Чарлз Дикенс
Големите надежди (17)

Глава седемнадесета

Аз потънах в постоянно еднообразие на чирашкия живот, ограничен в тесния кръг на нашето селце и блатата, което бе нарушено от две не много забележителни събития — настъпването на рождения ми ден и новото посещение у мис Хавишам. При звъна се яви пак мис Сара Покет, мис Хавишам намерих точно така, както я бих оставил, тя ми говори за Естела по същия начин, а може би и със същите думи. Разговорът ни трая само няколко минути; когато си тръгвах, тя ми даде една гвинея и ми каза да дойда пак на следния си рожден ден. Тук трябва да спомена, че това посещение стана ежегоден обичай. Първия път се опитах да не приема гвинеята, но успях само да си навлека сърдития въпрос повече ли съм очаквал. Затова започнах да я приемам.

Всичко тук — и мрачният стар дом, и жълтеникавата светлина в затъмнената стая, и повехналият призрак на стола пред огледалото на тоалетната масичка — беше така непроменено, щото ми се стори, че със спирането на часовниците е спряло да тече и времето в този тайнствен дом, който оставаше неизменен, докато и аз, и всичко извън него старееше. Светлина не проникваше не само в този дом, но и в моите мисли и спомени за него. Той ме бе замаял и ме караше да мразя тайно своя занаят и да се срамувам от родния си дом.

Неизвестно как, аз долових някаква промяна у Биди. Тя вече не нахлузваше, а обуваше обущата си, косата й беше чиста и прибрана, ръцете й бяха винаги измити. Тя не беше хубава — беше проста девойка и не можеше да се сравни с Естела, — но беше приятна, добра и кротка. Едва бе минала година, откакто дойде у нас (помня, че по това време току-що бе свалила траура), когато една вечер забелязах, че тя има необикновено внимателни и замислени очи, очи, които бяха и красиви, и добри.

Това се случи, когато вдигнах глава от заниманието, над което се потях — аз се бях изхитрил да преписвам извадки от една книга, за да уча едновременно две неща, — и видях как Биди ме наблюдава. Аз оставих писалката си, а Биди престана да шие, без да остави ръкоделието си.

— Биди — казах аз, — как се справяш? Или аз съм много глупав, или ти си много умна.

— С какво да се справям? Не разбирам — каза усмихнато Биди.

Тя се справяше, и то чудесно, с цялата домашна работа; но аз нямах предвид нея, при все че това, което имах пред вид, беше още по-чудно за една домакиня.

— Как се справяш, Биди — казах аз, — да научиш всичко, което уча аз, и никога да не изоставаш от мене?

Аз бях започнал да се възгордявам с учеността си, защото харчех за нея не само парите, получавани за рождените ми дни, но и голяма част от това, което ми даваха за дребни разходи; и днес не се съмнявам, че съм заплащал премного скъпо малкото, което бях научил.

— И аз мога да те попитам, ами ти как се справяш? — каза Биди.

— Не е тъй. Защото, щом се прибера вечер от ковачницата, аз сядам да уча. А ти никога не сядаш да учиш, Биди.

— Науката сигурно ме хваща сама… като кашлица — каза спокойно Биди и продължи да шие.

Аз се облегнах на дървения стол, загледах как Биди шие, наклонила глава на една страна, и реших, че тя е наистина необикновена девойка. Защото си припомних, че познава отлично ковашкия език, наименованията на различните видове работа и на сечивата ни. С една дума, Биди знаеше толкова, колкото знаех и аз. На теория тя беше не по-лош, а може би и по-добър ковач от мене.

— Ти си от тия хора, Биди — казах аз, — които използуват всяка възможност да се учат. Преди да дойдеш у нас, нямаше такива възможности, а сега виж колко се изучи!

Биди ме погледна за миг, след това продължи да шие.

— А при това аз бих първият ти учител, нали? — каза тя, без да вдигне глава.

— Биди! — извиках смаяно аз. — Плачеш ли?

— Не — каза Биди, като вдигна глава, и се засмя. — Откъде ти дойде наум?

Откъде ли? Ами от сълзата, която блесна и капна на ръкоделието й! Аз замълчах, спомняйки си каква робиня беше тя, докато пралелята на мистър Уопсъл не бе успяла да победи лошия си навик да живее, от който някои хора би трябвало непременно да се отърват. Припомних си безнадеждния й живот в малкото дюкянче, шумното бедняшко вечерно училище с жалката невежа старица, която тя трябваше винаги да влачи и подкрепя. Предположих, че и в ония усилни години у Биди трябва да е дремало това, което сега бе разцъфнало; защото при първите си тревоги и недоволства аз се обърнах за помощ именно към нея. Биди шиеше спокойно, без да пролее втора сълза, а аз я гледах, припомних си всичко и си казах, че може би не съм й достатъчно признателен. Може би съм прекалено сдържан, може би трябва да я удостои (макар че не употребих мислено тази дума) с повече доверие.

— Да, Биди — забелязах аз, като поразмислих, — ти беше моят пръв учител, и то по време, когато надали можеше да ни мине през ум, че някога ще бъдем заедно в тази кухня.

— Ох, клетичката! — отговори Биди. Себеотрицанието й я накара да свърже веднага казаното от мен със сестра ми, да стане и да я настани по-удобно на леглото. — А тъй се случи за жалост.

— Знаеш ли, че трябва да разговаряме повече, както едно време. И аз трябва да се съветвам по-често с тебе, както някога. Да се поразходим идущата неделя към блатата, Биди, за да поговорим по-надълго.

Ние не оставяхме никога сестра ми сама; но Джо прие с готовност да се грижи за нея в неделя следобед, а ние с Биди излязохме. Беше през лятото, денят беше прекрасен. Щом отминахме селото, църквата, гробището и стигнахме до блатата, откъдето се виждаха платната на плаващите кораби, образите на мис Хавишам и Естела изплуваха както винаги пред мене. А когато стигнахме до реката и седнахме на брега, заслушани в плискането на водата под нозете ни, от което околната тишина ставаше сякаш още по-дълбока, аз реших, че едва ли ще намеря по-подходящо време и място да поверя на Биди своите съкровени тайни.

— Биди — казах аз, след като тя ми обеща да пази в тайна разговора ни, — аз искам да стана джентълмен.

— О, аз на твое място не бих искала — отвърна тя. — Мисля, че няма да ти подхожда.

— Биди — казах малко по-строго аз, — имам особени причини за това.

— Ти по-добре знаеш, Пип; но не смяташ ли, че така си по-щастлив?

— Биди — извиках нетърпеливо аз, — та аз никак не съм щастлив сега. Отвращавам се и от занаята си, и от сегашния си живот. Те са ми противни още откакто станах чирак. Не говори глупости!

— Глупост ли казах? — отвърна Биди, като вдигна спокойно вежди. — Извинявай. Не исках да кажа глупост. Исках да ти е добре и да си спокоен.

— Разбери тогава веднъж за винаги, че аз никога няма и не мога да бъда спокоен… а мога само да страдам, разбра ли, Биди… ако не успея да променя сегашния си живот.

— Жалко! — каза Биди и поклати тъжно глава.

Сам аз мислех много често, че е жалко; затова при нестихващия своеобразен спор, който водех със себе си, едва не се разплаках от раздразнение и мъка, когато Биди изказа своето, а заедно с това и мое чувство. Казах й, че е права, че е наистина жалко, но няма какво да се прави.

— Ако можех да се примиря с този живот — обърнах се аз към Биди, като почнах да скубя ниската трева около мене, както някога скубех заедно с косата си своите чувства и ги ритах в зида на пивоварната, — ако можех да се примиря с този живот и да обикна ковачницата поне наполовина, колкото я обичах в детинство, зная, че щеше да е много по-добре за мене. Тогава на тебе, на мене и на Джо нямаше да ни трябва нищо друго, а след изтичането на чирашкия ми срок, можех да стана съдружник на Джо и дори да бъда подходящ за тебе, така че в някой хубав неделен ден щяхме да седим на тоя бряг по-другояче. Щях да бъда подходящ за тебе, нали, Биди?

Загледана в отминаващите кораби, Биди въздъхна и каза:

— Да; аз не съм кой знае колко придирчива.

Отговорът не беше много любезен, но аз знаех, че тя не бе имала намерение да ме огорчи.

— А сега — казах, като изскубах още трева и почнах да дъвча едно-две стръкчета — виж какъв станах. Недоволен, неспокоен и… В същност какво щеше да ме интересува, че съм груб и прост, ако не бяха ми го казали?

Биди се обърна внезапно към мене и ме погледна много по-внимателно, отколкото бе гледала досега плаващите кораби.

— Това не е вярно, пък и не е учтиво да се казва — забеляза тя и загледа пак корабите. — Кой ти каза?

Аз се смутих, защото се бях увлякъл, без да разбера докъде ще стигна. Но сега вече не можех да отстъпя, затова отвърнах:

— Хубавата девойка у мис Хавишам; тя е най-хубавата девойка на света, аз ужасно я харесвам и заради нея искам да стана джентълмен.

Като направих това налудничаво признание, аз започнах да хвърлям в реката наскубаната трева, и то така, като че мислех сам да се хвърля след нея.

— Искаш да станеш джентълмен, за да я подразниш ли, или да я спечелиш? — запита спокойно Биди след кратко мълчание.

— Не зная — отвърнах мрачно аз.

— Защото, ако искаш да я подразниш — продължи Биди, — според мене… но ти знаеш по-добре… ще постъпиш по-достойно и по-независимо, ако не обърнеш внимание на думите й. А ако искаш да я спечелиш, според мене… но ти знаеш по-добре… тя не заслужава да я спечелиш!

Точно така бях мислил неведнъж и аз. Точно това ми беше напълно ясно и сега. Но как бих могъл аз, нещастното замаяно селянче, да се отърва от удивителната непоследователност, в която всеки ден изпадат най-достойни и мъдри мъже?

— Всичко това е може би съвсем вярно — казах на Биди, — само че аз ужасно я харесвам.

Като казах това, обърнах се по очи на тревата и затеглих с две ръце косата си. Знаех отлично колко безумно и неуместно е сърдечното ми увлечение, затова смятах за напълно заслужено да издърпам главата си за косата и да я блъсна в прибрежните камъчета за наказание, че принадлежи на такъв идиот.

Биди беше много разумна девойка, затова не се опита да ме увещава. Тя сложи една след друга ръцете си — нежните си, макар и загрубели от работа ръце! — върху моите и ги отдели полека от косата ми. После ме потупа леко и утешително по рамото, а аз се разплаках, скрил лице в ръкава си — точно така, както бях плакал в двора на пивоварната, — със смъртното убеждение, че някой или може би всички се отнасят много зле към мене.

— Само едно нещо ме радва, Пип — каза Биди, — и то е, че намери за добре да ми се довериш. Радва ме и това, че, както знаеш вече, аз ще запазя в тайна казаното и винаги ще заслужавам доверието ти. Ако първата ти учителка (такава нещастна учителка, господи, която сама имаше нужда да се учи!) ти беше учителка сега, щеше по-добре да знае какъв урок да ти даде. Но ти мъчно би го научил, а пък вече си я надминал, та няма смисъл.

После, като въздъхна тихичко за мене, Биди се изправи и каза със съвсем променен, жизнерадостен и приятен глас:

— Ще се поразходим ли още малко, или ще се връщаме вече?

— Биди — извиках аз, като скочих и я прегърнах и целунах, — винаги и всичко ще ти доверявам.

— Докато станеш джентълмен — каза Биди.

— Знаеш, че никога няма да стана; значи — винаги ще ти се доверявам, при все че няма да има какво да ти казвам, защото ти знаеш толкова, колкото зная и аз… както ти оная вечер в къщи.

— Ах! — почти прошепна Биди и погледна корабите. После повтори с предишния си жизнерадостен, приятен глас: — Ще се разходим ли още малко, или ще се връща ме вече?

Казах й, че ще се поразходим още малко, и тръгнахме. Летният ден завършваше с прекрасна лятна вечер. Аз почнах да размишлявам дали за мене не е много по-естествено и полезно да живея в тази обстановка, вместо да играя на карти в осветената със свещи стая със спрените часовници и да търпя презрението на Естела. Мислех, че ще е много добре, ако мога да я прогоня от съзнанието си заедно с всички останали спомени и мечти и като се заловя здраво за работата си, да я обикна и да преуспея в нея. Нима не зная, казвах си аз, че ако с мене сега беше не Биди, а Естела, тя щеше да ме накара да страдам? Принуден бях да призная, че щеше положително да е така и си рекох: „Какъв глупак си, Пип!“

Поприказвахме си още много, докато се разхождахме, и всяка дума, казана от Биди, изглеждаше напълно вярна. Биди никога не обиждаше, не капризничеше, не се променяше постоянно; би изпитала не радост, а само мъка, ако ми причини мъка; би причинила страдание по-скоро на себе си, отколкото на мене. Защо тогава не предпочитах нея?

— Биди — обадих се аз, когато тръгнахме към къщи, бих искал да ме излекуваш.

— И аз бих искала! — каза Биди.

— Ако успея да се влюбя в тебе… Не ми се сърдиш, че ти говоря така откровено, като на отдавнашна приятелка, нали?

— О, господи, не, разбира се — възкликна Биди. — Не се тревожи за мене.

— Ако успея да се влюбя, това ще ме оправи.

— Само че никога няма да успееш — каза Биди.

В оная вечер това не ми се струваше толкова невероятно, както би ми се сторило няколко часа по-рано. Затова забелязах, че не съм убеден дали наистина няма да успея. Но Биди заяви, и то съвсем решително, че е убедена. Аз знаех в душата си, че е права; и все пак се почувствувах засегнат от увереността й.

Когато наближихме гробището, трябваше да минем през един вал и да се изкачим през един шлюз. И изведнъж из шлюза, из ракитака или из тинята (нещо твърде подходящо за бавното му влачене) изникна Стария Орлик.

— Здравейте! — изръмжа той. — Къде сте тръгнали така двамата?

— Към къщи, къде другаде?

— Да ме разчекнат тогава — каза той, — ако не ви изпратя до в къщи.

У него бе станало навик да си пожелава това наказание. Той не придаваше на тази дума истинското й значение, а я употребяваше като измисленото си име, за да дразни хората и да им подсказва нещо гибелно и жестоко. Когато бях малък, вярвах, че ако рече да ме разчекне, ще го направи с остра крива кука.

Биди никак не искаше той да тръгне с нас, затова ми прошепна:

— Не се съгласявай да дойде с нас; не го обичам.

Тъй като и аз не го обичах, осмелих се да кажа, че му благодарим, но не искаме да ни придружи до в къщи. Той посрещна думите ми със смях и поизостана малко, но все пак вървеше не много далеко след нас.

Аз любопитствувах да узная дали Биди го подозира, че е взел участие в престъпното нападение, за което сестра ми не бе могла да разкаже нищо, затова я запитах защо не го обича.

— О! — каза тя, като погледна през рамо как той са влачи подире ни. — Защото се… се страхувам, че ме харесва.

— Казвал ли ти е никога, че те харесва? — запитах възмутено аз.

— Не — отвърна Биди и погледна пак през рамо, — никога не ми е казвал; но щом забележи, че мога да го видя, почва да се навърта около мене.

Колкото неочаквана и странна да беше за мене тази проява на нежни чувства, аз не се усъмних, че е била правилно изтълкувана. И страшно се разгневих, загдето Стария Орлик дръзва да се възхищава от Биди; разгневих се, сякаш ми бе нанесъл лична обида.

— Но това е все едно за тебе — каза спокойно Биди.

— Да, Биди, все едно е, но не ми се нрави. Не го одобрявам.

— И аз също — каза Биди. — Само че за тебе е все едно.

— Съвсем вярно — казах аз, — но трябва да ти кажа, Биди, че бих си развалил мнението за тебе, ако той се навърта около тебе с твое съгласие.

След този ден започнах да наблюдавам Орлик и щом му се представеше възможност да се навърта около Биди, заставах помежду им, за да му попреча да се прояви. Той бе пуснал здрави корени в предприятието на Джо поради неочакваното пристрастяване на сестра ми към него; ако не беше то, бих се опитал да го махна оттук. Той напълно разбираше тия добри намерения и ми се отплащаше за тях, както имах случай да узная по-късно.

Освен това сякаш не ми стигаше по-раншното объркване, ами аз го увеличих петдесет хиляди пъти, като чувствувах често, че Биди е неизмеримо по-добра от Естела, а в простия и честен трудов живот, за който бях роден, няма нищо срамно; напротив, че той ми дава достатъчно възможности за лично достойнство и щастие. В такива минути аз бях твърдо убеден, че моето изстиване към добрия Джо и ковачницата е вече минало, че щом порасна, ще стана съдружник на Джо и ще се задомя за Биди… Но някакъв смущаващ спомен за времето, прекарано при мис Хавишам, ме връхлиташе внезапно като гибелен снаряд и разсейваше добрите ми намерения. Веднъж разсеяни, добрите намерения се събират мъчно; а често пъти още преди да успея да ги събера, те се пръскаха, отново от заблудата, че може би мис Хавишам все пак ще ме облагодетелствува, когато приключа чиракуването си.

Предполагам, че тези недоумения нямаше да се разрешат дори ако бях приключил срока на чиракуването си. Но не го приключих, защото той бе прекратен преждевременно, както ще разкажа по-нататък.