Към текста

Метаданни

Данни

Оригинално заглавие
Great Expectations, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 44 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване и корекция
taliezin (2012)

Издание:

Чарлс Дикенс. Избрани творби в V тома, том ІІ, 1982

Рецензент: Людмила Евтимова

Превод: Невяна Розева

Редактор: Людмила Евтимова

Художник: Филип Малеев

Художник-редактор: Ясен Васев

Техн. редактор: Йордан Зашев

Коректор: Евдокия Попова, Сивляна Йоранова

Издателство: Народна култура

История

  1. — Добавяне

Глава четиридесет и осма

Втората от двете срещи, за които споменах в предидущата глава, се случи около една седмица след първата. Оставил бях лодката си на пристана, който е по-долу от Лондонския мост; този път бях слязъл един час по-рано и тъй като не бях решил къде да вечерям, отидох до Чийпсайд, където тръгнах като човек без работа в тълпата от забързани, заети хора, но скоро усетих, че някой сложи изотзад на рамото ми едрата си ръка. Беше мистър Джагърс, който побърза да я свали, и ме хвана под ръка.

— Тъй като отиваме в една и съща посока, Пип, можем да вървим заедно. Накъде сте тръгнали?

— Към Темпъл, струва ми се — отговорих аз.

— Нима не знаете? — запита мистър Джагърс.

— Как да ви кажа — отвърнах аз доволен, че не се смутих от разпита му, — не зная наистина, защото още не съм решил.

— Но смятате да вечерята, нали? — каза мистър Джагърс. — Предполагам, че нямате нищо против да признаете това?

— Не — отвърнах аз, — нямам нищо против да го призная.

— И не сте канени никъде?

— Нямам нищо против да призная и това, че не съм канен.

— Тогава — предложи мистър Джагърс — елате да вечеряте у мене.

Готвех се да отклоня поканата, когато той добави:

— Ще бъде и Уемик.

Промених отказа в съгласие — произнесените няколко думи можеха да послужат и в двата случая — и след още няколко крачки по Чийпсайд свихме към Литъл Бритън, където лампите вече светеха ярко по витрините, а уличните фенерджии, едва успяващи да намерят място за стълбите си сред вечерното движение, се катереха и слизаха, тичаха насам-нататък и запалваха в припадащата мъгла ярки червени очи, много повече от белите, които моят тръстиков свещник бе запалил върху призрачната стена в „Хамъмс“.

В кантората на Литъл Бритън започна обичайното писане на писма, измиване на ръце, загасяне на свещите и заключване на касата, с което свършваше дневната работа. Докато стоях край камината на мистър Джагърс, двете гипсови маски на лавицата, озарени от ту гаснещия, ту просветващ пламък, като че играеха на някаква дяволска криеница с мене; а двете дебели корави свещи, осветили неясно мистър Джагърс, който пишеше в ъгъла си, бяха украсени с нечисти восъчни огърлия, като че в памет на многобройните обесени клиенти.

За Джерард Стрийт тръгнахме и тримата в наемен файтон; вечерята ни бе поднесени веднага. При все че и през ум не можеше да ми мине в този дом да намекна с дума или поглед за уолуъртските чувства на Уемик, с радост бих се спогледал приятелски с него от време на време. Но и дума не можеше да става за такова нещо. Когато вдигаше поглед от трапезата, той го насочвате към мистър Джагърс, а към мене се държеше така сухо и студено, като че съществуваха двама Уемиковци — близнаци, и лошият тук не ме познаваше.

— Препратихте ли на мистър Пип писъмцето от мис Хавишам, Уемик? — запита мистър Джагърс още щом започнахме вечерята.

— Не, сър — отвърна Уемик; — щях да го изпратя по пощата тъкмо когато доведохте мистър Пип в кантората. Ето го. — Той го подаде не на мене, а на шефа си.

— Писъмце от два реда, Пип — каза мистър Джагърс, като ми го подаде, — изпратено от мис Хавишам до мене, тъй като не била уверена в адреса ви. Пише ми, че иска да ви види по някакъв делови въпрос, за който сте споменали. Ще отидете ли?

— Да — отвърнах аз, като хвърлих поглед върху писъмцето, написано точно в този дух.

— Кога смятате да отидете?

— Имам известно задължение — отговорих аз, поглеждайки към Уемик, който пускаше парче риба в пощенската кутия, — поради което не разполагам напълно с времето си. Но смятам да замина веднага.

— Ако мистър Пип възнамерява да замине веднага — обърна се Уемик към мистър Джагърс, — няма защо да отговаря на писмото.

Като сметнах, че това е намек да не отлагам, реших да замина още на следващия ден и им съобщих това решение. Уемик изпи чаша вино, след това погледна с мрачно задоволство мистър Джагърс, но не и мене.

— Значи, Пип — каза мистър Джагърс, — нашият приятел Паяка добре изигра козовете си и спечели играта!

Не можах да сторя нищо, освен да призная, че е така.

— Ех, той може да стигне далеко… както си знае… само че дали ще може да я кара, както си знае. По-силната воля побеждава винаги накрая, но трябва да се знае чия воля е по-силна. Ако рече да я набие…

— Мистър Джагърс — прекъснах го аз с пламнало лице и сърце, — вие сигурно не допускате, че той е негодник, който може да стори и това?

— Не съм казал такова нещо, Пип. Изказвам само едно предположение. Ако реши да я набие, силата ще се окаже може би на негова страна; ако се състезават по ум, сигурно няма да е на негова страна. Да гадаеш как човек като него ще се прояви при такива обстоятелства, е все едно да хвърляш зар за две възможности.

— Мога ли да ви запитам кои са те?

— Човек като нашия приятел Паяка — отговори мистър Джагърс — може или да бие, или да се подмилква. Може да се подмилква с ръмжене или без ръмжене, но може само да бие или да се подмилква. Питайте и Уемик какво мисли по този въпрос.

— Само да бие или да се подмилква — отвърна Уемик, без да се обърне към мене.

— Да пием тогава за мисис Бентли Дръмъл — рече мистър Джагърс, като взе от въртящата се масичка кана с първокачествено вино и наля чашите ни — и да пожелаем въпросът за превъзходството да се разреши, както е угодно на тази дама! Невъзможно е да се разреши, както би било угодно и на нея, и на джентълмена! Ох, Моли, Моли, Моли, колко се бавиш днес!

Тя бе застанала в този миг зад него и оставяше на трапезата донесеното блюдо. После се отдръпна една-две стъпки, мълвейки смутено някакво извинение. Докато говореше, вниманието ми бе привлечено от начина, по който движеше пръстите си.

— Какво има? — запита мистър Джагърс.

— Нищо — казах аз. — Просто изпитах мъка от разговора ни.

Тя движеше пръсти така, като че плете. И не снемаше поглед от господаря си, защото не знаеше дали може да си отиде, или той има да й каже още нещо и ще я повика обратно, ако си тръгне. Погледът й беше много неспокоен. Да, аз бях сигурен, че неотдавна, в един паметен за мене ден, бях видял също такива очи и ръце!

Той я остави да си тръгне и тя се измъкна безшумно от стаята. Но аз я виждах пред себе си така ясно, като че беше още тук. Виждах ръцете, очите, вълнистите коси; сравнявах ги с други ръце, с други очи, с други коси, които познавах много добре, и с това, което те ще станат след двадесет години бурен живот със съпруг грубиян. Виждах отново ръцете и очите на икономката и си спомних необяснимото чувство, което ме бе обзело, когато се разхождах последния път — не сам — в запустялата градина и изоставената пивоварна. Спомних си как същото чувство ме бе обзело, когато видях лицето, което ме гледаше, и ръката, която ми махаше от прозорчето на дилижанса; как то ме бе обзело и ослепило като мълния, когато минах във файтон — не сам — през внезапно осветения кът на една тъмна улица. Спомних си как една-единствена нишка ми бе помогнала да установя самоличността на човека в театъра, как също такава, досега липсваща нишка, се появи внезапно, когато — веднага след споменаване името на Естела — видях случайно тези пръсти, които плетяха, и тези втренчени очи. И почувствувах с непоколебима увереност, че тази жена е майка на Естела.

Мистър Джагърс ме бе виждал с Естела и надали бе пропуснал да забележи чувствата, които аз не се мъчех да скрия. Той кимна, когато казах, че разговорът е мъчителен за мене, наля отново вино и продължи вечерята си.

Икономката влезе само два пъти още, при което оставаше съвсем за малко, а мистър Джагърс се държеше много рязко с нея. Но нейните ръце бяха ръцете на Естела, очите й бяха очите на Естела — още сто пъти да бе дошла, увереността ми нямаше нито да се засили, нито да се намали.

Вечерта мина мрачно, защото Уемик пиеше виното си — когато му налееха — като по служебно задължение, както би получавал заплатата си, когато му дойде редът, и без да снеме очи от шефа си, седеше така, като че е готов всеки миг за кръстосан разпит. Що се отнася до количеството вино, неговата пощенска кутия го приемаше със същата безучастна готовност, с която една пощенска кутия приема всякакви количества писма. От мое гледище той продължаваше да е непознатият ми близнак, приличен само външно на Уемик от Уолуърт.

Сбогувахме се рано и тръгнахме заедно. Едва когато се спънахме в обущата на мистър Джагърс, докато търсехме шапките си, почувствувах, че познатият близнак ей сега ще се появи; и след като изминахме пет-шест ярда от Джерард Стрийт към Уолуърт почувствувах, че вървя под ръка с познатия близнак, докато непознатият се беше изпарил във вечерния въздух.

— Е-е! — въздъхна Уемик. — Свърши се! Чудесен човек, няма втори като него, но когато вечерям тук, чувствувам, че трябва да се стягам с винт… а аз вечерям по-удобно, ако не съм завинтен.

Почувствувах, че преценката му е много сполучлива, и му го казах.

— Не бих я казал никому освен на вас — отвърна той. — Защото зная, че казаното между нас не отива по-далеко.

Запитах го виждал ли е осиновената дъщеря на мис Хавишам — мисис Бентли Дръмъл. Отговори ми, че не я е виждал. За да не бъда много дързък, заговорих за стария, после за мис Скифинс. Когато споменах мис Скифинс, той погледна лукаво и спря насред улицата, да си издуха носа, като тръсна глава със скрито самодоволство.

— Уемик — продължих аз, — спомняте ли си, че още преди да отида в дома на мистър Джагърс, вие ме предупредихте да обърна внимание на икономката му.

— Така ли? — отговори той. — Ах, да, струва ми се, че го сторих. Да, дявол да го вземе! — Добави намръщено той. — Спомням си, че беше така. Изглежда, че още не съм се отвинтил напълно.

— И я нарекохте укротен звяр.

— А вие как бихте я нарекли?

— Също така. Как я е укротил мистър Джагърс, Уемик?

— Това си е негова тайна. Тя живее отдавна в неговия дом.

— Бих искал да ми разкажете житието й. Имам особени причини да се интересувам от него. Знаете, че казаното между нас не отива по-далеко.

— Какво да ви кажа — отговори Уемик, — аз не зная житието й — искам да кажа, че не зная всичко. Но ще ви кажа, каквото зная. Разговаряме, разбира се, като напълно частни лица.

— Разбира се.

— Преди двадесетина години тази жена беше съдена в Оулд Бейли за убийство и бе оправдана. Красавица беше тя на младини — циганска кръв има в жилите й, струва ми се. Гореща кръв във всеки случай, когато кипне, както може да се предполага.

— И все пак е била оправдана, нали?

— Мистър Джагърс я защищаваше — продължи Уемик, като ме погледна многозначително — и поведе удивително делото. То изглеждаше безнадеждно, той беше още начинаещ, и все пак го поведе така, че възхити всички; може да се каже, че това дело в същност му създаде славата. Пое го още от следствието в полицията, където дълго време се бори, за да не я задържат под стража; а по време на съдебното заседание, където не можеше още да се яви сам, не се отделяше от защитника… и всички знаеха, че той ръководи в същност защитата. Убитата беше жена; жена, десетина години по-стара, много по-едра и по-яка. Убийството било извършено от ревност. И двете бяха скитници, жената от Джерард Стрийт била омъжена много млада за някакъв скитник (дяволът ги венчал, както се казва) и била ревнива като фурия. Убитата — много по-подходяща по възраст за мъжа — била намерена в някакъв хамбар край Хаунслоу Хийт. Личало, че е имало тежко боричкане, може би и истински бой. Жертвата била издраскана, покрита със синини, а най-после била удушена. Нямало никакви основания да заподозрат друг освен тази жена и мистър Джагърс построил защитата си само върху това, че тя нямала физически сили да извърши убийството. Можете да бъдете уверен — добави Уемик, като ме докосна по ръкава, — че но онова време той не показваше никога колко са яки ръцете й, както прави сега.

Аз бях казал на Уемик, че мистър Джагърс ни бе показал китките й, когато бяхме на вечеря у него.

— Значи, сър — продължи Уемик, — случи се така, виждате ли… случи се така, че след като я задържаха, тази жена започна да се облича толкова изкусно, щото изглеждаше много по-слаба, отколкото беше в същност; особено ръкавите й, както разправят, били така умело стегнати, че ръцете й изглеждаха съвсем тънички. Тя имаше само една-две синини — които са нищо за скитница като нея, — но ръцете й бяха силно издраскани и трябваше да се установи дали е от нокти, или не. Мистър Джагърс доказа, че тя е трябвало да се промъква през тръни, които не достигали до лицето й, но все пак невъзможно било да мине оттам, без да издраска ръцете си. Частици от тези тръни били наистина намерени по кожата й и представени като веществени доказателства… А из местата, където се промъквала, тръните се оказали прекършени и тук-там били намерени парченца от роклята й и следи от кръв. Но най-смелият му довод бе следният. Като доказателство за ревността й се опитваха да я обвинят, че почти по същото време, за да отмъсти на мъжа си, тя погубила в яростта си своето тригодишно дете от него. Мистър Джагърс използува това подозрение по следния начин: „Ние твърдим, че тези следи не са от нокти, а от тръни и ви показваме тръните. Вие твърдите, че са от нокти, и изказвате предположение, че тя е погубила детето си. Длъжни сте да приемете всички заключения, произлизащи от това предположение. Да предположим, че е убила детето си, и то, вкопчвайки се в нея, е издраскало ръцете й. Тогава? Вие не я съдите за убийство на детето. Защо? А колкото до настоящото дело, ако искате непременно да приемете, че следите са от нокти, ние смятаме, че трябва да имате обяснения за тях, като предполагаме, че не сте ги измислили само за да имате някакви доказателства.“ Накратко казано, сър — завърши Уемик, — мистър Джагърс напълно обърка съдебните заседатели и те отстъпиха.

— И оттогава тя е все на работа при него, нали?

— Да. Нещо повече — допълни Уемик, — тя постъпи на работа при него още щом я оправдаха, все така кротка, каквато е сега. След това понаучи, каквото трябва, за да изпълнява длъжността си, но още от самото начало се бе укротила.

— Спомняте ли си какво е било детето?

— Казват, че било момиче.

— Друго нещо няма ли да ми кажете тази вечер?

— Нищо. Получих писмото ви и го унищожих. Нищо друго.

Пожелахме си сърдечно лека нощ и аз се прибрах в къщи с нов повод за размишления и грижи, без да съм се отървал от старите.