Цончо Родев
И стана ден (26)

13.

Тази Коледа не беше от студените, дори вчерашната лапавица не се бе задържала по покривите и улиците, но като се преструваше, че зъзне от студ, Таню Стоянов се бе увил до неузнаваемост в ямурлука си и бе прихлупил качулката върху калпака. Така извървя той „Хаврика джаде“ почти до самата фабрика; изглеждаше на забързан в празничната вечер пътник, но всъщност изпод гуглата не оглеждаше, а по-скоро опипваше с очи обстановката. Нищо не го разтревожи — християните в Сливен празнуваха Рождество, а турците предпочитаха топлината на баджите пред съмнителното удоволствие на разходка по започналия да замръзва калдъръм на сокаците. Младият човек се върна по стъпките си и внезапно не влезе, а сякаш се хлъзна в двора на покойния чорбаджия Кутьо Ганчев. Трябва да беше очакван, понеже от гъстия мрак се отдели стопанката Руска Кутевица, захлопна мандалото зад него и мушна джугата.

— Ще да ти се наложи да почакаш около половин сахат, Таньо — обясни тя действията си. — Дрехите на госта позасъхнаха, ала нали все трябва да ги мина с ютията…

Тя го въведе в затоплената соба, осветена от шарлаганена лампа и две-три борини. Докато още приспособяваше очите си към светлината, от другия край на стаята Левски го поздрави с махване на ръка, а седналият насреща му Димитър, синът на Руска, го стрелна с нескрит гняв в събраните наблизо очи — изражение, което никак не подхождаше на добряшкото му младо лице. За Таню не бе трудно да се досети за причината на това неприязнено посрещане — сладкодумният Дякон сигурно бе запълвал дългата вечер с разни увлекателни историйки, та момъкът се сърдеше за приближаващия им край.

— Няма как, ще трябва да потърпиш — позасмя се Левски. — Зер бива ли видният базиргян из Къркклисе^[1] Никола Рангелов да се явява в подобен каяфет?

И той поразгъна губера, с който се бе завил. Под него наистина не изглеждаше особено привлекателно в тесните дрехи на покойния чорбаджи Кутьо.

— Който е избрал кишата и най-мократа лапавица, за да прекоси Балкана, сега ще има нужда от малко търпение — обади се стопанката, докато изваждаше ютията от жаравата на огъня и забърсваше желязото с навлажнен парцал.

Забележката й беше основателна. Предния ден, че и цялата нощ бе валял на поразия мокър сняг, който се топеше, щом се докоснеше до земя, дърво или човек, та Левски и придружникът му Дели Ради от Нейково, пристигайки по развиделяване, бяха не наквасени, а вир-вода. Ради отиде да се подслони и изсуши при свои земляци в Ново село, а Сава Райнов и другарите му след кратко размисляне избраха да настанят Дякона, в сравнително безопасния дом на вдовицата Руска Кутьо Ганчева; все пак, за да й спестят поне отчасти тревогата, те премълчаха що за човек беше онзи, комуто даваше подслон^[2].

Не мина много време и дрехите, подсушени и изгладени, бяха готови. Руска съобразително излезе някъде, за да даде възможност на госта да се преоблече на топло, и се върна точно навреме, за да се сбогуват. Тя може би не пропусна странния начин, по които двамата излязоха от дома й — през около петдесет крачки разстояние, — но с нищо не издаде изненадата си. А двамата — пак Таню отпред и доста отдире му Левски — извървяха пустеещите улици на същинския Сливен, по Големия мост преминаха в Клуцохор и все под закрилата на тъмнината след още две-три минути се шмугнаха в дома на Сава Райнов. Със свещ в ръка стопанинът ги преведе през стълбите и хаета, а оттам в една стая, прозорците на която бяха плътно закрити с черги. При появяването им неколцината мъже, насядали вътре по китеници и възглавници, скочиха на крака. Левски ги изгледа един по един, усмихна се едновременно с устни и очи и рече простичко:

— Помози Бог, аратлик!

Сякаш не ги поздрави, а махна с пръчката на магьосник — напрегнатостта на всички понамаля, израженията се смекчиха, страхопочитанието в погледите отстъпи място на сърдечна дружелюбност. Отговориха му, а той се здрависа с всеки поотделно, запозна се и с двамината, които виждаше за пръв път — Иван Ханджиев и Нено Брадата.

— Не забелязвам Димитър Топалов — каза, докато се настаняваше между другите. Уж не беше въпрос, но така бяха произнесени тези думи, че Костадин Келов се видя принуден да отговори за всичките:

— Не сме го и канили, твоя милост. На човек, дето тъй леко обръща чашите, нямаме доверие. Ще ни предаде, когато някой път „Бяла Рада“ му размъти акъла и прекалено развърже езика.

Дълбоко в себе си Левски изпита раздвоение. Той имаше фотографа за добър родолюбец — преди три години Димитър Топалов бе един от дванадесетте сливналии, които под предводителството на Анастас хаджи Добрев бяха дошли в Балкана да се присъединят към четата на Панайот Хитов, — ала сам въздържател и върл противник на пиянството, той възхвали предпазливостта, основателна или мнима, на утрешните бойци на революцията. И във всички случаи не оспори решението им — фанатичното му преклонение пред мнението на болшинството и пред „глас народен — глас Божи“ не му позволяваше да насилва околните, дори и когато те показваха, че са готови да приемат неговото мнение като заповед.

Преглътна размишленията си и усмивката му отново озари собата:

— Както страхопочтително ме гледате, усещам се тъй, сякаш съм се върнал години назад във Войнягово, където даскалувах — по същия начин ме дебнеха в устата и азбукарчетата ми.

— Не крием, че се чувствуваме като школници пред наставника — рече за всичките Таню Стоянов и към обичайното му меланхолично изражение на лицето се прибави и значителен примес на стеснителност. — Така или иначе ви имаме за наш водач и учител…

— А искате ли пък на свой ред да ви покажа — с предишната усмивка продължи Левски, — че и аз ви имам за мои учители? И че се старая да бъда добър ученик? Да? Е, тогава слушайте, аратлик! — И изненадващо за всички той запя — приглушено, но със сладък, звучен и школуван глас:

Българийо, мила майко!

Ще ли още ти да спиш?

Ил не знаеш колко сладко

ти ще ни развеселиш?

Събраните отначало се объркаха — не бяха подготвени съдбовна сбирка като днешната да започне с песен. Скоро обаче се досетиха кой техен урок им припомняше Дякона, сърцата им се разведриха, та те вкупом се присъединиха към познатия им Чинтулов напев:

Твойте синове юнаци

искат в Балкан да вървят

и със дядови криваци

мръсни турци да секат…

 

Изкараха така песента до края. А когато след „… против общият душман“ най-сетне замлъкнаха, от първоначалната напрегнатост почти не бе останала следа^[3]. Тогава Левски обиколи присъствуващите с поглед, пък запита простичко:

— Е, що, братя, ще въставаме ли?

— Речи само едно слово, бай Левски — избърза Нено Брадата, — и подир час ще ни видиш като стройна чета да крачим към Агликина поляна.

— Точно това е последното, което бих искал да видя. — Левски говореше с предишната приветливост, само усмивката му вече я нямаше. — Туй с четите се оказа чурук работа, приятели. Казвам ви го като човек, който сам е развявал бунтовен байрак по цялото било на Стара планина — на четите не можем да разчитаме, за да добием милата си свобода. Нито с ограничено въстание, каквото е било например Капитан дядо Николовото преди петнайсет години или Хаджи-Ставревата буна преди десетина. Само ако целият наш народ в един час и като един човек се вдигне против тирана, можем да се надеем да строшим робската верига.

— „Революция морална и с оръжие“, това вече го знаем от Програмата, господине — каза Михаил Икономов.

Левски направи особено движение с глава и русо-червеникавият му перчем се люшна едновременно надолу и настрана.

— Не ме зовете „господине“, нито „твоя милост“, аратлик. Всички сме войници на свободата и в нейно име сме побратими — нам не подхожда чинопочитание. Специално за мен „Дяконе“, „Левски“ или „Василе“ е напълно достатъчно. Пък иначе съм предоволен, че вие, синовете на непокорния Сливен, тъй изтънко сте се запознали с Програмата. Спестили сте ми половината от работата.

Новопроизведеният караабаджия Сава Райнов се похвали според занаята си:

— Разчепкахме я не като за шаяк, ами като за сукно.

— Тогаз знаете главното — че делото на българската революция е поето от един централен комитет и как смята да действува той до свободата и след като се сдобием с нея.

— И все пак не е лошо да си приповторим най-главното — предложи Бял Димитър. Дълбоко в себе си той се надяваше, че все пак революцията може да представлява и нещо друго, не непременно възвръщане на предвечния Хаос и унищожаване на всеки установен и доказал смисъла си порядък. — И да го допълним. Тъй или иначе „революция морална и с оръжие“ мяза повече на заглавие, нежели на програма…

— Прав си, Димитре — прие поправката Левски. — Всеки войник на революцията трябва да е наясно защо ще мре за нея и за каквото ще стане, когато тя възтържествува над петвековния мрак. Ето как аз виждам нещата. Подбуда: Тиранството, безчеловещината и самата държавна система на турското правителство на Балканския полуостров. Цел: С една обща революция да се направи коренно преобразование на сегашната деспотско-тиранска система и да се замени с демократска република и ще рече Народно управление. На същото това място, което нашите прадеди със силата на оръжието и със своята свята кръв са откупили, в което днес безчеловечно беснеят турските кеседжии и еничери и в което владее правото на силата, да се издигне храм на истината и правата свобода. И турският чорбаджилък да даде място на съгласието, братството и съвършеното равенство между всички народности. Българи, турци, евреи и прочие ще бъдат равноправни във всяко отношение…^[4]

„Свобода“, „братство“, „равенство“ — с тези понятия Михаил Икономов се бе запознал още във Френския колеж в Цариград, но тогава те бяха за него нещо отвлечено, абстрактно пожелание за доброта и справедливост, както възприемаше например и Десетте Божи заповеди. Сега обаче, когато ги чуваше като програма и близка, и ясна цел за самия себе си и за своите братя по кръв и по робска участ, те разтърсиха из основи душата му. Не, то не беше разтърсване като кратковременния блясък на светкавица, която раздира мастилено-черното небе; то приличаше по-скоро на огъня, който с радостно нетърпение подскача по фитила и приближава към бурето с барут и сякаш цялата вселена — и Икономов заедно с нея — очакваше сладостния миг, в който игривото пламъче ще лизне струпания взрив, за да настъпят може би смърт и разрушение, но заедно с тях и повече от тях най-голямото и най-светлото възможно тържество. За това именно тържество, в което с огнени букви щяха да засияят великите правдини на свободата, братството и равенството, нямаше жертва, която да не е оправдана.

Зашеметен от блясъка, лумнал в съзнанието му, учителят внезапно се чу да произнася с глас, по-сипкав от всякога:

— Не клас ученици, а петдесет родни сина да имам, всички до един съм готов да пожертвувам за великата цел, която ни вещаеш, Дяконе!

Изпаднали под магията на пламенното слово, никой от присъствуващите не се запита какъв ли смисъл влага Икономов в думите си и защо тъй ни в клин, ни в ръкав заговаря за клас ученици. Не си зададе този въпрос и Левски — също и неговата мисъл следваше собствените си пътища.

Когато се готвеше за срещата с революционните дейци на Сливен, Васил Левски многократно си бе казал, че тук вероятно само едва-едва ще си отвори устата — не бяха сливналии хора, които да не знаят що е робия, нито пък да трябва да се учат на бунтарство и непримиримост. Но сега, неусетно и за самия себе си, той се разпали от идеите, на които служеше денем и които сънуваше нощем. И продължи още по-разгорещено:

— Да съсипем, казвам, гнилата и беззаконна държава, но не хората, не жените и децата им. Стига само да се покорят на горните свети закони, те ще са наравно с българина. Да, приятели, да! Трябва да се даде право на всеки народ, па и на всеки човек, който иска да живее почтено и свободно.

Той спря и изведнъж в собата се възцари такава тишина, че пукането на вощеницата прозвуча като грохот, който отекваше и се повтаряше в четирите й стени. Бавно се огледа. Омаяни, всички го слушаха със зяпнали уста. Вълнението, че присъствуват на едно велико рождение, бе завладяло мъжете, но сякаш най-силно бе то у Бял Димитър — плешивият лоб на ханджията се бе оросил от ситни капчици пот. Всъщност Димитър Събев в този момент си говореше с цялото напрежение, на което бе способна душата му: „Хаос и безредие ли? Какви ти хаос и безредие са ме подплашили, свети Боже, щом вождовете ни са помислили за всичко, дори за християнски обноски към онези, които са ни мачкали и тъпкали пет столетия?“

Може би щеше да премисля още дълго и да се надсмива над страховете си, ако един дебел глас — беше на Таню Стоянов — не се обади едновременно плахо и с надежда, за да получи отговор на своите въпроси:

— Как ще се постигне този Едем за българина, бай Левски, който ни описваш? Какви са друмищата за достигането му?

А младият Иван Ханджиев уточни:

— Какво освен живота ни е нужно за таквази революция?

Дяконът отговори без замисляне — като човек, който много пъти се е сблъсквал с този въпрос и в мъчителното дирене е стигнал до истината:

— За извършването на таквази революция са нужни: първо, уреждане; второ, пари; трето, хора и четвърто, оръжие и други бойни потреби.

— Ние комай имаме само третото — някак виновно произнесе Сава Райнов. — Себе си. И други като нас…

Левски си наложи да обуздае възбудата си, предишната приветлива усмивка отново разцъфна на светлото му лице.

— За това съм тук, аратлик. — Той разпери ръце; жестът трябваше да означава: „Ами че туй се разбира от само себе си“. — Ще започнем с първото, уредбата, ще помислим и за парите. А щом разполагаме с пари, то оръжието няма да ни убегне. Но нека най-напред поприказваме за онова, с което вече се похвалихте. За хората. Наистина ли ги имате?

— Съмняваш ли се, Дяконе? — учудено попита Бял Димитър. — Кога е било Сливен да остане без непокорници?

— Можеш спокойно да повториш и Неновите думи за четата към Агликина поляна. Аз пък съм дошъл да ви приканя за друго. Не двайсет или двеста юнака да имаме под оръжие, а да пробудим и да приготвим за битка българина от целия град, от цялата каза, от целия санджак, изобщо от цялата земя, където живее той. Това, каза се вече, няма да стане с чети. Иска се работа, много работа, и то не своеволна, а според единната уредба. — Той спря, пое дъх. — Разчепкали сте Програмата, рекохте. Е, добре, тогаз ще да сте разбрали, че има вече на света един Български революционен централен комитет…

Всички потвърдиха, а Михаил Икономов отбеляза:

— И си помислихме, че щом има централен, трябва да има и нему подчинени второстепенни и третостепенни комитети…

— Сливенският се ражда днес, на връх Рождество — заклинателно издигна пръст Левски. — Сътворяваме го ние, които сме в тази стая. — Той отново се усмихна подкупващо и се пошегува: — Е, словото ми е за вас, сливналии, разумява се. Ние с тогова — той показа с они към Дели Ради — сега сме само зрители, а утре или ще ви гледаме сеира, или ще ви завиждаме.

Гласът на Дели Ради, напомнящ трошене на сухи съчки, добави предизвикателно:

— Утре те ще завиждат нам, на нейковчани. Кълна се в Опашатия, този път ще направим сливналии за резил…

Левски не позволи разговорът да се хлъзне по шеги и наддумвания. С ясни и прости думи той обясни значението и устройството на местните революционни комитети — наричаше ги „частни“; — длъжностите в тях, връзката им с централния, постепенното им разпростиране по други градове, села и паланки, даде съвети за набавянето на пари и оръжие. И накрая ги прикани, ако приемат обязаностите на новото революционно служене, още тозчас да съставят Сливенския частен комитет.

— Познавам людете в тази стая — обади се замислено Костадин Келов, — та не се съмнявам, че до един ще заемем място и ще заработим в комитета. Но отвътре ме гложди друга мисъл: само ние ли в Сливен сме достойни да се назовем дейци на частния революционен комитет? Няма ли и други да споделят с нас труд и неволи, но и войнишка радост от победата?

— А, защо — веднага отговори Дяконът, — комитетът не ще е ограден с кале. Вие ще бъдете само средината, ядката му, но тази ядка ще се окаже куха и безплодна, ако няма около себе си верни членове, готови за първи позив. Те следва да бъдат с равни на вашите права, но за общата ни сигурност е най-добре да не познават всички семки от ядката, а най-много една или две. Извън тях чрез слово и пример трябва да заразявате със свободолюбие всекиго, в чийто гърди тупти българско сърце. Без да са членове на комитета, нека те също бъдат готови за великия час, когато ще развеем знамената със святите думи „Свобода или смърт юнашка“^[5]. Но дълг ми е да ви предвардя от каквото и да е прибързване, братя: никой да не се повежда сляпо в работа, защото на таквиз никога няма да им поверим тайна. Ама натискат се и се препоръчват? Нека да се натискат и да се препоръчват, ала да докажат себе си с работа: повечето хора знаят да се препоръчват, а не правят нищо.

Сава Райнов дълго оправя с нокът космите на мустаците си, после каза замислено:

— Познавам не едного и не двамина, които са достойни да бъдат „за първи позив“, ако не дори и в средината на комитета. Нямам на ум само таквиз лични отечестволюбци като Стефан Гидиков или болния Гарибалди. — Гарибалди, припомняме, бе прякорът на Анастас хаджи Добрев. — Ами Боян Боянов? Ами баща му Бяно Абаджи? Ами Иванчо Желязков? Ами чутовният певец Добри Чинтулов? Че защо не и даскал Димитър Георгакев, нищо че е от рода на такъв изрод-чорбаджия, за каквито се говореше в Програмата?

— Не възразявам срещу нито един от споменатите — каза Левски, — ваше задължение ще е да ги изучите до най-скритите гънки на душите им и, ако са наистина чисти люде, да ги обдарите с доверието си. Мен по̀ ми се ще да извършим другото, което се изисква при съставянето на комитета. Сигурно се досещате — за длъжностите ми е думата, които следва да се поемат от най-достойните за тях.

Нено Господинов се засмя и сред черната му брада блеснаха два реда зъби като от седеф. Посочи с поглед към Таню:

— Негова милост като да е белязан от орисниците анджък за тайна полиция. Тръпки ми полазват по гърбината, щом помисля, че може някой ден и на мен да поиска сметка за делата…

Одобрително шумолене изпрати думите му — очевидно всички споделяха оценката на Брадата. На свой ред и Левски се усмихна:

— Абе то, аратлик, редно беше тайната полиция да се знае само от Централния комитет, ама нейсе — нека бъде Таню, пък ние да си дадем дума, че този избор ще остане навсегда между тези четири стени.

— Имаме най-подходящ човек и за тайната поща — каза Бял Димитър Събев. — Михал Стоенчов по име, кираджия^[6]. Той вече е изпълнявал със старание и чест длъжността си и преди нашия избор.

— Също и за него не възразявам — люшна се отново русият перчем на Дякона. — Ала ми се чини, че ние захващаме избора някак си от опашката към главата, приятели…

Разбраха го. И всички погледи се събраха в Михаил Икономов. За негова голяма чест главният учител не се престори, че не е забелязал или не е проумял значението на тези погледи. За двойно по-голяма чест той намери морални сили да поклати глава отрицателно:

— Благодаря ви за уважението, което ми правите, братя! — Гласът му отново издаде вътрешното му вълнение. — Пожелавам си сам някога да стигна в народните работи такъв ръст, че да се смятам достоен за него.

— Най-бързо ще стигнеш този ръст — подметна Иван Ханджиев, — ако още сега, в този момент, приемеш нашия единодушен избор.

Икономов поклати глава:

— И по този начин с първата стъпка ще измамя доверието ви, като задоволя човешката си суета, вместо начаса да посоча, оногова измежду нас, който много повече от мене заслужава да оглави революционния комитет на непокорния наш Сливен. Думата ми е за Сава Райнов, братя. Зная го от Цариград. Когато аз още играех на челик в двора на френското училище, Савата вече вреше и кипеше в народните работи, имаше хошбеш с такива дейци, като дядо Славейков, като земляка доктор Миркович, като Гълъб войвода, че и като тук присъствуващия Дякон Левски. Ама ще речете, по-учен съм от него. Може и да е вярно, братя. Ала за делото, на което се посвещаваме днес, нам не стига ученост, а опит и решимост. Тях Савата притежава десетократно и стократно повече от мене. Пък за да не помислите, че се дърпам от нежелание или плашливост, аз веднага ви заявявам, че, стига да ми я възложите аз тозчас приемам втората длъжност в комитета, която според мен по̀ ми приляга — секретар-деловодител.

За малко настъпи неловко смълчаване — събраните не че имаха нещо против Сава Райнов, дори в изминалите години той някак естествено се бе очертал като предводител на скромната им бунтовна дейност, но прекалено дълго бе отсъствувал от Сливен, та го чувствуваха донякъде отчужден, пооткъснат от града и хората. Левски усети настъпилото колебание и сметна за необходимо да се намеси:

— Даскал Икономов току-що ни даде красноречив урок как в революционните работи човек трябва да надмогва личните си чувства и стремления и да има пред очи само свободата и народното благо.

— Недей да скромничиш, същото е и с тебе, Дяконе — обади се Сава Райнов. — Помниш ли какво ми говореше в Кючук йени хан?

— Говорил съм го и ще го повторя: Ние сме жадни да видим отечеството свободно, па сетне ако щат ме нареди да паса и патките. Но то, отечеството, не е неблагодарно. Историята ни няма да прикачи заслугата ми другиму. Тя няма да прикачи другиму и заслугата на даскал Икономов, загдето има̀ силата да отстъпи място на оня, когото смята по-достоен от себе си.

— А твоето мнение, бай Левски? — попита Костадин Келов.

— Познавам Савата в работа. Мисля, че можете да му дадете доверието си… или поне да го изпитате как ще се покаже като председател на комитета.

Не се стигна до гласуване — думата на Васил Левски тежеше толкова, че направи гласуването излишно. Но и да имаше гласуване, то положително щеше да потвърди предложението на главния учител.

— Е, няма как, трябва да почерпя — засмя се стеснително Савата. После се плесна по челото: — Ама какъв човек съм и аз, бе! Гости ми дошли, и то на връх Рождество, пък аз изобщо…

— Бъди благодарен, че адашът Топалов не е тук — шеговито му подхвърли Бял Димитър. — Иначе десет пъти досега да те е подсетил за бърдуче „Бяла Рада“.

— Като се отбива при мен в дюкяна — допълни Келов, — изобщо не подсеща, а сам върти канелките, не оставя неопитана нито една напитка.

На Левски отново стана неприятно от подмятанията за Димитър Топалов и в себе си реши на следния ден да го намери във фотографчийницата му и „да му тегли едно конско“, а сега се задоволи да махне с ръка на готовия да стане домакин и да каже по-сопнато, отколкото случаят го изискваше:

— Седни си на мястото, Сава. Хубав комитет ще е сливенският, ако се подхваща с вино и ракия^[7]. И тъй, най-важното комай свършихме. С Божията помощ създадохме комитета, определихме и хора за по-главните длъжности. За да не стане някое издайство, комитетът ви ще има тайно име — нека да е, предлагам, Стамбоглу Мехмед Ефенди. Аз пък, когато ви пиша, ще се подписвам кими Аслан Дервишоглу, кими Драгню, кими Драгойчо… Много са моите имена, о време ще ги изучите всичките.

— Нека все пак да си припомним първостепенните задачи, що стоят пред Стамбоглу Мехмед Ефенди, Дяконе — пожела делово Сава Райнов.

— Нали от там почнахме? Здрава уредба, пари, хора, оръжие. И главното комай са парите: от днес ще ни е работата да търсим пари. — На лицето на Дякона се появи предишната му усмивка — топла и дружелюбна. В Букурещ ми разправяха, че дори и сам Наполеон Велики поставял три условия, за да покори света: пари, пари и пак пари…

— Пари ще се намерят — махна с ръка Икономов. — Кой измежду нас ще откаже да даде лептата си?

— Не си прав, даскале — избоботи насреща му Таню. — С лепта и с грошове в дискоса няма да се сдобием с оръжие, с което да излезем насреща на белгийските пушки и немските топове на гаджалите. Когато бай Левски говори за пари, това значи много, много пари, тъй го разбирам аз. Пари като за сразяване на една прогнила, но вековна царщина.

— Аз тозчас давам бахчата — обади се Нено Брадата, — туй е всичкото, което имам. — Той се изсмя глумливо и допълни, подмигвайки с едното око: — Е, имам си и моята Еленка — (Елена беше стопанката му) — и опре ли ножът до кокъла, давам и нея, ама сега-засега ще си я коланя̀^[8] още малко. Зер за някои работи нея много я бива, знаете…

Всички като по уговорка се престориха на глухи за последната му дебелашка шега, но чуха и запомниха готовността му да пожертвува бахчата си — наистина единственото му има̀не — за народното дело. И в този момент Костадин Келов се засрами за всичко онова, което бе преживял в коледната привечер; след думите на Левски, Таню и Брадата то му изглеждаше не като жертва и погибел на всичко, постигнато с труд и пот в живота, а като най-обикновена свидливост. И побърза да заяви, преди да се е разколебал отново:

— Аз пък за революцията давам дюкяна, работилницата и всичко, що се намира в тях. Ей тъй — ще ги продам на първия срещнат мераклия и цялата пара̀ до грош ще внеса в касата на комитета.

На свой ред понечи да се обади и Сава Райнов — той навярно щеше да предложи цялото имущество, което управляваше, своето и на сестра си, — ала Левски го изпревари с предупредително вдигане на ръка:

— Благодаря ви за готовността, приятели, но не мога да я приема. Да събираме пари, туй не означава да тръгнем с кръпки на задника, а децата ни да просят милостиня по кьошетата. Ще събираме пари, но с разум — от всекиго българина според възможностите му. А който има пари, пък не дава за святата ни свобода, нему ще ги вземем със сила. Но нека заради парите не забравяме останалото — те не трябва да са единствената ни цел. Както и други път сме приказвали, комитетът постепенно трябва да тури ръка на всичко напредничаво и народополезно, което се върши в града и казата. Чрез верни люде да се намесва в общинските работи, в църковните и в училищните настоятелства, в училището, навред. От една сказка, че и от най-обикновена седянка може да се извлече полза за делото, стига комитетът да е премислил задачата отнапред и да се е подготвил за нея.

— Като стана реч за църковните работи, та се сетих — обади се Михаил Икономов. — Поп Юрдан ми казваше тези дни, че в общината се приказвало за църковния събор, който според разрешението на Портата от септември месец ще се свика в Цариград в Началото на годината.

— Е, и? — подканиха го едновременно няколко гласа.

— Кахъреше се дядо поп, за представителя на Сливен се кахъреше. Че разните Йоргакевци и хаджи Гендовци няма да спрат избора си на него, хайдутина в попско расо, туй се разбира от само себе си. Ала представяте ли си каква пакост ще бъде, ако наш представител е кметът или друг от предишните „елини“?

— Ако пък чрез Панайот Минков, Бяно Абаджи или другите верни на народа общинари предложим някой от нас, направо ще ни се изсмеят — замислено каза Иван Ханджиев. — И комай с право. Колко тежим ние в каноническите дела, че да ни се повери делегатство в църковния събор?

— Нямате ли човек, който хем да е вещ в законите на клира, хем да не е чужд на народните въжделения? — попита Левски.

Цяла минута мъжете се гледаха един-друг объркани. И неочаквано за всички отговора подсказа ябанджията в кръжеца — Дели Ради:

— А защо не помислите за Добри Чинтулов бе, кардашлар?

Таню се плесна шумно по челото и възкликна грохотно:

— Да пукна, ако тоя нейковчанин не натри мутрите нам, на сливналии!…

Дали другите бяха с „натрити мутри“, или не, по това все още можеше да се спори. Но един от присъствуващите положително се чувствуваше потънал в земята от срам — Михаил П. Икономов. Ами че само преди два-три часа същият този учител и народен поет Добри Чинтулов му бе дал такъв урок по родолюбие и жертвоготовност, пък Икономов да забрави за него, когато се търси мъж едновременно патриот, високопросветен и уважаван от сливналии!…

Той още се червеше вътрешно, когато Бял Димитър избърза да подкрепи Таню:

— Тъй ами! На такъв мъж, дето е добил науките си не в медресе или в Куручешменската Велика елинска школа, а в О-дес-ка-та хер-сон-ска ду-хов-на се-ми-на-рия, пък в същото време е дал на народа „Къде си вярна, ти любов народна?“ и „Стани, стани, юнак балкански“, най приляга да е сливенски делегат на църковния събор.

— И срещу него Йоргакевци „гък“ не могат да кажат — допълни Костадин Келов. После подхвърли колебливо: — Но дали господин Чинтулов ще приеме тази мъчна мисия? А? Да призная, мисля си сега не само дето ще стане трън в очите на нашите чорбаджии-еветчии, ами и за самия него. Не е добре той нито с очите, нито със здравето, пък и фамилията му, дето ще остане тук, пада гевшек…

— Ще приеме! — с непоколебима твърдост заяви Икономов. — Щом е за такова свято дело, господин Чинтулов ще приеме, пък дори ако знае, че в Цариград вече му е изкопан гробът до останките на другия наш личен сливналия, който намери смъртта си там — поп Димитър Черното.

— Наистина ли си толкова сигурен, колкото го казваш, даскале? — осведоми се Нено Брадата.

— Отговарям за него като за себе си! — Съвсем кратко замисляне. — Че комай и повече…

— Е, виждате ли — разпери ръце Дяконът. — Комитетът вече свърши своята първа полезна работа. Нека Бог помага тъй да бъде и занапред!

Поприказваха още малко, докато най-сетне осъзнаха, че е минало полунощ и наставаха да си ходят.

— Ще дойдеш с мене, бай Левски — не предложи, а отсече Нено Брадата. — Още като приехме из Русчук Програмата, аз си наумих, че рано или късно и ти ще наминеш подир нея. И веднага заправих у дома тайник за тебе. Вече два месеца е готов, измазан и с рогозки и кожи обкован отвред, че да не те гризе влагата^[9]. Ще хапнем, каквото дал Господ, и ти — право в скривалището. Али Байрактар с всичките си копои да души наоколо, ще те открие, ама на Куково лято.

Васил Левски го послуша и заедно с него пое към крайните къщи на Клуцохор. Таню, вече с правата и задълженията на тайна полиция, ги съпроводи отдалече^[10].