Чарлз Дикенс
Големите надежди (20)

Глава двадесета

Пътуването от нашия град до столицата траеше около пет часа. Току-що бе минало пладне, когато запрегнатият с четири коня дилижанс, в който пътувах, нахълта сред шумното улично движение недалеко от Крос Кийс, на Уд Стрийт в лондонския квартал „Чийп-сайд“.

По това време ние, британците, бяхме установили, че и ние, и всичко в нашата страна е връх на съвършенството и би било предателство да се усъмним в това; ако не беше така, мисля, че бих се запитал дали улиците на необятния Лондон, от който се изплаших, не са грозни, криви, тесни и мръсни.

Мистър Джагърс ми бе изпратил своевременно адреса си: той живееше на Литъл Бритън^[1] и бе написал на картичката си: „… точно пред Смитфийлд, до самото бюро на дилижанса“. При все това един кочияш, който имаше сякаш толкова пелеринки на мазния си шинел, колкото години на гърба си, ме натовари на колата си и ме затвори с такава преграда от сгъваеми дрънчащи стъпала, сякаш щеше да ме вози на петдесет мили. Докато се качи на капрата, покрита с вехто, избеляло и проядено от молци зелено сукно, мина цяла вечност. Каретата беше чудесна, с шест коронки отстрани^[2] и нащърбена скара отзад, на която можеха да застанат няколко лакеи, а под нея железни зъбци, които не биха позволили на любителите на безплатното возене да се поддадат на това изкушение.

Не бях успял още да се нарадвам на каретата и да почувствувам колко много напомня тя плевня или още по-добре вехтошарски дюкян, нито да се начудя защо в нея трябва да стоят и конските торби, когато забелязах, че кочияшът се готви да слиза, като че бяхме вече стигнали. И наистина след малко каретата спря в една мрачна улица пред кантора с отворена врата, на която беше написано М-р ДЖАГЪРС.

— Колко? — обърнах се аз към кочияша.

— Един шилинг — отговори той, — ако не пожелаете да добавите нещо.

Казах, разбира се, че не желая да добавя нищо.

— Един шилинг тогава — повтори кочияшът. — Не ми се иска да имам разправии. Нали си го зная!

Той смигна мрачно, като погледна към името на мистър Джагърс, и поклати глава.

След като си получи шилинга, кочияшът се качи пак така бавно на капрата и (с явно облекчение) си тръгна обратно, а аз влязох с куфарчето в ръка във външната кантора и запитах в къщи ли е мистър Джагърс.

— Не — отвърна чиновникът. — В съда е. Вие да не сте мистър Пип?

Потвърдих, че съм мистър Пип.

— Мистър Джагърс поръча да почакате в стаята му. Не знаеше колко време ще се забави, защото има дело. Но тъй като времето му е много ценно, няма да остане ни минута повече, отколкото се налага.

С тези думи чиновникът отвори една врата и ме въведе в друга стая. Някакъв едноок господин в кадифено сако и къси панталони, който четеше вестник, изтри нос с ръкава си, когато нашето влизане прекъсна заниманието му.

— Излез да почакаш навън, Майк — каза чиновникът.

Започнах да се извинявам да не би да съм попречил, но чиновникът изведе господина с безцеремонност, каквато не бях виждал още, захвърли калпака му подир него и ме остави сам.

Кабинетът на мистър Джагърс, осветяван само от прозорче на тавана, беше много мрачно помещение; прозорчето, налепено чудновато, като пукната глава, изкривяваше очертанията на съседните къщи, които сякаш извиваха врат, за да ме зърнат през него. В стаята имаше по-малко книжа, отколкото очаквах, и много чудновати вещи, които никак не очаквах да видя — един стар ръждясал пищов, сабя в ножница, разни чудновати кутии и пакети, а на полицата две ужасни гипсови маски с изкривени носове. Креслото на мистър Джагърс, с висок гръб, тапицирано в черна материя с втъкани конски косми и обковано с жълти гвоздеи, приличаше на ковчег, аз дори си представих как той се обляга на това кресло и хапе пръст, гледайки посетителите. Стаята беше малка, та посетителите бяха свикнали, както изглежда, да се облягат на стената; тази, която беше точно срещу креслото на мистър Джагърс, беше замърсена от допира на гърбовете им. Спомних си, че и едноокият господин се измъкна покрай стената, когато станах неволно причина за изгонването му.

Седнах на стола за посетителите, поставен срещу креслото на мистър Джагърс, и почувствувах как потъвам в замайващата атмосфера на стаята. Спомних си, че и чиновникът се държи като патрона си — сякаш знае за всекиго някаква уличаваща тайна. Питах се колко ли чиновници има още горе и всички ли смятат, че имат такава злотворна власт над ближните си. Питах се каква е историята на събраните странни предмети и откъде са попаднали тук. Питах се дали двете подути лица не са на някои роднини на мистър Джагърс и ако е имал нещастието да има такива грозни роднини, защо ги е изложил на прашната полица, за да ги замърсяват чернилките и мухите, вместо да им намери място в дома си. Аз не бях свикнал, разбира се, с летните лондонски дни и може би съм бил замаян от горещината, праха и пясъка, които покриваха всичко. Както и да е, останах да чакам и да се чудя в кабинета на мистър Джагърс, докато най-после не можех да понасям двете маски на полицата над креслото му, и си излязох.

Когато казах на чиновника, че ще се поразходя на въздух, докато чакам, той ме посъветва да свия зад ъгъла и да изляза на Смитфийлд. Така аз се озовах на Смитфийлд; и позорният площад сякаш се залепи за мене със своята мръсотия, мазнотия, кръв и пяна. Аз побързах да се отърва от него, като свих в една съседна улица, където големият чер купол на „Св. Павел“ изникна пред мен иззад мрачно каменно здание; един минувач ми каза, че това е Нюгейтската тъмница. Докато вървях покрай стената на тъмницата, забелязах, че улицата е постлана със слама, за да се заглушава шумът от минаващите коли; от това, както и от множеството събрани хора, които миришеха ужасно на спирт и пиво, аз заключих, че заседанията на съда продължават.

Докато разглеждах наоколо си, един невероятно мръсен и полупиян служител на правосъдието^[3] ме попита дали не искам да послушам едно-две дела и ми обясни, че може да ми даде за половин лира някое от първите места, откъдето ще мога да видя отлично лорда върховен съдия в перука и тога; той говореше за тази важна личност като за някаква восъчна кукла и накрая ми го отстъпи за осемнадесет пенса. Тъй като отклоних предложението му под предлог, че имам уговорена делова среща, той благоволи да ме въведе в един двор и да ми покаже къде са бесилките, къде се извършва публично бичуване, а след това ми показа и „вратата на длъжниците“, през която осъдените отивали към бесилото, като засили любопитството ми към ужасната врата със съобщението, че „четирима от ония“ ще излязат в други ден оттук в осем часа сутринта, за да бъдат убити един подир друг. Това беше ужасно и ме изпълни с отвращение към Лондон; още повече, защото „стопанинът“ на върховния съдия беше облечен от глава до пети в плесенясали дрехи, които очевидно не бяха негови, включително и носната му кърпа, а — както веднага ми хрумна — са били купени евтино от палача. При тези обстоятелства реших, че съм се отървал лесно, като му дадох само един шилинг.

Върнах се в кантората да запитам дали мистър Джагърс е дошъл и тъй като той не беше дошъл, излязох отново да поскитам. Този път обиколих Литъл Бритън и стигнах до двора на „Св. Барто̀ломю“; сега разбрах, че и други хора чакат като мене мистър Джагърс. Двама мъже с тайнствена външност се разтакаваха в двора на „Св. Барто̀ломю“, като пъхаха замислено краката си в изкъртените места на паважа, докато разговаряха; когато минаха за пръв път покрай мене, единият каза: „Ако такова нещо изобщо е възможно, Джагърс ще го направи.“ В един ъгъл бяха застанали трима мъже и две жени, едната жена плачеше, скрила лице в мръсния си шал, а другата я утешаваше, като се загръщаше със своя шал: „Нали Джагърс го защищава, Милия, какво повече искаш?“ Докато скитах из двора, пристигна едно еврейче със зачервени очи, придружено от друго, което първото изпрати някъде; докато пратеното отсъствуваше, забелязах, че еврейчето, крайно неспокойно и възбудено, започна да се върти като побъркано около уличния фенер, като пригласяше на танца си: „О, Джагърф, Джагърф, Джагърф, само ти си апашагърф! Дайте ми само Джагърф!“ Тези доказателства за известността на моя опекун ми направиха дълбоко впечатление и аз още повече започнах да се възхищавам и учудвам.

Най-после, като гледах към улица Литъл Бритън иззад желязната врата на двора на „Св. Барто̀ломю“, видях, че мистър Джагърс пресича улицата и идва към мене. В същия миг и другите го видяха и се втурнаха към него. Мистър Джагърс сложи ръка на рамото ми, поведе ме, без да продума, и заговори веднага с тези, които го чакаха.

Най-напред се обърна към двамата мъже с тайнствена външност.

— С вас няма какво да говоря — каза мистър Джагърс, като ги посочи с пръст, — не ми трябва да зная повече от това, което зная. А изходът на делото е като хвърляне на зар. Още отначало ви казах, че е като хвърляне на зар. Платихте ли на Уемик?

— Тази сутрин събрахме парите, сър — каза смирено единият, докато другият се мъчеше да разгадае изражението на мистър Джагърс.

— Не ви питам кога и къде сте ги събрали, нито дали изобщо сте ги събрали. Получи ли ги Уемик?

— Да, сър — казаха едновременно и двамата.

— Много добре; можете да си вървите тогава. Не искам да слушам нищо! — каза мистър Джагърс, като махна с ръка, за да ги отпъди. — Нито дума! Инак ще се откажа да гледам делото!

— Ние мислехме, мистър Джагърс… — започна единият мъж, като свали шапка.

— Тъкмо това ви казах да не правите! — каза мистър Джагърс. — Мислили сте! Нали аз мисля за вас: това ви стига! Ако ми потрябвате, зная къде да ви намеря; няма нужда да ме търсите. Сега не искам да слушам. Нито дума!

Двамата мъже се спогледаха, докато мистър Джагърс ги отпъждаше с ръка, оттеглиха се покорно и не се чуха вече.

— Е-е, а вие? — каза мистър Джагърс, като се спря внезапно и се обърна към двете жени с шаловете, от които тримата мъже се бяха покорно отдалечили. — О, това е Амилия, нали?

— Да, мистър Джагърс.

— А помните ли — отсече мистър Джагърс, — че ако не бях аз, нямаше да сте тук?

— О, да, сър! — извикаха заедно и двете жени. — Бог да ви благослови, сър. Много добре помним.

— Защо сте дошли пак тогава? — запита мистър Джагърс.

— За моя Бил, сър! — простена разплаканата жена.

— Ето какво ще ви кажа — започна мистър Джагърс. — Веднъж за винаги. Ако вие не знаете, че вашият Бил е в добри ръце, аз зная. А ако идвате да ми досаждате за вашия Бил, ще го зарежа — за негово и ваше назидание. Платихте ли на Уемик?

— Да, сър. До последния фартинг.

— Добре. Изпълнили сте, значи, всичко, което трябваше да сторите. Но ако продумате пак — ако кажете само една думичка, — Уемик ще ви върне парите.

Тази ужасна заплаха накара и двете жени да се отдръпнат веднага. Оставаше само неспокойното еврейче, което бе докоснало вече няколко пъти с устни крайчеца на редингота на мистър Джагърс.

— Не познавам тоя човек — каза мистър Джагърс със съкрушително презрение. — Какво иска тоя?

— Уважаеми мифтър Джагърф! Аз съм роден брат ни Хейбрахам Ласаръс!

— Кой е той? — каза мистър Джагърс. — Пусни ми дрехата!

Молителят целуна още веднъж крайчеца на редингота, преди да го пусне, и отговори:

— Хейбрахам Ласаръс е заподозрян в кражба на сребърни прибори.

— Закъснели сте — каза мистър Джагърс. — Аз съм на противниковата страна.

— Отче свети, мифтър Джагърф! — извика моят неспокоен познат, като пребледня. — Нима сте против Хейбрахам Ласаръс?

— Да, против него съм — каза мистър Джагърс. — И точка. Махай се от пътя ми.

— Мифтър Джагърф! Само половин минутка! Братовчед ми ей сега отиде при мистър Уемик да приеме, каквито условия му се предложат. Осмина минутка, мифтър Джагърф! Ако благоволите да ви откупим от противниковата страна… За каквато цена кажете!… Парите нямат никакво значение… мифтър Джагърф!… Мифтър…

Моят опекун отмина с величествено равнодушие просителя и го остави да подскача на улицата като по жарава. След това стигнахме вече, без да ни спират, до кантората, където намерихме чиновника и мъжа с кадифения костюм и кожения калпак.

— Майк дойде — каза чиновникът, като стана и се приближи поверително до мистър Джагърс.

— О — каза мистър Джагърс и се обърна към човека, който подръпваше кичури коса на челото си, както бикът от песента за Кок Робин дърпал връвта на камбаната^[4], — на твоя човек редът ще дойде днес следобед. Какво става?

— Ами, мастър Джагърс — отговори Майк с гласа на човек, болен от простуда, — след големи перипетии намерих човек, какъвто ни трябва.

— Какво може да засвидетелствува под клетва?

— Ами, мастър Джагърс — каза Майк, като изтри този път нос с калпака си, — изобщо… каквото поискате.

Мистър Джагърс изведнъж побесня.

— Предупреждавал съм те вече — каза той, като заплаши с пръст ужасения клиент, — че ако дръзнеш някога да заговориш тук по тоя начин, ще те науча! Как смееш ти, адско изчадие, на мене именно да кажеш такова нещо?

Клиентът погледна изплашено и учудено, сякаш не разбираше какво е сторил.

— Глупак! — каза тихо чиновникът и го побутна с лакът. — Празноглавец! Казват ли се такива неща в очите на човека?

— Слушай сега какво те питам, тъпако — каза строго моят опекун. — Питам те отново, и то за последен път, за какво може да се закълне човекът, когото си довел?

Майк погледна втренчено опекуна ми, сякаш искаше да отгатне по изражението му какво трябва да отговори, после каза бавно:

— Може да опише какъв е онзи, а може и да каже, че не се е отделял от него през оная нощ.

— Внимавай сега. Какъв занаят има тоя човек?

Майк погледна калпака си, после пода, след това тавана и дори мене, преди да отговори неспокойно:

— Ние го облякохме като…

Но моят опекун пак избухна:

— Какво? Вие ли?…

— Глупак — добави отново чиновникът и пак го побутна с лакът.

Майк се замисли безпомощно, но скоро отговори с прояснено лице:

— Облечен е като почтен продавач на банички. Един вид като сладкар.

— Тук ли е? — попита опекунът ми.

— Оставих го да почака — каза Майк — пред един вход зад ъгъла.

— Мини с него покрай прозореца — да го видя.

Той посочи прозореца на кантората. И тримата отидохме до този прозорец, застанахме зад телената мрежа и след малко видяхме как клиентът мина уж случайно, придружен от висок мъж с кръвожадна външност в къси бели платнени дрехи и книжна шапка. Този простоват сладкар в никакъв случай не беше трезвен, а под окото му имаше синина, започнала вече да позеленява и поприкрита с някакво мазило.

— Кажете му да махне веднага оттук този свидетел — каза възмутително моят опекун на чиновника си — и го питайте откъде накъде е довел такава особа.

След това ме заведе в своята стая и докато обядваше прав със сандвичи от една кутия и с шери от джобна бутилка (при което сякаш нахокваше и сандвичите, преди да ги глътне), ме осведоми какво е уредил за мене. Трябваше да отида в странноприемницата „Барнард“, в жилището на мистър Покет-син, където било вече пратено легло за мене; трябваше да остана с мистър Покет-син до понеделник; в понеделник щях да отида заедно с него на гости у баща му, за да видя ще ми хареса ли там. Каза ми и каква издръжка ще получавам — тя беше много щедро определена, — а след това ми подаде и прибраните в едно чекмедже картички с адреси на търговци, към които можех да се отнеса за облекло и други необходими вещи.

— Ще видите, че имате достатъчно голям кредит, мистър Пип — каза опекунът ми, чието шише с шери замириса като цяло буре, докато той се ободряваше с него, — а аз ще мога по този начин да следя сметките ви и да ви подръпвам о̀време, ако видя, че прекалявате. Вие, разбира се, все ще направите някоя пакост, но то няма да е по моя вина.

След като поразмислих върху това насърчително мнение, аз запитах мистър Джагърс дали мога да изпратя за кола. Той каза, че не си струва труда, защото няма да ходя далеко; ако желая, Уемик може да ме придружи.

Така открих, че Уемик е чиновникът от съседната стая. От горния етаж повикаха друг чиновник да го замести и аз тръгнах заедно с Уемик, след като се сбогувах с опекуна си. Пред вратата се бяха насъбрали нови посетители, но Уемик си проправи път между тях, като им каза спокойно и твърдо:

— Казвам ви, че няма смисъл да чакате; днес той няма да разговаря вече с никого.

Ние се отървахме много скоро от тях и продължихме заедно пътя си.