Към текста

Метаданни

Данни

Оригинално заглавие
Great Expectations, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 44 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване и корекция
taliezin (2012)

Издание:

Чарлс Дикенс. Избрани творби в V тома, том ІІ, 1982

Рецензент: Людмила Евтимова

Превод: Невяна Розева

Редактор: Людмила Евтимова

Художник: Филип Малеев

Художник-редактор: Ясен Васев

Техн. редактор: Йордан Зашев

Коректор: Евдокия Попова, Сивляна Йоранова

Издателство: Народна култура

История

  1. — Добавяне

Глава двадесет и втора

Бледият млад джентълмен и аз се гледахме доста време в странноприемницата „Барнард“, докато най-после и двамата се разсмяхме.

— Като си помисля само, че сте вие! — каза той.

— Като си помисля само, че сте вие! — казах аз.

Загледахме се отново и пак се разсмяхме.

— Както и да е — каза бледият млад джентълмен, като ми подаде добродушно ръка, — надявам се, че всичко е вече забравено и вие ще ми простите, че ви набих.

От тези думи аз разбрах, че мистър Хърбърт Покет (бледият млад джентълмен се именуваше Хърбърт) все още не съзираше разликата между някогашното си намерение и изпълнението му. Но моят отговор бе скромен и ние си стиснахме сърдечно ръцете.

— По онова време щастието още не бе ви споходило, нали? — каза Хърбърт Покет.

— Не — отговорих аз.

— Да — потвърди той, — чух, че това станало напоследък. В същност по онова време аз очаквах такова щастие.

— Така ли?

— Да. Мис Хавишам ме бе повикала, за да види дали ще й се понравя. Но не можах… или поне тя не ме хареса.

Сметнах, че учтивостта налага да се покажа изненадан.

— Проява на лош вкус! — засмя се Хърбърт. — Но все пак факт… Да, тя ме повика да й погостувам за изпитание и ако го бях минал успешно, предполагам, че бъдещето ми щеше да бъде осигурено; може би дори щяха да ме… как се казва… за Естела.

— Какво? — запитах аз, жегнат ненадейно.

Докато разговаряхме, той подреждаше плодовете в чинийки, а това раздвояваше вниманието му и той не можа да си спомни съответната дума.

— Да ме сгодят — обясни той, все още зает да нарежда плодовете. — Да ме сватосат… да ме свържат… знам ли какво? Нещо от тоя род.

— А как понесохте това разочарование? — запитах аз.

— Уф! — каза той. — Никак не се трогнах. Тя е същински тиран.

— Мис Хавишам ли?

— И тя, разбира се; но аз имах пред вид Естела. Тя е невероятно сурова, високомерна и своенравна девойка, отгледана от мис Хавишам, за да отмъсти на всички мъже по земята.

— Каква роднина е тя на мис Хавишам?

— Никаква. Храненица.

— А защо трябва да отмъсти на всички мъже по земята? За какво?

— Господи, мистър Пип! Нима не знаете?

— Не — казах аз.

— Ах! Та това е цял роман… Ще ви го разкажа на обед. А сега позволете да ви задам един въпрос. Как бяхте попаднали там тогава?

Докато му разказвах, той ме слушаше внимателно, после пак се разсмя и запита дълго време ли ме е боляло? Аз не запитах дали и него го е боляло дълго, защото имах напълно установено мнение по този въпрос.

— Доколкото разбрах, ваш опекун е мистър Джагърс — продължи той.

— Да.

— Знаете ли, че той е пълномощник и адвокат на мис Хавишам, която има в него такова доверие, на каквото никой друг не се радва?

Почувствувах, че това ме отвежда към опасен разговор. Отговорих с подчертана сдържаност, че бях видял мистър Джагърс в дома на мис Хавишам в същия ден, когато се бяхме сбили, но смятах, че той надали си спомня да ме е виждал там.

— Той имал любезността да предложи за ваш възпитател баща ми и дори го посети, за да му съобщи това. Баща ми той познава, разбира се, поради връзките си с мис Хавишам. Моят баща е братовчед на мис Хавишам; но те не поддържат роднински отношения — баща ми не умее да хитрува и не желае да й се подмилква.

Хърбърт Покет се държеше с подкупваща свобода и откровеност. Нито дотогава, нито след това съм виждал човек, който да изразява така ярко с всеки поглед и дума вродената си неспособност да бъде потаен и дребнав. От него лъхаше чудна самоувереност, а в същото време нещо ми подсказваше, че той никога няма да постигне успех и богатство. Не зная защо мислех така. Това чувство ме обзе още в първия ден, преди да седнем да обядваме, без да мога да определя по какъв повод.

Той си беше пак блед млад джентълмен и въпреки своята веселост и живост имаше някаква скрита вялост, която не беше признак на физическа сила. Лицето му не беше красиво, но имаше нещо по-ценно от красотата — беше весело и приветливо. Фигурата му беше малко недодялана, както по времето, когато моите пестници се стоварваха с такава волност по нея, но изглеждаше, че ще остане вечно подвижна и млада. Кой знае дали провинциалните изделия на мистър Траб щяха да стоят на него по-добре, отколкото на мене; но аз чувствувах, че със своите поизвехтели дрехи той изглежда много по-добре облечен, отколкото аз в новия си костюм.

Той беше толкова общителен, та почувствувах, че ще бъде некрасиво и неподобаващо за възрастта ни да бъда сдържан към него. Затова му разказах цялото си житие-битие, като подчертах, че ми е забранено да се опитвам да узная благодетеля си. След това обясних, че ме подготвяха да стана провинциален ковач, поради което не зная почти никакви правила на учтивост, и ще му бъда много благодарен, ако ми подсказва как да постъпвам, когато види, че не зная или съм сбъркал.

— С удоволствие — каза той. — Но мога да предрека, че ще се нуждаете твърде малко от такова подсказване. Предполагам, че ние ще се виждаме често, затова бих искал да премахна всякакви безполезни церемонии помежду ни. Ще ми направите ли удоволствието да почнете да ме наричате още отсега по име — просто Хърбърт?

Благодарих му и казах, че ще го наричам така. А от своя страна му съобщих, че моето име е Филип.

— Аз не харесвам много това име — каза усмихнато той, — защото ми напомня момчето от поучителния разказ в читанката[1], което било толкова лениво, че паднало в езерото, толкова затлъстяло, че не можело да си отвори очите, толкова голям скъперник, че заключвало баничката си, докато я изяли мишките, и така твърдо решено да лови малки птиченца, че било изядено от мечките, които живеели наблизо. Ще ти кажа какво ми хрумна. Ние така добре си хармонираме, а освен това ти си бил ковач… Дали няма да имаш нещо против?…

— Няма да имам нищо против, каквото и да предложиш — казах, — само че не те разбирам.

— Имаш ли нещо против да те наричам Хендел? От Хендел има прекрасна композиция, която се нарича „Музикалният ковач“.

— Много ще ми е приятно.

— Тогава, драги Хендел — каза той, като се обърна и отвори вратата, — обедът е готови аз те моля да заемеш мястото на домакин, защото ти ме гощаваш.

Аз не исках и да чуя такова нещо, затова домакинското място бе заето от него, а аз седнах отсреща. Обедът беше чудесен — според тогавашните ми разбирания, само кметът на града би могъл да даде такъв пир, — а още по-приятен беше поради това, че бяхме съвсем независими, без по-възрастни от нас, и в сърцето на Лондон. Удоволствието ни се засилваше и от известно бохемство в уредбата на пира: защото, макар че храната беше — както би се изразил мистър Пъмбълчук — връх на разкоша, защото бе донесена от чайната, самата обстановка в стаята беше доста бедна и даваше възможност за изобретения, налагайки на келнера скитническите похвати да слага приборите на пода (и да се препъва в тях), разтопеното масло върху креслото, хляба върху лавицата за книги, сиренето в кофата за въглища, а варената кокошка върху леглото ми в съседната стая, в което намерих доста магданоз и замръзнала мазнина, когато се прибрах да спя. Да, пирът беше прекрасен и тъй като келнерът не оставаше при нас да ме гледа, радостта ми беше безгранична.

Бяхме вече доста похапнали, когато напомних на Хърбърт обещанието му да ми разкаже за мис Хавишам.

— Наистина — отговори той. — Ей сега ще ти разкажа. Вместо предговор, Хендел, позволи да ти напомня, че в Лондон не е прието да се яде с нож — за да не се пореже човек, — а като се яде с вилица, не бива да я налапваме повече, отколкото е необходимо. Не заслужава да се говори за тия неща, но все пак е добре да се постъпва така, както правят всички. Лъжицата пък се държи не отгоре, а отдолу. Това има две предимства. По-лесно я поднасяш към устните си (което е всъщност и целта) и не си издаваш толкова десния лакът, като че ще отваряш стриди.

Той ми даде тези приятелски съвети така живо и весело, щото и двамата се разсмяхме и аз почти не се изнервих.

— А сега — продължи той — за мис Хавишам. Трябва да ти кажа, че мис Хавишам е била разглезена още от детинство. Майка й умряла, когато тя била съвсем малка, и баща й не й отказвал нищо. Баща й бил земевладелец из вашия край, където имал и пивоварна. Не зная защо се смята, че е голяма работа да имаш пивоварна; всички смятат, че за благородника е недостойно да пече хляб, а може да си свръхблагороден и да вариш пиво. Това се среща навсякъде.

— Но един джентълмен не може да държи кръчма, нали? — запитах аз.

— В никакъв случай — отговори Хърбърт. — Обаче кръчмата може да храни един джентълмен. Както и да е! Мистър Хавишам бил много богат и много горд. Дъщеря му също.

— Единствено дете ли е мис Хавишам? — осмелих се да попитам аз.

— Почакай малко. И до това ще стигна. Не, не е единствено дете; има един несъщи брат. Баща й се оженил тайно — струва ми се за готвачката си.

— Нали бил горд? — казах аз.

— Бил е, драги Хендел. И затова се оженил тайно. След някое време и втората му жена умряла. Доколкото зная, едва след смъртта й той казал на дъщеря си за своята женитба и синът влязъл в семейството и в къщата, която ти така добре познаваш. Когато пораснал, синът станал гуляйджия, своенравен, непокорен — с една дума, загубен човек. Най-после бащата го лишил от наследство; но преди смъртта си се смилил и го осигурил, макар и не така добре, както дъщеря си… Изпий още една чашка и позволи да ти кажа, че обществото не изисква така добросъвестно да си изпразваш чашата, та да я нанизваш на носа си с дъното нагоре.

Така бях постъпил от прекалено улисване в разказа му. Благодарих и се извиних.

— Няма защо — каза той и продължи: — Мис Хавишам станала богата наследница и мнозина започнали да я ухажват. Несъщият й брат имал също достатъчно средства, но с плащане на стари дългове и с нови лудории скоро ги свършил. Той имал с нея повече разправии, отколкото с баща си и хората предполагат, че я ненавиждал дълбоко, като подозирал, че тя именно е повлияла на бащата. Стигам до най-тежката част на разказа — прекъсвам го, драги Хендел, само да ти кажа, че кърпата за ядене не се прибира в чашата.

Сам не зная защо се опитвах да прибера моята кърпа в чашата си. Зная само, че с постоянство, достойно за по-добра цел, правех отчаяни усилия да я натъпча там. Пак му благодарих и се извиних, а той ми каза весело:

— Няма защо, разбира се. — След това продължи: — Сега из театри, по надбягвания, на балове или другаде се появява един човек, който почва да ухажва мис Хавишам. Никога не съм го виждал (защото това е станало преди двадесет и пет години, когато и двамата не сме били още на тоя свят, Хендел), но чувах от баща си, че бил представителен мъж, подходящ за нея. Обаче баща ми винаги е твърдял упорито, че само от невежество и предразсъдък човек можел да го сметне за джентълмен; защото според баща ми, откакто свят светува, който не е истински джентълмен по душа, не може да бъде истински джентълмен по държане. Баща ми казва, че никакъв лак не може да закрие нишката на дървото; колкото повече лак туряш, толкова по-ясно ще се покаже дървото. Както и да е! Този човек се въртял неотстъпно около мис Хавишам и се показвал извънредно предан. Предполагам, че до това време тя не проявявала особена чувствителност; но сега вече всичката й чувствителност се пробудила и тя се влюбила пламенно в него. Няма съмнение, че просто го е боготворила. Използувайки умело любовта й, той измъкнал от нея големи суми. Убедил я да откупи за огромна цена дела на брат си в пивоварната (който баща му завещал от слабост), като твърдял, че иска да управлява цялата пивоварна, когато стане неин съпруг. Вашият опекун още не бил довереник на мис Хавишам, а самата тя била толкова високомерна и влюбена, че не приемала съвет от никого. Роднините й били бедни и користни с изключение на баща ми; и той бил беден, но не бил раболепен и завистлив. Само той бил достатъчно независим, за да я предупреди, че проявява прекалено доверие към този човек и се поставя премного в негова власт. Но тя се възползувала от първия удобен случай да изгони баща ми от къщи в присъствието на другия и оттогава баща ми не е стъпвал у нея.

Спомних си, че тя каза: „Матю ще дойде най-после да ме види, когато ме положат мъртва на тази маса“, и запитах Хърбърт толкова озлобен ли е баща му към нея?

— Той не е озлобен — каза Хърбърт, — но тя го обвинила в присъствието на бъдещия си съпруг, че бил изгубил надеждата да я използува за собствената си изгода; затова, ако отиде сега, и на него — а още повече на нея — ще се стори, че е била права. Но да се върнем към оня и да свършим с него. Денят за сватбата бил определен, булчинската рокля била готова, сватбеното пътешествие уредено, гостите поканени. Денят дошъл… но женихът не дошъл. Той написал писмо…

— Което тя получила, когато се обличала във венчалната си рокля, нали? В девет без двадесет?

— Точно тогава — кимна Хърбърт. — В същия час и минута, на които по-късно спряла всички часовници в къщата. Не мога да ти кажа — защото сам не зная — какво е съдържало писмото извън жестокото известие, че сватбата няма да се състои. Когато се оправила от тежкото боледуване, тя опразнила целия си дом, както го знаеш, и не се показала вече на дневна светлина.

— Това ли е цялата история? — запитах аз, след като помълчах.

— Това е всичко, което зная; и то като си го сглобявах сам от случайно научени неща; защото баща ми отбягва да говори по този въпрос и дори когато мис Хавишам ме покани да отида у нея, той ми каза само толкова, колкото беше необходимо, за да мога да разбера някои неща. Но, забравих нещо. Предполага се, че човекът, комуто тя оказала такова незаслужено доверие, действувал в съгласие с несъщия й брат; че помежду им имало заговор и са си делили печалбите.

— Чудя се защо не се е оженил за нея, за да получи целия имот — казах аз.

— Възможно е да е бил вече женен и брат й да го е избрал умишлено, за да й отмъсти по-жестоко — каза Хърбърт. — Но не зная, разбира се, така ли е било.

— А какво е станало с ония двамата? — запитах аз, като помълчах и размислих отново.

— Стигнали до още по-голям позор и падение… ако изобщо има по-голям и… до пълен провал.

— Живи ли са?

— Не зная.

— Ти току-що каза, че Естела не е роднина, а само храненица на мис Хавишам. Кога е била осиновена?

Хърбърт вдигна рамене.

— Откакто помня мис Хавишам, Естела е все при нея. Нищо повече не зная. Сега, Хендел — каза той така, като че окончателно изоставяше разказа си, — между нас има пълна откровеност. Ти знаеш за мис Хавишам всичко, което знам и аз.

— И ти — отвърнах аз — знаеш всичко, което зная аз.

— Вярвам. Така че между нас няма никакво съперничество или недоразумение. А що се отнася до условието, свързано с твоето преуспяване в живота — именно да не издирваш и да не разсъждаваш кому го дължиш, — можеш да си сигурен, че нито аз, нито близките ми ще засегнем дори с намек този въпрос.

Той каза това с такава деликатност, щото разбрах, че въпросът е приключен, дори ако прекарам години поред в дома на баща му. А в същото време така многозначително, щото разбрах, че и според него, както според мене, моя благодетелка беше несъмнено мис Хавишам.

Досега не бе ми минавало през ум, че той заговори на тази тема, за да я премахне веднъж за винаги от отношенията ни; но като почувствувах колко по-леко ни е, след като я бяхме изяснили, разбрах, че я бе засегнал нарочно. Бяхме весели и разговорливи, затова го запитах с какво се занимава.

— Аз съм капиталист — отговори той, — застраховам кораби.

Предполагам, че забеляза как оглеждам стаята за някакви следи от кораби или капитал, защото добави:

— В Сити.

За мене застрахователите на кораби от Лондонското Сити бяха много богати и важни личности; затова трепнах, като си спомних, че бях повалил по гръб този млад застраховател, оставил бях синини около проницателното му око и бях разцепил натоварената му с отговорности глава. Но пак изпитах — този път с облекчение — странното чувство, че Хърбърт Покет няма никога да преуспее и забогатее.

— Аз няма да се задоволя само със застраховане на кораби. Ще закупя акции от някое солидно дружество за застраховки на живот и ще вляза в управата му. Ще вложа малко пари и в мини. Всичко това няма да ми попречи да наема няколко хиляди тона за моя сметка. Възнамерявам — каза той, като се облегна на стола си — да търгувам с Индия, като закупувам коприни, шалове, колониални стоки, индиго, наркотици и скъп дървен материал. Тази търговия е много интересна.

— А печалбата голяма ли е? — казах аз.

— Огромна — отвърна той.

Аз пак се разколебах и си казах, че неговите надежди са много по-големи от моите.

— Мисля да търгувам — продължи той, като сложи палци в джобовете на жилетката си — и със Западна Индия. Оттам ще внасям захар, тютюн и ром. А от Цейлон слонова кост.

— Много кораби ще ти трябват — казах аз.

— Цяла флота — отговори той.

Съвсем слисан от грандиозността на тези търговски сделки, аз го запитах с кои страни главно търгуват корабите, които застрахова.

— Още не съм започнал да застраховам — каза той. — Засега само разучавам.

Това занимание ми се стори някак си по-подходящо за странноприемницата „Барнард“. И казах съвсем убеден:

— Аха-а!

— Да. Засега съм в една кантора. И разучавам.

— А изгодно ли е да си в кантора? — запитах аз.

— За кого? За младежа, който работи там ли? — запита в отговор той.

— Да; за тебе.

— За мене… н-не. — Той каза това като човек, който грижливо е пресметнал всички „за“ и „против“. — Нямам никаква пряка изгода. Искам да кажа, че не ми плащат нищо и аз трябва… да се издържам сам.

Това наистина не изглеждаше никак изгодно, затова аз поклатих глава, за да изкажа мнението си, че с такъв доход ще е мъчно да се натрупа голям капитал.

— Важното е — каза Хърбърт Покет — да разучаваш. Това е същественото. Разбираш ли, да си в кантора и да разучаваш.

Стори ми се доста странно, че ако не си в кантора, разбираш ли, не можеш да разучаваш; но се съгласих мълчаливо с неговата опитност.

— След това — продължи Хърбърт — ти се представя случай да започнеш сам… Ти не го изпускаш, натрупваш капитал и работата е наред! Натрупаш ли капитал, остава само да го използуваш.

Всичко това ми напомни напълно държането му по време на нашата борба в градината. Той понасяше своята бедност точно така, както понесе и поражението си. Стори ми се, че посреща всички удари на съдбата така, както посреща някога и моите. Очевидно беше, че има само най-необходимото, защото всичко, което привлече вниманието ми, се оказа донесено от чайната или от другаде заради мене.

Но макар и да се чувствуваше вече забогатял, той не се гордееше и аз му бях благодарен, че не се надува. Това беше приятна добавка към приятния му нрав и ние се сприятелихме чудесно. Вечерта излязохме да се поразходим из улиците, после отидохме на театър — на евтини места; на другия ден отидохме на черква в Уестминстърското абатство, а следобед се разходихме из парковете; там се запитах кой ли подковава всички тия коне и съжалих, че не е Джо.

И при най-скромното пресмятане ми се струваше, че бяха минали доста месеци, откакто се бях разделил с Джо и Биди. Тази раздяла ставаше още по-голяма и поради разстоянието между мене и тях — толкова далеко оттук бяха нашите блата. Обстоятелството, че миналата неделя бях в нашата стара черква с вехтите си неделни дрехи, ми се струваше напълно невъзможно от географско, обществено и всякакво друго земно и небесно гледище. А при това из многолюдните лондонски улици, така ярко осветени във вечерния полумрак, аз като че долавях укорни намеци, задето бях изоставил толкова далеко бедната ни стара кухня; и стъпките на някакъв некадърен измамник, който обикаляше цяла нощ странноприемницата „Барнард“, уж за да я пази, отекваха тежко в моето сърце.

В понеделник сутринта в девет без четвърт Хърбърт тръгна за кантората да се яви на работа — а, предполагам, и да разучава — и аз го придружих. Той трябваше да се върне след час-два, за да ме заведе до Хамърсмит. Стори ми се, че яйцата, от които ще се излюпят младите застрахователи, трябва да се заравят в гореща пепел като яйцата на щрауса (ако се съди по местата, където тия бъдещи исполини се явяваха в понеделник сутринта). Самата кантора, в която работеше Хърбърт, не беше добра наблюдателница; тя се намираше на втория етаж във вътрешната сграда, беше във всяко отношение неприветлива и вместо да има отпреде си простор, гледаше в друг втори етаж.

Към обяд отидох на борсата, където под обявите на корабоплаването бяха насядали небръснати мъже, които взех за важни търговци, при все че не можех да разбера защо са толкова омърлушени. След като дойде Хърбърт, отидохме да обядваме в един прочут ресторант, който ме изпълни тогава със страхопочитание, а сега ми се струва, че беше най-жалкото недоразумение в Европа; но и тогава дори ми направи впечатление, че по ножовете, покривките на масите и дрехите на келнерите имаше повече сос, отколкото по печеното. Нахранихме се срещу умерена цена (защото не платихме и за мазните петна), след това отидохме в странноприемницата „Барнард“ да приберем куфарчето ми, и взехме дилижанса за Хамърсмит. Там стигнахме към два-три часа след пладне. От спирката до дома на мистър Покет беше съвсем близо. Отворихме входната врата и влязохме в градинка с изглед към реката, където децата на мистър Покет си играеха. И ако не се лъжа по един въпрос, който не засяга интересите ми или предубежденията ми, децата на мистър и мисис Покет не израстваха, отглеждани и възпитавани от някого, а просто сами се катереха нагоре по възрастта.

Седнала на градински стол с кръстосани крака, мисис Покет четеше: двете бавачки зяпаха насам-нататък а децата играеха.

— Ето младия мистър Пип, мамо — каза Хърбърт.

При тези думи мисис Покет ме поздрави с любезно достойнство.

— Мастър Алик и мис Джейн — извика едната бавачка, — ако тичате при ония храсти, ще паднете в реката и ще се удавите, а какво ще каже татко ви тогава?

В същото време бавачката вдигна кърпичката на мисис Покет с думите:

— Шести път вече я изпускате, мадам!

Мисис Покет се засмя, каза:

— Благодря, Флопсън! — настани се само на единия стол и продължи да чете. Лицето й веднага доби смръщено и съсредоточено изражение, сякаш четеше от седмица насам; но преди да прочете и десет реда, вдигна поглед към мене и каза:

— Надявам се, че майка ви е добре.

Този неочакван въпрос ме обърка съвсем; аз започнах да мънкам, че ако имах майка, сигурно би била добра, би благодарила за вниманието и би изпратила поздравите си на мисис Покет; но бавачката ми дойде неочаквано на помощ.

— Ето! — извика тя, като вдигна пак кърпичката. — Седем пъти вече! Какво ви е днес, мадам?

Мисис Покет прибра кърпичката си, погледна я отначало учудено, сякаш я виждаше за пръв път, после я позна, засмя се и каза:

— Благодаря, Флопсън! — забрави ме и продължи да чете.

Освободен по тоя начин, почнах да броя малките Покетовци и открих, че те са най-малко шест, в различни степени на покатерване. Не бях ги доизброил още, когато отнякъде се понесе жалният глас на седмото.

— Сигурно е Бейби! — каза изненадано Флопсън. — По-скоро тичай горе, Милърс!

Милърс, втората бавачка, изтича в къщи и плачът постепенно стихна, после спря, като че бяха запушили устата на детето. През това време мисис Покет престана да чете и аз се запитах каква ли е книгата й.

Предполагах, че чакаме мистър Покет; във всеки случай нещо чакахме, а през това време аз имах възможност да наблюдавам едно забележително семейно явление: щом някое дете дотичваше до мисис Покет, то непременно се спъваше и падаше върху коленете й, при което тя го поглеждаше с краткотрайна изненада, а то надаваше продължителен рев. Не можех да си обясня това странно обстоятелство и неволно се замислих; в това време Милърс излезе с бебето, подаде го на Флопсън, а Флопсън тръгна да го подаде на мисис Покет, но и тя се препъна и щеше да падне заедно с детето върху мисис Покет, ако Хърбърт и аз не бяхме успели да я задържим.

— Господ да ми е на помощ, Флопсън! — каза мисис Покет, като вдигна за миг глава от книгата си. — Всички се препъвате!

— Наистина господ да ви е на помощ, мадам! — отвърна Флопсън, като се изнерви. — Какво сте оставили пред вас?

— Пред мене ли, Флопсън? — запита мисис Покет.

— Да, оставили сте столчето си! — извика Флопсън. — А щом сте го скрили така с полата си, как няма да се препъваме? Хайде, вземете малкия, мадам, и ми дайте книгата.

Мисис Покет я послуша и почна да друса неумело детето на скута си, докато другите деца се гонеха около нея. След малко мисис Покет каза, че децата трябва да поспят. Така още през първия ден направих второ откритие: че отглеждането на малките Покетовци се състои в последователно катерене и спане.

При тези обстоятелства, когато Флопсън и Милърс въведоха децата в къщата като стадо агънца, а мистър Покет излезе оттам, за да се запознаем, не се учудих, като видях пред себе си джентълмен със загрижено изражение и разчорлени посивели коси, който сякаш не знаеше как би могъл да тури нещо в ред.

Бележки

[1] Момчето от поучителния разказ в читанката — това е навярно широко използваната читанка, съставена от преподобния Уилям Мейвър (1758–1837), в която били съчетани поучителни разкази с дълъг списък от думи за упражнение по правопис.