Към текста

Метаданни

Данни

Оригинално заглавие
Great Expectations, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 44 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване и корекция
taliezin (2012)

Издание:

Чарлс Дикенс. Избрани творби в V тома, том ІІ, 1982

Рецензент: Людмила Евтимова

Превод: Невяна Розева

Редактор: Людмила Евтимова

Художник: Филип Малеев

Художник-редактор: Ясен Васев

Техн. редактор: Йордан Зашев

Коректор: Евдокия Попова, Сивляна Йоранова

Издателство: Народна култура

История

  1. — Добавяне

Глава петдесет и седма

Останал съвсем сам, аз съобщих намерението си да напусна жилището в Темпъл, след като изтече наемният срок, а дотогава да го дам под наем на друг. Залепих веднага обява на прозорците; защото бях потънал в дългове, нямах никакви средства и започнах да се тревожа сериозно за паричните си работи. По-точно би било да кажа, че бих се тревожил, ако имах достатъчно сили да се съсредоточа и да разбера ясно каквото и да е друго освен факта, че съм на път сериозно да се разболея. Напрежението от последните седмици ми бе дало сили да отдалеча болестта, но не и да се отърва от нея; сега чувствувах, че тя се връща, и не усещах, нито исках да зная почти нищо друго.

Ден-два лежах на дивана или на пода — където се случваше да се строполя — с натежала глава, с болка в ръцете и краката, без сила и без цел. След това настъпи една безкрайна нощ, изпълнена с тревога и ужас; а когато на сутринта се опитах да седна в леглото и да си припомня, видях, че не мога да го сторя.

Дали наистина бях слязъл в Гардън Корт посред нощ и бях търсил опипом лодката си, предполагайки, че тя е там; дали се бях опомнил два-три пъти в ужас на стълбището, без да зная как съм се озовал вън от леглото; дали бях запалил лампата, защото мислех, че той се качва при мене, а лампите по стълбището са загасени; дали съм бил неизказано измъчван от нечии несвързани приказки, смях и охкания, съзнавайки смътно в същото време, че те са мои; дали е имало в един ъгъл на стаята затворена желязна пещ и нечий глас е повтарял непрестанно, че мис Хавишам гори в нея; всичко това аз се опитвах да разбера и подредя, докато лежах тази сутрин в постелята си. Но па̀рата на някаква варница закриваше и объркваше всичко; и през тая пара видях най-после двама души, които ме гледаха втренчено.

— Какво желаете? — запитах изплашено. — Не ви познавам.

— Какво да ви кажа, сър? — отвърна единият, като се наведе и ме побутна по рамото. — Предполагам, че скоро ще уредите тази работа, но засега сте арестуван.

— За какъв дълг?

— Сто двадесет и три лири петнадесет шилинга и шест пенса. По сметка на бижутер, струва ми се.

— А какво трябва да направя?

— Най-добре ще е да дойдете с мене[1] — каза човекът. — Имам много приятен дом.

Опитах се да стана и да се облека. Когато се обърнах отново към двамата, те се бяха отдалечили от кревата и ме гледаха. А аз продължавах да лежа.

— Виждате състоянието ми — промълвих аз. — Бих дошъл с вас, ако можех; но наистина не мога. Ако ме изведете оттук, мисля, че ще умра по пътя.

Възможно е да са ми отговорили, да са възразили или да са се опитали да ме убедят, че не съм толкова зле, колкото мисля. Тъй като срещата ми с тях се крепи в паметта ми само чрез тази тъничка нишка, не зная какво са направили; зная само, че са се отказали да ме преместят другаде.

Това, че имах треска и хората ме отбягваха; че се мъчех страшно и често изпадах в безсъзнание; че времето нямаше край и обърквах най-невероятни съществувания с моето собствено; че бях тухла в някаква стена и молех да ме освободят от замайващата височина, където зидарите ме бяха вградили; че бях стоманен лост от огромна машина, която се въртеше с трясък над някаква пропаст, а аз молех да спрат машината и да ме измъкнат от нея; това, че съм минал през тези бълнувания, зная по спомен, а до известна степен и съзнавах още тогава. Че се борех понякога с хора, които смятах за убийци, а после разбирах изведнъж, че ми желаят доброто, и се отпусках изнемощял в ръцете им, позволявах им да ме сложат в постеля — и това съзнавах още тогава. Но главно съзнавах, че всички тези хора — които в най-тежките дни на боледуването ми се явяваха в най-невероятни човешки образи, достигащи понякога чудовищни размери, — главно, казвам, съзнавах, че всички тези хора рано или късно заприличваха на Джо.

Когато най-голямата опасност в болестта ми мина, започнах да забелязвам, че докато всички други чудновати образи постепенно се променяха, този не се промени. Всеки, който идваше при мене, приличаше на Джо. Когато отварях очи нощем, виждах в голямото кресло край леглото ми Джо. Когато ги отварях денем, на пейката до широко отворения прозорец със спуснати завеси, виждах отново Джо. Исках да пийна нещо разхладително. Грижливата ръка, която ми го подаваше, беше на Джо. Отпусках глава на възглавницата, след като пиех: лицето, наведено с нежност и надежда към мене, беше на Джо.

Най-после един ден се осмелих и казах:

— Джо ли е тук?

И милият, отдавна познат глас отговори:

— Той самият, мили.

— О, Джо! Ти ми разкъсваш сърцето! Разсърди ми се, Джо! Удари ме, Джо! Кажи колко съм неблагодарен. Не бъди толкова добър към мене!

Защото от радост, че съм го познал, Джо бе сложил глава на възглавницата и бе обвил с ръка шията ми.

— Ех, мили Пип — рече Джо, — та ние с тебе си бяхме винаги приятели. А когато се пооправиш и излезем на разходка — колко весело ще бъде!

След тези думи Джо отиде към прозореца и застана с гръб към мене, изтривайки очите си. А тъй като бях толкова слаб, че не можех да стана и да отида при него, аз лежах и шепнех разкаян:

— О, бог да го благослови! Бог да благослови този ангелски добър човек!

Когато Джо застана след малко до мене, очите му бяха зачервени; но аз го държах за ръка и двамата бяхме щастливи.

— Колко време, скъпи Джо?

— Ти, Пип, искаш да кажеш, мили, колко време има, откакто си болен, нали?

— Да, Джо.

— Вече сме в края на май. Утре е първи юни.

— И ти беше тук през всичкото време, така ли, скъпи Джо?

— Горе-долу, мили. Защото, както казах на Биди, когато дойде вест, че си се разболял, а писмото донесе пощальонът, който беше все ерген, но сега се ожени, макар че не му плащат добре за толкова ходене и късане на подметки, ала него не го теглеше към богатство, а към свое семейство…

— Каква наслада е да те слушам, Джо! Но аз те прекъснах — ти щеше да разправиш какво си казал на Биди.

— Казах й — продължи Джо, — че щом си между чужди хора, а пък ние с тебе сме били винаги приятели, в такова време ти може да не се възпротивиш, ако те навестя. А Биди направо каза: „Иди при него, без да губиш време.“ Така каза Биди — повтори Джо, като си припомняше замислено разговора. — „Иди при него — рече, — без да губиш време.“ С една дума — добави Джо след кратко и сериозно размишление, — няма да те излъжа, ако кажа, че женицата рече: „Без да губиш ни минута.“

Джо съкрати неочаквано речта си и ми съобщи, че не бива да ми се говори продължително, че трябва да се храня по малко и начесто в определени часове, все едно дали ми се яде, или не ми се яде, че трябва да се покорявам на всичките му нареждания. Аз целунах ръката му и се смълчах, а той седна да пише на Биди писмо, в което обеща да я поздрави и от мене.

Явно беше, че Биди бе научила Джо да пише. Докато лежах и го наблюдавах, аз се разплаках отново от радост, като гледах с каква гордост е седнал да пише. Леглото ми, освободено от завесите, беше пренесено заедно с мене в гостната, една по-просторна и добре проветрявана стая, килимът беше вдигнат, денонощно се поддържаше пълна чистота и ред. Джо се бе заловил за трудната си задача на собствената ми работна маса, бутната в един ъгъл и отрупана сега с шишенца, след като си избра предварително перо от табличката с пера така, като че вадеше тежко сечиво от сандък, и то със запретнати ръкави, сякаш ще вдига някоя кирка или тежък ковашки чук. За да започне да пише, Джо трябваше да се облегне здраво на масата с левия си лакът и да простре далеко назад десния си крак; когато започна да пише, той спускаше чертите надолу така бавно, като че са дълги по шест фута, а при всяка черта нагоре чувах как перото му обилно пръска. Неизвестно защо, му се струваше, че мастилницата се намира от оная страна, където в същност не беше, и той потапяше постоянно перото в празното пространство, напълно доволен от резултата. От време на време го спираше някое правописно препятствие, но, общо взето, той свърши работата си много добре, подписа се, пое с два пръста капналото най-накрая мастило, изтри го в темето си, стана и се повъртя около масата, съзерцавайки постижението си от различни ъгли и с безгранично задоволство.

За да не смущавам Джо с прекалената си разговорчивост (дори ако можех да разговарям дълго), отложих до утре въпроса за мис Хавишам. Когато го запитах оздравяла ли е, той поклати отрицателно глава.

— Умря ли, Джо?

— Какво да ти кажа, мили — възрази Джо с явно желание да ми съобщи истината постепенно, — няма да кажа чак такова нещо, ала тя не е…

— Между живите ли, Джо?

— Това, виж, е по-вярно — рече Джо. — Не е между живите.

— Дълго ли боледува, Джо?

— Горе-долу, да речем (ако искаш да знаеш точно), около една седмица, след като ти заболя — каза Джо, все още загрижен да ми съобщава всичко постепенно.

— А чул ли си, мили Джо, какво ще стане с имота й?

— Какво да ти кажа, мили Пип — отвърна Джо, — както разправят, тя отдавна била наредила, искам да кажа, била приписала всичко на мис Естела. Но един-два дни преди нещастието написала собственоръчно допълнение към завещанието, че оставя четири хиляди лири суха пара на мистър Матю Покет. А защо, ще си кажеш, Пип, е оставила четири хиляди суха пара за него? „Заради отзива на Пип за гореспоменатия Матю!“ Биди ми каза, че така било написано — каза Джо и повтори самодоволно правния израз — „отзива за гореспоменатия Матю“. Четири хиляди суха пара, Пип!

Никога не открих от кого бе узнал Джо, че четирите хиляди лири са били сухи, но това като че увеличаваше в неговите очи сумата и той с особено удоволствие подчертаваше, че са били сухи.

Тази вест ме зарадва много, защото така се довършваше единственото добро дело, което бях сторил. Запитах Джо чул ли е да е завещано нещо и на останалите сродници.

— На мис Сара — отговори Джо — са оставени по двадесет и пет лири годишно да си купува хапчета, защото страда от жлъчка. На мис Джорджиана — двадесет лири. Мисис… как се казваха ония животни с гърбиците, Пип?

— Камилите ли? — казах аз, като се чудех какво ли иска да узнае.

Джо кимна.

— На мисис Камила — сега вече разбрах защо ме бе запитал — оставила пет лири да си купи свещи, за да не седи на тъмно, когато се събуди нощем.

Тези подробности изглеждаха толкова правдоподобни, че повярвах напълно на съобщението на Джо.

— А сега — рече Джо — ти не си се засилил дотолкова, мили, та да можеш да чуеш други новини, ала още една ще ти кажа. Стария Орлик се вмъкнал с взлом в чуждо жилище.

— В чие? — попитах аз.

— Ех, съгласен съм — каза примирително Джо, — че той си е донякъде самохвалко, ала все пак домът на англичанина е неговата крепост, а крепости се превземат само във време на война. Пък и каквито грехове да е имал, той си беше честен житар и семенар.

— У Пъмбълчук ли се е промъкнал?

— У него, Пип — потвърди Джо. — Обрали му чекмеджето с парите и касата, изпили му виното, изяли, каквото намерили, удряли му плесници, дърпали го за носа, вързали го за леглото, набили го здравата, а за да не вика, му напълнили устата със семена на цветя. Но той познал Орлик и Орлик е сега в затвора.

Така стигнахме постепенно до по-продължителни разговори. Поправях се много бавно, ала макар и бавно, силите ми се възстановяваха, а Джо не се отделяше от мене и аз си въобразявах, че съм станал отново малкият Пип.

Защото нежността на Джо съответствуваше така прекрасно на слабостта ми, че бях наистина като дете в неговите ръце. Той седеше и ми говореше с някогашната доверчивост, с някогашната простота, с някогашното ненатрапващо се покровителство. И от време на време ми се струваше, че целият ми живот, след като бях напуснал нашата стара кухня, беше част от бълнуванията на вече миналата треска. Той вършеше около мене всичко освен домашната работа, за която бе наел една много порядъчна жена вместо дотогавашната ми перачка, която бе освободил, щом пристигнал.

— Вярвай ми, Пип — казваше често той, за да обясни това своеволие, — видях я как бе отпорила втория дюшек като буре с бира и вадеше перушината във ведро, та да я продаде. После щеше да извади перушината и от твоя дюшек, както си лежиш на него, и въглищата щеше да измъкне полека-лека със супници и чинии, а виното и другите напитки — в ботушите ти.

Ние очаквахме деня, когато ще мога да изляза на разходка, така нетърпеливо, както бяхме очаквали някога деня за постъпването ми като чирак в ковачницата. Когато този ден настъпи и пред вратата ми спря открит файтон, Джо ме загърна, занесе ме на ръце до файтона, настани ме, като че бях все още беззащитно същество, което отрупваше така щедро с богатствата на голямото си сърце.

Джо седна до мене и потеглихме към полето, където лятото бе раззеленило вече дърветата и тревата, а въздухът беше наситен с летни ухания. Беше неделя и като погледнах околната красота, като помислих как всичко е израснало и се е променило, как полските цветя са се разцъфтели и птиците денонощно са се учили да пеят при слънчев и звезден светлик, докато аз, нещастният, лежах и се мятах в треска на леглото особено като си спомних как лежах и се мятах, — покоят ми се изпари. Но когато чух неделния камбанен звън и погледнах отново околната красота, почувствувах, че не съм така признателен, както би трябвало да бъда — че силите ми не стигат и за това дори, — и сложих глава на рамото на Джо, както я слагах някога, когато той ме водеше по панаири и къде ли не, където детските ми сетива се уморяваха да гледат и слушат.

След някое време се поуспокоих и ние се разговорихме както някога, когато лежахме на тревата край старата батарея. Джо никак не бе се променил. Какъвто го виждах някога, такъв го виждах и сега; все така простичко предан, все така простичко честен.

Когато се върнахме и той ме понесе пак — така леко! — през двора и по стълбите, аз си спомних съдбоносната Коледа, когато ме бе носил през блатата. Ние не бяхме споменали нито дума за промяната в моята съдба и дори не знаех дали му са известни последните ми преживелици. Сега имах толкова малко вяра в себе си и толкова голямо доверие в него, че не можех да реша дали трябва да му заговоря пръв.

— Чувал ли си, Джо — запитах го аз тази вечер, след като размислих, докато той пушеше лулата си до прозореца, — кой е моят покровител?

— Чух, мили — отговори Джо, — че не е била мис Хавишам.

— А чу ли кой е бил, Джо?

— Как да ти кажа, Пип? Чух, че бил някой си, дето беше пратил оня човек, дето ти даде банкнотите във „Веселите лодкари“.

— Така е.

— Чудна работа! — каза най-спокойно Джо.

— А чу ли, че е умрял, Джо? — запитах след малко и все по-неуверено аз.

— Кой? Който бе изпратил банкнотите ли, Пип?

— Да.

— Сякаш… — отвърна Джо, като помисли доста време и погледна бегло скамейката под прозореца. — Сякаш чух да разправят за него такова нещо.

— А чул ли си нещо повече за този човек, Джо?

— Нищо особено, Пип.

— Ако искаш да чуеш, Джо… — започнах аз, но Джо веднага скочи и се приближи до дивана, където лежах.

— Слушай, мили — каза той, като се наведе към мене. — Ние с тебе сме били винаги най-добри приятели, нали, Пип?

Срамувах се да му отговоря.

— Добре тогава — продължи Джо, като че му бях отговорил. — По това сме съгласни, значи. Защо да засягаме тогава, мили, работи, които нямат място между хора като нас? Та такива хора имат и без това за какво да си говорят! Господи! Да си спомним само как беснееше горката ти сестра! А Гъдела помниш ли?

— То се знае, Джо, помня го.

— Слушай, мили — каза Джо, — аз се мъчех всякак да не се срещате много често с Гъдела, ала не сполучвах винаги да изпълня намеренията си. Защото, ако на горката ти сестра хрумнеше да се нахвърли върху тебе, злото не беше там — започна да обяснява по обичая си Джо, — че се нахвърляше и върху мене, ако й се опра; злото беше, че винаги се нахвърляше още по-тежко върху тебе. Забелязал бях това. Ако някой мъж иска да избави едно дете от наказание, няма значение дали ще му пооскубят брадата, или ще го пораздрусат веднъж-дваж — такъв човек би изтърпял с радост това от сестра ти. Но ако за това оскубване и раздрусване детето си изпати двойно повече, тогава тоя човек се стряска и си казва: „Каква полза принасяш? Зло принасяш признавам, ала полза не виждам — казва си човекът. — Покажете ми ползата, сър, ако обичате.“

— Така ли казва човекът? — запитах аз, защото забелязах, че Джо чака да му отговоря.

— Така казва — потвърди Джо. — Прав ли е този човек?

— Той винаги е прав, скъпи Джо.

— Добре, мили — каза Джо. — Запомни думите му тогава. Ако е винаги прав (макар че той изобщо честичко греши), ще е прав и когато казва: „Ако ти си прикрил нещо, когато беше малък, прикрил си го главно защото си знаел, че Джо Гарджъри не може да те опази от Гъдела, както иска.“ Затова не мисли повече за тия неща и да не приказваме за тях. Биди си знае колко се измъчи, преди да замина (защото аз съм ужасно тъп), докато ме научи как да гледам на тия работи, та да ги разбера сам и да ти ги обясня. А сега — рече Джо, възхитен от своята логика, — като свърших и двете работи, ето какво ще ти каже един истински приятел. Ето що: не трябва да се преуморяваш, а да вечеряш, да изпиеш малко вино с вода и да си легнеш.

Бях дълбоко трогнат от изтънчеността, с която Джо отклони този разговор, както и от нежната тактичност и доброта, с които Биди — разбрала така скоро всичко с женския си усет — го бе подготвила за случая. Но не можах да разбера дали Джо знае колко съм беден и как всичките ми надежди са се изпарили като мъглата над нашите блата при изгрев слънце.

И друго нещо не можах да разбера у Джо, когато го забелязах за пръв път, но скоро след това с огорчение разбрах. Колкото повече оздравявах и се засилвах, толкова по-сдържан ставаше той към мене. Докато бях слаб и зависех изцяло от него, милият човек се държеше както някога, наричаше ме ту „Пип“, ту „мили“, а това звучеше като музика за ушите ми. И аз се държах както някога, щастлив и благодарен, че той ми позволи това. Но почти неусетно, при все че аз се придържах здраво към това държане, Джо започна да го изоставя; и макар отначало да се чудех на тази промяна, скоро почнах да разбирам, че причината и вината за нея се намират само в мене.

Да! Нима не бях дал на Джо основание да се съмнява в моето постоянство, да предполага, че в щастието си аз ще охладнея към него и ще го изоставя? Нима не бях дал на простичкото му сърце основание да се страхува почти несъзнателно, че колкото повече се засилвам, толкова по-малко ще се нуждая от него и затова за него ще е по-добре да се отстрани навреме, преди да съм се измъкнал сам?

Тази промяна забелязах особено ясно, когато, облегнат на ръката на Джо, излязох за трети или четвърти път да се разходя из градините на Темпъл. Поседели бяхме на слънце в светлия и топъл ден да гледаме реката, а когато ставахме, аз казах някак случайно:

— Погледни, Джо! Мога вече да ходя без помощ. Ще видиш, че ще се върна сам.

— Само да не се преумориш, Пип — каза Джо. — Но ще съм щастлив, ако можете, сър.

Последната дума ме одраска; но как бих могъл да го укоря! Отидох само до вратата на градината и се престорих, че съм по-слаб, отколкото бях в същност, за да поискам подкрепата на Джо. Той ми даде веднага ръката си, но вече замислен.

Замислих се и аз; защото за моята разкайваща се мисъл беше трудно да реши как бих могъл да предотвратя тази засилваща се промяна. Няма да се опитвам да скрия, че се срамувах да му кажа истинското положение, до което бях изпаднал; но мисля, че това нежелание не беше съвсем осъдително: знаех, че той ще поиска да ме спаси със скромните си спестявания, а знаех също, че не бива и не ще позволя да го стори.

И двамата бяхме замислени тази вечер. Но преди да си легнем, реших, че ще почакам до утре — тъй като утре е неделя — и с новата седмица ще започна да се държа другояче. В понеделник сутринта ще поговоря с Джо за тази промяна, ще отстраня последните останки на отчужденост помежду ни, ще му кажа какво съм намислил (онова Второ, което не бе настъпило още), защо не съм решил да отида при Хърбърт и така ще премахна завинаги промяната у него. Едновременно с проясняването на моята душа се проясни и лицето на Джо, като че и той бе взел някакво решение.

Неделния ден прекарахме спокойно — излязохме вън от града и се разходихме из полето.

— Благодарен съм на съдбата, Джо, че се разболях — казах аз.

— Мили Пип, мили приятелю, вие почти оздравяхте вече, сър.

— Това време е незабравимо за мене, Джо.

— И за мене, сър — отвърна Джо.

— Ние прекарахме заедно дни, които няма да забравя никога, Джо. Зная, че позабравих миналото, но сегашните дни никога няма да забравя!

— Пип — започна малко прибързано и смутено Джо, — весели дни прекарахме някога. А каквото е било тогава между нас, сър, е свършено вече.

Когато си легнах, Джо дойде както всяка вечер в стаята ми и запита дали се чувствувам и сега така добре, както сутринта.

— Да, мили Джо, добре съм.

Той ме потупа през одеялото по рамото с добрата си едра ръка и каза с малко пресипнал глас:

— Лека нощ!

На сутринта станах ободрен, още по-закрепнал и твърдо решен да разкажа веднага всичко на Джо. Мислех да му го разкажа преди закуска. Ще се облека и ще отида в стаята му да го изненадам; защото за пръв път ставах рано. Отидох в стаята му, но той не беше там. Не само той — и сандъчето му не беше там.

Побързах да отида до масата, на която закусвахме, и намерих там едно писмо. Ето краткото му съдържание:

„Не искам да се натрапвам и си отивам защото ти си вече съвсем добре мили Пип и можеш да минеш и без

Жо.

П. П. Завинаги най-добри приятели.“

Към писмото беше приложена разписка за изплатения дълг, поради който бях арестуван, както и за разноските по него. До този миг аз бях предполагал без основание, че моят кредитор е оттеглил или отложил преследването срещу мене, докато оздравея. И през ум не ми бе минало, че Джо може да е заплатил сумата; но Джо я бе платил и разписката беше издадена на негово име.

Какво друго ми оставаше, освен да го последвам в милата стара ковачница, да му разкрия там душата си, да му се поскарам аз, разкаяният, и да освободя мисълта и сърцето си от това „Второ“, което се бе породило у мене като някаква неясна мисъл и се бе превърнало в непоколебимо намерение?

Това намерение беше да отида при Биди, да й покажа колко съм се смирил и разкаял, как съм загубил всичко, за което бях мечтал, да й напомня някогашните си изповеди в първите нещастни дни. След това щях да и кажа: „Струва ми се, Биди, че ти ме обичаше някога, когато моето блуждаещо сърце, макар и залутано далеко от тебе, се чувствуваше с тебе по-добре и по-спокойно, отколкото се е чувствувало където и да е другаде след това. Ако можеш да ми дадеш поне половината от оная любов, ако можеш да ме приемеш с всичките ми грешки и разочарования, ако можеш да ми простиш като на виновно дете — защото аз наистина съжалявам, Биди, и се нуждая от утешително слово и ласка, — надявам се, че ще бъда малко — съвсем малко може би — по-достоен за тебе. Ти сама ще решиш Биди, дали да работя в ковачницата при Джо, да потърся каква да е работа в нашия край или да заминем в далечна страна, където ме очаква място, което отклоних, когато ми го предложиха, защото исках да чуя най-напред твоя отговор. А сега, мила Биди, ако ми кажеш, че си готова да тръгнеш по света с мене, ти ще направиш и света по-добър за мене, и мене по-достоен за него; а пък и аз ще се постарая с всички сили да го направя по-добър за тебе.“

Такова беше намерението ми. След още три дни почивка заминах за родния си край, за да го изпълня. Доколко сполучих — само това ми остава да доразкажа.

Бележки

[1] Най-добре ще е да дойдете с мене — това са хората на шерифа, които ще дадат подслон на длъжника в собствения си дом срещу известна печалба, преди той да бъде затворен. Това са били нещо като предварителни арести за длъжниците.