Чарлз Дикенс
Големите надежди (4)

Глава четвърта

Бях уверен, че в кухнята ще намеря полицая, дошъл да ме отведе под стража. Но в къщи нямаше никакъв полицай, нито бяха открили кражбата. Мисис Джо беше улисана да подреди къщата за празника, а Джо беше принуден да стои на прага на кухнята, за да не стъпи в лопатата за смет — където винаги попадаше, когато сестра ми се заемаше да почисти основно домакинството.

— Къде се беше запилял? — бе коледното приветствие на мисис Джо към мене, когато се показах заедно със съвестта си.

Казах й, че съм ходил да слушам коледната служба.

— Добре! — процеди мисис Джо. — От тебе може да се очаква и по-лошо нещо.

„Разбира се!“ — помислих аз.

— Ако не бях жена на ковач, а на това отгоре и робиня, на която не остава време да си свали престилката, и аз щях да отида на коледната служба — каза мисис Джо. — Това е любимата ми служба, затова никога не мога да я чуя.

Като видя, че лопатата за смет е прибрана от прага, Джо влезе в кухнята след мене, при което мисис Джо го стрелна гневно, а той изтри примирително носа си с опакото на ръката и щом видя, че тя извърна поглед, направи тайно кръст с двата си показалеца, за да ми покаже с този уговорен помежду ни знак, че мисис Джо е ядосана. Това беше нещо толкова обичайно за нея, щото ние двамата с Джо по цели седмици приличахме на паметници на кръстоносци с тази разлика, че те са изобразени с кръстосани крака^[1], а ние бяхме с кръстосани показалци.

Очакваше ни разкошен обяд — две пълнени печени кокошки и солен свински бут с гарнитура от зеленчуци. Чудесният пай с месо бе приготвен още вчера (затова липсата на кълцано месо не бе забелязана), а пудингът беше вече на огъня. Поради тези изключителни приготовления закуската ни бе най-безцеремонно отменена.

— Да не мислите, че още от сутринта ще ви храня и поя и ще мия съдове, когато ме чака толкова работа? — каза мисис Джо.

Тя ни подаде по един резен, сякаш бяхме две хиляди войници в усилен поход, а не мъж и момче у дома си; а от една кана на полицата изпихме със стеснение по някоя глътка мляко, разредено с вода. През това време мисис Джо закачи чисти бели пердета, смени пъстрата завеска пред широкото огнище и отвори малката гостна в края на коридора, която се отваряше само веднъж в годината, а през останалото време почиваше под хладния блясък на станиола, който покриваше всичко, включително четирите съвършено еднакви кученца на камината с черни муцунки и кошнички с цветя в зъбите. Мисис Джо беше чистница, но притежаваше необикновеното умение да прави чистотата по-неприятна и непоносима от нечистотата. Чистотата напомня благочестието и някои хора постъпват по същия начин с вярата си.

Винаги заета с много работа, сестра ми ходеше на църква чрез наместничество; с други думи, в църква ходехме Джо и аз. Джо беше набит мъж, типичен ковач по външност; в празнично облекло приличаше на нагиздено градинско плашило. Каквото и да облечеше в празник, не му отиваше — и го дразнеше. На днешния празник той излезе от стаята си, когато камбаните вече весело звънтяха, крайно нещастен в неделното си облекло на каещ се грешник. Що се отнася до мене, за сестра ми аз бях, струва ми се, малолетен престъпник, заловен още при раждането от полицейския акушер, който ме бе предал на нея, за да ме отгледа, както повелява оскърбеното всевластие на закона. С мене винаги се отнасяха така, като че бях настоявал да се родя въпреки повелите на разума, вярата и нравствеността и въпреки разубеждаването на най-добрите ми приятели. Дори когато ме водеха да ми поръчат нови дрехи, на шивача се даваше нареждане да ги ушие като униформа от поправителен дом, та в никой случай да не мога да движа свободно ръцете и краката си.

Затова когато отивахме на църква, ние с Джо трябва да сме били вълнуващо зрелище за състрадателните сърца. А при това телесните ми мъки бяха нищо в сравнение с душевните. Страхът, който ме обземаше при всяко приближаване на мисис Джо към килера или при всяко нейно излизане от стаята, можеше да се сравни само с угризението на съвестта за постъпката ми. Угнетен от греховната си тайна, аз размишлявах дали, ако и се доверя, църквата би била достатъчно могъща да ме закриля от отмъщението на оня момък. Реших, че когато свещеникът каже след прочитане на съобщенията за предстоящите бракове: „А сега се изкажете!“, аз трябва да стана и да кажа, че искам да поговорим насаме в ризницата^[2] и не зная дали, ако не беше Коледа, а обикновен неделен ден, не бих прибягнал до това крайно средство, което би смаяло малцината богомолци.

У нас щяха да обядват черковният певец мистър Уопсъл, дърводелецът-колар мистър Хъбъл и мисис Хъбъл, както и чичо Пъмбълчук, заможен житар от съседния град, който идваше със собствен кабриолет (той беше чичо на Джо, но мисис Джо си го бе присвоила). Обедът щеше да започне в един и половина. Когато се върнахме в къщи с Джо, трапезата беше сложена, мисис Джо облечена, обедът готов, входната врата отключена за гостите (тя беше винаги заключена), с една дума, всичко беше великолепно. А за кражбата — пак нито дума.

Времето за обеда дойде, без да ми донесе успокоение; дойдоха и гостите. Освен римски нос и широко плешиво теме мистър Уопсъл имаше и дълбок глас, с който особено много се гордееше; познатите му бяха уверени, че ако му се удаде случай, той би сложил свещеника в джоба си; а сам той признаваше, че ако службата и църквата стане „достъпна за всички“, непременно би се отличил. Но тъй като службата в църквата не беше „достъпна за всички“, той беше, както казах, само певец. И пееше наистина съкрушително „амин!“; а когато обявяваше псалома — като прочиташе винаги целия първи стих, — оглеждаше най-напред богомолците, сякаш искаше да каже: „Чухте нашия приятел отгоре^[3]; бъдете любезни да изслушате сега това!“

Аз отварях вратата на гостите, като си давах вид, че това е нещо обичайно у нас — и посрещнах най-напред мистър Уопсъл, след това мистър и мисис Хъбъл и най-после чичо Пъмбълчук. Трябва да кажа, че ми беше строго забранено да го наричам чичо.

— Мисис Джо — каза мистър Пъмбълчук, едър, запъхтян, тромав възрастен мъж с уста на риба, с тъпи изпъкнали очи и щръкнала светла коса, сякаш го бяха душили, преди да тръгне, — по случай празника, мадам, ви нося бутилка шери, а нося ви, мадам, и бутилка портвайн.

Той идеше у нас всяка Коледа и всеки път, уловил като гири двете бутилки, изричаше тия думи като някаква голяма новина. А мисис Джо отговаряше всяка Коледа, както отговори и сега: „Ах, чи-чо Пъмбъл-чук! Колко сте любезен!“ Той възразяваше, както възрази и сега: „Защото го заслужавате. Как сте — живо-здраво? Ами Петачето?“ — „Петачето“ бях аз.

В такива случаи ние обядвахме в кухнята, после отивахме в гостната да ядем орехи, портокали и ябълки; това преминаване напомняше преобличането на Джо от работни в празнични дрехи. Сестра ми беше необикновено весела днес; изобщо пред мисис Хъбъл тя беше много по-любезна, отколкото пред други гости. Доколкото си я спомням, мисис Хъбъл беше дребна суха женица с къдрави коси и небесносиня рокля; тя се смяташе все още за млада, защото била много по-млада от мистър Хъбъл, когато преди много, много време се омъжила за него. А мистър Хъбъл, доколкото си го спомням, беше висок, едър, прегърбен старец, който миришеше на талаш и ходеше така разкрачен, че докато бях малък, когато го срещах по улицата, виждах между краката му цели мили от нашата околност.

В това отбрано общество аз бих се чувствувал неловко дори да не бях извършил кражбата в килера. Не защото бях притиснат до самия ъгъл на масата и тя опираше в гърдите ми, а лакътят на мистър Пъмбълчук — в очите ми, нито за това, че не ми позволяваха да разговарям (аз не желаех да разговарям), нито защото ме гощаваха само със сухи кокоши крака или с ония свински части, с които свинята най-малко би се гордяла приживе. Не, не бих се оплаквал от всичко това, стига да ме оставяха на мира. Но не ме оставяха на мира. Всички смятаха, че не бива да пропуснат ни една възможност да заговорят за мене и да ме клъвнат с нещо. Тези душевни убождания ме измъчваха така жестоко, като че бях нещастно биче на испанска арена.

Мъчението започна още щом седнахме да обядваме, Мистър Уопсъл издекламира театрално молитвата — струва ми се, че тя беше религиозна смесица от призрака на Хамлетовия баща и Ричард III, — като я завърши с подобаващото пожелание да бъдем искрено благодарни. При тия думи сестра ми ме стрелна с поглед и промълви укорително:

— Чуваш ли? Бъди благодарен.

— Особено ти, момче — каза мистър Пъмбълчук, — бъди благодарен на тия, които са те отгледали с двете си ръце.

Мисис Хъбъл поклати глава, погледна ме тъжно, сякаш предчувствуваше, че от мене няма да излезе нищо добро, и запита:

— А защо младите са все неблагодарни?

Тази нравствена загадка не беше по силите на гостите; само мистър Хъбъл можа да я разреши рязко с думите:

— Защото са покварени още от рождение.

Тогава всички промълвиха:

— Така е!

И ме изгледаха особено недружелюбно и оскърбително.

Положението и влиянието на Джо пред гости бяха още по-малки (ако това изобщо беше възможно), отколкото когато бяхме сами. Но той винаги ме подкрепяше и утешаваше по своему, доколкото му беше възможно; на обед ми сипваше повече сос, ако имаше такъв. Днес имаше много сос, така че Джо можа да ми сипе в чинията почти половин пайнт.

Малко по-късно през време на обеда мистър Уопсъл направи доста строга преценка на проповедта, която бяхме чули, и намекна каква проповед би произнесъл той, ако службата в църквата „беше достъпна за всички“. След като благоволи да запознае присъствуващите с някои глави от това слово, той забеляза, че според него темата на днешната проповед е била зле избрана, а това било още по-неоправдано, като се знае колко теми просто „се натрапват“.

— Така е — каза чичо Пъмбълчук. — Точно се изразихте, сър! Толкова много теми се натрапват на тия, които знаят как да ги уловят. Там е цялата работа. Няма нужда да търсиш надалеко тема, ако умееш да я уловиш за опашката. — Чичо Пъмбълчук помисли малко и добави: Вземете свинята например. Ето ви тема! Ако търсите тема, вземете свинята!

Точно така, сър. Каква поука за младите — започна мистър Уопсъл; и още преди да продължи, знаех, че ще вмъкне и мене, — каква поука може да се извлече от този текст.

(— Слушай хубавичко — клъвна ме в скоби сестра ми.)

Джо ми сипа още малко сос от печеното.

— Свинята — продължи с плътния си глас мистър Уопсъл, посочвайки с вилица смутеното ми лице, сякаш ме бе назовал по име, — свинята е била другар на блудния син. Лакомията на свинята се дава за пример на младите. — (Аз помислих веднага колко много тези думи подхождат за него, защото току-що бе похвалил свинята, че е тлъста и сочна.) — А това, което е осъдително за свинята, е много по-осъдително за младежа.

— Или за девойката — подсказа мистър Хъбъл.

— Разбира се, че и за девойката, мистър Хъбъл — съгласи се малко раздразнено мистър Уопсъл, — но между нас няма девойка.

— Освен това — каза мистър Пъмбълчук, като се обърна рязко към мене — помисли колко трябва да си благодарен. Ако се бе родил квичащо прасенце…

— Та той беше тъкмо такова — каза натъртено сестра ми.

— Само че аз говоря за четирикрако прасенце — каза мистър Пъмбълчук. — Ако се бе родил прасенце, щеше ли да бъдеш сега тук? Нямаше, то се знае…

— Би могъл да бъде, само че в такъв вид — каза мистър Уопсъл, като кимна към чинията.

— Аз не говоря за такъв вид, сър — възрази мистър Пъмбълчук, който не обичаше да го прекъсват. — Исках да кажа, да бъде между по-възрастни и по-добри хора от него, да се просвещава от разговорите им и да тъне в разкош. Нима щеше да се радва на всичко това? Не, нямаше. А каква съдба би имал тогава? — обърна се той пак към мене. — Щяха да те предлагат за толкова шилинга, колкото е продажната цена на такава стока на пазара. Месарят Дънстабъл щеше да те вземе от сламата, на която лежиш, да те стисне под лявата си мишница, а с дясната щеше да разкопчее палтото си, да извади джобното си ножче от жилетката, да пролее кръвта ти и да те довърши. Тогава никой не би те отгледал с двете си ръце. Не, разбира се!

Джо ми поднесе още сос, но аз не посмях да си сипя.

— Много грижи трябва да ви е създал, мадам — каза съчувствено мисис Хъбъл на сестра ми.

— Грижи ли? — повтори сестра ми. — Грижи ли? — и се впусна да изброява всички болести, с които се бях провинил, всичкото безсъние, което бях причинил, всички места, от които и в които бях падал, всички повреди, които си бях нанесъл, всички поводи, при които бе пожелавала да умра, а аз се бях заинатявал да живея.

Предполагам, че римляните много са си досаждали един на друг със своите носове и затова може би са станали такъв размирен народ. Във всеки случай римският нос на мистър Уопсъл ми досаждаше толкова много, докато се разказваха провиненията ми, че ми се искаше да го уловя и да го дърпам, докато собственикът му прореве. Но изтърпяването досега беше нищо в сравнение с ужасните чувства, които ме обзеха след мълчанието, последвало разказа на сестра ми, при което (както чувствувах с мъка) всички ме гледаха с възмущение и ненавист.

— И все пак — каза мистър Пъмбълчук, връщайки ловко разговора към темата, от която се бяха отклонили — печеното свинско е разкошно, нали?

— Да ви налея ли бренди, чичо? — каза сестра ми.

О, господи, дойде най-после часът! Чичо Пъмбълчук щеше да открие, че брендито е слабо, щеше да каже това и аз бях загубен! Като улових здраво с две ръце крака на масата под покривката, аз зачаках съдбата си.

Сестра ми отиде да вземе глинената бутилка, върна се с нея и наля бренди: никой освен мистър Пъмбълчук не пиеше. Проклетникът почна да върти чашата си… вдигна я, погледна я срещу светлината, остави я… удължавайки мъчението ми. През това време мисис Джо и самият Джо разчистваха бързо трапезата, за да приготвят място за пая и пудинга.

Аз не можех да отделя поглед от мистър Пъмбълчук. Стиснал здраво крака на масата с ръце и нозе, видях как окаяникът потупа весело чашата, вдигна я, усмихна се, отметна глава назад и изпи брендито. В следващия миг всички гости бяха обзети от неизразимо смущение: защото той скочи от стола, завъртя се няколко пъти, като че се гърчеше от коклкюш, и изхвръкна навън; след това видяхме през прозореца как се навежда, храчи и криви лице като обезумял.

Аз продължавах да се държа здраво за масата, а мисис Джо и Джо изтичаха при него. Бях сигурен, че съм го убил, макар и да не знаех как. В това ужасно състояние за мене бе истинско облекчение, когато го въведоха в кухнята и той, след като изгледа гостите така, като че щяха да му противоречат, се отпусна на стола си със съдбоносния стон:

— Катран!

Долял бях бутилката с катранена вода! И знаех, че ще му стане още по-зле. Затова стиснах толкова силно масата, че от напрежение едва не я помръднах, като днешните медиуми.^[4]

— Катран ли? — извика смаяно сестра ми. — Че как е могъл да попадне там катран?

Но чичо Пъмбълчук, който беше всевластен в нашата кухня, не пожела да слуша нищо, а махна повелително с ръка и поиска горещ джин с вода. Сестра ми, започнала вече заплашително да се замисля, трябваше да отиде за джина, топлата вода, захарта и лимоновата кора, които щеше да размеси заедно. Спасен бях за още някое време. И продължавах да стискам крака на масата, този път с чувство на гореща благодарност.

Постепенно се успокоих дотолкова, че извадих ръце и започнах да ям пудинга си. Мистър Пъмбълчук също си взе пудинг. Взеха си и другите. Като изядохме пудинга, мистър Пъмбълчук засия отново под благотворното влияние на горещия джин. Мислех, че ще мине благополучно и днешният ден, когато сестра ми каза на Джо:

— Подай чисти чинии… студени.

Аз веднага стиснах пак крака на масата и се притиснах в нея така, като че тя ми беше най-задушевен приятел от детинство. Предвиждах какво ще последва и чувствувах, че този път съм наистина загубен.

— А сега — каза сестра ми, като се обърна най-любезно към гостите — ще трябва да опитате прекрасния подарък от чичо Пъмбълчук.

Ще опитат ли? Не трябваше и да се надяват!

— Ще ви кажа какво е — каза сестра ми, като стана. — Пай! Чудесен пай със свинско.

Гостите промърмориха нещо за благодарност. Чичо Пъмбълчук, чувствувайки заслугата си към другите, каза доста весело (като имаме пред вид състоянието му):

— Хайде, мисис Джо, дайте да опитаме тоя пай със свинско!

Сестра ми влезе да го донесе. Чух стъпките й към килера. Видях как мистър Пъмбълчук си играе с ножа, как римските ноздри на мистър Уопсъл се надуват от възбудения апетит, чух забележката на мистър Хъбъл, че „вкусен пай със свинско може да се хапне без вреда след всяко ядене“, чух как Джо каза: „И ти ще хапнеш от него, Пип.“ И досега не зная дали само мислено изпищях, или всички чуха писъка ми. Чувствувах, че не мога повече, че трябва да избягам. Пуснах крака на масата и се втурнах презглава навън.

Но не стигнах по-далеко от входната врата, защото там се сблъсках с цяла команда войници с мускети: един от тях протегна към мене чифт белезници и каза:

— Пипнахме ли те, измамнико? Хайде!