Чарлз Дикенс
Големите надежди (60)

За края на романа „Големите надежди“

В последния момент Дикенс променил първоначалния край на романа „Големите надежди“. Неговият приятел, писателят Едуард Булуър Литън, го помолил да събере Пип и Естела, като „подкрепил идеята си с толкова убедителни доводи“ (както казал Дикенс на Фостър), „че аз се реших на тази промяна… Опитах се да я направя с колкото може по-малко думи и не се съмнявам, че с нея романът ми ще бъде по-приемлив“. Досега е известен само един случай, в който редакторът е предпочел първоначалния край на романа. Джордж Бърнард Шоу с обичайното си иконоборство го използвал в съкратеното издание на романа, излязло през 1937 година, към което той написал много интересен предговор. С Шоувска упоритост той отхвърлил втория вариант за края на романа, като писал, че „в същност първият вариант е с истински щастлив завършек“.

Заедно с ръкописа на романа „Големите надежди“, който се пази в музея на град Уизбийг, има и план за края на романа, озаглавен „Общи бележки“. По всяка вероятност тях Дикенс е нахвърлил след завършването на 53-та глава, за да се ръководи от тях. В този план пише:

„Мис Хавишам и Пип и парите за Хърбърт. Така Хърбърт става съдружник на Кларикър.

Компейсън. Как е въведен?

Естела — дъщеря на Магуич.

Орлик и попадането на Пип в клопката — освобождаването му.

Към бягството:

Начало.

Преследване.

Борба — двамата заедно на борда. Компейсън — удавен (така), Магуич — спасен от Пип и заловен.

После:

Магуич го съдят, признават го за виновен и го осъждат на Смърт.

Скоро умира в Нюгейт.

Имуществото му се конфискува от държавата.

Хърбърт отива в чужбина. Пип може би ще го последва.

Арестуват Пип, когато е много болен и не може да се движи — лежи с треска в квартирата си.

Ангелът, който се грижи за него, е Джо.

След като оздравява, Пип отива смирен в старото блатисто село, за да направи предложение на Биди.

Ангелът, който се грижи за него, е Джо.

Заминава в чужбина при Хърбърт (който се радва на сполучлив брак с Клара Барли) и става чиновник при него.

Единственото добро, което прави по време на своето благополучие, остава следа и от него има полза.“

Оказва се следователно, че вторият вариант за края на романа намалява поуката, която Дикенс е искал убедително да извлече от разказа, че единственият случай в който Пип безкористно е използвал благополучието си, остава единственият източник на щастие за него в бъдещето. При новия завършек обаче той явно е възнаграден за безумното си обожание на Естела.

Първоначалният край на романа е бил следният. Не е имало 59-та глава. Пасажът, с който тя започва, е следвал непосредствено след възхвалата на Хърбърт от страна на Пип, в края на 58-а глава. Когато Биди го пита: „Уверен ли си, че не тъгуваш за нея?“, в първия вариант Пип отговаря: „Уверен съм и съм сигурен, Биди.“ Тогава следвала последната част, а която пишело:

„Аз я видях отново едва след две години. Бях чул, че животът й протекъл много нещастно, че се разделила със съпруга си, който се отнасял извънредно жестоко с нея и се прочул като образец на надменност, грубост и дребнавост. Чул бях и за смъртта на съпруга й (причинена от злополука с кон поради лошото му отношение към животното) и че тя се била омъжила пак за някакъв лекар от Шропшър, който веднаж, когато изпълнявал професионалните си задължения при мистър Дръмъл и станал свидетел на грубото му държане към нея, смело се намесил в ущърб на интересите си. Чул бях, че този лекар от Шропшър не бил богат и че те живеят от нейното състояние. Отново бях в Англия — в Лондон, и се разхождах по Пикадили с малкия Пип, когато ненадейно ме догони един слуга и ме попита дали не бих могъл да се върна, защото някаква дама във файтон искала да говори с мене. Файтонът беше с един кон — самата дама го управляваше. Ние с нея се погледнахме много тъжно.

— Много съм се променила, знам, но все пак реших, Пип, че ти би искал да се ръкуваш и с Естела. Вдигни това хубаво дете и дай да го целуна.

Тя навярно си мислеше, че детето е мое.

Много се радвах след това на този разговор, защото и върху лицето й, и в гласа й, и в докосването на ръцете й имаше нещо, с което тя ме убеди, че страданието се е оказало по-силно от възпитанието на мис Хавишам, че то й е дало сърце, с което да разбере какво е изпитвало моето някога.“

Този епизод е запазен в една от бележките към книгата „Животът на Чарлс Дикенс“ от Джон Фостър, който го предпочита като „по-съответствуващ на цялостната идея и естествената развръзка на романа“.

Този завършек е трогателен дори само със своята сериозност и е по-приемлив от втория вариант. Като вземем под внимание, че в романа преобладават нотките на разкаяние, размишления и разочарование (повествованието се води от първо лице) особено там, където се говори за Естела, би било доста нелепо, ако предполагаемият автор е едновременно и преуспяващ, и щастлив в своя брак. Просто първият завършек е по-достоверен от втория.

Въпреки това сегашният край на романа е, както е вярвал и Дикенс, „едно хубаво малко съчинение“, което ние не бихме искали да загубим. От други страна, прибавената глава съвсем не е весел каталог на благословени дечица, каквито са обикновено щастливите завършеци. Със своята сдържаност и красота той хармонира по тон с останалата част от романа. Самият Шоу ни дава най-доброто обяснение защо той не би искал да се възстанови първоначалния завършек. „Глава 59-а — казва той, — макар и неправилна в психологическо отношение, в художествено отношение е много по-подходяща от първоначалния вариант. Мястото, часа, атмосферата са вълнуващи по един много красив начин и са съвсем верни.“

Мъките на Дикенс с края на романа не свършили с отпечатването му. Последните думи в последната част, излязла като свезка и отпечатани по-късно в първото подвързано издание, са:

„… и в спокойния лъчист простор пред нас аз не видях сянката на раздялата.“

Като ги сравним с другия вариант, поправен през 1868 година, става ясно, че преработвайки края, Дикенс вероятно е искал последното изречение да не бъде съвсем ясно, а да звучи даже двусмислено. По-късният вариант носи скрито значение:

„… и в този щастлив момент пред нас не се мярна ни сянка на нова раздяла.“

Забележка: Бележките към „Големите надежди“ и приложението „За края на романа“ от Ангъс Коулдър са преведени от Людмила Евтимова.