Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тътени (3)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 40 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Корекция и форматиране
taliezin (2013)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2013 г.)
Допълнителна корекция
moosehead (2018)

Издание:

Цончо Родев. И стана ден, 1998

Редактор: Добромир Тонев

Художник: Емил Марков

Технически редактор: инж. Станислав Лулов

Набор: Юлия Ташева

Коректор: Юлия Ташева

ISBN: 954 442 067 3

Издателство „Христо Г. Данов“ — Пловдив

Печат „Полиграфия“ АД, Пловдив

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекции от Диан Жон
  3. — Корекция на правописни и граматически грешки

12.

Мастиката, яко изстудена в дълбокия кладенец, изглеждаше в чашката не на кристали, а на бучки. Без да се смущава от вида й, поп Юрдан не я изпи, а сякаш наведнъж я ливна направо в гърлото си, после издаде един неопределен звук на доволство, който можеше да се наподоби на смес от кашлица и грухтене. Домакинът дядо Серафим и Панайот Минков последваха примера му, макар и не със същата енергия. Направи им дружина и Бяно Абаджи, но с гроздова — извинявайки се хиляди пъти, той обясни, че миризмата на мастиката не му идела присърце. Единствен от петимата на кьошка само Добри Чинтулов отказа какъвто и да е алкохол, та нему втората дъщеря на митрополита, онази, която един ден щеше да влезе в дома на Димитър Жечков като жена на сина му Георги, поднесе — напук на юнската жега — чаша горещ чай.

Като напълни отново изпразнените чаши, владиката подметна ей така, наглед напълно небрежно:

— Е, приятели, що се отнася до очакванията ви, свързани с моето идване, можем спокойно да речем, че се е потвърдила поговорката „Всяко чудо за три дни!“.

Казаното беше уж мнение, но всъщност съдържаше и въпрос. Може би учтивостта изискваше четиримата гости един през друг да залеят домакина с опровержения, но те — всички до един — бяха такива хора, че не им бе присъщо да си кривят душата от благовъзпитание или от лицеприятие. Изчакаха се (понякога иде трудно да кажеш истината в очите), после Бяно Абаджи произнесе бавно, претегляйки думите си:

— Пристигането ти съвпадна с време на голяма покруса, твое високопреосвещенство. Премного злочестини се струпаха напоследък: Дякона Левски на въжето, един учител прокуден, други двама на заточение, преди по-малко от месец момък с добро име от Клуцохор изпратен на вечна каторга в Диарбекир… Ще се съгласиш, свети отче, когато трещят такива гръмотевици и не се знае кой ще бъде ударен от следващата…

— Ще ме прощаваш, господин Силдаров — прекъсна го Панайот Минков, — но отгде си така сигурен, че ще има нови гръмотевици?

— Не съм сигурен, но се боя. Също и цял Сливен не е сигурен, но се бои. Ама ще попиташ за причината? Ще ти я кажа, доколкото съм се договедил за нея в дългите часове на самота горе по Барите. Според мен причината е в неяснотата около присъдата на Таню Стоянов. Каторга до живот не е просто нещо, а Келеш Осман смачка работата и дори не си даде труд да обясни на населението каква е вината на момчето. А туй вече намирисва на безразборно насилничество, в което никой — може би и ние петимата тук — не можем да бъдем сигурни в утрешния ден.

— При това знайно е — допълни Чинтулов, — че когато се развихри безправието, по-често от друг път покрай сухото гори и мокрото…

Дядо Серафим полека взе чашката си и се загледа в нея. Страничен човек можеше чистосърдечно да се закълне, че в този момент не го интересуваше нищо извън причудливата игра на кристалите на мастиката.

— Ще излезе — каза, — че тъдява не липсва и сухо…

Също и останалите четирима отбягваха да срещнат погледите си. И този път задължението да отговори пое старият учител:

— Българският народ надви в църковната борба, ваше високопреосвещенство, но той има и други тежнения, не по-малко мъчителни от верските.

— И няма защо да ви заблуждаваме — добави Панайот Минков. — Още от времето на Тимануш[1] и на Злати Кокарчоолу с чаталестото сърце, та като се стигне до даскалите, що пострадаха напоследък, нашият — а вече ще река и вашият — Сливен нивга не е оставал настрана от борбите против тиранията.

— В такъв случай горе-долу можем да прозрем защо са пострадали учителите и момъкът Таню от Клуцохор — продължи все така кротко владиката, показвайки осведоменост далеч извън обсега на черковните дела. — За българина непримиримостта не дели стари от млади… — И някак неусетно включи и себе си: — Но докато старите само ръмжим и ругаем срещу неправдата, младите са готови да се преборят лице в лице с нея. — И попита невинно: — Тия, заточените, са все млади люде, нали?

— Млади — потвърди поп Юрдан и отново пресуши чашката си. — Затуй покрусата, за която ви уведоми бате Бяно, е обхванала предимно младото население на града ни, ваше високопреосвещенство. Покрусата и… уплахата.

— Не бива да корим никого, че се е уплашил — избърза да ги защити с непривична нему разпаленост Чинтулов. — Примерът на затритите Геренов, Узунов и Таню е доста основателен като за уплаха.

— Оказва се — сви отпуснатите си рамене дядо Серафим, — че за да върнем Сливен към обичайния му живот и, хм, към непримиримостта му, дълг на нас, старите, е да покажем на младите, че дяволът не е чак толкова черен… Както се разбра, идването на един митрополит от чисто българско коляно дава живот, но, хм, от ден до пладне… — Той помълча малко и запълни празнотата с ново разливане по чашите. — Трябва да не сте чували за Христо Стоянов из София…?

— Ако е учителят, познавам го — каза Добри Чинтулов. — Сприятелихме се на църковния събор преди две години.

— За същия ми е думата. Пролетес се виждахме в Цариград и той ми разказа една извънредно поучителна случка. С Дякона Левски за главен герой. Станала тя неотдавна, след като онзи непрокопсаник Общи обрал хазната в Арабаконак. Полицията захванала да дири Левски под дърво и камък…

— Същото беше и тука — вметна Панайот Минков.

— … заптиета с фотографията му в ръка обикаляли хановете и спирали пътниците по друмищата. И, разбира се, софиянци си глътнали езиците. И то както го каза одеве господин Чинтулов — мокрото, но още повече сухото. Такова време било, че дори децата не плачели и кучетата не лаели. Мраз и погибел душевна!

Не щеш ли — продължи владиката, — точно тогаз дошло мютесарифът на София да прави сюнет[2] на сина си. Поканил чуждестранните консули и за да се покаже пред тях като човек с широки възгледи и демократичен дух, също неколцина българи, миряни и богослужители. Сам Христо Стоянов се случил един от поканените. И посред богатата гощавка що да видят скованите от страх българи? Пристига там игуменът на Драгалевския манастир, забравих името му, като си води един послушник за прислуга. А послушникът не друг, а онзи, когото полицията на цялата царщина търси навред — Левски! И как весело се държал пустият му Левски, как влизал в разговор и с мютесарифа, и с Али чауш, страшния началник на полицията, как подмигвал на своите, как си вземал и от баклавите, и от шурупа…[3] И станало чудо — скованите допреди час софиянци се заразили от куража на Дякона и още същата вечер подели народните си работи точно от онова място, където ги прекъснали от уплахата.

Известно време никой не проговори. После мълчанието бе нарушено от Бяно Абаджи:

— Апостола и след смъртта си продължава да ни учи как да работим с людете — произнесе с нотка на благоговение. — Един голям пример — ето що е нужно на нашия вцепенен Сливен.

— И главно на младежта му — полугласно отбеляза Добри Чинтулов. — Младостта е по-храбра, но и по-лесно се обезверява.

— Моят живот е вече зад гърба ми — продължи Бяно. — И да ми остават година-две, не жаля за тях. Само ми дайте акъл, какво да извърша, за да вдъхна живот на тази смразена младеж, и ще го изпълня.

— Гледай си долапчийството, ая Бяно — смъмри го поп Юрдан. — На тебе ли, дето не знаеш от коя страна се хваща пищовът, остана да даваш пример на юначество? Тази работа, дето я приказваме, си е баш за мене. Да намерим отнейде един револвер от новите, тия, с шестте куршума в барабана, ще вляза в конака в понеделник, точно когато там се събират всичките по-първи гъжвалии, ще натръшкам петимата най-заслужили — да речем кървавия Али Байрактар, кучия син Мустафа ага, оня плоскоглав тулуп Келеш Осман и прочие, — пък за шестия куршум ще налапам дулото…

— И ще стане същото — не му остана длъжен Бяно, — което помним отпреди десет-дванайсет години, когато Панайот Хитов нападна Али ефенди. Голямо добро ще бъде, няма що!

— Ако се размислим трезво, примерът трябва да дойде от мен — каза дядо Серафим. — Носител съм аз на новото, на победното, пък нали уж и обещах на посрещането… Ала няма да се предложа, братя. И не от страх за животеца си, а защото ще гръмна с халостен патрон. Още от понеделника след пристигането ми, когато се явих пред мютесарифа и кадията да им поднеса султанското ираде за назначението си, непрекъснато усещам как нечии очи дебнат всяка моя стъпка. Тъй е в Сливен, същото беше и при кратката ми обиколка из епархията на юг — в Налбантлари, Яйакьой, Генджели, Кадъкьой[4]. Уж ме срещат с икрами, пък непрекъснато следене. И река ли да сторя нещо за вдъхване кураж, ще ми превият врата преди да съм вдигнал глава.

— Избий си всякаква подобна мисъл из главата, твое високопреосвещенство — продължи да спори Бяно Абаджи. — Поеми първом паството си в ръце, пък бъди спокоен — в край като нашия все ще дойде ред и да покажеш, че от българска майка си раждан.

— А за мене? — попита Панайот Минков. — Какво ще речете за мене?

— Да си налягаш парцалите, това ще река — отряза го изкъсо поп Юрдан. — Не се ли виждаш, че по юначество си лика-прилика с бате Бяно.

— За тебе юначеството е само ако е с ками и пищови — отбеляза владиката. — А има под слънцето и едно друго юначество, душевно и морално, което аз не поставям по-ниско от хайдушкото и солдатското.

— Ако думата е за душевно и морално юначество, тогаз ние, сливналии, нямаме втори, равен на Панайота — тежко отсъди Бяно Абаджи. — Ала Панайот Минков ние трябва да пазим. И ако се наложи с бой, но да не му позволяваме да рискува нахакерне. Защото вече почти четвърт век той е стожерът, който крепи църковната ни община и чрез нея — самата българщина. Няма жив човек в Сливен, който да не го почита за неизброимите му заслуги… Щом дори и агаларите назоваха една улица на негово име… — Той стрелна с очи секретаря на общината. — Какво, Панайоте? Хваля те, пък ти правиш такава муцуна, сякаш ти вадя зъб…

— Благодаря за хвалбата, господин Силдаров, обаче с нея вие разчовъркахте една кървяща рана ей тука. — Панайот Минков се почука с длан по гърдите. А когато продължи, гласът му звучеше почти плачевно: — Цял живот съм мечтал да бъда човек на делото. Не бях пристъпил още прага на школото, когато пред очите ми се мержелееха все едни и същи висоти: ту Димитър Калъчлията, ту Пею Буюклията, ту Бойчо Цеперански… За тяхното бленувах аз и да беше ми се явил Сатанаил и да поискаше едната ми ръка срещу един-единствен подвиг на старите войводи, без колебание му я даввах. Но животът пожела да ме изхвърли на съвсем друга пътека, в която оръжията не са камата и шишането, а пачето перо и… е, да, и общинският печат…

Вълнението му беше искрено, толкова искрено, че се предаде дори на такъв човек като поп Юрдан. Свещеникът го потупа по рамото и каза благо:

— Не си прав, драги, хич не си прав. В Сливен войводи колкото искаш, ала Панайот Минков е един.

Може би щяха и други да се разприказват на същата тема, ако Добри Чинтулов не ги бе върнал към главното:

— Сливен наистина има нужда от пример — заяви решително — и този пример ще го дам аз. — Щяха да му възразят, но той ги спря с непривична за него властност. — Бъдете спокойни, няма да стрелям из одаите на конака, нито ще побивам байрак на Куш-бунар.

— Може би с нещо като „Ти, вечно пътниче, ясно ми слънчице…“? — опита се да се пошегува дядо Серафим, но учителят отговори сериозно:

— Не, и песен няма да е, ваше високопреосвещенство. Но подир няколко дни е празникът на апостолите Петър и Павел, в училищата ще стане ежегодният изпит. Напоследък Сливен опустя откъм учители, ала традицията трябва да се спази. В отсъствие на главния учител тържественото слово ще произнеса аз. Аз лично, а не през устата на другиго. И ще кажа истините, които крепят мене и вас. Високо и ясно ще ги кажа, макар че там по обичай ще са дошли и най-висшите турски сановници, за да прелетят те като нашия вятър, сливенския, да проникнат под всеки покрив, да стигнат до всяко българско ухо.

— Ще рече — тихо произнесе Панайот Минков, — нещо като подвига на Левски в Софийския конак, само че в друга одежда и на друго място.

— Намерението не е лошо, но е опасно до смърт — гласно помисли Бяно Абаджи. Помисли го и си го каза на себе си, но учителят го чу и му възрази с нещо, което наподобяваше сопване:

— И какво от туй, господин Силдаров? Аз може и да не съм герой, но не се имам и за подлец.

Възцари се продължително мълчание. Отдавна никой не посягаше към чашката си, пък уж именно почерпката беше поводът за това привечерно събиране.

— Поне извъртете нещата към многолетната църковна борба и възтържествувалата справедливост, господин Чинтулов — предложи дядо Серафим.

— Да, да — побърза да се присъедини Минков. — Нашите сливналии не са глупави и разбират от „тебе думам, дъще, сещай се, снахо“.

— Не съм съгласен, братя — упорито възрази Чинтулов. — Трябва да се бие не самарът, а магарето. Когато искаш да подбудиш някого да построи къща, ти го завеждаш да почерпи пример от къщата на Иван или Драган, а не от лехите им с чесън или марули. А ще бъде равно на чесъна и марулите, ако изкарам, че най-добрите учители на Сливен са пострадали заради църковната разпра или поради недоволство от платата.

— В зандана на Диарбекирската крепост вече е забита халката за врата на тогози безразсъдника — изсумтя поп Юрдан. И упрекът прозвуча малко смешно, защото идеше именно от него, най-безразсъдния не само от петимата, а може би в цял Сливен.

— Поне бъдете малко по-внимателен и, хм, по-иносказателен — примоли се владиката. — Дори един Левски е отишъл в Софийския конак предрешен като послушник, а не в хаджидимитровска куртка с ширити и с лъвче на калпака.

— Това обещавам — кимна Чинтулов. Но не обясни какво точно имаше предвид да стори.

* * *

Вездесъщата мълва навярно бе обадила на сливналии, че ще има нещо „по̀ така“, защото откак преди двадесетина години Сава Доброплодни въведе годишния заключителен изпит на училищата, Класното май не помнеше подобна навалица. Освен представителите на властта (беше почел изпита и лично Хайдар бей), целият духовен клир начело с митрополита, общинарите и всички родители, които искаха да разберат докъде е стигнал в науките „техният хубостник“, в двора на училището се тълпяха и мнозина други, разни ергенаши, калфи и чирачета, надошли именно за онова очаквано „по̀ така“.

И то не закъсня. Училищният хор изпя една подходяща за случая песен и заедно с последните звуци на стъпалата се изправи уважаваният от всички учител Добри Чинтулов. Изглеждаше по-тромав от всякога, присвитите му очи се взираха безпомощно през дебелите стъкла на очилата, фесът му, сякаш погрешно купен по-голям номер, захлупваше главата му почти до ушите, ала никой не подхвърли дума на подбив, дори не се усмихна на комичната му фигура. А когато гласът му, ясен и звънлив, се извиси над множеството, всички до един зяпнаха към него като омаяни.

— Достопочитаемо събрание! — започна Чинтулов. — Всяка година днешният ден, празникът на святите върховни апостоли Петър и Павел, се е тържествувал с актът на годишните изпитания в учебните ни заведения; всяка година родолюбивите родители са гледали как милите им чада са се награждавали за трудовете и успехите, които са показали в продължение на цяла година.

След това встъпление, в което единствената по-щекотлива дума беше за родолюбието на родителите (училището тъй или иначе имаше предназначение да раздава знания, не и да създава родолюбци), учителят използува присъствието на митрополита, за да се прехвърли ловко на щастливо завършилата църковна борба:

— … Тазгодишното тържество — каза той — се извършва не само помежду ни, както досега е бивало, но и пред пастир от родът ни, който заедно с нас милее за младото българско поколение; радува се за неговият умствен успех и нравствен напредък и е готов нищо да не пощади, но да жертва всичко, щото му иде отръки, за тяхната щастлива и благополучна бъдущност. Нека прочее въздадем благодарствени хваления на Провидението, което винаги слуша молбите на ония, които с вяра и любов прибягват към него.

А от Провидението му беше още по-лесно да премине на евангелското повеление „любите друг друга“, за да изтъкне, че именно любовта и съгласието са спомогнали да се стигне до успех в дълголетната борба за възстановяване на българската църква. И продължи:

— Да! Само една народна любов, само едно твърдо и постоянно съгласие и единодушие има тази могуществена сила, щото народът ни да си остане непокътнат и неповреден в целостта си.

И сякаш за да не даде възможност някой да се усъмни в онзи истински смисъл, който влагаше в думите си, Добри Чинтулов пое дъх и произнесе отчетливо:

— Делото на българския народ не е завършено с разрешението на църковния въпрос. Любовта и съгласието са необходими вече за друго, още по-велико дело…

Навалицата отначало се стъписа от тези дръзки думи, после в един миг зажужа като кошер. Чуха се несмели провиквания „Вярно е!“ и „Да живей!“, един младежки глас — по-късно се разбра, че е принадлежал на Стефан Серткостов — се извиси над неразбираемата гълчава:

— И великото дело вече чука на вратата, господин учителю!…

Добри Чинтулов не спря до тук. Като знаеше, че боледуването на народното дело бе причинено всъщност от арестите и заточенията на учителите, той пое риска да покаже, че и тази болест ще бъде надмогната:

— В последните дни, както ви е известно, учебните ни заведения от някои непредвидени обстоятелства претърпяха значителен ущърб в своето упорство. Прескръбните впечатления, които тези непредвидени обстоятелства направиха в сърцата на по-развитата част на нашите съграждани, а най-паче на ония, които стоят начело на народните ни работи, бяха като една жестока рана за всяка душа, проникната с ревност към общественият напредък и народното ни благоденствие. Но слава Богу! Това прескръбно впечатление било само минутно…

Извършил докрай делото, за което се беше врекъл пред приятелите си, учителят сръчно се прехвърли пак на общочовешки въпроси и на примери от историята — „преосвятителите“ Кирила и Методия, „изнежена Византия“ и „гордий Рим“ и тъй нататък. А като си даваше сметка, че можеше от каменните стъпала на училището да се озове направо в зандана, той завърши с нещо, което би могло да послужи за епитафия на самия него, ако изгние нейде по анадолските каторги:

— Ще преминат години и времена; ще се появят помежду нашият народ мъже, които, за да опишат народната ни история, ще разровят архивите, в които са описани делата на любородните деятели, ще ги оценят безпристрастно, ще пролеят признателни сълзи и със сърдечно умиление ще почетат небесното Провидение[5].

Настана такава тишина, от която ушите изпитват болка — след подобна реч можеше да последва всичко, включително някой, нека например да е Али Байрактар Топчи, направо да извади ятагана и още там, на стълбите, и пред хилядите очи да съсече стария учител. И в тази минута на мъчително очакване мютесарифът Мехмед Хайдар бей полека се надигна от стола, който предвидливи уредници му бяха предложили, и на превъзходен български език се обърна към оратора:

— Нека да се надяваме, Чинтулов ефенди, че тези мъже, които ще разровят архивите, за да опишат историята, не ще се поскъпят да кажат добра думица и за онези от служителите на падишаха, които не са попречили на напредъка и благоденствието на нашия общ Сливен…

Ако се съди по движението на устните му, той продължи още малко в същия дух, ала никой не успя да го чуе — словата му бяха удавени в неистовия вик на облекчение и възторг, откъснал се едновременно от хиляди гърла.

Бележки

[1] Тимануш (Мануш) войвода — прославен хайдутин и хайдушки главатар от XVI — XVII в., действувал в Сливенско.

[2] Религиозно обрязване при мохамеданите, по значение приблизително равно на кръщението при християните.

[3] Случаят — автентичен. Срв. А. Монеджикова. София през вековете. С., 1946, с. 111.

[4] Днес съответно селата от Сливенски район Ковачите, Николаево, Младово и Съдиево.

[5] Всички откъси от паметната реч на Добри Чинтулов са автентични, осъвременяването на езика му в буквалния смисъл е незначително. Единствено двете изречения „Делото на българския народ…“ до „… друго, още по-велико дело“ взехме от бележките към сборника на съставителя Никола Табаков „Стани, стани…“, с. 101, където те са предадени като дословен цитат; не успяхме да установим откъде ги е заимствувал Н. Табаков.