Чарлз Дикенс
Големите надежди (46)

Глава четиридесет и шеста

Часът минаваше осем, когато навън ме посрещна приятният мирис на талаш и стърготини откъм работилниците на крайбрежните дърводелци, които правеха лодки, мачти, весла и скрипци. Крайбрежието от двете страни на басейна под Лондонския мост ми беше непознато и щом тръгнах покрай реката, разбрах, че мястото, което търся, не се намира там, където предполагах, и не ще бъде лесно да го намеря. То се наричаше Брега на мелничното езеро при Чинксовия басейн; а Чинксовия басейн можех да намеря само по Старата въжарска работилница^[1].

Не е важно между колко кораби, оставени на сух док, се лутах, между колко стари черупки, обречени на разрушаване, из каква тиня, кал и други останки от приливите газих, из колко корабостроителници и кораборазбивачници, покрай колко ръждясали, отдавна изхвърлени от употреба и забити в пръстта котви, през какви могили от бурета и дървен материал, покрай колко въжарски работилници, които не бяха Старата въжарска работилница. След като бях свивал безброй пъти много рано към брега и бях задминавал безброй пъти целта си, най-ненадейно се озовах пред Брега на мелничното езеро. Едно прохладно кътче, където вечният вятър духаше на воля; тук-там растяха дървета, виждаха се останки от разрушена вятърна мелница, и Старата въжарска работилница очерта на лунната светлина своя дълъг и тесен силует със забити в земята дървени подпори, напомнящи престарели гребла, загубили от старост всичките си зъбци.

Като избрах между няколкото чудновати къщи по Брега на мелничното езеро един дом с дървена фасада и френски (не еркерни) прозорци и прочетох на вратата фирмичката „Мисис Уимпъл“ (което беше търсеното от мене име), аз почуках; отвори ми една приятна възрастна дама с цветуща външност. Но тя бе отместена веднага от Хърбърт, който ме въведе мълчаливо в гостната и затвори вратата. Странно беше да видя неговото толкова познато лице в тази съвсем непозната обстановка, в която той явно се чувствуваше у дома си; и усетих, че разглеждам и него така, както разглеждах стъкларията и порцелана в ъгловия бюфет, раковините по камината и цветните гравюри по стената, представящи смъртта на капитан Кук, спускане на някакъв кораб във водата и негово величество крал Джордж III с парадна кочияшеска перука, кожени бричове и високи ботуши на терасата на Уиндзорския дворец.

— Всичко е наред, Хендел — каза Хърбърт; — той е много доволен, само че те чака с нетърпение. Милото ми момиче е при баща си; ако я почакаш да слезе, ще те запозная, след това ще се качим горе… Това е баща й.

Бях чул отгоре обезпокоително ръмжене, което се бе отразило навярно по лицето ми.

— Страхувам се, че сигурно е неприятен стар негодник — рече усмихнато Хърбърт, — но никога не съм го виждал. Усещаш ли миризма на ром? Той непрекъснато се налива.

— С ром ли? — попитах аз.

— Да — отвърна Хърбърт; — можеш да си представиш колко е полезно за подаграта му. Освен това държи в стаята си всички продукти и дава от тях само колкото е потребно за един ден. Наредил ги е на лавици над главата си и винаги ги претегля. Стаята му трябва да прилича на бакалница.

Докато той говореше, ръмженето се превърна в продължителен рев, след това затихна.

— Може ли да бъде, другояче — каза Хърбърт, за да поясни рева, — щом реже сам сиренето? Човек с подагра на дясната ръка… и навред другаде… не може да се надява, че ще разреже пита двойно глостърско сирене, без да се пореже.

Изглежда, че се бе порязал не на шега, защото се чу нов яростен рев.

— За мисис Уимпъл е същински дар господен, че можа да даде горния си етаж на Провис — продължи Хърбърт, — защото хората не могат да търпят, разбира се, такъв шум. Интересно място, нали, Хендел?

Интересно място наистина; но много чисто и добре поддържано.

— Мисис Уимпъл — каза Хърбърт, като чу мнението ми — е незаменима домакиня и аз наистина не зная какво би правила моята Клара без нейната майчинска помощ. Защото Клара няма майка, Хендел, и изобщо няма на света никого другиго освен стария Бухал.

— Предполагам, че това не е фамилното му име, Хърбърт.

— Не — отговори Хърбърт. — Аз го наричам така. Фамилното му име е мистър Барли. А какво щастие е за сина на моя баща и моята майка да е влюбен в девойка, която няма никакви роднини и никога няма да занимава себе си и хората с приказки за своето семейство!

Хърбърт ми бе разказвал по-рано и сега ми припомни, че се запознал с мис Клара Барли, когато тя завършвала образованието си в едно учебно заведение в Хамърсит; а когато я повикали в къщи да се грижи за баща си, те двамата поверили тайната си на мисис Уимпъл, която оттогава покровителствувала благосклонно и мълчаливо чувствата им. Решили, че старият Барли не може да бъде посветен в никакви сърдечни тайни, защото не е в състояние да разбере нищо по-възвишено от подагра, ром и корабни провизии.

Докато ние разговаряхме тихо, а ревът на стария Барли продължаваше да кънти откъм гредата на тавана, вратата се отвори и в стаята влезе с кошница в ръка двадесетинагодишна, хубавичка, слаба, тъмноока девойка; Хърбърт я освободи нежно от кошницата, изчерви се и ми я представи с името „Клара“. Тя беше наистина очарователна девойка и човек можеше да помисли, че е фея, открадната и заробена от жестокия стар змей Барли.

— Гледай сега — каза след малко Хърбърт, като ми показа със съчувствена и нежна усмивка кошницата, — ето какво се дава всяка вечер на горката Клара за вечеря. Порция хляб, резенче сирене и ром… който аз изпивам. А това е утринната закуска на мистър Барли, дадена за готвене: два овнешки котлета, три картофа, пюре от грах, малко брашно, две унции масло, щипка сол и всичкият този чер пипер. Всичко се задушава заедно, яде се горещо и сигурно е чудесно за подаграта!

Примирението, с което Клара гледаше показаните от Хърбърт провизии, беше толкова естествено и подкупващо… смирението, с което позволяваше на Хърбърт да я прегърне, беше толкова доверчиво, любещо и невинно… тя беше толкова мила и беззащитна тук, на Брега на мелничното езеро, до Чинксовия басейн и Старата въжарска работилница, докато гласът на стария Барли кънтеше над гредата… че не бих развалил годежа между нея и Хърбърт за нищо на света, нито дори за всичките пари в портфейла, който не бях отворил досега.

Аз я гледах с радост и възхищение, когато ръмженето се превърна отново в рев и над главите ни се разнесе страшно блъскане, като че някой великан с дървен крак искаше да продъни тавана, за да слезе при нас. При тоя шум Клара се обърна към Хърбърт:

— Татко ме вика, мили! — и избяга.

— Виждаш ли го каква е безсъвестна стара акула! — рече Хърбърт. — Какво мислиш, че му трябва, Хендел?

— Не зная — отговорих аз. — Може би да пие?

— Тъкмо това! — извика Хърбърт, сякаш бях отгатнал нещо необикновено мъчно. — Грогът му е готов в медниче на масата. Почакай малко и ще чуеш как Клара ще го привдигне, за да може той да достигне медничето… Ето! (Нов рев с продължително потреперване към края.) Сега — каза Хърбърт, когато настъпи тишина — е започнал да пие. А сега — продължи Хърбърт, когато ревът прокънтя пак над гредата — е легнал отново по гръб.

След малко Клара се върна и Хърбърт ме придружи до горния етаж, за да видя нашия пленник. Когато минавахме покрай вратата на мистър Барли, той мърмореше отвътре пресипнало с глас, засилващ се и стихващ като вятър, някакви припеви, в които заменям с благопожелания съвсем противоположни на тях изрази:

„Ехей! Господ да ви благослови, ето го стария Бил Барли! Ето го стария Бил Барли, господ да ви благослови! Ето го стария Бил Барли, легнал по гръб, господи помилуй, легнал по гръб като понесен от вълните мъртъв стар калкан, ето ви го стария Бил Барли, господ да ви благослови! Ехей! Господ да ви благослови!“

Хърбърт ме уведоми, че невидимият Барли намира утеха в тия денонощни разговори със себе си, при които денем често пъти прилепвал око до закрепения за кревата му телескоп, за да може да наблюдава реката.

Намерих Провис удобно настанен в двете най-горни стаи-каюти, които бяха прохладни, приятни и където мистър Барли се чуваше много по-малко, отколкото долу. Той не изказа, а навярно и не изпитваше никаква особена тревога; бях поразен само от едно: че беше много укротен… Нито тогава, нито по-късно можах да определя как; но положително беше укротен.

Възможността да обмисля всичко, докато си почивах през деня, ме доведе до решението да не му споменавам нищо за Компейсън. Защото, доколкото го познавах, ненавистта му към този човек би го подтикнала да го търси и по този начин да се втурне към собствената си гибел. Затова, когато Хърбърт и аз седнахме заедно с него пред камината, най-напред го запитах дали има доверие в преценките и осведомеността на Уемик.

— Да, да, мило момче — отвърна той и кимна сериозно. — Джагърс знае много добре това.

— Ето що тогава: аз говорих с Уемик и дойдох да ви кажа какви предпазни мерки препоръчва той и какъв съвет дава.

Разказах му най-точно всичко, като премълчах само току-що споменатото съображение; казах му как Уемик чул в Нюгейтския затвор (не знаех дали от чиновници или затворници), че ни следят и наблюдават жилището ми; как Уемик препоръчва самият Провис да се крие известно време, а аз да не се мяркам около него; какво казва за отиване в чужбина. Добавих, че когато дойде това време, аз ще замина, разбира се, заедно с него или ще го последвам наскоро — както Уемик намери за по-безопасно. Не споменах какво ще стане по-нататък; защото в същност това не ми беше ясно, нито ми се искаше да го обмислям сега, когато виждах Провис толкова укротен и попаднал в опасност заради мене. А колкото до воденето на по-разкошен живот, предложих му да прецени сам дали при сегашните обстоятелства едно увеличаване на разходите ми не би било най-малкото смешно, за да не кажа нещо по-лошо.

Той не отрече това и бе наистина много благоразумен през целия разговор. Каза, че завръщането му е било опасна стъпка — винаги съзнавал, че е така. Но нямало да направи нищо, за да я превърне в гибелна; а при такива добри грижи много малко се страхувал за безопасността си.

Хърбърт, който гледаше замислено огъня, се обади, че предложението на Уемик му подсказало една мисъл, която може би си струва да се обсъди.

— И двамата, Хендел, сме добри гребци и когато му дойде времето, можем сами да го изведем от града по реката. Не ще има нужда да наемаме нито лодка, нито лодкар; това ще ни даде възможност да не предизвикаме подозрения, а всяка подобна възможност трябва да се използува. Въпреки сезона не смяташ ли, че би било добре да си наемеш лодка и да я държиш пред пристана в Темпъл, за да се разхождаш понякога с нея по реката? Като свикнат да те виждат, кой ще те забележи или кому ще прави впечатление? Щом си излязъл двадесет или петдесет пъти, няма да изглежда никак чудно, че излизаш за двадесет и първи или петдесет и първи път.

Планът ми се хареса, а Провис беше във възторг от него. Решихме, че ще го приведем в изпълнение, но Провис никога не бива да дава вид, че ни познава, ако дойдем някога отсам моста и покрай Брега на мелничното езеро. Освен това решихме, когато минаваме покрай къщата, той да спуска щора на източния прозорец, за да ни съобщи по този начин, че всичко е наред.

Тъй като съвещанието ни приключи и всичко бе уговорено, станах да си вървя; на Хърбърт казах, че е по-добре да не се връщаме в къщи заедно, затова ще го изпреваря с половин час.

— Не ми е приятно, като ви оставям тук — казах аз на Провис, — макар и да не се съмнявам, че тук сте в по-голяма безопасност, отколкото при мене. Сбогом.

— Милото ми момче — отвърна той, като ми стисна ръцете, — не зная кога ще се видим пак, но това сбогом не ми се харесва. Кажи лека нощ.

— Лека нощ! Хърбърт ще ни държи в редовна връзка, а когато му дойде времето, можете да бъдете сигурен, че ще бъда готов. Лека нощ.

Сметнахме за по-добре той да стои горе и го оставихме на площадката пред жилището му с лампа в ръка, за да ни осветява стълбите. Обръщайки се да го погледна, аз си спомних нощта на завръщането му, когато местата ни бяха разменени и когато надали бих могъл да допусна, че ще изпитвам някога толкова мъка и тревога при раздяла с него.

Когато минахме покрай вратата на стаята му, старият Барли ревеше и ругаеше; навярно нито бе млъквал, нито имаше намерение да млъква. А когато слязохме до най-долния етаж, запитах Хърбърт дали гостът ни е запазил името Провис. Не, разбира се, отвърна Хърбърт, нашият наемател се записа под името Камбъл. Обясни ми също, че в този дом знаят само едно: мистър Камбъл е поверен на грижите на Хърбърт, който е лично заинтересован той да бъде гледан много добре и да води усамотен живот. Затова, когато влязохме в гостната, където мисис Уимпъл и Клара работеха всяка своето ръкоделие, аз не споменах нито дума за моето отношение към мистър Камбъл.

След като се сбогувах с хубавичкото и мило девойче и с добрата жена, запазила все още почтено съчувствие към една истинска любов, почувствувах, че Старата въжарска работилница напълно се е преобразила. Старият Барли можеше да е по-стар от околните хълмове и да ругае като цял полк хусари, но край Чинксовия басейн имаше младост, вяра и надежда, които биха могли да го запълнят изцяло. След това си припомних Естела и раздялата ни и се върнах в къщи съвършено сломен.

В Темпъл беше спокойно както винаги. Прозорците на стаите, където бе живял доскоро Провис, бяха затворени и тъмни, в Гардън Корт нямаше жива душа. Преди да тръгна по стълбите към жилището си, обиколих два-три пъти фонтана, но не видях никого. Когато влезе в спалнята ми след половин час — разстроен и уморен, аз си бях легнал веднага, — Хърбърт ми каза същото. Той отвори един прозорец, погледна улицата, обляна в лунна светлина, и съобщи, че е тържествено безлюдна като катедрала посред нощ.

На другия ден отидох лично да потърся лодка. Намерих лесно и не след много тя бе докарана пред пристана в Темпъл на една-две минути от вратата ми. След това започнах да се разхождам с нея — ту сам, ту с Хърбърт, — за да се упражнявам. Много често я карах в студ, дъжд и суграшица. Но след няколкодневни разходки никой вече не ми обръщаше внимание. Отначало се движех само отвъд моста Блакфрайърс; но тъй като часовете на прилива се промениха, тръгнах и към Лондонския мост. В ония времена това беше все старият Лондонски мост и в известни часове приливът нахлуваше под него стремително като водопад, създавайки му лоша слава. Но като наблюдавах други гребци, аз се научих бързо как да се „промъквам“ под моста и скоро започнах да се движа между корабите и лодките в басейна и до самия Иърит. Първия път, когато минах покрай Брега на мелничното езеро, бях с Хърбърт; както на отиване, така и на връщане някой спусна пред нас щорите на източните прозорци. Хърбърт ходеше там най-малко три пъти седмично и ни веднъж не ми съобщи нещо обезпокоително. И все пак знаех, че има основания за безпокойство, а не можех да се отърва и от чувството, че ме следят. Това чувство не те напуска, щом веднъж те е обзело; мъчно бих могъл да изброя колко най-невинни хора подозирах, че ме наблюдават и следят.

С една дума, бях нащрек за безразсъдния човек, когото криехме. Хърбърт ми бе казал някога, че му е приятно да стои след мръкване на прозореца да гледа отлива и да мисли, че водата тече и отнася всичко към неговата Клара. Но аз мислех с ужас, че тя тече към Магуич и всяка черна точка върху нея е може би някой преследван, който отива бързо, безшумно и сигурно да го залови.