Чарлз Дикенс
Големите надежди (14)

Глава четиринадесета

Тежка мъка е да се срамуваш от родния си дом. Тази мъка може да е напълно заслужено наказание за проявената черна неблагодарност, но уверявам ви, че е много тежка.

Поради лошия нрав на сестра ми родният дом не ми е бил никога приятен, но Джо го бе превърнал в светиня и аз вярвах в нея. Вярвах, че гостната ни стая е изящен салон; вярвах, че входната ни врата е тайнствен вход на господен храм, чието тържествено отваряне се придружава от жертвоприношение на печени птици; вярвах, че кухнята ни е чисто, макар и не разкошно помещение; вярвах, че ковачницата е пламтящ път към независимия живот на възрастен мъж. И само в една година всичко се промени. Всичко ми се струваше сега грубо, просто и аз не бих искал за нищо на света мис Хавишам и Естела да го видят.

Доколко за това неблагодарно отношение бях виновен аз, доколко мис Хавишам и доколко сестра ми, не е от значение сега нито за мене, нито за другите. Промяната в мен бе настъпила, беше свършено дело. Добро или зло, простимо или непростимо, то бе вече станало.

Някога ми се струваше, че когато запретна ръкави и вляза в ковачницата като чирак на Джо, това ще е за мене отличие и щастие. Но когато то се сбъдна, аз чувствувах само, че съм потънал в праха на въглищата, а паметта ми е потисната от спомени, по-тежки от самата наковалня. И по-късно ми се е случвало (както навярно на повечето хора) да чувствувам, че плътна завеса закрива сякаш всичко интересно и прекрасно в живота, като ми оставя само една мрачна готовност да търпя. Но никога тази завеса не бе падала така тежко и плътно, както в момента, когато животът ми пое пътя към чиракуването при Джо.

Спомням си, че по-късно през време на това чиракуване имах обичай да отивам в неделя вечер на гробищата и да сравнявам там на мръкване бъдещето си с ветровитите блата, откривайки известно сходство между тях; те бяха еднакво скучни и жалки, а зад тях се разстилаше незнаен път, мъгла, море. Така угнетен се чувствувах още от първия ден на чиракуването си; но със задоволство си спомням, че никога не се оплаквах пред Джо. Това беше в същност и единствената ми добра проява от онова време.

Защото, при все че бях доволен и от други неща, за които ей сега ще кажа, заслугата за тях не беше моя, а на Джо. Не моето постоянство, а постоянството на Джо бе причина да не избягам и да не стана войник или моряк. Не у мене, а у Джо имаше такова дълбоко уважение към трудолюбието, че макар и не особено охотно, аз работех все пак усърдно. Невъзможно е да се определи какво голямо влияние излъчва наоколо си един добър, честен и верен на дълга си човек; но напълно възможно е да се почувствува как то те докосва, когато минеш край него; и аз съзнавам съвсем ясно, че всички добри страни на моето чиракуване се дължаха на простичкия, винаги доволен Джо, а не на мене, неспокойния и недоволен мечтател.

Кой би могъл да каже към какво се стремях? И аз дори не бих могъл да кажа, защото сам не знаех към какво се стремя. Ужасяваше ме мисълта, че в някой злополучен миг, когато съм най-мрачен и неугледен, щом вдигна поглед, ще зърна как Естела ме наблюдава между дървените капаци на ковачницата. Гнетеше ме страхът, че рано или късно ще ме намери с очернени ръце и лице, зает с мръсната си работа, ще злорадствува и ще ме презира. Колко пъти след мръкване, когато надувах духалото и пеехме „Стария Клем“, аз си спомнях как пеехме тази песен у мис Хавишам и виждах в огъня лицето на Естела с прекрасните, развявани от вятъра коси, с презрителния поглед… Колко пъти в такива вечери поглеждах към тъмните квадрати, очертани на стената от дървените капаци, и сякаш виждах как тя отдръпва лицето си, уверен, че най-после е дошла.

После, когато се прибирахме за вечеря, кухнята и яденето ми се струваха по-жалки от всеки друг път и неблагодарното ми сърце се срамуваше още повече от родния дом.