Чарлз Дикенс
Големите надежди (6)

Глава шеста

Душевното ми състояние след кражбата, от която така неочаквано ме оневиниха, никак не ме задължаваше да я призная откровено; но мисля, че в основата му имаше все пак и нещичко добро.

Доколкото си спомням, аз не изпитвах никакво угризение на съвестта към мисис Джо, когато престанах да се страхувам, че могат да разкрият постъпката ми. Но аз обичах Джо — в ония далечни дни може би само за това, защото той ми позволяваше да го обичам — и по отношение на него не беше толкова лесно да примиря съвестта си. Чувствувах ясно (особено когато го видях да търси пилата си), че трябва да му кажа истината. Но все пак не я казах, защото се опасявах да не ме сметне за по-лош, отколкото бях. Страхът, че може да загубя доверието на Джо и седнал вечер в ъгъла край огнището, да гледам унило моя завинаги загубен другар и приятел, връзваше езика ми. Моето болезнено въображение си представяше, че ако Джо узнае всичко, щом го видя да подръпва русите си бакенбарди, ще смятам, че размишлява за станалото. Ако Джо узнае, щом погледне случайно поднесеното днес вчерашно ядене или пудинг, навярно ще се пита дали не съм влизал в килера. Ако Джо узнае, щом някога през по-нататъшния ни съвместен живот пивото му се стори безвкусно или гъсто, аз ще се изчервявам от мисълта дали не подозира, че съм налял катран в него. С една дума, от страх не извърших това, което знаех, че е редно да сторя, както от страх бях извършил онова, което знаех, че не бива да сторя. По онова време не познавах никого на тоя свят и не подражавах на нито един от многобройните му обитатели, постъпващи по същия начин. Като истински самобитен гений, бях избрал сам поведението си.

Почнах да заспивам още щом се отдалечихме от кораба-каторга, затова Джо ме взе пак на гръб и така ме върна в къщи. За мистър Уопсъл пътят трябва да е бил много досаден, защото той беше в толкова лошо настроение от преумора, че ако църквата би била на негово разположение, сигурно би отлъчил всички участници в нашия поход, като се започне от Джо и мене. Но сега, в качеството си на прост мирянин, той постоянно падаше в калта и така невероятно се измокри, че като свали палтото си, за да го изсуши край огъня в кухнята, панталоните му можеха да послужат като веществено доказателство, за да го обесят, ако падането в калта се наказваше със смърт.

В това време аз залитах из кухнята като малък пияница, защото ме бяха оставили неочаквано на земята дълбоко заспал и се бях събудил на топло, на светло и сред глъчка. Когато се опомних (с помощта на силен удар по гърба и ободрителното възклицание на сестра ми: „Ох! Виждало ли се е някога такова момче!“), чух, че Джо разказва признанието на каторжника, а гостите изказваха предположенията си как ли е влязъл в килера. След като прегледа внимателно всичко, мистър Пъмбълчук дойде до заключението, че каторжникът се е качил най-напред на покрива на ковачницата, оттам е минал на покрива на къщата, откъдето се е спуснал в кухнята през комина по въже, което е направил, като е нарязал одеялото си. И тъй като мистър Пъмбълчук говореше самоуверено и се возеше в собствена кола — без да отстъпва никому път, — всички се съгласиха, че трябва да е било така. Наистина мистър Уопсъл извика гръмко:

— Не! — с лекото озлобление на уморен човек; но като нямаше собствено обяснение и беше без палто, никой не му обърна внимание; освен това, както бе застинал с гръб към огъня да се суши, от задната му страна се вдигаше пара; а това съвсем не внушаваше доверие.

Тази вечер не чух нищо друго; защото сестра ми сметна, че сънливостта ми е оскърбителна за гостите, грабна ме за яката и така властно ме поведе да спя, щото ми се стори, че съм обут с петдесет чифта обувки, които ме препъват в стъпалата.

Описаното от мен настроение ме обзе още преди да стана сутринта, и не ме напусна дори когато поводът за него бе отдавна забравен и се спомняше само в изключителни случаи.