Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тътени (3)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 40 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Корекция и форматиране
taliezin (2013)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2013 г.)
Допълнителна корекция
moosehead (2018)

Издание:

Цончо Родев. И стана ден, 1998

Редактор: Добромир Тонев

Художник: Емил Марков

Технически редактор: инж. Станислав Лулов

Набор: Юлия Ташева

Коректор: Юлия Ташева

ISBN: 954 442 067 3

Издателство „Христо Г. Данов“ — Пловдив

Печат „Полиграфия“ АД, Пловдив

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекции от Диан Жон
  3. — Корекция на правописни и граматически грешки

4.

Боян Боянов не беше от най-вътрешния кръг на комитетските дейци, пък и понякога с дни не слизаше от фабриката в Асеновия боаз, но той бе живял повече от четиридесет години в Сливен, та долавяше пулса му и без да слага пръст на жилите. Много, много неща забелязваше той с очите си, а не беше човекът, който да не направи сметката, че „две и две е четири“, когато до него достигаха откъслечни сведения за събития в града. Готвеше се нещо и това нещо беше голямо и решително, не, да речем, нова просба до великия везир (Боян, разбира се, бе приподписал онази, новогодишната). Например не можеше да бъде случайно такова струпване на войска, че къшлите се оказаха недостатъчни и аскерът напълни половината ханища. Честите отсъствия от работа на Стефан Серткостов също не ще да са заради болна майка или за струвания[1] за починали роднини. До ушите му бе стигнала приказка за двоица бунтари, дошли от Влашко, които се криели у Нено Брадата в Клуцохор (Боян не беше научил за отпътуването на единия, Георги Икономов), и двоица други, които пък отначало се държали като мирни търговци на аба или дошли на „хава шептали“[2] от Свищов[3], предпочели да си укрият дирите и скришом кондисали у Руска — това пак си намираше мястото в простата сметка на Боян Боянов. По-нататък научи, че кундураджиите Кондю, Алекси, а май и Кръстю Кючуков престанали да приемат поръчки, а работели кожени чанти с някаква по-„бамбашка“ кройка, че Дечо панталонджията с неколцина помощници от комитетските люде ден и нощ шиел униформи като хусарските, че у Рускини и у Добри Пехливанов се открили нещо като работилници за леене на куршуми, че най-сетне доктор Планински ходил чак до Русчук да набави лекарства, ала не лекарства за простуда или коремобол, а за запушване на рани…

Долавяше Боян целия този кипеж, но го приемаше някак си чужд и далечен, докато един Божи ден Стефан — неговият Стефан, дето в очите му все още имаше жълто около човката — му заяви, че веднага след Великден трябва да отиде в Жеравна „по народни работи“. Попритисна го малко бащата (наистина малко, защото Стефан го знаеше за „почти лизнат“, та само отчасти се криеше от него) и синът призна, че е определен чрез роднините на майка си да вдигне и жеравненската младеж, когато наскоро робът ще се възпротиви срещу тирана. Не беше подготвен Боян за такава вест, та се почувствува натясно, както комай никога през живота си. Защо ли? — Ами защото знаеше, че не може да каже „Да, върви, ашколсун“ по простата причина, че в една буна мнозина омазват я куршума, я въжето, пък на неговото бащино сърце никак не му се искаше да прави панихиди и парастаси за Стефан. А не можеше да каже и „Не, забранявам“, понеже не беше сляп да не види, че Стефан повече от всички други е от Силдаровците и след едно даже много строго „не“ чисто и просто ще ощипе пътя я към Жеравна, я… направо към Агликина поляна. И като не знаеше как да се измъкне от неловкото положение, каза първото, което му мина през ума: Стефан се готвел да стори съдбовна крачка, та той, бащата, сега нямало да се обвърже нито с „да“, нито с „не“, ами щял да свика семеен съвет — половин дузина глави мислели по-добре от една, да се надявали, че роднините ще дадат съвет не само със сърце, а и с ум.

— Братовчеда Андон ще поканиш ли? — подметна му иронично Стефан.

— Да си призная, нямах го предвид. А ти държиш ли на него?

— Редно е да присъствува, тате. Защото мама ще бъде с ръце и крака „против“, Андон по същия начин ще е „за“. Така крайностите взаимно ще се притъпят и ще останат трезвите и хладномислещите глави да ми решават съдбата.

Боян знаеше, че също и това за решаването на съдбата е бошлаф работа. Стефан ще си направи всичко, щото е намислил, но като не можеше да измисли нищо по-добро, в първите дни на април наистина свика — нещо незапомнено в дома му! — семеен съвет. То какъв ли „семеен съвет“ беше този, ама нейсе: Ангел и Яна положително нямаше да си отворят устата, пък и да я отвореха, нямаше кой да ги чуе, за Райна Боян също не се колебаеше на какъв акъл ще бъде, Андон пък положително щеше да наддума всичките с бунтарската си пламенност, та оставаха само две наистина (дали пък наистина?) трезви глави, дето бащата искаше да чуе — Бяно Абаджи и сестрата Руска.

За определения ден Райна, след като се понаплака хубавичко, все пак се приготви да посрещне и външни хора. По настояване на Боян нямаше да се поднасят никакви питиета („Въпрос на живот не може да се решава с «Бяла Рада» или «Червен Петко»“), затова Райна разточи една сливенска милина, пък по жеравненски приготви дивиник[4] и за пиене зунзук — подсирено мляко заедно със суроватката. И тъй като Руска настоя да донесе от нейното прочуто в цял Сливен сладко от орехчета, сметнаха, че друго за трапезата надали ще е нужно.

Шетнята още не беше привършила, когато поканените захванаха да идват. Както и можеше да се очаква, първа беше Руска с гърненцето сладко: „Да помогна нещо, Райне, ако двете с Янка не сте сколасали…“ А както не можеше (пък и не биваше) да се очаква, последен се появи онзи, комуто подобаваше да бъде тук от първата минута и да посреща гостите — Стефан. След като се бе пилял кой знае къде, Стефан пристигна последен, като водеше със себе си едного, когото не бяха предвиждали — учителя Михаил П. Икономов; не че бе нежелан Икономов — напротив, в тази къща той се ползуваше с голямо уважение, — но просто се явяваше някак не на място, щом събирането беше малко високопарно прогласено за „семеен съвет“

— Бате Андон се е запилял нанякъде по полските села — благоволи да обясни постъпката си Стефан — и на негово място поканих господина учителя. Нали нямате нищо против? После подхвърли многозначително: — И да знаете, с бате Андон навярно щях да се наговоря, но с господин учителя — не. За нищичко не съм го подковавал отнапред, давам ви дума…

* * *

По-късно Боян много щеше да се чуди сам на себе си, как в ден като днешния съзнанието му бе отбелязвало всяка подробност, действие или слово, сякаш някакъв фотографически апарат вътре в него през цялото време бе щраквал на всяка секунда и бе запечатвал върху стъклената плака с най-пълна точност всяка дреболия.

Като насядаха около двете събрани една до друга софри (осмина бяха, та една не стигаше — Боян бе настоял и „хлапетиите“ Яна и Ангел да заемат място между възрастните), Райна не наряза, а разчупи с ръце милината и раздаде всекиму парче чисто по български, ала разговорът, муден и престорен, започна по ориенталски — с изтъркани приказки за подранилата пролет, за току-що отминалия Великден и как поп Георги Генов сбъркал в богослужението, за първите търговци от чужбина, дошли вече за панаира и прочие. Докато слушаше, Боян си даде сметка, че така всъщност се разваляше всичко — разговорът се плъзгаше по делничното и маловажното. И реши, че именно нему се налага да го вкара о̀време в руслото на сериозността. Той остави в тавата едва нахапания си къс милина, избърса ръце в месала със сините квадрати, пийна глътка зунзук да прочисти гърлото си и заговори:

— Събрали сме се за нещо с къде-къде по-голямо значение от това, кой кого е надвил по Възкресение с червеното яйце. И по-добре да пристъпим направо към него. Зер ще се говори за съдбовни работи, не… Знаете: Стефан е решил да стане нещо като умален Левски и да тръгне да буди народа за въстание.

— Не само да го будя — допълни синът му, — а и да закрача рамо до рамо с него, когато на Куш-бунар се побие байракът.

— Трябваше да ти се разсърдя, че ме прекъсваш, но няма да го направя, Стефане — сега не му е времето да се учим как подобава да се държим, когато говори бащата. Напротив, даже съм доволен, че се обади. И ще те помоля да продължиш и да ни обясниш къде си наумил да ходиш, и що да вършиш. Няма защо да си подбираш думите, тук сме все свои хора — нищичко не ще излезе извън тези четири стени.

— Сигур няма да кажа нищо, което вече да не знаете, но ще изпълня волята ти, тате. Наближава краят на робията. Няма да мине много и народът от Мизия, Тракия и Македония ще се вдигне като един, за да премери сили с тиранина и веднъж завинаги да строши робската верига. Друга голяма сила ще нахлуе откъм Влашко. В тази велика битка Сливен и Сливенско няма да останат отстрани и само да подвикват: „Ха бре, удри!…“ Нам, потомците на Индже Стоян и Злати Кокарчоолу, на Бойчо Цеперански и Димитър Калъчлията, на Георги Трънкин и Панайот Хитов, върховното началство не само разчита, но и възлага важна роля. Ние трябва да превърнем Стара планина в крепостна стена, в която да си счупи врата цялата анадолска паплач. И да се удържим дотогава, дорде съединените сили на цар Симеоновите потомци се съберат под знамето с кръста и лъва и като се превърнат в юмрук, да смачкат мутрата на Абдул Азиз в цариградските му сараи.

Боян го изслуша внимателно, но в отговор поклати глава:

— Разясни ни плановете на върховното ви началство и ние сме ти благодарни за това — каза. — Но въпросът ми беше за твоето място в тези планове и на тебе какво ти предстои да вършиш.

— Тук са апостоли и войводи от БеРеЦеКа, но те не са слънца, че да огреят навсякъде. За повдигане на народа тям са нужни помощници. И на мен се падна превисоката чест да бъда помощник-апостол за Жеравна. А ако стигне времето — и за селата нагоре към Стара река и Кипилово.

Постепенно всички бяха оставили милината и със съсредоточени лица следяха Стефановото слово. И бащата усещаше, че малко по малко се поддават на възторга му и на тази отсянка на самохвалско пренебрежение към онова, което носеше бъдещето, сякаш наистина нямаше нищо по-просто от това да се размаже носът на Абдул Азиз в Стамбул. Чувствуваше това Боян като с кожата си, пък не знаеше как да пресече въздействието от пламенните думи на сина си. И тук се притече на помощ баща му. Той запита кротко, без отсянка на подигравка:

— Вярваш ли си, Стефане?

— Как можеш да ме питаш така, дядо? — възмути се момъкът.

— Не говоря за плановете ви, тях сигур правдиво си ни описал. Въпросите ми са за друго. Мислите ли, че всичко ще стане ей така лесно, както го нарисува — юмрук по мутрата и прочие? А турчинът? Той със скръстени ръце ли ще стои, сине? И после: не те чух да споменаваш нищичко за жертвите на бунта. Няма ли, поне на едного да се случи да се хлъзне на камък, че да си охлузи коляното?

Отново се възцари тишина, но тази беше друга, различна от предишната — сега тишината беше като въпрос, че и малко упрек към Стефан. За негова чест трябва да се признае — той не отбегна от въпроса и упрека, а храбро и с открито чело ги прие:

— Няма да ме поставиш на колене, дядо — рече. — Защото виждам истината и не ме е страх да я изрека с точните й думи.

— Точно за истината сме се събрали, Стефане — все така сговорчиво продължи Бяно Абаджи. — И ако досега сме я заобикаляли — сгрешили сме.

Боян мислено за втори път поблагодари на баща си.

— Истината, каквато я знае само Господ, не мога да я назова. А моята истина — пък мисля, че тя е и истината на апостолите — е малко по-различна от юмрука в мутрата и тъй нататък, както ви наговорих одеве. — Стефан се изчерви от напрежение, но не измени тона си. — Според мене никакъв юмрук няма да има. Нито крепостна стена. Нито устояване за дълго на аскера и башибозука, както е в Херцеговина.

— А какво ще има, сине?

— Ще има кръв. И жертви. И пожари, и пепелища. И всякакви дивашки насилия. И побити на кол глави, както беше нявга на братовчеда Георги Трънкин войвода. И бесилки. И заточения. Изобщо ще има всички азиатски ужаси, които можете да си представите.

— И това ли е целта ви?

— Това, дядо. Защото Европа ще види пушеците на пожарищата и ще чуе вопъла на умиращите. И ако не всички, то поне Русия и Сърбия няма да се примирят с тази салхана и ще се притекат на помощ. А Дядо Иван вече е нещо друго, той наистина ще бъде пестникът по носа на султана. Пък след смазания нос идва тя, свещената наша свобода[5].

— Не! — с непривично за нея ожесточение извика Райна. — Като са решили, нека вашите „апостоли“ да си сложат главата на дръвника. Аз не съм раждала синове, за да ги ръфат лешоядите по чуките или да ги гледам как люлеят крака под Старата круша. Ти ще стоиш тук. Толкоз!

Боян се пообърка. Той имаше желание да поддържа тон на умереност и взаимно разбирателство, докато тази яростна нападка на майката, която и Стефан, и той, бяха очаквали, предвещаваше разговорът да се превърне в най-обикновена кавга. Още се чудеше какво да предприеме, когато помощта дойде от самия Стефан. Младежът се надигна от скемлето и понечи да тръгне нанякъде.

— Где си се запътил? — попита бащата.

— В курника, тате. Да ме запре там комай е единственият начин за мама да ме опази тъй, както й се иска…

Въпреки напрегнатостта на момента мнозина се позасмяха и това поразведри обстановката. Само майката продължи да си мърмори, хленчейки, достатъчно високо, за да чуят всички:

— Омръзна ми да се правя на героиня. Вие, Силдаровците, си я карайте, както знаете — нека да ви бесят, нека да ви колят, нека да гниете по занданите. Тъй разбирате живота, тъй си го живейте. Ала не го налагайте и на мене. Аз искам мир и добруване, нищо повече.

Всички в стаята — включително Руска, която до голяма степен мислеше като нея, — се престориха, че не са чули думите й. А Боян направи знак с ръка и синът, и Райна заеха отново предишните си места.

— Приканвам ви към малко въздържание — каза стопанинът на дома. — Събрали сме се да разговаряме като роднини и хора, а не да си крещим един на друг. — Той си спомни предричането на Стефан за становището на майка си и как бе очаквал братовчедът Андон да бъде като нейно противодействие. Андон наистина го нямаше, но синът навярно очакваше съответната подкрепа от външния човек в стаята — учителя Икономов. И за да бъде честен към него, Стефан, предложи на Михаил Икономов да си каже думата по наболелия въпрос.

— Вие може би не повярвахте на Стефан — започна учителят, — но ние наистина не сме се наговаряли нищо отнапред. Аз дори само смътно се досещах за какво ще се приказва тук. Иначе… иначе кой знае, може би изобщо нямаше да дойда. Но щом веднъж съм тук… — Той поразмисли малко. — Нека и госпожа Боянова, и Стефан не ми се сърдят, но моето мнение не се схожда с никое от техните. Госпожа Боянова е безспорно права: не мога да си представя майка, която ще се радва да види детето си с пронизан череп. Но прав е и Стефан — свободата на отечеството е може би единственото нещо, за което си заслужава човек да отиде с отворени очи и със спокойна крачка към смъртта си.

„Даскалско многословие! — ядоса се в себе си Боян. — Аз го поканих не да бъде съдник, а да каже своето мнение по спора.“

И го подкани недвусмислено:

— А вие, господин Икономов? Вие всъщност не казахте собственото си гледище, а ние анджък него очакваме да чуем…

— То е някак по средата, господин Боянов. Настане ли големият час, аз няма да се укрия под одъра. Напротив, ще се наредя при другите български родолюбци и, надявам се, Бог ще ми даде достатъчно смелост, за да умра не по-малко славно от тях.

— Че какво е тук „по средата“? — изсумтя Райна — намеса, също така не отговаряща на тихия й и сговорчив нрав. — Ами че ако се бяха наговаряли със Стефан, нямаше да приказва нещо друго…

Михаил Икономов можеше да се престори, че не е чул думите й, но не го направи. И каза благодушно, както говореше на учениците си:

— Не е вярно, госпожа. Аз съм със Стефан само доколкото смятам за чест и достойнство да умреш за отечеството. Но да поведеш другите на смърт, като съзнателно ги лъжеш, че вървят към победа, а всъщност си убеден, че ги чака гибел и разорение — с това, ей Богу, не съм съгласен. Лъжата сама по себе си е гнусно и недостойно деяние, а най-долно е то, когато загубата на излъгания няма да е гологан или кокал от трапезата, а неговата и на семейството му смърт.

— Казаха ли ти го, Стефане! — тържествуващо се провикна Райна. — Нека сега си рече думата и кака Руска, че белким ти се напълни главата.

Беше простичък ход и Боян го разтълкува без особено усилие — Райна се надяваше, че Руска като майка ще я подкрепи и така дружно ще долепят плещите на Стефан о алая. Но ако жена му предварително бе поискала неговото мнение, той навярно би я подканил да се въздържи от подобна игра — Руска беше повече Силдаровка от него, Боян, та трудно можеше да се предскаже в кое блюдо ще постави своето си становище. И още първите думи на Руска му показаха, че той бе имал право:

— Няма по-силна любов от майчината — произнесе бавно рано състарената му сестра, — но тя понякога бива себична. Малко ли са майките, които ревнуват синовете си, когато се заженят? Пък синовете, когато поотраснат и станат мъже, не е редно да искаш от тях да се държат за фустите на майка си — те имат и свой си път, който си го разбират посвоему, ще рече по мъжки. И не е редно да ги спираме, освен ако не искаме те в собствените си очи да престанат да се виждат мъже, а баби. Не се цупи, Райне — добави милозливо. — Аз не давам на другите един съвет, пък сама да действувам обратното. Моят Андон отдавна вече върви по пътя, който Стефан едва-едва се кани да поеме. Доколкото чувам, също Димитър и Ганчо няма да останат назад. Такава е съдбата на майките, Райнеее… Раждаме щерки, за да ги пратим в чужда къща, раждаме синове, за да станат войници. Така е, откакто свят светува и ние, каквото и да правим, не можем да накараме колелото да се завърти на противната посока.

Райна се сгърчи на скемлето си — ударът бе дошъл тежък за нея. На Боян му дожаля, искаше му се да й помогне, но докато още премисляше какво да стори за нея, последва втори удар, и то от там, откъдето най-малко можеше да се очаква. Защото малката Яна проточи глас:

— Щом сме допуснати до този съвет, тате, може ли и ние да си кажем думата?

— Разбира се — отговори той, като се надяваше, че дъщерята ще подаде ръка за помощ на майка си. Но тозчас разбра, че се е излъгал:

— Жените раждат и често умират, докато дават живот на рожбите си — с изненадваща смисленост рече Яна. — Бива ли да не раждат от страх пред смъртта? Не, нали? Не, защото е противоприродно. Същото е и с мъжете, мамо. Мъжът се ражда да бъде войник. И ако се укрие от този си дълг, то ще бъде така противоприродно, както жената, която може, а не пожелае да стане майка.

— Я мълчи ти там, пикло такава! — сгълча я невъздържано Райна.

Боян усети кисел вкус в устата си. Напъна се да измисли нещо разведряващо, но на ум му дойде да предложи само едно:

— Щом ще изслушаме младите, нека и Ангел да си каже своето.

— Не съм съгласен с кака — обади се малкият Ангел толкова бързо, сякаш през цялото време се бе надявал да дадат и нему право да се изкаже; гласът му смешновато преливаше от тънък детски до гърлен мъжки. — Може да се воюва не само с пушка в ръка. Просветата също е оръжие. И понявга по-страшно оръжие от хиляди и хиляди пушки. Тъй мисля аз. И ако Господ ме благослови, на това оръжие един ден ще отдам живота си. Също както господин учителя Икономов…

„Хлапашка му работа — помисли бащата. — Ама какво друго да искаш от неговите четиринадесет години? Ние говорим да се строи ли къща или не, пък той дума, че в гората имало много масловки и печурки…“ После изведнъж се усъмни: дали много лековато и прибързано не съдеше момчето? Всички останали разсъждаваха чисто по сливенски — ще се стреляме или няма да се стреляме; дали пък ако се потърсеше силата на знанието, на просвещението, българският народ по съвсем други, при това безкръвни пътища нямаше в десетилетие или две да надмогне азиатската изостаналост на османщината? Боян си каза, че някой път трябва на спокойствие да премисли тези неща. А сега сметна за разумно да се възползува от отклонението, за да поусмири малко духовете, които — все по сливенски — твърде се бяха разгорещили.

— Какво бе? — изкиска се пресилено. — Толкоз ли няма кой да стори чест на Райнините гозби? Язък, че цяла сутрин е въртяла дивиника… Хайде, Яне, я раздай на гостите!

Оказа се обаче, че никой не пожела нито дивиник, нито да си доизяде парчето милина — явно никому не беше до ядене, — но затова пък все така никой не отказа по едно сладко от орехчета. Разсипването на сладкото по чинийките и разнасянето отне малко време и точно то бе поохлаждането, към което се стремеше стопанинът на дома. А иначе отмората има̀ и едно неочаквано продължение: когато подаваше сладкото на Михаил Икономов, Яна се препъна и от ръката й паничката със сладкото отхвърча чак на другата, отсрещната софра. Боян видя всичко с поразителна яснота — тъкмо тук неговият вътрешен фотографически апарат бе щракнал: девойката подаваше сладкото, както си му е редът, но ръцете й се срещнаха с ръцете на учителя, тя се смути, трепна и… Да, да, точно така беше: срещнаха се ръцете им, пък токът я удари в краката… Настана неизбежната суетня, жените се разшетаха да изчистят сместа от сладко и късове паничка, разхвърчалите се капки от шурупа. Боян отново отбеляза още една подробност: правеха го жените, не и Яна; зачервена като божур, тя сякаш бе изпаднала в безпаметен смут — стоеше настрана и само гледаше с очи, които ставаха все по-големи и по-големи, невероятно големи. Но тя не гледаше чистенето на петънцата — тези големи очи се взираха, не, поглъщаха учителя, а не сторената пакост. Боян бавно отмести поглед. И апаратът отново щракна — също и Михаил Икономов не следеше опитните пръсти на Руска и Райна, които с влажни кърпи почистваха сладкото, а със странно изражение на унесеност и нега наблюдаваше „виновницата“. „Боже мой, възможно ли е! — запита се бащата. — Ами че тя е още… На̀, майка й ей сега я нарече пикла. Е, чак пикла не е, разумява се. Но сополана… Ала пикла или сополана, възможно ли е това келешче, което до вчера играеше на челик с момчетиите, да се е замомила? Да преживява момински вълнения, а да буди и вълнения в такъв изтъкнат мъж като даскал Икономов?“

Горкият баща!… Той дори не подозираше, че по същия или подобен начин се бе изумявал дядо му, когато бяха дошли сгледовници за Трънка, и баща му, когато чорбаджи Кутьо Ганчев бе поискал Руска за жена!… Какво излизаше? Дали родителите не забелязват последни, когато децата им престават да бъдат деца?

Суетнята мина, сладкото беше изядено, дошло бе време да се продължи мъчният разговор. А имаше ли смисъл всъщност разговорът? Спорът не получи ли отговор преди минута: уж се бяха хванали за гушите за смисъла или безсмислието на смъртта, пък ето — животът си продължаваше по вечните закони на природата…?

— Невям е твой ред да си кажеш думата, тате. И няма защо да крия, всички я чакаме с особено внимание. Защото тя открай време и днес като че най-много тежи в това семейство.

Бяно Абаджи извади лулата си, но не запали, а замислено я повъртя в ръцете си.

— Благодаря, ако думата ми наистина тежи — каза, — но не искам да ме смятате за съдник. Нека думата ми да е само дума наравно с другите и нищо повече. — Той продължаваше да премята през пръсти празната лула. — Изобщо мисля, че цялото ни събиране тук е само да си речем приказката, не да вземаме решения. Правото на решение принадлежи само на Стефан. Ще си остане ли у дома или ще хване пътя на кървавата борба — туй са все съдбовни неща, в които никой не бива да налага волята си. Чуваш ли, Райно? Това за тебе го казвам. Не можеш да задържиш Стефана силом. Пък ако той е искал да стане втори Левски или втори Хаджи Димитър и ти го задържиш… — старият човек се позасмя, — е, не непременно в курника, но с веригата на майчината дума ако го вържеш, сетне може той до края на дните си да се чувствува с осакатена душа.

— Излиза, че го провождаш на гибел — злъчно издума Райна. — Как можа, тате?!

Той не показа, да се е засегнал от остротата на нападката.

— Грешиш, Райно — произнесе сговорчиво. — Аз само рекох, че когато е за една такава съдбовна стъпка, ние не трябва да се бъркаме Стефану — нека той сам да направи избора си. — Ново премятане на лулата. — Що се отнася до туй високопарно „провождаш на гибел“… Колкото повече остарявам, толкоз повече се уверявам, че това смъртта е нещо много бамбашка, деца. Преди почти половин век, в много страшен за нас, Силдаровците, час, стар и мъдър турчин ми каза една приказка, която тогава приех на вяра, пък с всеки изминат ден все повече осъзнавам дълбокия й смисъл. Думаше ми той, че животът не се мерел с броя на годините, а според извършените дела. Гледаш, казваше, човек, връстник на Адам, пък като се взреш назад в живота му, ще видиш само плюскане и клечане в нужниците. И го забравят още в минутата, когато го спуснат в гроба. И обратното. Друг живял всичко на всичко двайсет или двайсет и пет и не умрял от болест, а мъченически и божем позорно, пък минават години, десетилетия и векове, той обаче е все жив в паметта на народа. Вземете например Исус. Тогаз е нямало по-позорна смърт от неговата, разпъването на кръст, ала на̀ — вече деветнайсет столетия Исус е неизменно жив с живите, а уж позорният кръст е станал символ на всичкото християнство. Ами Левски, който увисна на бесилото? Ами Хаджията, за когото вече пеят „Жив е той, жив е…“? Кой може да ме убеди, питам ви, че Левски и Хаджията са мъртви и ще бъдат забравени? — Старият човек помръдна масивните си рамене. — Е, това е, щото исках да ви кажа.

Михаил Икономов попита:

— Значи, приемате Стефан да отиде като помощник-апостол и сетне като въстаник? Тъй ли да разбираме думите ви?

— Не, не е тъй. Исках само да кажа, че щом е за такова дело, решението може да принадлежи на Стефан и на никой друг: не е дете, да го водим за ръчица. Но избере ли той пътя на борбата, искам като по-стар да отправя към него един съвет и една молба. Нека да знае, че там, в битката, ще валят куршуми, а не захаросани миндали[6]. Пък молбата ми е да се пази — с всичка сила на снагата и ума да се пази. Зер в нашето семейство мъртви герои — наспорил Господ. Нека да имаме и един жив…

Размислиха невесело върху думите му, сетне Боян се поокашля.

— Е, дойде и моят ред — каза. — Изслушах ви всичките и ако искате вярвайте, но с всички се съгласих. И с Райна се съгласих, която е готова да върже Стефана тук, за скемлето, и с Руска се съгласих, която пък вижда в момците само войници.

— Щом с всички си се съгласил подхвърли Стефан, — много ми е любопитно ти пък какво ще отсечеш, тате. И дали ще ни припомниш, че преди двайсетина години анджък ти си повел на буна хаврикаджиите…

Боян се престори, че не е чул заядливата забележка.

— Човекът е рожба и част от природата, но е различен от нея — някак унесено произнесе той. — В природата лумне огън и заслепи всичко, а след час е пепел. Докато човекът лумне с подвига си и уж умира, а продължава да свети. И да огрява пътя на другите, които търсят светлината.

Той сякаш се готвеше да млъкне, но Райна не го остави:

— Продължи! — настоя тя. — Продължи, не спирай по средата.

— Продължението само ще е повторение на реченото от тате. Стефан не е дете, изборът оставям нему. Аз…

— Изборът ми е направен отдавна — буйно го прекъсна синът. — И не се засягайте, но щях да извърша онова, което съм намислил, каквито и решения да вземехте вие тука. Но сега ми е по-леко, защото ще имам и вашата благословия. С една реч утре не, но вдругиден тръгвам!

— Нека бъде твоето — каза Боян и една неволна въздишка се откъсна от гърдите му. — А онуй, което щях да река, беше само една молба към тебе, сине. Бъди юнак, но не и безумец. Не подвивай опашка пред опасността, но не търси и куршума с гърдите си. Пък аз… аз само всеки ден ще паля по една свещ за тебе в „Свети Димитър“ и ще моля Всевишния да те запази. Това е.

Тези бяха последните думи от семейния съвет у Боян Боянови…

Бележки

[1] Струване — диалектна дума от Сливенско за помен или панихида.

[2] Промяна на климата със здравословна цел (тур.).

[3] Действително, когато присъствието му е започнало да става подозрително, такова е било едно от оправданията на Иларион Драгостинов.

[4] Каша от варено царевично брашно, вид качамак.

[5] Съзнателно, в името на конспирацията, Гюргевският БРЦК в своите почти двумесечни непрекъснати заседания не е водил никакви протоколи; за решенията му се знае само от спомените на малцината апостоли от най-вътрешния кръг (защото е имало и външен, в който са били например Г. Тихов (Обретенов) и Г. Бенковски, и участниците в който не са били посветени докрай във всички решения), оцелели след Априлското въстание и Освободителната война. Схващането, което тук приписваме на младия Стефан Боянов, в общи черти изразява скрития замисъл на тези решения. В подкрепа на казаното ще приведем един по-дълъг цитат от вече споменаваната малка, но извънредно компетентна книга на Димитър Костов (Иларион Драгостинов…, с. 33), за съжаление позната на твърде ограничен кръг читатели: „Без никакви бавения те трябвало да отидат в България, набързо да организират и въоръжат народа и още идната година — към 1 май — да предизвикат въстание. Малцина от тях си правели илюзии върху изхода му. Целта бе да дадат жертви, като пожертвуват най-напред себе си, дори чрез палежи на градове, разрушения и пр. да предизвикат кланета от свирепите турски башибозушки орди, за да докарат намесата на Европа. Само така ще се даде на Сърбия и Русия повод за въоръжена намеса, която да доведе до освобождението на България.“.

[6] Миндали — бадеми (сливенски диалект).