Чарлз Дикенс
Големите надежди (12)

Глава дванадесета

Аз започнах да се безпокоя твърде много за бледия млад джентълмен. Колкото повече мислех за борбата и си го спомнях, паднал по гръб, с все по-подуто и окървавено лице, толкова по-сигурен бях, че нещо ще ми се случи. Чувствувах, че кръвта на бледия млад джентълмен тежи на съвестта ми и законът ще отмъсти за нея. Без да имам ясна представа за наказанията, на които подлежа, все пак разбирах, че селянчетата не могат да се скитат из областта, да вършат пакости в благородническите домове, да се въвират безнаказано сред ученолюбивата английска младеж. Няколко дни дори си стоях в къщи и поглеждах предпазливо през вратата на кухнята, преди да отида, където ме пращаха, от страх, че може да ме сграбчат служителите от затвора на Графството. Тъй като панталоните ми бяха изцапани с кръв от носа на бледия млад джентълмен, аз се опитах да изпера късно през нощта това доказателство за моята вина. Пръстите ми бяха издрани от зъбите на бледия млад джентълмен и аз измъчвах въображението си да измисля за пред съдиите най-невероятни обяснения за тези улики.

Страхът ми стигна своя връх в деня, когато трябваше да отида пак там, където бях извършил насилието. Дали нарочно изпратени от Лондон слуги на правосъдието не ме дебнат зад вратата? Дали мис Хавишам няма да предпочете да отмъсти лично за обидата, нанесена на нейния дом, като се надигне в своето мъртвешко облекло, извади пистолет и ме застреля? Дали подкупени момчета — някоя многочислена шайка от наемници — няма да се хвърлят върху мене в пивоварната, за да ме пребият? Убедително доказателство за увереността ми в благородството на бледия млад джентълмен е обстоятелството, че нито за миг не си го представих съучастник в тази отплата; винаги смятах, че отмъщението ще бъде дело на безразсъдните му роднини, подбудени от състоянието на лицето му и възмутени от обезобразените фамилни черти.

Както и да е, трябваше да отида в дома на мис Хавишам и отидох. А ето че нищо не последва неотдавнашната борба! За нея не бе направен дори намек, в къщата нямаше и следа от бледия млад джентълмен. Вратичката беше пак отворена и аз разгледах градината, надникнах дори през прозорците в страничната къща; но не можах да видя нищо, защото капаните им бяха затворени. Навсякъде беше пусто и тихо. Само в ъгъла, където стана битката, можах да открия доказателство за съществуването на младия джентълмен. Там имаше следи от кръвта му, които закрих с пръст от градината.

На широката площадка между стаята на мис Хавишам и салона, където беше сложена дългата трапеза, видях градински стол — лек стол на колелца, който се движи с тикане отзад. Той бе оставен там след последното ми посещение и аз започнах още същия ден редовната си служба да возя в него мис Хавишам (когато се уморяваше да се разхожда с ръка на рамото ми) из стаята й, в преддверието и из другата стая. Тези обиколки ние повтаряхме, повтаряхме — понякога по три часа поред. Казвам, че ги повтаряхме многократно, защото веднага бе уговорено да идвам през ден по обяд за това возене и защото ще разкажа накратко случките през последните осем-девет месеца.

Колкото повече свиквахме един с друг, толкова по-разговорлива с мен ставаше мис Хавишам, питаше ме какво съм учил и какъв възнамерявам да стана. Аз й казах, че ще се уча на занаят при Джо; добавях, че не зная нищо, но искам да науча всичко, като се надявах да ми предложи подкрепата си, за да постигна тази желана цел. Но тя не направи нищо; напротив, изглеждаше, че предпочита да си остана неук. Никога не ми даде пари или нещо друго освен обичайния обяд, нито пък спомена, че ще ми се заплаща за труда.

Естела беше все около нас, въвеждаше ме и ме извеждаше, но никога не ми каза, че мога да я целуна пак. Понякога беше съвсем студена; друг път ставаше снизходителна или се държеше свойски, а понякога ми казваше рязко, че ме мрази. Мис Хавишам често ме питаше шепнешком или когато останахме сами: „Нали все повече се разхубавява, Пип?“ А когато отговарях утвърдително (защото Естела наистина се разхубавяваше), мис Хавишам като че поглъщаше с явна радост думите ми. Когато играехме на карти, тя се наслаждаваше жадно на променливите настроения на Естела. Понякога, когато тези промени биваха така бързи и противоречиви, че аз се чудех какво да кажа или да направя, мис Хавишам я прегръщаше нежно и шепнеше на ухото й нещо, което аз долавях така: „Разбий сърцата им, моя гордост и надежда, разбий безмилостно сърцата им!“

Джо обичаше да си тананика в ковачницата откъс от някаква песен с припев за Стария Клем^[1]. Това не беше много пристойна почит към светеца покровител; защото мисля, че Стария Клем е бил покровител на ковачите. Песента наподобяваше ритмични удари върху наковалня и беше просто лиричен повод за повтаряне почитаното име на Стария Клем. „Бийте с чука, хей, момчета — Стари Клем! Всеки удар — един звън — Стари Клем! Чукай, чукай, та изчукай — Стари Клем! За юнака ти звънти — Стари Клем! Ти жаравата раздухай — Стари Клем! Пламти мощно и високо ти искри — Стари Клем!“ Един ден, наскоро след появяването на стола с колелца, мис Хавишам ми каза ненадейно, като размърда нетърпеливо пръсти: „Пей! По-скоро, по-скоро!“ И аз затананиках, без сам да очаквам, тази песенчица, докато тиках стола из стаята. Песента й се понрави и тя започна да ми приглася унесено, като че пееше насън. Оттогава ни стана навик да я пеем когато се разхождахме; често пъти заедно с нас пееше и Естела, но дори когато пеехме и тримата, песента ни отекваше в мрачната стара къща по-тихо и от най-лекото полъхване на вятъра.

Какъв можех да стана аз при тази обстановка? Как можеше да не повлияе тя на моя нрав? Чудно ли е, че и мислите ми бяха замъглени като погледа, когато излизах от мъгливите жълти стаи на дневна светлина?

Аз щях да разкажа може би на Джо за бледия млад джентълмен, ако не бях се изложил предварително с чудовищните измислици, които бях вече признал. Сега чувствувах, че за Джо бледият млад джентълмен ще бъде подходящ пътник за черната кадифена карета; затова не му казах нищо. Освен това обзелото ме още в началото нежелание да давам възможност на други хора да преценяват мис Хавишам и Естела се засилваше с течение на времето. Доверявах се само на Биди и само на горката Биди разказвах всичко. Тогава не знаех защо постъпих точно така и защо Биди изслуша с такъв интерес разказа ми, но сега ми се струва, че зная.

През това време в кухнята у нас ставаха съвещания, които засилваха непоносимо раздразнението ми. Онова магаре Пъмбълчук имаше обичай да идва често у нас вечер, за да разисква със сестра ми моето бъдеще, и мисля (без да изпитвам никакво разкаяние за това намерение), че ако можех да извадя някоя чивия от кабриолета му, бих го направил. Този окаяник беше такъв тъпак, че не можеше да разисква бъдещето ми, ако не бях пред него — сякаш му служех за помагало, — затова ме дръпваше (обикновено за яката) от стола ми в ъгъла, където си стоях мирно, туряше ме пред огъня, като че ще ме пече, и започваше:

— И така, мадам, ето момчето! Ето момчето, което отгледахте с двете си ръце. Дигни главата си, момче, и бъди вечно благодарен на тези, които са те отгледали с двете си ръце. И така, мадам, що се отнася до това момче!… — След това започваше да разрошва косата ми — както вече споменах, откакто се помня, в душата си не признавах никому правото да постъпва така — и ме държеше за ръкава пред себе си: зрелище, глупаво като самия него.

Тогава той и сестра ми се впускаха в такива безсмислени предположения за мис Хавишам и това, което тя би направила от и за мен, че ме обземаше мъчително желание да заплача от злоба, да се нахвърля върху Пъмбълчук и да го смажа от бой. В тези разговори при всяко обръщение към мен сестра ми като че ми вадеше по един зъб, а самият Пъмбълчук, който се бе самоназначил за мой настойник, ме наблюдаваше пренебрежително, считайки, че се е заел с крайно неизгодна сделка, като бе решил да изгради щастието ми.

Джо не участвуваше в тези разисквания. Но често го намесваха в тях, защото мисис Джо разбираше, че той не одобрява намерението да ме отдалечат от ковачницата. Бях вече на възраст да започна ученето на занаята при Джо; и когато Джо седеше с ръжен на коляното и разбъркваше замислено пепелта през долния край на решетката, сестра ми така явно тълкуваше тази невинна постъпка за израз на несъгласие от негова страна, че се спущаше върху него, измъкваше ръжена от ръцете му, раздрусваше Джо и захвърляше ръжена. Тези разисквания завършваха винаги много неприятно. Внезапно, без какъвто и да е повод, сестра ми прекъсваше прозявката си, поглеждаше ме, сякаш случайно, и се нахвърляше върху ми с думите:

— Хайде, стига си се въртял тук! Върви да спиш! Достатъчно грижи ни създаде тая вечер! — Като че ги бях молил да ми досаждат до смърт.

Това продължи дълго и изглеждаше, че ще продължава още доста време, когато един ден мис Хавишам се спря изведнъж, както вървеше подпряна на рамото ми, и каза малко недоволно:

— Ти много порасна, Пип!

Намерих за най-добре да подскажа чрез замисления си поглед, че това е станало навярно по независещи от мен причини.

Тя не каза нищо повече, но скоро пак спря и ме погледна отново, после пак; след това бе доста време намръщена и в лошо настроение. На следващия път, след като свършихме обичайната си разходка и аз я отведох до тоалетната и маса, тя ме спря, като размърда нетърпеливо пръсти:

— Как се казваше твоят ковач?

— Джо Гарджъри, мадам.

— Имам пред вид майстора, при когото щеше да се учиш.

— Да, мис Хавишам.

— Най-добре ще е да почнеш веднага. Дали Гарджъри би дошъл тук заедно с теб, като донесе и договора, как мислиш?

Изказах увереност, че за него ще е чест да бъде поканен тук.

— Нека дойде тогава.

— Кога, мис Хавишам?

— Нали знаеш, не ме интересува времето. Да дойде по-скоро, и то с тебе.

Когато се върнах вечерта и предадох тази покана за Джо, сестра ми „побесня“ повече от всякога. Тя ни запита за парцал ли я смятаме, как дръзваме да се отнасяме така с нея, за какво общество благоволяваме да я считаме подходяща? След като изчерпа цял порой от такива въпроси, тя хвърли върху Джо един свещник, разрида се, измъкна ръжена — което винаги беше лош признак, — сложи си плътната престилка и започна гневно да чисти. Като не се задоволи само с измитане, грабна едно ведро и четка за дъски и ни изгони да треперим в задния двор. А когато дръзнахме да се промъкнем пак в къщи в десет часа вечерта, тя запита Джо защо не се е оженил на времето за някоя чернокожа робиня. Нещастният Джо не отговори, само подръпваше бакенбардите си и ме гледаше унило, сякаш мислеше, че би било наистина по-умно да постъпи така.