Цончо Родев
И стана ден (101)

9.

Цялата работа по прехвърлянето на мютесарифлъка можеше да се свърши с няколко подписа, но дали такъв му беше начинът на работата или — по свой почин или подшушнато от някого — за да вади душата, гаврейки се, на предшественика си, Мехмед Абдул Рефи ефенди проточи простата формалност с цели часове, като с чиновническа дребнавост се ровеше в какви ли не глупави подробности. Така работеха двамата с Хайдар бей и четяха, и препрочитаха разни книжа, когато на вратата се почука и се появи Мустафа ага, мюдюринът. Новият мютесариф го изруга, още преди да е отворил уста:

— Защо ни безпокоиш? — кресна му. — Не знаеш ли, че работим?

Мустафа ага се облещи на това посрещане, провисналите му бузи заприличаха на цели баници, закачени от двете страни на лицето. Той прехвърли тялото си на другия крак и каза виновно:

— Дошъл е човек, бейляр. И носи писмо не от кого да е, а от Високата порта… Сметнах, че ще искате да знаете…

При споменаването на Високата порта Мехмед Абдул Рефи ефенди в един миг се преобрази. Той беше нисък човек и много пълен, коланът на мундира му се закопчаваше на най-последната дупка; сега изведнъж се смали още повече и затова съвсем заприлича на топка с две къси крачета под нея. Вдигна ръце, сякаш да се запази от самото име на Портата. И като всеки слаб характер, побърза веднага да прехвърли гайлето на първия човек, който му попадна под ръка:

— Ще трябва да го приемеш ти, Хайдар бей. Тъй или иначе най-важния подпис още не сме сложили…

За разлика от него Мехмед Хайдар не показа никакво вълнение от мисълта, че ще получи хабер направо от Високата порта.

— Покани госта да влезе — направи той знак на мюдюрина.

Не след много Мустафа ага отвори вратата и даде път на новодошлия. Беше облечен в безупречен костюм от европейски плат и ако не беше фесът на главата му, можеше спокойно да се закълнеш, че е някой от френкгяурските дипломати, пред които и сам Савфет паша^[1] стоеше с прибрани пети.

— Сизи рахатсъз еттигим ичин йозюр дилерим, ефендилер^[2] — произнесе той на безупречен турски език, а поклонът му в никакъв случай не беше по-дълбок от два пръста — от един ден път ще го познаеш, че е навикнал да общува с къде-къде по-едри риби от някакви си там мютесарифи. — Лично аз не смятам, че работата е толкова спешна, но вие знаете — подпис на човек като Рющю паша задължава.^[3]

При споменаването на Мехмед Рющю паша Рефи ефенди се смали още повече. Хайдар бей обаче отново запази самообладание и пое в ръцете си ролята на домакин:

— Хош гелдин, ефенди. Буюр!^[4] Какво има да ни съобщи светлият наш велик везир?

Гостът извади свитък, свързан със зелена панделка, и му го подаде. Беят целуна панделката и я развърза. И първият му поглед беше не на написаното, а най-долу.

— Наистина е подписът и печатът на Рющю паша — каза. — И на това отгоре писмото е приподписано от сердарекрем Абдул Керим паша.

— И какво гласи, бей? — с неузнаваем глас попита Рефи ефенди.

— Че негова милост И-ван Сил-дар-ог-лу… — Хайдар бей вдигна очи от плътната хартия. В погледа му се четеше искрено изумление. — Имаш ли нещо общо с тукашния Бяно Силдар, ефенди?

— Доколкото имат общо баща и син, мютесариф ефенди.

— Как? — обади се Мехмед Абдул Рефи. — Ти познаваш бащата на негова милост?

Тънка неразгадаема усмивка се хлъзна по лицето на бея.

— Сигурен съм, че ще го опознаеш и ти, ефенди, бащата на негова милост е доста именита и уважавана личност в Сливен. — И за всеки случай добави: — При това верен поданик на падишаха…

Гостът оцени услугата, която му бе направена с последните думи, и мълчаливо поблагодари за нея; поклонът му този път беше поне двойно по-дълбок от първоначалния.

— И какво ни нареждат великият везир и сердарекрем? — продължи нетърпеливо да разпитва новият управител на санджака.

— Уведомяват ни, че на Силдаров челеби е възложено да снабдява войската в целия Одрински вилает с шаяк за униформи. И заповядват нам — той се поправи, — всъщност заповядват на тебе, Рефи ефенди, да му оказваш пълно съдействие. Разбираш ли, пълно съдействие както в мир, тъй и, аллах корусун^[5], в случай на война. Инак затиалилериниз Рющю паша предупреждава, че действията ти ще се приемат като саботаж^[6] срещу войската на падишаха.

Рефи ефенди престана да се смалява и се преви в такъв поклон, сякаш се надяваше за него да научи сам Рющю паша в Стамбул.

— Ние пристигаме едновременно в Сливен, Силдаров челеби, аз дори още не съм се подписал като нов мютесариф на санджака. Но даже така ще те уверя веднага, че в мое лице ще разчиташ не на съдействие, а на пълна подкрепа и — защо не? — подчинение. Що мога да сторя за тебе още сега, челеби? Къде ще пожелаеш да се настаниш?

— За това не се безпокой, мютесариф ефенди. Нали разбра, аз съм тукашен, ще се настаня, разбира се, в дома на стария си баща. Впрочем искам да те уверя също, че няма да ти досаждам за щяло и нещяло. Ще похлопвам на вратата ти само тогава, когато грижите ми за войската на султан Абдул Азиз хан се нуждаят от помощта на властта. А сега още веднъж извинявайте, ефендилер. Уморен съм от пътя и искам да си почина.

И с тези думи, придружени от ново леко кимване, Иван Силдаров напусна одаята с двамата мютесарифи — бившия и бъдещия.

* * *

Като чу изскърцването на дворната порта, Таша излезе на хаета да види кой е. Беше непознат господин с малък, приличен на докторските, чемодан в ръка. Носеше виненочервен фес с черен пискюл и най-хубавите алафранга дрехи, които Таша бе виждала през живота си. Непознатият затвори вратата, извърна се, но не продължи към дома, а остана така неподвижен, сякаш разчувствуван от гледката на къщата.

Жената приближи до пармаклъка на хаета и вече видя госта по-добре. Всъщност не го огледа, а просто го възприе с един-единствен поглед; ако е позволена такава дума — попи го с очи. И усети как колената й изведнъж омекнаха. Защото през двора виждаше ако не най-красивия, то положително най-истинския мъж в живота си. Гостът не беше от най-младите, сигурно бе оставил зад себе си четиридесетте, висок и едър, но не пълен; едростта му се изразяваше в могъща и по войнишки изпъчена гръд, която остро се стесняваше към хълбоците и таза. На това място шивачката в Таша се обади, за да й подшушне, че и сюртукът на непознатия бе ушит именно по такъв начин, че да подчертае разликата между широките плещи и тънкия кръст.

Сякаш за да помогне на наблюдението й, човекът свали феса от главата си — можеше да се помисли, като че щеше да се поклони на къщата. Сега Таша видя, че той имаше черна, лъскава коса, сресана на път, която само над ушите бе придобила цвят на метал. Беше мургав, но не с циганска мургавина, а с онова своеобразно потъмняване на кожата, меко и с кафеникав оттенък, което тя бе виждала в светлоликите хора, които по някаква причина са се излагали дълго на зимно слънце. Имаше високо подстригани бакенбарди, нещо, общо взето, рядко за онова време, и също така по рядък начин подбръснати мустаци — тънки, достигащи само до средата между устната и носа. Но най-поразяващото в него беше общото впечатление от лицето му. Възшироко, почти квадратно, то излъчваше сила, мъжественост, но не груба и недодялана, а облагородена, обуздана, самочувствие без дързост и още нещо ненарицаемо с думи, което те подтиква да се подчиниш, без той да е изразил големство или властност.

Тъй като непознатият продължаваше да стои неподвижно до портата, Таша слезе от хаета и се отправи насреща му. Той сякаш едва сега забеляза присъствието й, но пак не отлепи крака от земята, за да се приближи, а я причака на мястото си, само очите му дружелюбно и малко почудено пресрещнаха нейните. Таша пристъпваше без бързане към него. И забеляза: погледът му изостави очите й и се спусна по-надолу. Знаеше защо — сама, неочаквано и за самата нея, тя правеше хълбоците й да се олюляват и да подчертават женствеността й. А лицето му — то постепенно загубваше изражението си на самоувереност. И ставаше друго, напрегнато — лице на мъж и самец.

Когато приближи до него, той видимо призова волята си да отмахне желанието и да върне на лицето си изражението на приветливост и любезност. Усмихна й се. И Таша не пропусна да забележи, как тази усмивка разкри два реда ослепителни по белота зъби, а на бузата му — само на едната, лявата — изписа прелестна гънка.

— Добър ден, господине — каза тя; с изненада се чу, че говори по-гръдно и поне с два тона по-ниско от обикновено. — Като че ли търсите някого или нещо?

— Дал Бог добро — отговори непознатият. — Половината от онова, което търсех, вече намерих — къщата на Силдаровците. Другата половина е самият стопанин, Бяно Абаджи.

— В града е, но ще трябва да го почакате. Впрочем кой сте вие?

Усмивката му стана малко по-широка и съвсем, съвсем леко иронична.

— Не зная защо, но си представях, че трябва аз да ви задам същия въпрос. Ала нека да не се пазарим, искате ли? При това нямам какво да крия — син съм на Бяно Абаджи.

— Син?! — Бадемовите очи на жената се разшириха от изумление. — Мигар… Мигар вие сте Иван? — Той потвърди. — Господи, трябва да го съобщим внимателно на татко, сърцето му може да се пръсне…

Иван приготви уста да каже нещо, но не успя. В същия миг вратата до него се отвори с трясък и през нея връхлетя един башибозук с ятаган и пищов в ръцете. Трябва да беше порядъчно пийнал, понеже краката му явно не го държаха особено добре, а езикът му леко се плетеше, когато изрева с целия бабаитлък, на който беше способен:

— Дур!… Теслим ол!…^[7]

Кръвта се оттегли от лицето на Таша. Тя направи крачка назад, а ръката й притисна разлудувалото й се сърце. Съвсем по друг начин постъпи Иван. Без да губи нито самообладание, нито време, той ритна ръката на турчина и пищовът отлетя нанякъде. После изби и ятагана от другата ръка и като хвана неканения гост за елека и шалварите, без особено усилие го изхвърли през дувара. Чу се тупване и хлъцване на човек, който е изпуснал въздуха от гърдите си. Таша се втурна да заключи вратата, но Иван я спря, като постави ръката си върху нейната:

— Доколкото помня, тази врата не се заключва никога — каза.

— Но този катил ще се върне… ще ни убие…

— Няма да се върне. Такива като него са юнаци само докато имат насреща си беззащитни люде. Видят ли обаче дебелия край, тогава не ги търси. — И сякаш напълно забравил случката, попита учтиво, а гънката отново се върна на бузата му: — Няма ли да ме поканите у дома?

Тя понечи да грабне от земята чемодана му, но той я изпревари. И двамата тръгнаха един до друг.

— Преди малко издумахте нещо — рече той, — което ме обърка. Нарекохте баща ми „татко“. Възможно ли е да съм имал сестричка извън Руска, за която изобщо да не съм подозирал?

Таша се засмя и двете бенки на бузата й сякаш подхванаха танец.

— Не, не съм ви сестра, господин Иване — отговори. — Но баща ви ми разреши да се обръщам към него така.

Тя заразказва за събитията, довели до сприятеляването между Бяно Абаджи и нея, до бащинското му отношение към тази жена, изпитала участта на сирак и вдовица, а когато се настаниха на скемлетата в собата, вече бе стигнала до причините, довели я под този покрив. Той я изслуша внимателно, накрая кимна с глава:

— Баща ми не се е променил — каза. — Винаги е бил ая, светец, такъв си е и останал. Пък иначе… — той я стрелна с ъглите на очите си. — Иначе никак не съжалявам, че не сме кръвни роднини. Чухте ли? Хлопна се вратата. Може би децата се връщат от училище?

Жената надникна през прозорчето.

— Не, татко се прибира. И все пак може би е по-добре да го предупредя, да го подготвя?

— Нека бъде вашето — съгласи се той. — Макар че за един силдаровец ми се вижда излишно…

Таша излезе на хаета точно в секундата, когато Бяно със смаяно изражение вдигаше ятагана от „своята“ леха. И я попита от далече:

— Какво, момичето ми? Да не събираш силях, за да хванеш „лявото“ и да затъмниш Димка Бизимка, Румяна или Сирма?^[8]

Тя слезе при него на двора и му разказа случката с башибозука.

— И кой, казваш, го изхвърли през дувара, дъще?

— Ще има ли мюжде, татко? — изхитрува тя. — И трябва да е голямо, голяяямо, едно захарно петле няма да стигне.

Старецът продължи шегата, но само докато чу името на Иван. Тогава прибледня и хукна към къщата; Таша по-късно щеше да се кълне, че само на три крачки е взел стълбите. Иван го посрещна на хаета и двамата се прегърнаха юнашки — краката ту на единия, ту на другия се отлепяха от пода. Жената извади столчета и синѝя и седнаха там, на открито. Отиде да донесе и сладко — не толкова за неизбежната почерпка на госта, колкото да даде време на мъжете да изтрият сълзите от очите си.

— Не, не съм на гости, тате — заразказва Иван. — Върнах се и, надявам се, този път завинаги. Имам изин и векиллик да снабдявам с аба цялата войска в Одринския вилает.

Старецът го погледна; в очите му имаше всичко друго, освен оживление.

— Как си го представяш това, сине?

— Още сам не зная — със смях призна Иван и свивката пак цъфна на лявата му буза. — На първо време ще наема кантора, пък сетне ще мисля на какви основи да сложа работата.

— За кантората е най-простото. Чувах, че братовчед ти Христо, на Трънка сина, ще дава под наем стария дюкян на дядо ти. Не го помниш, знам, но е на добро място, до Аба-пазар, на гърба на Лазовския хан. Сигурно ще предпочете тебе пред който и да е друг кираджия. Дюкянът не е на лош хал, едно баданосване и — готово. Думата ми беше за друго, Иване. Не ти ли пада малко чоглаво, че ще обличаш не кого да е, а войската на султана.

— Нали все някой трябва да го прави? — някак нехайно отговори синът. — И да прибира парите на сераскериата?

— Но войската в тези одежди ще стреля по нашите? И по Дядо Иван, ако най-сетне реши да ни отърве от пустата тирания?

— Лошо и с хъс поставяш въпроса, тате. Сливен винаги е обличал цялата войска на Турция. Мигар едно време твоята аба не отиваше пак за същото? Или ти тръгваше по петите й, за да дебнеш да стигне само до мирни българи, не и до терзийниците на аскера? А сукното на чичо Добри Фабрикаджията? То пък не обличаше ли всички султанови забити?

Таша разбра, че разговорът още от първия час ненужно се изостряше. И реши да се намеси, за да го вкара в друго русло:

— Аз, татко, разбира се, ще си взема партакешите и ще се върна у дома…

— Дума да не става! — отсече веднага Иван. — В никакъв случай не ще позволя идването ми да обърка реда в тази къща.

— Но аз тука съм никаква — настоя тя. — Не съм на гости, понеже съм за постоянно. Не съм и кираджийка, понеже не плащам наем. Пък налице е и друго затруднение, господин Иване. Тук, ако не броим ашевото, има всичко на всичко две стаи…

— Това лесно ще се уреди! — непреклонно настоя той. — Аз ще се настаня в херодаята — ще я накова с рогозки и кожи, пък имам и доста други неща, четири сандъка идат след мене, та ще я направя като кутийка. И не ме съжалявайте. В нея са се подслонявали хора, дето нашият народ ще ги спомня с почит и след сто, и след хиляда години. Знаете ли вие какво означава да можеш да кажеш: живея там, гдето е нощувал Кара Танас войвода? — Иван усети, че се разгорещи и промени тона. — Що се отнася до наема, от днес ще почнете да го плащате, Таша.

— Хей, не се разпореждай така — присмя се старецът. — Тази къща все още е моя…

Но Таша погледна на думите съвсем сериозно:

— Какъв наем ми определяте?

— Да престанете да ми викате „господин Иване“, а само „Иване“. — Зъбите на мъжа отново лъснаха посред мургавото му лице. — При това иде малко смешно, Таша, щом на един и същ човек казваме „татко“…

— Такъв наем приемам — каза бащата. — И тъй като в целия този алъш-вериш аз излизам сайбията, полага се от мен да бъде черпнята. Иди, дъще, и наточи една пахарка от оная шевка, дето може в кърпа да се носи. Кълна се, че Иван и всичко да е видял по света, ама като нашенската шевка нито е видял, нито е помирисал.

… Когато по-късно Иринка и Нойко се върнаха от училище, завариха нещо, което виждаха за първи път в този дом — на хаета тримата възрастни съвсем по никое време бяха заседнали на вино и пахарката наред обикаляше от уста на уста…

А настроението — то комай вече наближаваше Сините камъни.