Чарлз Дикенс
Големите надежди (18)

Глава осемнадесета

Това се случи през четвъртата година от чиракуването ми при Джо, в една съботна вечер. Пред камината в „Тримата весели лодкари“ бяха насядали няколко души и слушаха мистър Уопсъл, който им четеше вестник. Между тия хора бях и аз.

Извършено беше едно много шумно убийство и мистър Уопсъл бе затънал в кръв до шия. Той поглъщаше жадно всяко ужасно прилагателно от описанието и се отъждествяваше с всеки свидетел от следствието. Простенваше тихо: „Загинах!“ от името на жертвата и ревеше зверски: „Сега ще се разплатя с тебе!“ от името на убиеца. Даде лекарско заключение, като подражаваше точно на местния лекар; а представяйки престарелия пазач на фара, който чул ударите, така пискаше и трепереше като паралитик, че можеше да предизвика съмнение в умственото състояние на този свидетел. Представен от мистър Уопсъл, следователят се превърна в Тимон Атински, а съдебният пристав в Кориолан. В такова приятно настроение стигнахме до присъда за предумишлено убийство.

Едва тогава аз забелязах един непознат джентълмен, сложил ръка върху облегалото на отсрещната скамейка. Лицето му изразяваше презрение и докато ни наблюдаваше, той хапеше отстрана дългия си показалец.

— И така — обърна се непознатият към мистър Уопсъл, след като четенето приключи, — не се съмнявам, че разрешихте въпроса точно както ви се иска.

Всички трепнаха и вдигнаха глави, сякаш в стаята бе влязъл самият убиец. А непознатият ги изгледа със студена насмешливост.

— Виновен, разбира се? Казвайте! Хайде!

— Сър — отвърна мистър Уопсъл, — при все че нямам честта да ви познавам, пак ще кажа: виновен.

При тия думи всички се осмелихме да измърморим нещо в негова подкрепа.

— Зная, че така ще кажете — рече непознатият; — знаех, че ще го кажете. И ви го казах. Но сега ще ви попитам нещо. Знаете ли, или не знаете, че според английските закони всеки човек е невинен, докато не се докаже, да, докато не се докаже, че е виновен?

— Сър — започна мистър Уопсъл, — като англичанин, аз…

— Казвайте! — каза непознатият, като хапеше показалеца си и гледаше мистър Уопсъл. — Не се отклонявайте от въпроса. Или знаете, или не знаете. Кое от двете?

Наклонил главата си и цялото си тяло на една страна в заплашително-въпросителна поза, той протегна към мистър Уопсъл показалеца си, преди да го захапе отново.

— Хайде! — каза той. — Знаете или не знаете?

— Зная, разбира се — отвърна мистър Уопсъл.

— Знаете, разбира се. А защо тогава не отговорихте веднага? Ще ви запитам сега още нещо. — Той се разпореждаше с мистър Уопсъл така, като че имаше някакви прави върху него. — Знаете ли, че ни един свидетел не е бил разпитан досега?

Мистър Уопсъл започна:

— Мога да кажа само…

Но непознатият го прекъсна:

— Какво? Не желаете да отговорите на въпроса ми? Да или не? Ще ви запитам отново. — И пак протегна показалец към него. — Внимавайте. Знаете ли, или не знаете, че ни един свидетел не е бил разпитан? Казвайте, само една дума чакам от вас: да или не?

Мистър Уопсъл се колебаеше и ние започнахме да се разочароваме от него.

— Казвайте! — каза непознатият. — Аз ще ви помогна. Не заслужавате помощ, но ще ви помогна. Погледнете хартията, която държите в ръка. Каква е тя?

— Каква е тя ли? — повтори мистър Уопсъл, като гледаше в недоумение вестника.

— Дали не е — продължи подигравателно и подозрително непознатият — вестникът, който току-що четяхте?

— Несъмнено.

— Несъмнено. Погледнете сега във вестника и ми кажете: не пише ли там черно на било, че следвайки изрично съвета на адвокатите си, обвиняемият се въздържа засега от всякаква защита?

— Ей сега го прочетох — защити се мистър Уопсъл.

— Не е важно какво сте прочели ей сега; и не ви питам какво сте прочели. Можете да прочетете „отче наш“ отзад напред, ако желаете… и може би ви се е случвало някога да го прочетете. Погледнете вестника. Но, не, не, приятелю, не в началото на колоната; вие знаете къде — най-долу, най-долу! (На всички ни мина през ум, че мистър Уопсъл хитрува.) Е-е, намерихте ли?

— Ето го — каза мистър Уопсъл.

— Прегледайте сега още веднъж това място и ми кажете: написано ли е там черно на бяло, че следвайки изрично съвета на адвокатите си, обвиняемият се въздържа засега от всякаква защита? Хайде! Така ли го прочетохте?

— Не е казано точно така! — отговори мистър Уопсъл.

— Не е казано точно така! — повтори хапливо непознатият. — А точно такъв ли е смисълът?

— Да — каза мистър Уопсъл.

— Да — повтори непознатият, като изгледа всички с протегната десница към свидетеля Уопсъл. — А сега ще ви попитам: каква съвест има според вас човек, който знае тези редове и все пак може да легне и заспи, след като е признал ближния си за виновен, без да го изслуша?

Всички започнахме да подозираме, че мистър Уопсъл съвсем не е такъв, за какъвто сме го смятали, и скоро ще бъде разобличен.

— А не забравяйте, че същият този човек — продължи джентълменът, като вдигна заканително пръст към мистър Уопсъл, — същият този човек може да бъде повикан като съдебен заседател при разглеждането на делото и въпреки едно толкова тежко провинение ще се върне при домашните си и ще си легне, след като е положил съзнателно клетва, че ще разреши добросъвестно и правдиво спора между краля, нашия върховен господар, и обвиняемия затворник, като ще създаде с божията помощ справедлива присъда въз основа на показанията.

Всички бяха дълбоко убедени, че нещастният Уопсъл е отишъл много далеко по кривите пътеки и най-добре ще стори да се върне о̀време.

С изражение на неоспорима власт и с държане, подсказващо, че за всекиго от нас знае по някаква тайна, с която може да го погуби, непознатият джентълмен се отстрани от пейката и застана точно срещу огъня между двете скамейки, сложил лявата си ръка в джоба и захапал показалеца на дясната.

— Според сведенията, които имам — каза той, като видя как сме се стъписали пред него, — имам основание да предполагам, че между вас има ковач на име Джоузеф… — или Джо… Гарджъри? Кой е?

— Аз съм! — каза Джо.

Непознатият джентълмен му направи знак да се приближи и Джо отиде към него.

— Вие имате чирак — продължи непознатият, — когото всички наричат Пип. Тук ли е той?

— Ето ме! — извиках аз.

Човекът не ме позна, но аз познах, че той е джентълменът, когото срещнах на стълбите при второто си посещение у мис Хавишам. Познах го още когато го видях как гледаше иззад гърба на пейката, а сега, когато застанах пред него и той сложи ръка на рамото ми, забелязах пак особеностите на голямата му глава, мургавото лице, дълбоките очи, гъстите черни вежди, широката верижка на часовника, черните точици на мястото на обръснатата брада и бакенбарди и дори мириса на парфюмения сапун от едрата му ръка.

— Искам да поприказвам насаме с вас двамата — каза той, след като ме разгледа. — И то по-надълго. Може би ще е по-добре да отидем у вас. Предпочитам да не ви съобщавам още сега това, което трябва да ви кажа; по-късно вие можете да съобщите на приятелите си, каквото намерите за добре — това си е ваша работа.

Излязохме сред учудване и мълчание от „Тримата весели лодкари“ и в учудване и мълчание стигнахме до в къщи. Докато вървяхме, непознатият джентълмен ту ме поглеждаше от време на време, ту хапеше показалеца си. Когато наближихме, Джо съобрази някак, че случаят е важен и тържествен, затова избърза напред — да отвори парадния вход. Разговорът ни се състоя в гостната, при слабата светлина на свещта.

Непознатият джентълмен седна до масата, приближи свещта към себе си и погледна някакви бележки в куфарчето си. После го прибра, огледа полумрака на стаята, за да види къде сме ние с Джо, и бутна настрана свещта.

— Казвам се Джагърс — каза той, — лондонски адвокат. Добре известен. При вас идвам по една съвсем необикновена работа, и то не по свой почин. Ако ми бяха поискали съвет, нямаше да съм тук сега. Но не го поискаха, затова съм тук. Изпълнявам това, което съм длъжен да изпълня като довереник на трето лице. Ни повече, ни по-малко.

Като сметна, че не ни вижда добре от мястото си, той стана, преметна крак през облегалото на един стол и се наведе над него с един крак върху стола, а с другия на пода.

— И така, Джоузеф Гарджъри, аз съм натоварен с предложението да ви освободя от тоя младеж, вашия чирак. Вие няма да откажете да прекратите договора между вас по негово искане и за негово добро? И няма да искате нищо в замяна?

— Бог да ме пази да поискам нещо, за да попреча на Пип! — каза Джо, като погледна смаяно.

— „Бог да ме пази“ е благочестив отговор, но не е отговор по същество — отвърна мистър Джагърс. — Въпросът е: ще искате ли нещо? Искате ли нещо?

— Отговарям — каза Джо, — не!

Когато мистър Джагърс погледна Джо, стори ми се, че смята безкористието му за глупост. Но бях толкова замаян от любопитство и изненада, че не мога да твърдя дали е било наистина така.

— Много добре — каза мистър Джагърс. — Помнете думите си и не се опитвайте да се откажете от тях по-късно.

— Кой ще се опитва? — възрази рязко Джо.

— Не казвам, че някой ще се опитва. Имате ли куче?

— Да, имам.

— Помнете тогава, че Джафко е добър пес, но Дръж е по-добър^[1]. Ще помните, нали? — повтори мистър Джагърс, като притвори очи и кимна към Джо, сякаш му прощаваше някакво провинение. — Връщам се сега към младежа. Трябва да му съобщя, че за него се разкриват големи надежди.

Ние с Джо зяпнахме и се спогледахме.

— Натоварен съм да ви съобщя — каза мистър Джагърс, като ме посочи с пръст, — че ще получи един ден огромно състояние. По-нататък: сегашният собственик на това състояние желае младежът да изостави незабавно сегашния си начин на живот и сегашното си местожителство, за да получи възпитание на джентълмен… С една дума, на младеж с големи надежди за блестящо бъдеще.

Мечтата ми се сбъдваше: безумният ми блян бе надминат от трезвата действителност; мис Хавишам бе решила да създаде с широк замах бъдещето ми.

— И така, мистър Пип — продължи адвокатът, — останалата част от поръчението се отнася до вас. Трябва да разберете първо, че лицето, от чието име действувам, желае да запазите завинаги името Пип. Предполагам, че нямате нищо против утежняването на големите ви надежди с това леко условие, но ако имате нещо против, трябва да ми го кажете още сега.

Сърцето ми биеше толкова бързо, а ушите ми така шумяха, щото едва можах да измърморя, че нямам нищо против това условие.

— Така си и мислех. Сега второ: трябва да разберете, мистър Пип, че името на вашия щедър благодетел ще остане в тайна, докато самият той не реши да го открие. Упълномощен съм да ви съобщя, че този човек възнамерява да ви го открие при лична среща с вас. Кога и къде ще бъде изпълнено това намерение, не мога ви кажа; никой не може да каже. Може да стане след години. Но вие трябва ясно да разберете, че ви е безусловно забранено да правите каквито и да е издирвания по този въпрос, както и да загатвате или посочвате, макар и отдалеко, че някое лице е именно това лице. Ако в душата ви се породи известно подозрение, оставете го там. Причините за тази забрана са без значение за вас; те може да са много сериозни и основателни, а може да са и обикновена прищявка. Но вие не бива да ги издирвате. Приемането и задължителното спазване на това условие е последното поръчение, с което съм натоварен от лицето, чиито нареждания изпълнявам, без да нося каквато и да е отговорност за тях. От същото лице зависи осъществяването на вашите надежди, а тайната е известна само на него и на мене. И второто условие не е много тежко бреме за преуспяване като вашето; но ако имате нещо против, трябва да го кажете още сега. Говорете!

Аз пак смънках със запъване, че нямам нищо против.

— Така си и мислех. Значи, мистър Пип, свърших с уговорките. — При все че ме наричаше „мистър Пип“ и започна да се държи по-учтиво с мене, той все още не можеше да се отърве от известна груба мнителност; и сега дори притваряше от време на време очи и вдигаше заканително пръст към мене, докато говореше, сякаш искаше да подскаже, че знае много неща, които биха ме изложили, ако реши да ги каже. — Стигаме до подробности в уреждането на работата. Трябва да знаете, че макар и да споменах неведнъж думата „надежди“, не сте удостоен само с надежди. Още отсега ми е поверена значителна сума, напълно достатъчна за вашето образование и издръжка. Ще благоволите да ме признаете за свой опекун. О — тъй като се готвех да му благодаря, — трябва да ви кажа, че услугите ми се заплащат, иначе не бих ги правил. Смята се, че поради промяната в живота ви ще трябва да получите по-добро образование и ще разберете колко е важно да се възползувате веднага от предоставената ви възможност.

Казах, че винаги съм копнял за нея.

— Няма значение за какво сте копнели, мистър Пип — възрази рязко той. — Не се отклонявайте от въпроса. Достатъчно е сега да копнеете за такава възможност. Да смятам ли, че сте готов да постъпите веднага при подходящ учител? Това ли искахте да кажете?

Смънках, че това съм искал да кажа.

— Добре. Сега трябва да се осведомим за склонностите ви. Имайте пред вид, че не го смятам за разумно, но такова е даденото ми поръчение. Познавате ли някой учител, когото бихте предпочели пред друг?

Не познавах други учители освен Биди и пралелята на мистър Уопсъл, затова отговорих отрицателно.

— Аз познавам донякъде един учител, който би бил, струва ми се, подходящ — каза мистър Джагърс. — Имайте пред вид, че не го препоръчвам; защото никога и никого не препоръчвам. Джентълменът, за когото говоря, е някой си мистър Матю Покет.

Ах! Аз се залових веднага за това име. Роднината на мис Хавишам. Матю, за когото говореха мистър и мисис Камила. Матю, чието място щеше да бъде до главата на мис Хавишам, когато я положат мъртва в булчинската рокля върху сватбената трапеза.

— Познато ли ви е това име? — каза мистър Джагърс, като ме изгледа изпитателно, а след това зачака с притворени очи отговора ми.

Отговорът ми бе, че съм чувал това име.

— О! — каза той. — Чували сте го, значи! Но въпросът е: какво ще кажете за него?

Казах или се опитах да кажа, че съм му много признателен за тази препоръка…

— Не, млади приятелю! — прекъсна ме той, като поклати бавно голямата си глава. — Опомнете се!

Без да се опомня, аз казах отново, че съм му много благодарен за препоръката…

— Не, млади приятелю! — прекъсна ме той, като клатеше глава и се мръщеше, и усмихваше едновременно. — Не, не, не; много добре казано, но не на място. Много сте млад още, за да ме обвържете по тоя начин. Препоръка не е подходящата дума, мистър Пип, потърсете друга.

Аз се поправих и казах, че съм му много признателен, загдето спомена мистър Матю Покет…

— Така е някак по-добре! — извика мистър Джагърс.

— … и — добавих аз — с готовност ще се уча при този джентълмен.

— Добре. Най-уместно ще бъде да се учите в дома му. Отиването ви ще бъде подготвено; най-напред можете да се срещнете със сина му, който е в Лондон. Кога ще дойдете в Лондон?

Отговорих (след като погледнах Джо, който ни наблюдаваше неподвижно), че мога да замина вероятно веднага.

— Преди всичко — каза мистър Джагърс — ще ви трябва нов костюм, и то не работен костюм. Да кажем, точно след една седмица. Ще ви трябват и пари. Да ви оставя ли двадесет гвинеи?

Той извади съвсем равнодушно една голяма кесия, преброи парите на масата и ги бутна към мене. После свали крака си от стола и започна да размахва кесията, като поглеждаше Джо.

— Е, е, Джоузеф Гарджъри, вие като че се смаяхте?

— Така е — отвърна решително Джо.

— Помните, нали, че — както се разбрахме — няма да искате нищо за себе си?

— Така се разбрахме — каза Джо. — Така се разбира. И така ще се разбира винаги.

— И какво ще кажете — продължи мистър Джагърс, като продължаваше да размахва кесията, — какво ще кажете, ако имам поръчение да ви направя подарък, като обезщетение?

— Обезщетение за какво? — запита Джо.

— Задето ще се лишите от работника.

Джо сложи ръка на рамото ми с женствена нежност. Когато размишлявах по-късно за това съчетание от сила и нежност, често оприличавах Джо на парен чук, който може и човек да смаже, и едва да се докосне до черупката на яйце.

— Толкова сърдечно се радвам за Пип — каза Джо, — дето ще се отърве от работата и ще заживее в почит и охолство, че не намирам думи да изкажа радостта си. А ако мислите, че парите могат да ме обезщетят за загубата на детето… което дойде в ковачницата… и ми беше винаги най-добър приятел…

Мили, добри Джо, когото с такава готовност и непризнателност напусках, виждам те пак как закри очи с мускулестата си ковашка ръка, как гърдите ти тежко се повдигаха, а гласът ти измени. О, мили, добри, верни Джо, усещам и сега как любещата ти ръка потрепери върху рамото ми така тържествено, сякаш ме докосна ангелско крило!

Опитах се да утеша Джо. Залутан в дебрите на бъдещото си преуспяване, не можех да си спомня страничните пътеки, които бяхме изминали заедно. Помолих го да се успокои, защото (както каза той) ние винаги сме били и (както казах аз) винаги ще си останем най-добри приятели. Джо изтри очи със свободната си ръка, като ги натисна така, сякаш искаше да ги извади, но вече не продума.

Мистър Джагърс ни наблюдаваше като човек, за когото Джо е селски идиот, а пък аз съм негов пазач. Когато ние се успокоихме, той каза, като измерваше на длан колко тежи кесията, която бе престанал да размахва:

— Предупреждавам ви, Джоузеф Гарджъри, че това е последният случай, който ви се представя. Аз не признавам полумерки. Ако възнамерявате да приемете подаръка, който съм упълномощен да ви направя, кажете, за да ви го дам. Ако ли пък смятате да кажете…

Но за най-голяма своя изненада той трябваше да замълчи, защото Джо сви юмруци и тръгна към него с явно нападателни намерения.

— Смятам да кажа — извика Джо, — че ако сте дошли в къщата ми да ме подигравате и дразните, махайте се! Смятам да кажа, че ако сте мъж, елате да си премерим силите! Смятам да кажа, че каквото съм казал веднъж, е казано и до гроб държа на него!

Аз дръпнах Джо настрана и той веднага се укроти; само ми каза любезно, като учтиво предупреждение към всеки, за когото би могло да се отнася, че няма да позволи на никого да го подиграва и дразни в собствения му дом. Още при първата крачка на Джо мистър Джагърс отстъпи към вратата. Оттам именно, без да прояви каквото и да е намерение да се върне, той произнесе прощалното си слово.

— И така, мистър Пип, щом трябва да станете джентълмен, колкото по-скоро се махнете оттук, толкова по-добре. Нека бъде, както вече казахме, след една седмица; дотогава ще получите адреса ми. От спирката на дилижанса в Лондон може да наемете файтон, който ще ви докара право при мене. Помнете, че не изказвам никакво мнение за задължението, което поемам. Плащат ми за него и аз го поех. Помнете го винаги! Помнете!

Той вдигна пръст към нас и предполагам, че щеше да каже още нещо, ако не се страхуваше от Джо и не смяташе, че е по-добре да си отиде.

Докато отиваше към „Веселите лодкари“, където го чакаше наемен файтон, едно хрумване ме накара да го догоня по пътя.

— Извинете, мистър Джагърс!

— Е-е! — каза той, като се обърна. — Какво има?

— Искам да не сбъркам, мистър Джагърс, и да се придържам към нарежданията ви; затова реших, че е по-добре да ви попитам. Имате ли нещо против, ако се сбогувам с познатите си тук, преди да замина?

— Не — каза той и ме загледа така, като че ли не ме разбира.

— Имам пред вид не само в селото, но и в града.

— Не — каза той. — Нямам нищо против.

Благодарих му и изтичах обратно към къщи, където видях, че Джо бе заключил вече главния вход, напуснал бе гостната и седеше пред камината в кухнята, с ръце на коленете, загледан втренчено в жарта. И аз седнах пред камината и загледах жарта. Дълго мълчахме.

Сестра ми беше в своя ъгъл, на тапицирания стол, а Биди шиеше пред камината; Джо седеше до Биди, аз до него в ъгъла до сестра ми. Колкото повече гледах жарта, толкова по-неспособен се чувствувах да погледна Джо; колкото по-дълго мълчахме, толкова по-ясно разбирах, че не ще мога да заговоря.

Най-после можах да изрека:

— Каза ли на Биди, Джо?

— Не, Пип — отговори Джо, като продължаваше да гледа огъня и да стиска коленете си, сякаш бе уведомен тайно, че те се готвят да избягат никъде. — Оставих ти да й кажеш, Пип.

— Предпочитам да й кажеш ти, Джо.

— Ще кажа тогава, че Пип става джентълмен и богаташ — каза Джо. — И бог да го благослови!

Биди пусна ръкоделието си и ме погледна. Джо стискаше колене и ме гледаше. Аз загледах и двамата. След кратко мълчание и двамата ми честитиха сърдечно; но в думите им прозвуча тъга, която ме огорчи.

Аз сметнах за свой дълг да подчертая пред Биди (а по този начин и пред Джо), че моите приятели не трябва да знаят и да разправят нищо за благодетеля ми. Добавих, че всичко ще се изясни, когато му дойде времето, а дотогава не бива да се разправя нищо друго освен това, че един тайнствен покровител ме е дарил с големи надежди. Биди кимна замислено, все още загледана в огъня, взе отново ръкоделието си и каза, че ще внимава да не се раздрънка; а Джо, все още стиснал колене, се обади:

— Тъй, тъй, и аз ще внимавам, Пип.

После ми честитиха отново и толкова се чудиха, че ще стана джентълмен, щото ми стана просто неприятно.

След това Биди положи големи усилия да обясни някак на сестра ми станалото. Доколкото можах да разбера, тези усилия пропаднаха напълно. Сестра ми се засмя и кимна няколко пъти, като дори повтори след Биди думите „Пип“ и „благосъстояние“. Но предполагам, че те имаха значение колкото предизборни лозунги — не мога да намеря по-мрачно сравнение за нейното душевно състояние.

Не бих допуснал, че такова нещо може да се случи, ако не го бях преживял; но докато Биди и Джо си възвърнаха обичайната спокойна веселост, аз дълбоко се натъжих. Не бях недоволен, разбира се, от промяната в моята съдба; възможно е обаче да съм бил, макар и несъзнателно, недоволен от себе си.

Както и да е, аз седях загледан в огъня, опрял лакът на коляното си и подпрял с ръка главата си, а Биди и Джо разговаряха кога и как ще замина, какво ще правят без мене и така нататък. Щом зърнех, че някой от тях ме поглежда, и то по-приветливо от всякога (а те ме поглеждаха често — особено Биди), аз се чувствувах оскърбен, сякаш изказваха недоверие към мене. При все че бог ми е свидетел, те не сториха такова нещо нито с дума, нито със знак.

Когато ме поглеждаха, аз ставах и отивах да надникна през вратата; защото от вратата на кухнята ни се излизаше право на пътя, а в летните вечери я държахме до късно отворена за проветряване. Със срам трябва да призная, че самите звезди, когато вдигнах поглед към тях, ми се струваха нищожни и жалки, защото осветяваха селската обстановка, сред която бях прекарал живота си досега.

— Днес е събота вечер — казах аз, когато седнахме да вечеряме с хляб, сирене и пиво. — Още пет дни до деня пред оня ден. Бързо ще минат.

— Да, Пип — забеляза Джо и гласът му прозвуча глухо в канчето с пиво, — бързо ще минат.

— Бързо, бързо ще минат — обади се и Биди.

— Ето какво намислих, Джо: когато отида в понеделник в града да си поръчам нов костюм, ще кажа на шивача, че искам или да го облека у него, или да го прати у мистър Пъмбълчук. Не ми се иска всички тук да ме зяпат.

— Мистър и мисис Хъбъл сигурно ще искат да те видят, Пип, като се докараш — каза Джо, докато си режеше старателно хляб със сирене върху лявата длан и поглеждаше непокътнатата ми вечеря, сякаш си спомняше времето, когато сравнявахме филиите си. — И мистър Уопсъл също. А за „Веселите лодкари“ ще е чест да идеш там.

— Тъкмо това не искам, Джо. Те ще си направят такава реклама с това… такава груба и просташка реклама… че няма да зная къде да се дяна.

— Прав си Пип! — каза Джо. — Щом няма да знаеш къде да се денеш…

В разговора се намеси и Биди, както държеше в ръка чинията на сестра ми:

— А помисли ли кога ще се представиш на мистър Гарджъри, на сестра си и на мене? На нас ще се представиш, нали?

— Биди — отвърнах малко раздразнено аз, — ти все избързваш, та човек не може да те настигне.

— Тя си е все бърза — забеляза Джо.

— Ако бе изчакала една минутка, щеше да чуеш, че някоя вечер… ще донеса тук дрехите си във вързопче… навярно последната вечер, преди да замина.

Биди не продума вече. Аз й простих великодушно, а след малко пожелах любезно лека нощ на нея и на Джо и отидох да си легна. Когато се прибрах в стаичката си, седнах и дълго я разглеждах — стаичката, с която щях скоро да се разделя, над която щях завинаги да се издигна. Тя беше изпълнена с чисти младежки спомени и аз почувствувах, че сърцето ми се раздвоява между нея и разкошното жилище, в което отивах да живея, както толкова често се раздвояваше между ковачницата и мис Хавишам, между Биди и Естела.

Слънцето бе напекло през деня покрива на таванското помещение и стаята ми беше топла. Когато отворих прозореца и погледнах навън, видях, че Джо излезе бавно от тъмната врата долу и започна да се разхожда навън; после видях, че Биди му изнесе лулата и му я запали. Той не пушеше никога толкова късно, затова предположих, че по един или друг повод се нуждае от утеха.

След малко застана да пуши пред вратата точно под моя прозорец; Биди се спря до него и заговори тихо. Знаех, че говорят за мене, защото неведнъж чух как и двамата произнасяха с любов името ми. И да можех да ги чуя добре, не бих останал да подслушвам; затова се отдръпнах от прозореца и седнах до леглото на единствения стол, като си мислех колко е тъжно и странно, че първата вечер от започващото ми преуспяване е най-самотната от всички досегашни вечери в моя живот.

Когато погледнах към отворения прозорец, видях, че там се вият светли спирали от лулата на Джо, които ми се сториха като негова благословия към мене — не натрапчива и самохвална, а лъхаща от самия въздух, който дишахме. Аз изгасих свещта и се вмъкнах а леглото; но то ми се стори сега неудобно и аз не спах вече ни веднъж в него така сладко и дълбоко, както бях спал някога.