Чарлз Дикенс
Големите надежди (59)

Глава петдесет и девета

Единадесет години не бях виждал Джо и Биди — макар и да ги виждах много често мислено, докато живях на Изток — и ето че в една декемврийска вечер, един-два часа след мръкване, сложих тихо ръка върху дръжката на старата кухненска врата. Сложих я толкова тихо, че никой не ме чу, и надникнах вътре, без да ме забележат. С лула в уста на старото си място край камината седеше Джо, бодър и як както винаги, макар и малко посивял; а заграден в ъгъла от крака на Джо, седнал на малкото ми столче и загледан в огъня, седеше… седях самият аз!

— Нарекохме го Пип заради тебе, мили — съобщи радостно Джо, като видя, че сядам на друг стол до малкия (но без да му разрошвам косите!), — и се надявахме, че ще прилича поне мъничко на тебе, а изглежда, че така и стана!

И на мене ми се стори, че е така. На другата сутрин го изведох на разходка, където се разговорихме на воля и напълно се разбрахме. Заведох го на гробищата, качих го на един надгробен камък и той ми показа от това възвишение кой паметник е на Филип Пирип, бивш жител на тази енория, и на Джорджиана, съпруга на горепоменатия.

— Биди — казах аз, когато заговорих с нея след вечеря, докато момченцето спеше в скута й, — някой ден трябва да ми дадете Пип; ако не завинаги, то поне за известно време.

— О, не — отвърна ласкаво Биди, — ти трябва да се ожениш.

— Така казват и Хърбърт, и Клара; но аз не мисля да се женя, Биди. Така добре се чувствувам у тях, че надали ще се оженя. Аз съм вече истински стар ерген.

Биди погледна детето си, вдигна ръчицата му до устните си, а след това ми подаде топлата си майчинска ръка, току-що погалила детето. Това ръкостискане и лекото докосване на венчалната й халка бяха красноречиви.

— Мили Пип — рече Биди, — уверен ли си, че не тъгуваш за нея?

— О, не… Струва ми се, че не, Биди.

— Кажи ми като отдавнашен приятел: забрави ли я съвсем?

— Мила Биди, не съм забравил нищо, което е имало значение в моя живот, и съвсем малко от това, което изобщо съм преживял. Но тази жалка мечта, както я наричах някога, се изпари напълно, Биди, напълно се изпари!

И все пак, докато изричах тия думи, възнамерявах тайно да посетя отново сам тази вечер, заради нея, мястото, където се бе издигал старият дом. Да, именно така. Заради Естела.

Бях чул, че животът й протекъл много нещастно, че се разделила със съпруга си, който се държал твърде жестоко с нея и се прочул като образец на надменност, скъперничество, грубост и дребнавост. Чул бях и за смъртта на съпруга й, причинена от злополука поради грубото отнасяне с някакъв кон. Това избавление бе дошло преди две години и доколкото знаех, тя се бе омъжила повторно.

У Джо се вечеряше рано, така че без да съкратя разговора си с Биди, пак имах достатъчно време да посетя преди мръкване познатите места. Но тъй като се заглеждах по познати кътчета и се унасях в спомени за миналото, отдавна се бе стъмнило, когато пристигнах на мястото на стария дом.

Тук нямаше вече нито къща, нито пивоварна, нито каквато и да е сграда; останала бе само оградата на някогашната градина. Разчистеното пространство беше заградено с прост стобор; като погледнах през него, видях, че старият бръшлян е покарал отново и се зеленее върху ниските безмълвни развалини. Вратата на стобора беше открехната. Бутнах я и влязох.

Студена сребриста мъгла бе забулвала следобеда, а луната не бе изгряла още, за да я разсее. Но звездите блещукаха през мъглата, луната щеше скоро да се покаже и вечерта не беше тъмна. Аз можех да определя мястото на всяка част от стария дом, мястото на пивоварната, на вратите и на буретата. Припомнил си бях всичко и поглеждах безлюдната градинска пътека, когато ненадейно зърнах някаква самотна фигура там.

Фигурата ме бе забелязала, както изглежда, защото — тръгнала по пътеката срещу мене — се спря изведнъж. Когато наближих, видях, че е жена. Когато наближих още повече, тя понечи да си тръгне, но не тръгна, а дочака да се изравня с нея. И трепвайки от изненада, ме назова по име, а аз извиках:

— Естела!

— Толкова съм променена, че е чудно как ме познахте!

Свежестта й бе наистина изчезнала, но неизразимата величественост и неизразимият чар бяха останали.

Тях аз бях виждал и по-рано; това, което не бях виждал, беше скръбният, смекчен блясък на някога гордия поглед; а това, което не бях почувствувал, беше приятелското докосване на някога безчувствената ръка.

Седнахме на една близка скамейка и аз казах:

— Странно е, Естела, че трябваше да се срещнем така след толкова години на мястото, където се срещнахме за пръв път! Често ли идвате тук?

— Ни веднъж не съм идвала оттогава.

— И аз също.

Луната се показа и аз си спомних безучастния, отдавна вече угаснал поглед към белия таван. Луната се показа и аз си спомних как той ми стисна ръката, когато изрекох последните думи, които чу на тоя свят.

Естела заговори първа след настъпилото мълчание.

— Много често мечтаех и възнамерявах да дойда тук, но различни обстоятелства ми пречеха. Бедният, бедният стар кът!

Сребристата мъгла бе докосната от първите лъчи на лунната светлина, озарила и сълзите, които се стичаха по бузите на Естела. Без да разбере, че съм ги забелязал, правейки усилие да се овладее, тя каза спокойно:

— Чудехте ли се, докато се разхождахте тук, как всичко е останало в тоя вид?

— Да, Естела.

— Мястото е моя собственост. Това е единственото нещо, което притежавам. Всичко се изплъзна постепенно от ръцете ми, но това запазих. През всичките тия нещастни години само това отстоявах упорито.

— Ще се строи ли нещо тук?

— Най-после ще се строи. И аз дойдох да се сбогувам с мястото преди промяната. А вие — каза тя със съчувствие към скитащия бездомник — живеете още в чужбина.

— Да, все още.

— И работите ви навярно вървят добре?

— Работя усърдно и си изкарвам добра прехрана. Така, че… Да, работите ми вървят добре.

— Често мислех за вас — рече Естела.

— Така ли?

— Напоследък много често. Имаше дълги, тежки времена, когато се пазех да не си спомням онова, което бях отхвърлила, когато не знаех ценността му. Но откакто този спомен не противоречи на дълга ми, аз го допуснах в сърцето си.

— А в моето сърце вие бяхте винаги — отговорих аз.

Замълчахме отново, докато тя заговори пак.

— Никога не съм помисляла — каза Естела, — че ще се сбогувам с вас, когато се сбогувам с този кът. И се радвам, че стана така.

— Радвате се, че ще се разделим отново ли, Естела? За мене раздялата е винаги тежка. Споменът за последната ни раздяла беше винаги тъжен и мъчителен за мене.

— Но вие ми казахте — възрази припряно Естела — „Бог да ви благослови и прости!“ Щом можахте да кажете това тогава, няма да се поколебаете да го кажете и сега… сега, когато страданието — най-добрият учител — ме научи да разбирам вашето сърце. Животът ме преви и пречупи, но, надявам се, за да ме направи по-добра. Бъдете както винаги снизходителен и добър към мене и ми кажете, че сме приятели.

— Приятели сме — отвърнах аз, когато станах и се наведох към нея, докато тя ставаше от пейката.

— Ще си останем приятели, макар и разделени — каза Естела.

Аз улових ръката й и ние излязохме от тъжния кът, и както някога, когато напуснах ковачницата за пръв път, утринната мъгла се бе разсеяла пред мене, така се разсея и сега вечерната мъгла и в спокойния лъчист простор пред нас не се мярна ни сянка от нова раздяла.