Чарлз Дикенс
Големите надежди (36)

Глава тридесет и шеста

Ние с Хърбърт все повече и повече затъвахме в дългове въпреки описването им, въпреки оставянето на „резерв“ и други образцови сделки. А времето си течеше както винаги, без да обръща внимание на нищо, и както Хърбърт предрече — аз достигнах пълнолетие, без да усетя как.

Сам Хърбърт бе достигнал пълнолетие осем месеца преди мене. Тъй като той не се надяваше да достигне нищо друго освен пълнолетието си, събитието не предизвика особено вълнение в странноприемницата „Барнард“. Но моя двадесет и първи рожден ден очаквахме с много догадки и надежди, защото и двамата смятахме, че по този случай моят опекун непременно ще ми съобщи нещо по-определено.

Бях се погрижил на Литъл Бритън да се помни кога е рожденият ми ден. Предния ден получих официално съобщение от Уемик, че на тоя щастлив ден мистър Джагърс ще се радва да ме види в кантората си в пет часа следобед. Това ни убеди, че ще се случи нещо много важно, и ме изпълни с необичайно вълнение, когато на следния ден тръгнах за кантората на опекуна си, като се погрижих да стигна точно в определеното време.

Във вътрешната канцелария Уемик ми поднесе поздравленията си и някак случайно потърка носа си със сгъната цигарена хартийка, която много ми се хареса. Но не каза нищо за нея, а само посочи с кимване кабинета на опекуна ми. Беше ноември, та моят опекун бе застанал пред огъня, облегнат на камината и сложил ръце под краищата на редингота си.

— Е-е, Пип — започна той, — днес трябва да ви наричам мистър Пип. Честито, мистър Пип.

Ръкувах се — неговото ръкуване беше винаги извънредно кратко — и аз му благодарих.

— Седнете, мистър Пип — каза моят опекун.

Когато седнах, а той остана в същото положение, загледан намръщено в обущата си, почувствувах се така малък и безпомощен, както някога, когато ме бяха сложили върху надгробния камък. Двете противни гипсови отливки бяха близо до него и сякаш се напъваха безсмислено да вземат участие в разговора.

— А сега, млади приятелю — започна моят опекун, като че бях свидетел на разпит, — ще трябва да поговоря с вас.

— Моля ви се, сър.

— Как мислите — рече мистър Джагърс, като се наведе напред, за да погледне пода, а след това отметна глава назад, за да погледне тавана, — как мислите, колко пари харчите годишно?

— Колко харча ли, сър?

— Колко… — повтори мистър Джагърс, като продължаваше да гледа тавана — харчите… годишно?

След това огледа стаята и замълча, задържал неподвижно ръката с носната кърпичка недалеко от носа си.

Толкова често бях преглеждал сметките си, че нямах вече никакво понятие за размера им. Затова трябваше по неволя да призная, че не съм в състояние да отговоря на въпроса. Този отговор, както изглежда, се понрави на мистър Джагърс, който каза:

— Така и предполагах! — И издуха самодоволно носа си.

— Значи, приятелю, аз ви зададох своя въпрос — продължи мистър Джагърс. — Имате ли и вие да ме запитате нещо?

— Бих ви задал с радост не един, а няколко въпроса, сър: но помня забраната ви.

— Задайте ми един — каза мистър Джагърс.

— Ще узная ли днес кой е моят благодетел?

— Не. Задайте друг.

— Скоро ли ще узная тази тайна?

— Отложете временно и този — рече мистър Джагърс — и задайте друг.

Аз го погледнах, но сега вече ми се стори, че е невъзможно да отбягна въпроса:

— Ще… получа ли нещо, сър?

При тези думи мистър Джагърс заяви победоносно:

— Предполагах, че ще стигнем дотук! — И повика Уемик. Уемик влезе, подаде му хартийката и изчезна.

— А сега, мистър Пип — рече мистър Джагърс, — обърнете внимание, ако обичате. Вие изтегляхте твърде често пари оттук; името ви се среща твърде често в касовата книга на Уемик; но, разбира се, имате дългове, нали?

— За съжаление трябва да призная, че е така, сър.

— Знаехте, че трябва да го признаете, нали? — подметна мистър Джагърс.

— Да, сър.

— Не ви питам колко дължите, защото не знаете; а ако знаете, няма да ми кажете; ще кажете по-малко. Да, да, приятелю — извика мистър Джагърс, като ме заплаши с пръст, щом забеляза, че имам намерение да възразя; — вероятно мислите, че няма да го сторите, но ще го сторите. Прощавайте, аз зная повече от вас. Вземете сега тази хартийка. Взехте ли я? Отлично. Разгънете я и ми кажете какво е това нещо.

— Банкнота — рекох — от петстотин лири.

— Банкнота — повтори мистър Джагърс — от петстотин лири. Великолепна сума според мен. Съгласен ли сте?

— Мога ли да не се съглася?

— Само че отговорете на въпроса ми — настоя мистър Джагърс.

— Несъмнено.

— Според вас това е несъмнено великолепна сума. И тази великолепна сума, Пип, е за вас. Тя е дар за рождения ви ден — един вид аванс от вашите надежди. Такава великолепна сума — но не повече — ще можете да харчите годишно, докато се яви дарителят й. С други думи, ще поемете в собствените си ръце паричните си дела, като получавате от Уемик по сто двадесет и пет лири на тримесечие, докато влезете във връзка със самия източник, а не само с изпълнителя. Както ви казах и по-рано, аз съм само изпълнител. Изпълнявам нарежданията, които получавам и за които ми се плаща. Смятам тези нареждания за неразумни, но не ми плащат, за да давам мнение за достойнствата им.

Готвех се да изкажа към моя благодетел благодарност за щедростта, която проявява, но мистър Джагърс ме прекъсна.

— Не ми плашат, Пип — заяви студено той, — за да предавам на някого думите ви.

После изостави и краищата на редингота, и темата, на която разговаряхме, и загледа намръщено обущата си, сякаш ги подозираше в коварни намерения.

След известно мълчание аз промълвих плахо:

— Преди малко, мистър Джагърс, вие ми казахте да отложа временно въпроса, който ви зададох. Надявам се, че няма да ме смъмрите, ако го задам отново?

— Кой въпрос? — запита той.

Трябваше да зная, че той няма никога да ми помогне; но необходимостта да изразя въпроса така, като че го задавам за пръв път, съвсем ме обърка.

— Има ли вероятност, мистър Джагърс — подзех след известно колебание аз, — моят покровител… източникът, за който говорихте, скоро да… — Тук от благоприличие замълчах.

— Скоро какво? — запита мистър Джагърс. — Нали виждате, че така, както се изразихте, това не е никакъв въпрос.

— Скоро да дойде в Лондон — продължих аз, като се помъчих да намеря подходящ израз — или да ме повика другаде?

— Слушайте — отвърна мистър Джагърс, като за пръв път ме изгледа втренчено със своите дълбоки тъмни очи, — трябва да се върнем към оная вечер, когато се видяхме за пръв път във вашето село. Какво ви казах тогава, Пип?

— Казахте ми, мистър Джагърс, че може да минат години, преди това лице да се яви.

— Точно така — кимна мистър Джагърс. — Това е моят отговор.

Докато се гледахме очи в очи, почувствувах, че се задъхвам от желание да изтръгна нещо повече от него. А чувствувах не само че се задъхвам, но че и той съзира това и сега имам по-малко от всеки друг път изгледи да изтръгна нещо от него.

— Предполагате ли, че ще минат още години, мистър Джагърс?

Мистър Джагърс поклати глава — не за да отговори отрицателно на въпроса ми, а да отхвърли дори мисълта, че би могъл по някакъв начин да отговори на него… Двете ужасни отливки на обезобразените лица, които погледнах случайно, като че се бяха уморили от напрегнатото внимание и ей сега щяха да кихнат.

— Слушайте — каза мистър Джагърс, като затопли прасците си със затоплени от камината длани. — Ще бъда искрен с вас, приятелю Пип. Не бива да ми задавате този въпрос. Ще ме разберете по-добре, когато ви кажа, че този въпрос, може да ме изложи. Хайде! Ще отида дори по-далеко; ще ви кажа нещо повече.

Той дотолкова се наведе, за да се смръщи на обущата си, че можа да потърка прасците си, докато мълчеше.

— Когато това лице се яви — продължи мистър Джагърс, като се изправи, — вие с него ще уредите сами работите си. Когато това лице се яви, моето участие в цялата работа ще се свърши. Когато това лице се яви, за мене не ще бъде нужно да зная нищо повече. Това е всичко, което мога да ви кажа.

Ние се гледахме дълго, докато аз сведох най-после очи и погледнах замислено пода. От този разговор заключих, че по известни причини, а може би и съвсем без причина мис Хавишам не бе споделила с него намерението си да ми отреди Естела; че той е недоволен и се чувствува засегнат от това; или че не одобрява нейното намерение и не желае да има нищо общо с него. Когато вдигнах отново очи, видях, че той ме бе гледал упорито през цялото време и продължаваше да ме гледа.

— Ако това е всичко, което можете да ми кажете, сър — забелязах, — и на мене не ми остава да кажа нищо повече.

Той кимна в знак на съгласие, извади часовника си, вдъхващ такъв ужас на крадците, и ме запита къде ще вечерям. Отговорих, че ще вечерям у дома си с Хърбърт. Сметнах за необходимо да запитам дали би ни удостоил със своето присъствие и той прие с готовност поканата. Но настоя да дойде у нас заедно с мене, за да не мога да направя особени приготовления за него. А тъй като той трябваше да напише едно-две писма и (разбира се) да си измие ръцете, заявих, че ще изляза в канцеларията да поговоря с Уемик.

В същност, когато петстотинте лири влязоха в джоба ми, през ум ми мина една мисъл, която и досега ме бе навестявала често; а струваше ми се, че Уемик е най-подходящият човек, от когото мога да поискам съвет по такъв въпрос.

Той бе заключил вече касата и се готвеше да си тръгне. Станал бе от бюрото, вдигнал бе оттам двете замърсени свещи и ги бе поставил заедно с щипците за фитила на една поличка до вратата, където щеше да ги изгаси; заровил бе жарта в камината, приготвил бе за обличане балтона и шапката си и вместо гимнастика след работния ден удряше гърдите си с ключа от касата.

— Мистър Уемик — започнах, — искам да чуя вашето мнение. Имам голямо желание да направя услуга на един приятел.

Уемик стисна пощенската кутия и поклати отрицателно глава, като че не можеше в никакъв случай да даде мнение за такава съдбоносна слабост.

— Този приятел — продължих аз — се опитва да си пробие път в търговския свят, но няма пари и е много затруднен и обезсърчен в първите си стъпки. Затова искам някак да му помогна.

— С пари ли? — попита Уемик с тон, който беше по-сух и от най-сухия талаш.

— С малко пари — отвърнах аз, защото в същия миг ме стрелна неприятният спомен за добре подредените във вързоп книжа в къщи; — с малко пари, а може би и с кредит срещу бъдещите ми вземания.

— Мистър Пип — рече Уемик, — бих искал да преброим заедно, ако обичате, всички лондонски мостове^[1] оттук до Челси. Да видим: Лондонският — един; Саутуърският — два; Блакфрайърс — три; Уотърлу — четири; Уестминстър — пет; Воксхол — шест. — Той отброяваше поред всеки мост, като удряше по дланта си с ключа от касата. — Както виждате, цели шест моста, между които можете да избирате.

— Не ви разбирам — казах аз.

— Изберете си един мост, мистър Пип — отвърна Уемик, — поразходете се по него и хвърлете парите си в Темза, като застанете над средния му свод. И няма да ги видите вече. Услужете с парите си на приятел и пак няма да ги видите; само че загубата ще е по-неприятна и безполезна.

След тия думи той така разтвори уста, че бих могъл да пусна там цял вестник.

— Много ме обезсърчихте — промълвих аз.

— Това беше и целта ми — отговори Уемик.

— Значи, според вас — запитах, леко възмутен — човек не трябва никога…

— … да влага движими имущества у приятели ли? — довърши Уемик. — Не трябва, разбира се. Освен ако не иска да се отърве от приятеля си… а в такъв случай трябва да си помисли колко заслужава да се пожертвува за целта.

— И това ли е вашето окончателно мнение, мистър Уемик? — попитах аз.

— Това е моето окончателно мнение — отвърна той — тук, в кантората.

— Аха! — опитах се да го притисна аз до стената, защото ми се стори, че е готов да отстъпи. — А какво ще бъде мнението ви в Уолуърт?

— Мистър Пип — отвърна сериозно той, — Уолуърт е едно, кантората — друго. Както и Стария е едно, а мистър Джагърс — друго. Те не бива да се смесват. Моите уолуъртски разбирания се узнават в Уолуърт; в кантората могат да узнаят само служебните ми разбирания.

— Много добре — казах с облекчение аз. — Можете да бъдете уверен, че в такъв случай ще ви посетя в Уолуърт.

— Мистър Пип — отвърна той, — ще бъдете добре дошъл, когато дойдете на частно посещение.

Разговаряхме съвсем тихо, защото знаехме, че моят опекун има необикновено остър слух. Когато той се показа на вратата, като си изтриваше ръцете, Уемик облече балтона си и отиде да угаси свещите. На улицата излязохме заедно, но там Уемик тръгна веднага по своя път, а мистър Джагърс и аз — по нашия.

Неведнъж тази вечер съжалих, че мистър Джагърс няма на Джерад Стрийт стар баща, оръдие, изобщо нещо или някого, които да го поразведрят. Неприятно беше да помислиш на двадесет и първия си рожден ден, че надали си е струвало труда да достигнеш пълнолетие в такъв недоверчив и мнителен свят, какъвто той създаваше наоколо си. Беше хилядократно по-образован и умен от Уемик, но аз бих предпочел хилядократно Уемик да вечеря с нас. При това мистър Джагърс успя да угнети дълбоко не само мене; когато той си отиде, Хърбърт каза, втренчил поглед в огъня, че сигурно някога е извършил някакво тежко престъпление, което напълно е забравил вече — толкова угнетен и виновен се чувствувал.