Цончо Родев
И стана ден (15)

2.

Още не беше се събудил напълно, а се усмихна блажено — не толкова умът, а тялото му си спомни всичките сладострастни изобретения, с които тази дребна на ръст жена, ала иначе истинска дяволица Ергюл бе запълнила вечерта му, та Хайдар бе усетил в себе си и плътската жажда, и ненаситната издръжливост на младежките си години. Навярно нечии очи бяха дебнали за пробуждането му, защото до слуха му долетя нежен припев на саз, а един нежен глас тихо и сластно занарежда песен:

Севийорум, севеджеим,

урунда — бил йоледжеим.

Еллере вермийеджеим,

сени бенден аламазлар.

 

Тахаммюлюм йок ойуна,

севийорум, инан буна.

Гьонлюм федадър йолуна —

сени бенден аламазлар…^[1]

Без да повдига клепачи, той позна — свиреше Каймет, а пееше Ренгинар. Разкърши рамене и се протегна доволно; не беше това порив за прегръдка, но върху ръката му се разпиля дъхтяща на гюл коса, а едно топло и кадифено-меко тяло се долепи до неговото.

Мехмед Хайдар отвори очи и се огледа. До него, разбира се, се притискаше лудетината Ергюл; трябва неусетно да беше ставала преди него, защото сега беше в тънка, почти прозрачна риза от златистожълта свила. А собата сякаш се изпълваше с пурпур от светлината, която се оцеждаше през червените завеси на прозорците. Беят се прозина и попита:

— Кое време е?

— Времето за любовна радост, господарю — прошепна в ухото му Ергюл, но той не остана доволен и повиши глас:

— Назифе? Чуваш ли ме, Назифе? Колко стана часът?

— Току-що отмина три^[2], господарю.

— Три?! Аллах, аллах, ама че… — Той измъкна ръката си изпод Ергюл и се надигна. — Я дръпнете тия пердета.

Назифе, Ренгинар и Каймет се появиха в собата и издърпаха настрана алените пердета. Септемврийското слънце не проникна, а плисна през прозорците. Беят се заоблича, подпомаган от жените си.

— Нека Шабан се приготви да ме обръсне — нареди. Шабан беше евнухът му, в задълженията на когото влизаше и берберството. — И за едно кафе поръчайте. — А иначе си говореше сам на себе си: — „Бре, бре, на думи си много чевръст, Хайдар. И колко му е да си чевръст, когато слънцето вече е почти над главата ти… Нищичко не ти е останало от онова, което беше научил като дете, приятелю. Издигна се до мютесариф, вярно, ала то е било за хайлазуване, не за работа…“

Опита се да не го покаже, но наистина се засрами от себе си. И когато Назифе му поднесе закуската (а то закуска ли беше — само блюдата с кадаифи и реванета бяха осем!), той се задоволи да изсърба едно кафе с някоя и друга курабийка и веднага пое към конака.

Когато минаваше покрай кафенето на Лютвито, агаларите, насядали там по пейките, го поздравиха с теманета, ала ги домързя да станат на крака. „Какъвто мютесарифът, такива и поданиците му — помисли Хайдар бей, докато им отговаряше разсеяно. — А българите от тъмно са край становете, в дюкяните, по лозята и бахчите. И сетне се чудим защо тях ги бие пара̀та, пък нашата е «на гол тумбак — чифте пищови». — Поговорката той си каза на български. — Сигур от тъмно и тя е с игла и конец в ръка…“

„Тя“ беше едно видение със светло лице, кестеняви очи, венец от бакърени коси около челото и две прелестни бенчици на бузата. Като се улови, че е помислил за нея, беят се изненада сам на себе си: такава нощ бе преживял, пък акълът му — в чуждото…

Също и в конака не бе по-различно отколкото при Лютвито — заптиета и кятиби сърбаха кафета или, поизпънали се кефлийски, я бяха ударили на лаф-мухабет. „А после се сърдят, подкрепял, съм бил раята — продължи да си говори Мехмед Хайдар. — Че ако не е раята да ни храни, нали ние ще прогнием от мързел или ще пукнем от глад?“ Той влезе в одаята си и за разлика от друг път, когато започваше деня с едно хубаво наргиле тютюн, сега още „в крачка“ почука по тасчето на стената — знак, че захващаше работа. Измина доста време — подчинените му не бяха свикнали на толкова усърдие и деловитост, — докато благоволи да се появи Мустафа ага, мюдюринът.

— Казвай! — пак противно на обичайното го подкани още от вратата Хайдар бей. — Какви са новините от града и санджака?

Мустафа ага заразгръща разни изписани хартии из ръцете си и заговори гъгниво и сричайки — личеше, че не си бе дал труд да се запознае с тях предварително. В общи линии бе все същото: ако се слушаше мюдюрина, можеше да се повярва, че тук всичко върви по мед и масло и даже облаче не засенчва Сливен и обширния сливенски санджак. Мютесарифът го слушаше небрежно, а мисълта му се въртеше около предишното — леността на правоверните и трудолюбието на раята.

— Какво става с новата хаврика, дето я строяли в Асеновския боаз? — попита и неочакваността на въпроса му обърка мюдюрина.

— Чувам, строежът напредвал, мютесариф ефенди.

— Чувам, чувам! — непривично се сопна Хайдар бей. — В града се вдига не курник, а хаврика, пък градоначалникът само чувал за нея… — И с изненада чу гласа си да запитва: — Тук ли е Али Байрактар?

— Одеве го зърнах в къшлата на заптиетата.

Мютесарифът се поколеба. Вярно, августовските жеги бяха превалили, ама и септемврийското слънце си го биваше. При това беше жарта по пладне, а не следобедната прохлада. После — за втори път днес — се засрами. И нареди сопнато:

— Нека се приготви да дойде с мене. Не му плащаме, за да дембелува по миндерлиците и да разправя масали за времето, когато с брат си са върлували из клисурите.

Не бяха масали. На времето двамата братя Топчи Ахмед и Али от Чочовен бяха доста години ни повече, ни по-малко от пладнешки разбойници, които грабеха и убиваха наред турци и българи в Стара планина. Като не можа да се справи по друг начин с тях, властта назначи Топчи Ахмед бьолюкбашия на Сливен, а брат му — негов помощник. Но преди десетина години Топчи Ахмед загина от куршума на Панайот Хитов и тогава на негово място въздигнаха брат му Али Байрактар Топчи. Бьолюкбашия стана Али, ала в душата и в табиетите си продължаваше да си е предишният кеседжия.

След половин час Хайдар бей вече излизаше от Кумлука и поемаше нагоре по пътеката. На няколко крачки зад него, накачулен с оръжия като за цяла орда, биеше крак бьолюкбашията — демек, охраняваше го. Когато Мехмед Хайдар вече смяташе, че ще изплюе душата си — заседналият живот го бе отучил да ходи, — първо се дочуха удари на тесли и мъжки гласове, а скоро след тях се появи и строежът. Той не се бе излъгал в очакванията си — тук кипеше труд и не бе нужно кой знае каква прозорливост, за да се види, че работата наистина бе подхваната още на разсъмване. Имаше до три дузини мъже; мютесарифът с изненада разпозна между тях Стефан Саръиванов и Тотю Кювлиев, сайбиите — дошли навярно да нагледат градежа, те не стояха със скръстени ръце, а, разсъблечени по ризи, помагаха в едно-друго според силите и умението си.

Щом го зърнаха, двамата първенци и богаташи се измиха набързо, нахлузиха сюртуците си и, разцъфтели в истинско или престорено доволство, забързаха насреща му. Хайдар бей се здрависа с тях и, като си посъбра малко душата, пожела да го разведат из строежа и да му обяснят кое що ще бъде. Те на драго сърце изпълниха молбата му, разходиха го и с нескрита гордост му описваха: горе ще отбият реката, тук ще се завърти келевото^[3], за да предаде с каиши силата на водата, хей таме ще са становете. А това оттатък ли? Готовото? Там щели да са маазите за вълна и за натъканите аби и сукно. Пък туканцък щяла да бъде канцелярията им — когато идвал мютесариф ефенди, под този покрив щял да им гостува и да си пие с тях кафето или… Слушаше ги Мехмед Хайдар и обикаляше с тях, пък две неща най-много му се набиваха в очи: че когато минаваше, работниците го поздравяваха с уважение, ала не прекъсваха работата си, и че двамата утрешни фабриканти уж много вещо обясняваха устройството на издигащата ръст фабрика, пък усещаше се, че познанията им твърде понакуцваха и издишаха по шевовете.

Малко по-настрана под клоните на една умърлушена череша имаше скована проста дълга маса с пейки от двете й страни; не беше трудно да се разбере, че край нея сутрин и обед похапваха работниците. Мютесарифът приседна там със Саръиванов и Кювлиев, отнякъде се появиха три чашки и стъкленица ракия. Пийнаха и Хайдар бей млясна с удоволствие — езикът му бе познал есирлийската. Дали строежът наистина го впечатли, или ракията някак твърде бързо се хлъзна в празния му стомах, но когато ги похвали за извършеното, той бе напълно искрен. Двамата сайбии не се заловиха да скромничат лицемерно, а точно обратното — разшириха така похвалата му, че с нея наметнаха и неговите рамене.

— Хайде де, Стефан челеби — не повярва на ушите си Мехмед Хайдар, — че откъде накъде имам и аз заслуга за вашата хаврика?

— Заслугата е на мъдрото ти управление, мютесариф ефенди. Кажи правичката: ако делеше мюсюлмани от християни и въздигаше едните, а мачкаше другите, мигар щяхме да хвърлим толкоз пара̀ в туй начинание?

— Само ако чавка ни бе изпила мозъка — допълни Кювлиев; изобщо той явно пееше втория глас в съдружието.

Нито ласкателството беше от най-сръчните, нито мютесарифът беше от глупавите, ала в този случай то хвана дикиш, както се казваше тогава; днес цялото същество на Хайдар бей се нуждаеше от някаква морална подкрепа и угодливата похвала на Саръиванов и Кювлиев изигра ролята на целебен балсам за него. „Да пукна, ако нямат право — рече си беят. — Едно е да имаш купища алтъни, друго — да ти се даде възможност да превърнеш тези алтъни в хаврика. Пък аз не само им дадох позволение, ами и ги подтикнах…“ Мехмед Хайдар удари още една ракия на гладно и настроението му съвсем заприлича на онова, с което сабахлен отвори очи. Той се изкиска:

— Какво пък, не остава, освен да ме броите за трети ортак…

Българите се спогледаха многозначително. Той улови този поглед и безпогрешно го разтълкува: в тези години, когато аллахът на всички служители — от великия везир до последния кабзамалин — беше най-обикновеният рушветчилък, двамата българи бяха помислили, че той си прави устата за част от печалбата на бъдещата фабрика. Това още повече го развесели, та побърза да разсее страховете им:

— За моя пай вече се споразумяхме, ефендилер. Колчем ви навестя, ще почерпвате я кафе, я една „Бяла Рада“ — последните думи той произнесе на български, — ама не каква да е, а от тази, есирлийската. — И докато те въздъхваха облекчено, подпита: — Не съм изкусен в хаврикаджийството, чорбаджилар, но ми се чини, че в самия план на градежа и в скрояването на кое къде да му е мястото, се угажда вещата ръка на човек, който е пишкин в тоя занаят…

— Вярно си се сетил, мютесариф ефенди — рече Тотю Кювлиев. — Наместо за всяко нещо и на всяка минута да откриваме Америка, ние решихме да се доверим на едного, който по познания минава в Сливен за втори след миралай Хюсеин бей.

Мехмед Хайдар го слушаше, а наблюдаваше другия, Стефан Саръиваноглу. Въпреки и без обичайната си изрядност в облеклото, той все си беше хубав и с външност, която пращеше от здраве и самочувствие, ала очите му, вечно подвижни и притворени, сега играеха неспокойно насам-натам. Беят разбра — челебията преценяваше дали въпросът нямаше някакъв заден смисъл и дали ще им навреди, ако кажат истината. Изглежда, че в края на краищата българинът не видя никаква уловка (а то наистина и нямаше), защото подкрепи ортака си:

— Человекът на пара̀та трябва да умее да влага пара̀ във всичко, което е полезно и може да се купи с пари. Умът и натрупаните познания също се продават, бей.

„Хитро — помисли турчинът. — Хитро и износно! Трябва да запомня тези думи…“ А гласно запита:

— И кой е този, дето е втори след Хюсеин, ефендилер? Ще ми бъде любопитно да се запозная с него.

Стефан кимна с глава, Кювлиев стана от масата и след малко се върна, като водеше със себе си един мъж, целият оплескан в киреч и стърготини; за разлика от сайбиите той очевидно не се смущаваше от каяфета си („Таквиз са българите — мярна се в ума на Мехмед Хайдар, — не се притесняват, ако трудът, а не дембеллъкът ги е изцапал!“), само от приличие бършеше ръце в някакъв мокър парцал. Мютесарифът го загледа с нещо като любопитство. Майсторът, който се бе наел да вдигне фабриката, беше четиридесетинагодишен, над среден ръст, но не чак много висок, здрав в плещите и тънък в кръста. Чертите на лицето, доколкото личаха от варта, прахоляка и вадичките, прорязани от потта, му се сториха странно познати — правоъгълно и ъгловато беше това лице, с тъмни очи, които гледаха спокойно и прямо, и със също така тъмни вежди, гъсти и триъгълни, над тях. Беят не се погнуси от не дотам чистите ръце на човека — така го бяха възпитали като дете — и се здрависа с него, докато продължаваше да изучава физиономията му.

— Тази муцуна комай не виждам сефте раз — каза предразполагащо. И изведнъж се досети: — А бе ти да не си от джинса Силдар?

— Вярно позна, мютесариф ефенди. — Отговорът беше почтителен, но без подлизурство. — Ти сигур познаваш Бяно Абаджи. Аз съм Боян, неговият син. Разправят, в лице на него съм се метнал.

— Значи, ти си бил тоя, дето в Сливен бил най-пишкин в хаврикаджийството.

— Благодарен съм, ако са ме похвалили така.

— Какво ви е споразумението с него, Стефан челеби? — заинтересува се Хайдар бей. — Само в строежа ли ще му използувате познанията или и по-подир при становете?

— Ние го условихме за устабашия именно когато се завъртят становете, ала той сам пожела да подхване работата още от темелите на градежа.

— Ако излезе такъв, какъвто го похвалихте, комай ще е полезно за вас един ден да му дадете пай и от самата хаврика. Двойно ще е старателен, ако знае, че работи за самия себе си. Само чеее…

Подозрителните очи трепнаха срещу него. Стефан Саръиванов се почеса без нужда по плешивото теме и подпита:

— Доизкажи се, Хайдар бей. Какво „само че“? Нещо за Боян Силдаров ли ти беше наум?

Беят се извърна към устабашията. Не си даде сметка, но всъщност предпочете да има насреща си неговия открит поглед.

— Нали при вас, българите, човек може да се казва не по фамилно, а по името на баща си? — попита и другият потвърди. — Тъй че не е принудително да си Силдаров, можеш да бъдеш и Боян Бянов?

— Боянов — кимна майсторът. — Баща ми е Боян по кръщение, а Бяно само по прякор. — После на свой ред побопитствува: — За можене — може, мютесариф ефенди, ала защо?

— Защото за хавриката няма да е дип много здравословно, ако устабашията й е от Силдаровците. — Беят се засмя. — Ние, „амуджите“, не сме от най-трудолюбивите, пък инак сме злопаметни, драги. Чуят ли „Силдар“, мнозина от нас ще си спомнят за завераджията Георги Силдаря, за Манол хайдутина, за Георги Трънкин войвода, за неговата майка Трънка пищовджийката… Е, много ще им дойде, приятелю.

— Нямам причини да се срамя от никого в рода си — беше гордият отговор, — но ще се допитам и до баща си и може и да те послушам, мютесариф ефенди. При нас е прието, че човек прави името, а не името — човека.

(Боян дори не подозираше, че в този момент поставяше началото на нов сливенски род. Защото баща му не възрази и той започна да се нарича Боянов. И писано било тази фамилия да се запази за дълго в града под Сините камъни, а отпръски от нея се разпиляха и по-близо, и по-далече^[4].)

… Не след много Мехмед Хайдар се сбогува и пое надолу. Сега беше по-леко, не като да имаш стръмното отпреде си. Все още под влияние на видяното, на разговора и на ракията, той изчака Али Байрактар Топчи да се изравни с него и подхвана приблизително така:

— Нашият девлет е бил един от най-великите и най-могъщите в Европата и в света, бьолюкбаши. Не е случайно, че славните ни предци са стигали чак до Виена, а Долното море — той имаше предвид Средиземно — е било като в клещи обхванато от нас. А сега? Сега ние треперим от Московията, а разни френкгяури и ингилизи уж ни съветват за наше добро, пък на дело ни диктуват волята си. Болен девлет е нашият, Али Байрактар, и тази болест, която изпива отвътре силата ни, се нарича по купешки непредприемчивост и липса на усърдие, а по народному — най-обикновен мързел.

И той продължи надълго и нашироко все в същия дух. Като с нож разряза тялото на царщината и показа всичките й слабости — почиване върху ложе от нявгашни лаври, средновековен ред, бабаитлък, лентяйство, користолюбие и подкупничество, назадничавост. И за сравнение посочи не някакви си далечни мемлекети и миллети, а българите, раята. Тя, раята, малко по малко ги забиваше в земята по всичко — по ученост и напредък, по работливост, по дързост в начинанията („на̀, хавриката в града — също и тя е от българин създадена!“), постепенно всичко — земеделие, търговия, занаяти, изобщо пара̀та — отиваше в ръцете й, та османлиите все повече се водеха господари само по име. И когато ударят на сеч с ятаганите.

После се разприказва за онова, което трябваше да се направи, за да може Турция да застигне и Европа, че и… собствената си рая.

Беят имаше твърде смътни и неясни представи за това, необходимото, но в общи линии с верен усет „напипваше дамара“ на нещата.

А когато бяха вече пред вратата на конака, запита:

— Знаеш ли защо ти разказах всичко това, Али Байрактар?

— Аллах ми е свидетел — не, мютесариф ефенди.

— Защото знаех, че няма да разбереш нито една дума…

И без да се сбогува, Хайдар бей се запъти към одаята си.