дали движението му попречи или името на Стоил го порази — властта не бе осведомена за връщането на този хайдутин, с името на когото кадъните плашеха децата си, — но ръката му трепна и изстрелът не бе от най-точните: куршумът му само рани бедрото на войводата, без да засегне костта. Като се целеше повече по огъня, отколкото по неясната фигура, стреля и Стоил. И в отговор се разнесе такъв рев, какъвто се откъсва само от човешка уста, когато душата се отделя от тялото.

Смутени от смъртта на своя предводител, заптиетата дадоха напосоки няколко изстрела, сетне търтиха презглава надолу от Кара-кютюк към града. Като съобщиха в конака за гибелта на Али Байрактар, властта вдигна такава потеря, каквато по тези места не се помнеше от цели двадесет години — от времето, когато Зейнил паша с половин алай редовна войска бе тръгнал да прочиства Балкана от вехтите войводи. Претърсиха всяка шумка и всеки камък (надяваха се кьоравата стрелба все да беше улучила някого), но от четата нямаше и следа. В същото време тя се разполагаше около Куш-бунар; на повечето от момчетата им идеше да пеят, да скачат и да се прескимбичват — тъй или иначе снощи бе първото им сражение и първата им победа, — но войводата се досещаше какво тършуване ще падне из Балкана и забрани всякакъв шум, всякакво движение.

На властта й се искаше да премълчи за смъртта на Али Байрактар, ала новината прескочи дуварите на конака и плъзна из града.

Именно тя бе онази, която покруси турците и възпламени сърцата на българите.

Бележки

[1] Сахатя — градският часовник на Сливен, който се е намирал на централния площад — Машатлъка.