Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Painted House, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 38 гласа)
Корекция
vens (2007)
Сканиране
Сергей Дубина (2007)

Издание:

Джон Гришам

Бялата къща

Издателство „Обсидиан“, София, 2001

Балканпрес АД, София

368 с.; 20 см


Планинците и мексиканците пристигнаха в един и същи ден. Беше сряда, някъде в началото на септември 1952 г. Три седмици преди края на сезона Доджърс водеха пред Кардинале с пет спечелени мача и работата ни май беше спукана. Затова пък памукът стигаше до кръста на баща ми, още малко и щеше да ме задмине, а преди вечеря татко и дядо си шепнеха думи, каквито рядко чувах от тях. Очертавала се хубава реколта.

Татко и дядо бяха фермери, работеха здраво и ставаха черногледи само когато обсъждаха времето или памука. Слънцето прежуряло, дъждовете край нямали, реката щяла да придойде, семената и торовете поскъпвали, пазарът бил несигурен. И в най-прекрасните дни мама ми прошепваше тайничко: Не се тревожи. Ей сега ще намерят за какво да се вайкат.

Когато тръгна да търси планинците, дядо ми се притесняваше колко ще поискат. Според него миналата година вървяло по долар и половина за петдесет килограма набран памук, но вече се говорело, че някакъв фермер в Лейк Сити дава по долар и шейсет.

На път към града това явно не му излизаше от ума. Дядо никога не приказваше зад кормилото. Според майка ми, която също не беше кой знае каква шофьорка, той имал страх от автомобилите. Камионът му беше Форд от 39-а година, но нямахме друго превозно средство, само него и стария ни трактор. Това не беше кой знае какъв проблем, освен когато ходехме на църква, защото мама и баба трябваше да се тъпчат и двете отпред с най-хубавите си рокли, а ние с татко се возехме отзад в прахоляка. В Арканзас модерните коли бяха рядкост.

Дядо караше с петдесет километра в час. Той вярваше, че всеки автомобил си има оптимална скорост, и кой знае как беше определил, че неговият стар камион върви най-добре при петдесет километра в час. Майка ми твърдеше пред мен, че това е смешно. Казваше също така, че дядо и татко навремето се разправяли дали камионът не трябва да се кара по-бързо. Но баща ми рядко шофираше, а когато аз се возех с него, той заковаваше на петдесет от уважение към дядо. Майка ми подозираше, че татко кара много по-бързо, когато е сам.

Излязохме на шосе 135 и както обикновено дядо бавно натискаше амбреажа и внимателно местеше лоста, докато камионът не стигна идеалната си скорост. Аз се наведох да погледна скоростомера — петдесет километра в час. Дядо се усмихна, сякаш и двамата бяхме убедени, че камионът е създаден за тази скорост.

Шосе 135 разсичаше полята в делтата на Арканзас. От двете страни на пътя, додето погледът ми стигаше, белееше памук. Беше време за бране, което безкрайно ме радваше, защото училището излизаше в двумесечна ваканция. За дядо ми обаче това бяха дни на безкрайни тревоги.

Отдясно на пътя група мексиканци работеха във фермата на Джордан. Превити в кръста, те влачеха зад себе си чувалите с памук, а ръцете им се стрелкаха между стъблата и изтегляха белите влакна от кутийките. Дядо се намръщи. Той не харесваше семейство Джордан, защото бяха методисти… и фенове на Къбс. А сега си бяха намерили работници преди него — още една причина да ги мрази.

От нашата ферма до града нямаше и тринайсет километра, но с тази скорост пътуването отнемаше двайсет минути. Винаги толкова, дори и когато нямаше почти никакво движение. Дядо не обичаше да изпреварва по-бавните коли пред себе си. Разбира се, обикновено той беше бавният. До Блек Оук настигнахме ремарке, отрупано със снежнобели камари току-що набран памук. Предната част беше покрита с брезент, а близнаците Монтгомъри, които бяха горе-долу на моята възраст, весело се валяха из памука. Щом ни видяха, те спряха и ни помахаха. Аз отвърнах на поздрава им, но дядо ми не помръдна. Когато шофираше, той никога не махаше и не кимаше на познатите си, според майка ми защото се страхувал да свали ръцете си от кормилото. Тя казваше, че хората го смятали за грубиян, дето никому не цепи басма. Аз лично мисля, че на дядо не му пукаше какво разправят за него.

Следвахме ремаркето на Монтгомъри, докато то не зави към магана. Бе прикачено към стария им трактор, а зад кормилото седеше Франк, най-големият син на семейство Монтгомъри. Франк беше зарязал училище след пети клас и всички в църквата казваха, че си търси белята.

Докато пресичаше Блек Оук, шосе 135 стана за кратко главната улица. Минахме покрай баптистката църква; обикновено все спирахме тук за едно-друго. Всички магазини, работилници, църквата и дори училището гледаха към главната улица, та в събота колите едва пъплеха, защото хората идваха да напазаруват за седмицата. Днес обаче беше сряда и когато стигнахме в града, паркирахме пред бакалницата на Поп и Пърл Уотсън, и тя на главната улица.

Аз почаках на тротоара, докато дядо не кимна към магазина. Това беше знак, че мога да вляза и да си купя марципанче „Тутси“ на кредит. Струваше няколко цента, но изобщо не беше сигурно, че ще го получа при всяко идване в града. Понякога дядо не кимваше, но аз все пак влизах в магазина и се мотаех около касата, докато Пърл не ми дадеше скришом марципанчето с най-строги указания да не казвам на дядо. Тя се страхуваше от него. Илай Чандлър беше беден, но страшно горд човек. По-скоро би умрял от глад, отколкото да приеме даром храна. Ако разбереше, че съм взел скришом някое лакомство, щеше да играе пръчката, така че с готовност давах на Пърл обет за мълчание.

Но този път дядо кимна. Както обикновено, Пърл бършеше праха на тезгяха. Аз влязох и я прегърнах несръчно.

— Добър да е — каза шофьорът.

— Откъде сте? — попита дядо.

— Живеем на север от Харди.

Наоколо нямаше движение. Дядо ми стоеше на асфалта с любезно изражение и поглъщаше с поглед камиона и всичко в него. Шофьорът и жена му седяха в кабината, а между тях се мъдреше малко момиченце. Отзад дремеха три едри момчета. Всички изглеждаха здрави и добре облечени. Личеше си, че дядо иска да ги наеме.

— Работа ли търсите? — попита той.

— Да. Търсим Лойд Креншо, живеел някъде на запад от Блек Оук.

Дядо ми им посочи пътя и те заминаха. Гледахме след тях, докато не се изгубиха зад хоризонта.

Дядо можеше да им предложи повече, отколкото бе обещал мистър Креншо. Планинците обичаха да се пазарят. Миналата година по средата на памукобера семейство Фулбрайт от Калико Рок се изнизаха посред нощ и отидоха да работят на някакъв фермер на петнайсет километра от нас.

Но дядо не беше такъв човек, пък и не му се щеше да започва наддаване.

Взехме да си подхвърляме една бейзболна топка на края на полето, но зададеше ли се камион, веднага спирахме.

Ръкавицата ми беше Роулинг. Намерих я под елхата миналата Коледа. Спях с нея всяка нощ, а веднъж седмично я мажех със специално масло. Нищо друго не ми беше толкова скъпоценно.

Дядо ми, който ме беше научил да хвърлям, да хващам и удрям топката, нямаше нужда от ръкавица. Големите му мазолести ръце посрещаха ударите ми, без да трепнат.

Макар да беше мълчалив и скромен, навремето Илай Чандлър бил прочут играч. На седемнайсет години подписал договор с „Кардинале“ да играе професионален бейзбол. Тогава започнала Първата световна война, а малко след като дядо се върнал от фронта, баща му умрял и дядо нямал друг избор, освен да стане фермер.

Поп Уотсън обичаше да ми разказва колко велик бил Илай Чандлър — колко надалеч запращал топката, какъв силен замах имал.

— Най-добрият играч от Арканзас — отсичаше Поп.

— По-добър от Дизи Дийн? — питах аз.

— Дума да няма — въздишаше Поп.

Когато предавах думите му на мама, тя винаги се усмихваше и казваше:

— Внимавай. Поп си пада по големите приказки.

Дядо, който въртеше топката из гигантските си ръце, чу шум на мотор и нададе ухо. От запад идваше камион с ремарке. От половин километър си личеше, че са планинци. Отидохме до отбивката и зачакахме шофьорът да намали скоростта и да удари спирачки. Камионът спря със скърцане и вой.

Преброих седем парчета — пет в камиона и две в ремаркето.

— Здрасти — каза бавно шофьорът и измери с поглед дядо ми, докато ние на свой ред оглеждахме него и спътниците му.

— Добър ден — отвърна дядо и пристъпи напред съвсем леко, без да губи дистанцията си.

Долната устна на шофьора беше зацапана с тютюнев сок. Това беше лоша поличба. Майка ми смяташе, че повечето планинци са мръсни и имат лоши навици. Тютюнът и алкохолът бяха забранени у дома. Ние бяхме баптисти.

— Казвам се Спрюл — каза шофьорът.

— Илай Чандлър. Приятно ми е. Работа ли търсите?

— Да.

— Откъде сте?

— От Юрика Спрингс.

Камионът беше стар почти колкото возилото на дядо. Гумите бяха износени, предното стъкло напукано, калниците бяха ръждясали, а под слоевете прах едва личеше избеляла синя боя. В каросерията, точно зад кабината, бяха струпани кашони и торби с храна, овързани с въжета. Две едри момчета ме гледаха безизразно от проснатия на пода дюшек. До задния капак седеше як младеж с широки рамене и врат като пън. Беше без обувки и без риза. Плюеше тютюнев сок между камиона и ремаркето и сякаш изобщо не ме забелязваше. Той бавно заклати крака и пак се изплю, без да отмества поглед от асфалта.

— Търся берачи — каза дядо.

— Колко плащаш? — попита шофьорът.

— Долар и шейсет на петдесет кила — обяви дядо.

Мистър Спрюл се намръщи и погледна жена си. Двамата промърмориха нещо.

В този момент от ритуала се вземаха бързите решения. Ние трябваше да преценим дали искаме тези хора да живеят у нас. А те трябваше да приемат или да отхвърлят заплатата.

— Какъв е памукът? — попита мистър Спрюл.

— Стоунвил — отвърна дядо ми. — Вече е узрял. Лесно ще се бере.

Мистър Спрюл можеше да се огледа и да види отворените кутийки. Досега слънцето, земята и дъждът ни бяха помагали. Разбира се, дядо се тюхкаше за някакви ужасни валежи, предсказани в „Алманах на фермера“.

— Долар и шейсет вземахме миналата година — каза мистър Спрюл.

Разговорите за пари ме отегчаваха, така че тръгнах по бялата линия да разгледам ремаркето. Неговите гуми бяха дори по-износени от тези на камиона. Едната беше почти сплескана от тежестта. Добре, че пътуването им свършваше скоро.

В единия ъгъл на дървената обшивка седеше много красиво момиче. Тъмната й коса беше опъната назад, а очите й бяха големи и кафяви. Беше по-млада от майка ми, но къде-къде по-голяма от мен. Аз я зяпах, без да мигам.

— Как се казваш? — попита тя.

— Люк — отвърнах аз и сритах един камък. Бузите ми тутакси пламнаха. — А ти?

— Тали. На колко си години?

— На седем. А ти?

— На седемнайсет.

— Откога се возиш в това ремарке?

— От ден и половина.

 

Беше боса, а роклята й беше мръсна и много тясна — прилепнала по краката й чак до колената. За пръв път оглеждах момиче. Тя ме наблюдаваше с разбираща усмивка. На една щайга до нея с гръб към мек беше седнало дете, което се обърна бавно и ме погледна така, сякаш не съществувах. Имаше зелени очи и покрито с черна сплъстена коса чело. Лявата му ръка висеше безпомощно.

— Това е Трот — каза Тали. — Той не е добре.

— Здрасти, Трот — поздравих го аз, но той извърна поглед. Държеше се така, сякаш не ме е чул. — На колко е години? — попитах Тали.

— На дванайсет. Той е сакат.

Трот рязко се обърна с лице към ъгъла, а лявата му ръка се залюля безжизнено. Моят приятел Диуейн казваше, че планинците се женели за братовчедките си и затова имали много увредени деца.

Тали обаче изглеждаше страхотно. Тя погледна замислено полята с памук, а аз отново се възхитих на мръсната й рокля.

Разбрах, че дядо и мистър Спрюл са се спогодили, защото камионът потегли. Аз минах край ремаркето, покрай младежа в каросерията, който се беше поразмърдал, но пак гледаше асфалта, и застанах до дядо.

— Тринайсет километра натам, завивате покрай една изгоряла плевня и после още десет километра до река Сейнт Франсис. Първата ферма след реката вдясно.

— Близо е до река? — попита мистър Спрюл, сякаш го пращаха в блато.

— Да, но земята е хубава.

Мистър Спрюл отново погледна жена си, а после се обърна към нас:

— Къде да разпънем палатките?

— Ще видите едно сенчесто място отзад до силоза. Там е най-добре.

Гледахме ги как се отдалечават — камионът им дрънчеше, гумите им играеха, кашоните и тенджерите подскачаха.

— Май не ти харесаха, а? — попитах аз.

— Защо, добри хора са. Просто са различни.

— Имахме късмет, че ги намерихме, нали?

— Да.

Колкото повече помощници, толкова по-малко памук щях да бера аз. През следващия месец щях да ходя на полето по изгрев, да мятам през рамо един триметров чувал, да огледам за миг-два някой безкраен ред памук, по-висок от мен, а после да тръгна по него и да се изгубя. Щях да бера памук, да късам с равномерни движения пухкавите топчици от разпукнатите кутийки и да ги тъпча в чувала, щях да се боя да погледна реда и да си спомня колко е безкраен, щеше да ме е страх да охлабя темпото, защото някой можеше да забележи. Пръстите ми щяха да се разкървавят, вратът ми щеше да изгори, а гърбът ми щеше да се схване.

Да, исках много помощници на полето. Много планинци, много мексиканци.

 

Памукът чакаше и дядо ми губеше търпение. Макар все още да караше камиона с най-подходящата според него скорост, той беше неспокоен, защото по другите ферми край пътя имаше работници, а в нашата не. Нашите мексиканци закъсняваха с два дни. Отново паркирахме до бакалницата на Поп и Пърл и аз отидох с дядо до кафенето, където той се сдърпа с отговорника за сезонните работници.

— Спокойно, Илай — каза човекът. — Всеки момент ще дойдат.

Дядо обаче не можеше да се отпусне. Отидохме пеша до магана в края на града — пътят беше дълъг, но на дядо не му се щеше да хаби бензин. Между шест и единайсет сутринта беше набрал близо сто кила памук и все пак вървеше толкова бързо, че едва го настигах.

Около магана беше пълно с камиони и ремаркета. Някои бяха празни, други чакаха реда си. Отново махнах на близнаците Монтгомъри, докато те потегляха с празно ремарке да докарат още памук от фермата си.

Хорът на тежките машини гърмеше ли, гърмеше. Бяха неописуемо шумни и опасни. Всяка есен поне един работник ставаше жертва на някаква ужасна злополука в магана. Беше ме страх от машините и когато дядо ми заръча да го чакам отвън, се съгласих с голяма радост. Той мина покрай група фермери, които чакаха ремаркетата си, но не си направи труда да им кимне. Имаше си проблеми.

Намерих си безопасно местенце там, където изкарваха готовите бали и ги товареха на ремаркета, които после заминаваха за Северна и Южна Каролина. В единия край на магана набраният памук се засмукваше през дълга тръба, широка трийсет сантиметра; после изчезваше в сградата, където го подхващаха машините. Излизаше от другия край на спретнати четвъртити бали, покрити със зебло и здраво пристегнати със стоманени ленти, широки колкото палеца ми. Добрият маган изкарва идеални бали, дето могат да се редят като тухли.

Една бала струваше сто седемдесет и пет долара с леки отклонения в зависимост от пазара. При добра реколта се изкарваше по бала от акър. Ние бяхме засели осемдесет. Повечето деца можеха да направят сметката.

Всъщност сметката беше толкова лесна, че недоумявах защо някой ще иска да бъде фермер. Майка ми се беше постарала аз да проумея колко е безполезно. Двамата вече бяхме сключили таен договор за нищо на света да не оставам във фермата. Щях да завърша всичките дванайсет класа и да ида да играя за Кардинале.

През март дядо и татко бяха взели четиринайсет хиляди долара от собственика на магана. Това беше заем срещу реколтата и парите бяха похарчени за семена, торове, надници и други такива разходи. Досега имахме късмет — времето беше почти идеално и реколтата се очертаваше добра. Ако все така вървеше и успеехме да изкараме по бала от акър, можеше и да не излезем на червено. Това беше целта ни.

Само че като повечето фермери татко и дядо имаха дългове от миналата година. Дължаха на собственика на магана две хиляди долара от 1951-ва, когато реколтата беше средна хубост. Освен това дължаха пари на продавача на трактори в Джоунсбъро, от когото бяха взели резервни части, на братята Ланс за гориво, на кооперативния магазин за семена и торове и на Поп и Пърл за бакалски стоки.

Аз изобщо не трябваше да зная за заемите и дълговете им. Само че през лятото родителите ми често седяха на предните стълби до късно през нощта, чакаха да захладнее, за да могат да спят, без да се потят, и разговаряха. Леглото ми беше под прозореца до верандата. Те си мислеха, че спя, но аз чувах повече, отколкото трябваше.

Силно подозирах, че дядо е дошъл да вземе на заем още пари, за да плати на мексиканците и на планинците. Не можех да преценя дали успя да ги получи, или не. Като влезе в магана, беше начумерен, като излезе, също.

Планинците слизаха от Озаркс от десетки години насам, за да берат памук. Много от тях имаха собствени къщи и земи, а често и по-хубави камиони от фермерите, които ги наемаха. Работеха здраво, пестяха парите си и изглеждаха бедни като нас.

Към петдесета година броят им взе да намалява. Следвоенното замогване най-сетне беше стигнало до Арканзас, или поне до някои части от него, и по-младите планинци нямаха толкова голяма нужда от пари като родителите си. Те просто си оставаха вкъщи. Никой не се натискаше да бере памук. Работната ръка все повече и повече не достигаше на фермерите; докато не откриха мексиканците.

Първият камион пристигна в Б лек Оук през 1951-ва. Ние взехме шестима, между които приятелят ми Хуан, който ми даде първата ми тортиля. Хуан и още четирийсет души бяха пътували три дни в дълго ремарке, натъпкани един до друг, с малко храна, без нищо, което да ги пази от слънцето и дъжда. Когато стигнаха до главната улица, бяха уморени и замаяни. Дядо каза, че ремаркето воняло по-лошо от конски вагон. Който го беше видял, бе разказал на другите и не след дълго жените от баптистката и методистката църква взеха открито да роптаят срещу това, че мексиканците се превозват като добитък.

И майка ми се обади, поне пред баща ми. Чувах ги да се карат дълго след като памукът беше прибран, а мексиканците бяха откарани обратно. Тя искаше татко да говори с другите фермери и да получи уверения от човека, отговарящ за сезонните работници, че ще се държат по-човешки с мексиканците. Чувстваше, че наш дълг като фермери е да защитаваме тия хора. Баща ми донякъде беше съгласен, но не искаше той да повдига въпроса. На дядо не му пукаше. На мексиканците също — те искаха само да работят.

Най-сетне към четири часа пристигнаха. Имаше слухове, че ще дойдат с автобус, и аз се надявах да е вярно. Не исках родителите ми да се карат по този въпрос още една зима. Пък и ми беше жал за мексиканците.

Само че те пак бяха натъпкани в открито старо ремарке с дъсчени капаци. Наистина по-зле от животни.

Внимателно взеха да скачат на земята по трима-четирима наведнъж. Изсипаха се пред големия кооперативен магазин и доста объркани се скупчиха на тротоара на групички. Протягаха се и се оглеждаха, сякаш бяха кацнали на друга планета. Преброих шейсет и две парчета. За мое голямо разочарование Хуан не беше сред тях.

Бяха с няколко сантиметра по-ниски от дядо, много слаби и до един мургави и чернокоси. Всеки носеше торбичка с дрехи и продукти.

Пърл Уотсън стоеше на тротоара пред бакалничката си с ръце на хълбоците и гледаше ядосано. Те бяха нейни клиенти и тя искаше с тях да се отнасят добре. Знаех, че преди неделната служба жените пак ще вдигат шум. Освен това знаех, че майка ми ще ме разпита още щом пристигнем с нашата група вкъщи.

Човекът, отговарящ за сезонните работници, и шофьорът си размениха остри думи. Някой в Тексас наистина бил обещал, че мексиканците ще бъдат извозени с автобус. Вече втори път идваха в мръсно ремарке. Дядо никога не бягаше от схватките и аз виждах, че му се ще да скочи и да довърши шофьора. Само че беше ядосан и на отговорника, а не виждаше смисъл да се кара и на двамата. Седнахме отзад на камиона си и зачакахме пушилката да стихне.

Когато крясъците спряха, започна оформянето на документите. Мексиканците се бяха скупчили на тротоара пред големия магазин. От време на време попоглеждаха към нас и другите фермери, които се бяха събрали на главната улица. Вече се беше разчуло, че новата партида е пристигнала.

Дядо прибра първите десет. Водачът им се казваше Мигел. Изглеждаше най-стар, а както установих при първоначалния оглед, само той имаше торба с дрехи. Останалите носеха нещата си в хартиени чували.

Мигел говореше английски прилично, но изобщо не можеше да се сравнява с Хуан. Аз го заприказвах, докато дядо приключваше с документите. Мигел ме представи на групата. Запозна ме с Рико, Роберто, Хосе, Луис, Пабло и още няколко души, чиито имена не можах да разбера. От миналата година си спомнях, че ще започна да ги различавам едва след седмица.

Макар да си личеше колко са изтощени, всеки правеше усилие да се усмихне — с изключение на един, който ме изгледа презрително. Шапката му сякаш беше излязла от някой уестърн; Мигел я посочи и каза:

— Той се мисли за каубой и ние така и си му викаме. — Каубой беше много млад и твърде висок за мексиканец. Очите му бяха присвити и гледаха лошо. Имаше тънки му стачки, които му придаваха още по-злобен вид. Той ме изплаши толкова силно, че за миг се замислих дали да не кажа на дядо. Никак не исках да живее при нас през следващите седмици. Но вместо това просто отстъпих назад.

Нашите мексиканци тръгнаха след дядо по тротоара към магазинчето на Поп и Пърл. Аз ги последвах, като внимавах да не се приближавам много-много до Каубой. Като влязохме, заех позиция до касата, където Пърл чакаше да дойде някой, с когото да си пошушука.

— Отнасят се с тях като с животни — каза тя.

— Според Илай те са доволни, че са тук — отвърнах й шепнешком аз.

Скръстил ръце на гърдите си, дядо чакаше до вратата и гледаше как мексиканците избират малкото неща, от които имаха нужда. Мигел сипеше указания.

Пърл не смяташе да критикува Илай Чандлър. Затова пък го изгледа гневно, макар той да не забеляза това. Дядо не се интересуваше нито от мен, нито от Пърл. Единствената му грижа беше необраният памук.

— Просто ужасно — каза Пърл. Личеше си, че с нетърпение чака да се махнем, за да намери приятелките си от църквата и отново да разбуни духовете. Пърл беше методистка.

Докато мексиканците се строяваха пред касата с покупките си в ръце, Мигел продиктува имената им на Пърл, която им отвори сметки. Тя пресмяташе сумата за плащане, записваше я до името на работника и я показваше на него и на Мигел. Незабавен кредит в американски стил.

Купиха си брашно и мас за тортили, ориз и много боб в консерви и пакети. Нищо излишно — никаква захар, никакви сладкиши и зеленчуци. Ядяха колкото се може по-малко, защото храната струваше пари. Целта им беше да спестят всеки изработен цент и да го отнесат у дома си.

Разбира се, горките хорица си нямаха представа къде отиват. Не знаеха, че майка ми е запалена градинарка, която се грижеше за зеленчуците си по-всеотдайно, отколкото за памука. Имаха голям късмет, защото мама смяташе, че никой край нас не бива да гладува.

Каубой беше последен на опашката и когато Пърл му се усмихна, аз помислих, че ще я заплюе. Мигел стоеше наблизо. Той бе прекарал три дни в ремаркето с това момче и вероятно знаеше всичко за него.

За втори път този ден се сбогувах с Пърл, което беше странно, тъй като обикновено я виждах по веднъж седмично.

Дядо заведе мексиканците до камиона. Те се качиха на каросерията и седнаха рамо до рамо, с преплетени крака. Мълчаха и гледаха право напред, сякаш нямаха представа къде ще свърши пътуването им.

Старият камион запъшка под тежестта им, но най-сетне закова на петдесет километра и дядо почти се усмихна. Беше късно следобед, денят беше горещ и сух, идеален за бране. Семейство Спрюл и мексиканците вече представляваха достатъчно работна ръка. Бръкнах в джоба си и извадих втората половина от марципанчето.

Дълго преди да стигнем до вкъщи, видяхме дим, а после и палатка. Живеехме до един черен път, който през по-голямата част от годината беше много прашен, та дядо едва пъплеше, за да не се задушат мексиканците.

— Това пък какво е? — попитах аз.

— На палатка ми прилича — отвърна той.

Беше разпъната до пътя, в края на предния ни двор, под един стогодишен бор близо до табелката на къщата. До пощенската кутия още повече намалихме скоростта. Семейство Спрюл беше окупирало предния ни двор. Огромната палатка беше мръснобяла с островърх покрив, опъната върху безразборно събрани грубо издялани пръчки и метални пръти. Двете страни на палатката бяха отворени и се виждаха струпаните под покрива кашони и одеяла. Мярнах и Тали, която дремеше вътре.

До палатката беше паркиран камионът им, покрит с някакво зебло и привързан с въже, за да не тръгне да се движи. Старото им ремарке беше разтоварено криво-ляво. Кашоните и чувалите бяха разхвърляни по земята, сякаш е паднала бомба.

Мисис Спрюл кладеше огън. Ето откъде идваше димът. Кой знае защо, беше избрала едно по-голо място до края на двора. Тъкмо там почти всеки следобед приклякваха дядо или татко, за да посрещат хвърлените от мен топки. Доплака ми се. Никога нямаше да простя това на мисис Спрюл.

— Не им ли каза да идат зад силоза? — попитах аз.

— Казах им — отвърна дядо. Той намали скоростта почти докрай, а после зави към къщата. Силозът беше отзад, до плевнята, на достатъчно разстояние от нас. Там и друг път бяха отсядали планинци — но никога в предния двор.

Дядо паркира под един друг бор, който според баба беше само на седемдесет години. Беше най-малкият от трите, които пазеха сянка на къщата и двора ни. Спряхме в същия сух коловоз, в който дядо паркираше от десетки години. Мама и баба чакаха на кухненските стълби.

Баба ми Рут никак не беше доволна, че планинците са се настанили в предния двор. Дядо и аз разбрахме това още преди да излезем от камиона. Беше сложила ръце на кръста си.

Майка ми нямаше търпение да види мексиканците и да ме разпита как са пътували. Гледаше ги как се изсипват от камиона, а после дойде до мен и стисна рамото ми.

— Десет са — каза тя.

— Точно.

Баба посрещна дядо пред камиона и каза тихо, но строго:

— Защо има хора в предния ни двор?

— Помолих ги да се настанят до силоза — отвърна дядо, който никога не се огъваше, дори и пред жена си. — Не знам защо са избрали това място.

— Можеш ли да ги накараш да се преместят?

— Не. Съберат ли си багажа, ще си тръгнат. Нали ги знаеш какви са планинците.

Това беше краят на бабините въпроси. Нямаше да се карат пред мен и десет новодошли мексиканци. Тя тръгна към къщата, като клатеше неодобрително глава. Дядо наистина пет пари не даваше къде са се настанили планинците. Изглеждаха здрави и работливи, а за него нищо друго нямаше значение.

Подозирах, че и баба не е особено разтревожена. Брането беше толкова важно, че биха наели и банда престъпници, стига да берат по двеста кила на ден.

Мексиканците последваха дядо до плевнята, която беше на сто метра от кухненските стълби. Дотам се минаваше покрай кокошарника, водната помпа, въжетата за пране, бараката с инструментите и един захарен клен, който през октомври цял почерняваше. Миналия януари татко ми помогна да измерим точното разстояние. На мен ми се струваше почти два километра. От хоума до левия край на стадиона „Спортманс Парк“, където играеха „Кардинале“, имаше стотина метра и всеки път, когато Стан Мюжъл удареше хоумрън, на следващия ден аз сядах на стълбите и се дивях на разстоянието. В средата на юли той беше изпратил топката на сто и двайсет метра в мач срещу „Брейвс“. „Направи страхотен удар, Люк“, бе казал дядо.

Два дни след това седях на стълбите и си мечтаех да прехвърля плевнята.

Когато мексиканците минаха край бараката с инструментите, мама каза:

— Много уморени ми изглеждат.

— Цели шейсет и двама дойдоха натъпкани в едно ремарке — отвърнах аз, обзет от необяснимо желание да поразбуня духовете.

— От това се страхувах.

— И то старо ремарке. Разнебитено и мръсно. — Пърл направо побесня.

— Повече няма да се повтори — каза тя и аз разбрах, че на татко ще му трият сол на главата. — Бягай да помогнеш на дядо си.

Бях прекарал последните две седмици в плевнята. Двамата с мама метохме и бърсахме горния етаж, като се опитвахме да създадем малко уют за мексиканците. Повечето фермери настаняваха своите в изоставени пристройки или обори. Носеше се слух, че Нед Шакълфорд слагал мексиканците си да живеят при кокошките.

Ала във фермата на семейство Чанддър това не можеше да се случи. По липса на друго място мексиканците щяха да са принудени да живеят в плевнята ни над обора, но там нямаше да има и прашинка. Освен това щеше да мирише приятно. Майка ми цяла година събира стари одеяла и юргани, за да има на какво да спят.

Мушнах се вътре, но останах долу в обора, до мястото на Изабел. Тя беше нашата дойна крава. Дядо твърдеше, че през Първата световна война животът му бил спасен от млада французойка на име Изабел, и затова беше кръстил на нейно име породиста крава. Баба ми изобщо не повярва на тази история.

Чувах ги как се движат и се настаняват горе. Дядо говореше с Мигел, който беше смаян от чистотата и уюта в плевнята. Дядо приемаше комплиментите, сякаш той и само той я беше лъснал.

Всъщност и той, и баба хич не вярваха, че майка ми ще успее да спретне прилично място за спане на работниците. Мама беше израснала в малка ферма в покрайнините на Блек Оук, така че беше почти гражданка. Всъщност беше расла сред деца, които били с твърде големи възможности, за да берат памук. Никога не беше ходила пеша на училище — баща й я карал с колата. Беше ходила в Мемфис три пъти, преди да се омъжи за татко. Беше израснала в боядисана къща.

Нашето семейство наемаше земя от мистър Фогел от Джоунсбъро. Аз никога не го бях виждал. Името му рядко се споменаваше, но когато се прокраднеше в разговора, то се произнасяше с уважение и страхопочитание. Аз го смятах за най-богатия човек на света.

Дядо и баба наемаха земя от Голямата депресия насам. В селския Арканзас кризата беше дошла рано и си беше отишла късно. След трийсет години изтощителен труд бяха успели да купят от мистър Фогел къщата и трите акра около нея. Освен това притежаваха трактора „Джон Диър“, два диска, редосеялка, едно товарно ремарке за памук и камиона. Баща ми бе сключил някакво неясно споразумение, което го правеше съсобственик на тези машини. Договорът за земята беше на името на Илай и Рут Чандлър.

Единствените фермери, които печелеха пари, бяха онези, които притежаваха земята си. Арендаторите като нас се мъчеха да излязат на чисто. Най-зле бяха изполичарите, които бяха обречени на вечна бедност.

Целта на баща ми беше да притежава четирийсет акра земя, която да си е изцяло негова. Мечтите на майка ми бяха грижливо укривани, за да бъдат споделени с мен, когато порасна. Но аз вече знаех, че тя копнее да скъса със селския живот и е твърдо решена да не ме прави фермер. Преди да навърша седем, вече ме беше спечелила на своя страна.

Когато се увери, че мексиканците са настанени както трябва, тя ме прати да намеря баща си. Беше късно, слънцето се скриваше зад дърветата по бреговете на река Сейнт Франсис и беше време татко да претегли за последен път чувала си с памук и да приключи работата за деня.

Вървях бос по пътечката между двете полета и се оглеждах за него. Почвата беше тъмна и плодородна, хубав чернозем, който раждаше достатъчно, за да стоиш вързан за него. Пред мен видях ремаркето с памука. Знаех, че татко върви към него.

Джеси Чандлър беше най-големият син на дядо и баба. По-малкият му брат Рики беше на деветнайсет и се биеше някъде из Корея. Имаше и две сестри, които бяха избягали от фермата веднага след завършване на гимназията.

Татко не беше избягал. От малък си бил намислил да стане фермер като баща си и дядо си с тази разлика, че искаше да бъде първият Чандлър, който притежава земята си. Не ми беше известно да има някакви мечти за живот далеч от полето. Също като дядо той навремето си бил превъзходен бейзболист и съм сигурен, че в някой момент е мечтал за славата на Висшата лига. Но в началото на 1944 година един немски куршум го улучил в бедрото при Анцио и сложил край на бейзболната му кариера.

Татко вървеше със съвсем леко накуцване, но пък това се отнасяше за повечето хора, които гледат памук.

Спрях при ремаркето, което беше почти празно. Стоеше до един тесен път през полето и чакаше да бъде напълнено. Покатерих се на него. Около мен от всички страни се простираха прави редове зеленокафяви стъбла, чак до поясите дървета, които опасваха земите ни. На върха на всяко стъбло се разпукваха пухкави кутийки. Памукът оживяваше с всяка изминала минута, така че когато стъпих на ремаркето и огледах полята, видях бял-беленичък океан. В един миг почти разбрах защо татко иска да си остане фермер.

Едва успях да съзра старата му сламена шапка, която мърдаше между редовете в далечината. Скочих долу и хукнах да го пресрещна. Здрачаваше се и пътечките между редовете ставаха още по-тъмни. Слънцето и дъждът се бяха постарали листата да са месести, дебели и преплетени. Докато бързах към татко, те се удряха в мен.

— Ти ли си, Люк? — извика баща ми, макар много добре да знаеше, че няма друг да дойде да го търси.

— Аха! — отвърнах аз и се насочих към гласа му. — Мама каза, че е време да се прибираш!

— А, така ли?

— Да, сър! — Оказах се през един ред от него. Промуших се през стъблата и ето го татко, превит в кръста, ръцете му шават между листата, сръчно късат памука и го тъпчат в почти пълния чувал, провесен през рамото му. Татко бе излязъл на полето още по изгрев и бе спрял да бере само колкото да хапне на обяд.

— Намерихте ли помощници? — попита той, без да ме погледне.

— Да, сър — казах гордо аз. — Мексиканци и планинци.

— Колко мексиканци?

— Десет — отвърнах аз, сякаш лично ги бях наел.

— Това е добре. Кои са планинците?

— Семейство Спрюл. Забравих откъде са.

— Колко души са? — Татко довърши едно стъбло и се промъкна напред. Тежкият му чувал се влачеше зад него.

— Цял камион. Трудно може да се каже. Баба е сърдита, защото се настаниха в предния ни двор и даже запалиха огьн до хоума. Дядо им каза да идат до силоза. Чух го с ушите си. Мисля, че нямат много пипе в главите си.

— Не говори така.

— Добре, сър. Все едно, баба хич не е доволна.

— Ще й мине.

— Да, сър. И дядо тъй рече. Ама никак не ми харесва, дето развалиха хоума.

— Сега брането е по-важно от бейзбола.

— Е, сигурно. — За него може и така да беше.

— Как са мексиканците?

— Не много добре. Пак бяха натъпкани в товарно ремарке и мама е бясна.

Ръцете му спряха за миг при мисълта за още една зима караници.

— Те се радват, че са тук — каза той и ръцете му отново заиграха.

Направих няколко крачки към ремаркето в далечината, а после пак се обърнах, за да го погледна.

— Кажи го на мама.

Той ме изгледа строго, преди да продължи:

— Хуан дойде ли?

— Не, сър.

— Съжалявам.

Цяла година бях говорил за Хуан. Миналата есен ми беше обещал да се върне.

— Няма проблеми — заявих аз. — Новият се казва Мигел. Много е добър.

Разказах му как пътувахме до града, как намерихме семейство Спрюл, разправих му за Тали, Трот и едрия младеж в каросерията, после за връщането в града, където дядо се кара с отговарящия за сезонните работници; разправих му и за магана и най-накрая за мексиканците. Говорех все аз, защото моят ден със сигурност беше изпълнен с повече събития от неговия.

Като стигнахме до ремаркето, татко вдигна вървите на чувала си и ги окачи на куката в долната част на кантара. Стрелката спря на двайсет и шест килограма. Той записа цифрата в една стара тетрадка, вързана с тел за ремаркето.

— Колко общо? — попитах, когато той затвори тетрадката.

— Двеста и десет кила.

— Страхотно — казах аз.

— Не е зле — сви рамене той.

Двеста и десет кила се равняваха на това да удариш хоумрън — нещо, което той постигаше всеки ден. Татко клекна и каза:

— Скачай.

Аз се метнах на гърба му и така поехме към къщи. Ризата и гащеризонът му бяха подгизнали от пот. Така беше стоял цял ден, но ръцете му бяха от стомана. Веднъж Поп Уотсън ми каза, че Джеси Чандлър ударил топка, която паднала в центъра на главната улица. На другия ден Поп и мистър Снейк Уилкокс измерили разстоянието и почнали да разправят на всички, че топката е изминала във въздуха сто четирийсет и три метра. Само че от кафенето бързо тръгнали зловредни слухове — мистър Джуниър Барнхарт твърдял, че топката се е ударила в земята поне веднъж, преди да стигне до главната улица.

Поп и Джуниър не си говорили седмици наред. Майка ми потвърди за кавгата, но не и за удара.

Тя чакаше до водната помпа. Татко седна на една пейка и събу обувките и чорапите си. После разкопча гащеризона и свали ризата си.

Една от задачите ми сутрин беше да пълня голямото корито с вода и да го оставям на слънцето да се грее цял ден, та всеки следобед да има топла вода за баща ми. Майка ми топна един пешкир в коритото и леко разтърка врата на татко с него.

Тя бе израсла в къща, пълна с момичета, и отчасти бе възпитана от превзети стари лели. Мисля, че те са се къпели по-често от фермерите, така че манията за чистота на майка ми бе заразила и татко. Всяка събота следобед ме жулеха от глава до пети, все едно дали имаше нужда, или не. Когато татко се изми и избърса, майка ми му подаде чиста риза. Време беше да поздрави гостите с „добре дошли“. В една голяма кошница майка ми беше наредила най-хубавите си зеленчуци, всички грижливо подбирани, разбира се, и измити през последните два часа. Домати, лук, картофи с розова кожица, червени и зелени камби и кочани царевица. Занесохме ги в дъното на плевнята, където мексиканците си почиваха, разговаряха и чакаха слабия огън да загасне, за да си направят тортили. Представих баща си на Мигел, който на свой ред го запозна с част от хората си.

Каубой седеше сам, с гръб към плевнята, и с нищо не показваше, че ни е забелязал. Виждах го как гледа майка ми изпод ръба на шапката си. За миг това ме изплаши, но после осъзнах, че Джеси Чандлър ще му счупи тънкото вратле при първия грешен ход.

Много неща бяхме научили от миналогодишните мексиканци. Не ядяха зелен фасул, тиква, патладжани и ряпа, но обичаха домати, лук и царевица. И никога не молеха за храна от градината ни. Чакаха сами да им предложим.

Майка ми обясни на Мигел и хората му, че градината ни е пълна и че ще им носи зеленчуци през ден. Нямаше да плащат за тях. Това беше част от договора.

Занесохме друга кошница пред къщата, където лагерът на Спрюл се разрастваше с всеки изминал час. Бяха пролазили още по-навътре в двора и бяха разхвърляли още повече кашони и чували от зебло. Бяха подпрели три дъски с кашон от едната страна и с варел от другата, за да си направят маса. Когато се приближихме към тях, те се бяха събрали около нея и вечеряха. Мистър Спрюл стана на крака и се здрависа с баща ми.

— Лион Спрюл — представи се той. По устата му имаше трохи. — Приятно ми е.

— Радвам се, че дойдохте — каза любезно баща ми.

— Благодаря — отвърна мистър Спрюл и подръпна нагоре панталона си. — А това е жена ми Люси. — Тя се усмихна и продължи бавно да дъвче. — Това пък е дъщеря ми Тали — посочи я с пръст мистър Спрюл. Когато Тали ме погледна, усетих как бузите ми пламват. — И племенниците ми Бо и Дейл — добави мистър Спрюл и кимна към двете момчета, които се бяха изтегнали на дюшека, когато ги срещнахме на шосето. Бяха на около петнайсет години. А до тях седеше великанът, когото бях видял да дреме в каросерията. — Синът ми Ханк — продължи да изрежда мистър Спрюл. Ханк беше поне двайсетгодишен и със сигурност достатъч но голям, за да стане и да подаде ръка. Той обаче просто продължи да яде. Двете му бузи бяха натъпкани с нещо, което приличаше на царевичен хляб. — Здраво похапва момчето — добави мистър Спрюл и ние се опитахме да се за смеем. — А това пък е Трот. — Трот не вдигна очи. Сакатата му лява ръка висеше. С дясната стискаше вилица. Така и не стана ясно какъв се пада на мистър Спрюл.

Майка ми им връчи голямата препълнена кошница и за секунда Ханк спря да дъвче и вдигна поглед към пресните зеленчуци. После отново се върна към боба си.

— Тази година доматите и царевицата станаха чудни — каза майка ми. — И има много. Само ми кажете какво обичате.

Тали дъвчеше бавно и ме гледаше. Аз забих поглед в краката си.

— Безкрайно мило от ваша страна, госпожо — каза мистър Спрюл, а мисис Спрюл добави набързо едно „благодаря“.

Нямаше опасност семейството им да остане без храна, макар те и без това да не пропускаха ядене. Ханк беше едър, а широките му гърди се стесняваха само съвсем леко там, където стигаха до врата му. Мистър и мисис Спрюл бяха набити и изглеждаха яки. Бо и Дейл бяха стройни, но не и слаби. Само Трот беше кльощав и изпит.

— Не исках да ви прекъсвам вечерята — каза баща ми и ние тръгнахме да си ходим.

— Още веднъж благодаря — отвърна мистър Спрюл.

От опит знаех, че в скоро време ще научим за тяхното семейство повече, отколкото бихме искали. Те щяха да ползват земята ни, водата ни и тоалетната ни. Щяхме да им носим зеленчуци от градината, мляко от Изабел и яйца от кокошарника. Щяхме да ги каним да идват с нас до града в събота и на църква в неделя. Щяхме да работим до тях на полето от изгрев до мрак шест дни в седмицата. А когато брането приключеше, те щяха да си заминат обратно в планината. Листата на дърветата щяха да окапят, зимата щеше да дойде и ние щяхме да прекараме много мразовити нощи сгушени около огъня и да разказваме истории за семейство Спрюл.

Вечеряхме изпържени на тънки филийки картофи, варена бамя, царевица на кочани и горещ царевичен хляб — но без месо, защото наближаваше есен и защото предния ден бяхме яли печено. Баба пържеше пиле два пъти седмично, но никога в сряда. Градината на майка ми раждаше достатъчно домати и лук, за да изхрани цял Блек Оук, та затова мама режеше по една чиния зеленчуци на всяко ядене.

Кухнята беше малка и сгорещена. Един кръгъл вентилатор бръмчеше върху хладилника и се мъчеше да пораздвижи въздуха, докато мама и баба приготвяха вечерята. Движенията им бяха бавни и сигурни. Бяха уморени, пък и беше твърде горещо за бързане.

Двете не се обичаха особено, но бяха твърдо решени да съжителстват в мир. Никога не ги бях чувал да се карат, нито пък бях чувал мама да каже нещо лошо за свекърва си. Живееха под един и същи покрив, готвеха едни и същи ястия, перяха едно и също пране и беряха един и същ памук. При толкова работа откъде време да се дърлят?

Но баба беше родена и израсла сред памука. Тя знаеше, че ще бъде погребана в земята, на която работи. А майка ми мечтаеше да се махне от всичко това.

Двете мълчаливо бяха договорили ритуала на кухненската си работа. Баба сновеше край печката, наглеждаше хляба, разбъркваше картофите, бамята и царевицата. Майка ми стоеше до мивката, където белеше домати и редеше мръсните чинии. Аз ги наблюдавах от кухненската маса, където сядах всяка вечер, за да беля краставици. И двете обичаха музиката и от време на време едната почваше да тананика, а другата да пее тихо. Музиката потискаше напрежението.

Ала не и тази вечер. Бяха твърде заети, за да пеят и тананикат. Майка ми пуфтеше, задето мексиканците дойдоха натъпкани като добитък, а баба се цупеше, задето семейство Спрюл бяха завзели предния ни двор.

Точно в шест часа баба свали престилката си и седна срещу мен. Краят на масата беше опрян в стената и служеше като широк рафт, където трупахме разни неща. По средата беше радиото в сандъка си от орех. Баба го включи и ми се усмихна.

Новините на Си Би Ес бяха представени от Едуард Ар Мъроу на живо от Ню Йорк. От една седмица имаше тежки боеве край Пьонганг, близо до Японско море. А от старата карта, която баба държеше на нощното си шкафче, бяхме разбрали, че пехотната рота на Рики е в този район. Последното му писмо беше пристигнало преди две седмици. Беше надраскано набързо, но между редовете се усещаше, че той е в центъра на събитията.

Когато мистър Мъроу свърши с водещата си новина за спора с руснаците и заговори за Корея, баба затвори очи. Скръсти ръце, допря показалци до устните си и зачака.

Не бях сигурен какво точно чака. Мистър Мъроу нямаше да съобщи дали Рики Чандлър е жив.

Майка ми също слушаше. Беше застанала с гръб към мивката, бършеше ръце с една кърпа и гледаше към масата, без да я вижда. Това се случваше почти всяка вечер през лятото и есента на 1952-ра.

Преговорите за примирие бяха започнати, а после прекратени. Китайците се оттеглиха, а после отново нападнаха. Ние изживявахме войната чрез репортажите на мистър Мъроу и писмата на Рики.

Дядо и татко не слушаха новините. Те си намираха работа навън, в бараката с инструменти или при водната помпа, вършеха разни дреболии, които можеха да почакат, разговаряха за реколтата и си търсеха нещо друго, за което да се тревожат, за да не мислят за Рики. И двамата бяха ходили на война. Нямаше нужда мистър Мъроу в Ню Йорк да им чете репортажите на някой кореспондент от Корея и да разказва на нацията какво се случва в една или друга битка. Те си знаеха.

Във всеки случай тази вечер репортажът от Корея беше кратък и в нашата фермичка това се прие за добър знак. Мистър Мъроу премина на други теми и баба най-сетне ми се усмихна.

— Рики е добре — каза тя и стисна ръката ми. — Докато се усетиш, ще се върне вкъщи.

Тя имаше право на тази надежда. Беше чакала дядо две години през Първата световна и се бе молила отдалеч за татко и неговите рани през Втората. Момчетата й винаги се връщаха вкъщи и Рики нямаше да ни изложи.

Тя изключи радиото. Картофите и бамята се нуждаеха от вниманието й. Двете с майка ми пак се заеха с готвенето и всички зачакахме през задната врата да влезе дядо.

Мисля, че дядо очакваше в тази война да стане най-лошото. Досега през този век семейство Чандлър бе имало късмет. Дядо не слушаше новините, но искаше да знае дали нещата вървят на добре. Щом чуеше радиото да спира, обикновено тръгваше от задната веранда към кухнята. Той спря до масата и разроши косата ми. Баба го погледна.

— Няма лоши новини — усмихна се тя.

Майка ми беше казала, че баба и дядо често спят по-малко от час, преди да се събудят от тревога за по-малкия си син. Баба беше убедена, че Рики ще се върне. Дядо не.

В шест и половина седнахме около масата, сключихме ръце и благодарихме на Бога за храната и всичко останало, с което ни беше дарил. Дядо водеше молитвата, поне на вечеря. Той благодари за мексиканците и семейство Спрюл, както и за добрата реколта. Аз се молех тихичко и само за Рики. Бях признателен за храната, но тя далеч не ми изглеждаше толкова важна като него.

Възрастните ядяха бавно и говореха само за памука. От мен не се очакваше да участвам много-много в разговора. Най-вече баба беше на мнение, че децата трябва да се виждат, но не и да се чуват.

Исках да отида в плевнята и да видя как са мексиканците. Освен това ми се щеше да се промъкна отпред и евентуално да зърна Тали. Майка ми заподозря нещо и когато вечерята свърши, каза да й помогна с чиниите. Бих предпочел камшик, но нямах друг избор.

Пренесохме се на предната веранда, за да поседим както всяка вечер. Ритуалът изглеждаше простичък, но не беше. Първо оставяхме яденето да се слегне, а после минавахме на бейзбола. Включвахме радиото и Хари Кери от Кей Ем Оу Екс в Сейнт Луис ни предаваше подробно мачовете на нашия любим отбор „Кардинале“. Мама и баба чистеха боб и грах. Изясняваха се всички страни на обсъжданите на вечеря клюки. Естествено, пак ставаше въпрос за реколтата.

Тази вечер обаче в Сейнт Луис валеше и мачът беше отменен. Аз седях на стъпалата, стисках с ръкавицата си „Роулинг“ топката, гледах сенките на семейство Спрюл в далечината и се чудех как някой може да бъде толкова нетактичен, че да накладе огън на хоума.

Външното ни радио беше малък „Дженеръл Електрик“, купен от баща ми в Бостън след изписването му от болницата през войната. Единственото му предназначение беше да свързва нашия живот с „Кардинале“. Рядко пропускахме мач. Радиото стоеше на една дървена щайга до скърцащата люлка, където си почиваха мъжете. Мама и баба седяха на тапицираните дървени столове недалеч от тях, в другия край на верандата, и чистеха грах. Аз бях по средата на стълбите.

Преди да дойдат мексиканците, имахме преносим вентилатор, който оставяхме до замрежената врата. Всяка вечер той бръмчеше тихо и успяваше да завърти тежкия въздух точно колкото да стане по-поносим. Но благодарение на мама сега той беше в плевнята над обора ни. Това бе създало напрежение, макар, общо взето, да се мъчеха да го скрият от мен.

Така че вечерта беше много тиха — нито мач, нито вентилатор, само бавните разговори на уморени фермери, които чакаха температурата да спадне с още един-два градуса.

Дъждът в Сейнт Луис даде тон на мъжете да почнат да се притесняват за времето. Реките и потоците в делтата на Арканзас прииждаха с неприятно постоянство. На всеки че-тири-пет години те напускаха бреговете си и удавяха реколтата. Аз не си спомнях никое наводнение, но бях слушал толкова много по въпроса, че се чувствах като ветеран. Със седмици се молехме за хубав дъжд. Но щом завалеше и земята се напоеше добре, дядо и татко започваха да гледат облаците и да разказват за страховити наводнения.

Семейство Спрюл се канеха да си лягат. Гласовете им позаглъхнаха. Виждах как сенките им сноват около палатките. Огънят им затихна, а после и изгасна.

Във фермата на Чандлър всичко беше спокойно. Имахме си планинци. Имахме си мексиканци. Памукът чакаше.

По някое време сред безбрежната тъмнина на нощта нашият жив будилник дядо стана, нахлузи си обувките и започна да тропа из кухнята, за да свари първата кана кафе. Къщата ни не беше голяма — три спални, кухня и всекидневна, — а освен това беше толкова стара, че на места дъските на пода бяха хлътнали. Ако някой искаше да събуди останалите, нямаше никакви проблеми.

Разрешаваха ми да остана в леглото, докато татко не дойдеше да ме забере. Трудно обаче можех да заспя с всички тези хора във фермата и с всичкия този памук, дето ни чакаше. Вече бях буден, когато татко ме побутна и ми каза, че е време да вървим. Облякох се бързо и отидох при него на задната веранда.

Нямаше и помен от изгрев, когато пресякохме задния двор с измокрени от росата обувки. Спряхме до кокошарника, където татко се наведе и се пъхна вътре. Аз трябваше да го изчакам отпред, защото миналия месец, като събирах яйцата, настъпих огромен смок и ревах два дни. Отначало баща ми не ме съжали кой знае колко — смоците са безвредни и са част от живота във фермата. Майка ми обаче се намеси с гръм и трясък и на първо време на мен не ми се позволяваше да събирам яйца сам.

Татко напълни една сламена кошничка с яйца и ми я подаде. Тръгнахме към обора, където ни чакаше Изабел. Тъй като събудихме кокошките, петлите започнаха да кукури-гат.

Единствената светлина идваше от една бледа крушка, която висеше от тавана на плевнята. Мексиканците бяха будни. Бяха запалили огън и се бяха скупчили около него, сякаш им беше студено. Аз вече се бях сгорещил от влагата.

Можех да доя кравата и обикновено сутрин това беше мое задължение. Но още бях изплашен от смока, а освен това бързахме, защото трябваше да бъдем на полето по из-грев-слънце. Баща ми за нула време издои цяла кофа, което би ми отнело половината сутрин. Занесохме яйцата и млякото в кухнята, където шетаха жените. Шунката вече беше в тигана и апетитното й ухание изпълваше въздуха.

Закуската се състоеше от пресни яйца, мляко, пушена шунка, горещи питки и по желание сорго. Докато жените готвеха, аз се наместих на стола, прокарах пръсти по влажната карирана мушама и зачаках чашата си с кафе. Това беше единственият разрешен от мама порок.

Баба постави чашата и чинийката пред мен, а после сложи до тях захарта и току-щр обрания от млякото каймак. Аз си сипах от тях в кафето, докато то не стана сладко като меласа, а после бавно го засърбах.

На закуска разговорите в кухнята бяха сведени до минимум. Беше вълнуващо да има толкова много непознати във фермата, но ентусиазмът беше задушен от мисълта, че ще прекараме следващите дванайсет часа прегърбени и изложени на слънцето и ще берем памук, докато пръстите ни не се разкървавят.

Ядяхме бързо, а петлите вдигаха врява в двора. Питките на баба ми бяха тежки, идеално кръгли и толкова горещи, че когато сложих парченце масло в средата на една от тях, то веднага се разтопи. Видях как жълтата бучица попива, а после отхапах едно залче. Майка ми признаваше, че Рут Чандлър прави най-хубавите питки на света. Толкова ми се искаше да изям две-три, като татко, но просто нямаше къде да ги побера. Майка ми изяде една, също като баба. Няколко часа по-късно, към средата на утрото, щяхме да спрем за малко под сянката на някое дърво или до ремаркето с памука, за да изядем останалите питки.

През зимата закуската беше дълга, защото нямаше какво друго да правим. През пролетта вървеше по-бързичко, защото трябваше да сеем, както и през лятото, когато се-чахме дърва. Но по време на есенната беритба, когато бързахме да изпреварим слънцето, ние ядяхме, без да губим време.

Поприказвахме малко за времето. На дядо не му излизаше от ума снощният дъжд, заради който бяха отменили мача на „Кардинале“. Сейнт Луис беше толкова далеч, че никой на масата освен дядо не беше ходил там, но все пак времето в града беше станало съществен фактор за прибирането на памука. Майка ми слушаше търпеливо. Аз не казах нито дума.

Баща ми беше чел алманаха и изказа мнение, че времето ще е благоприятно през целия септември. Октомври обаче изглеждал съмнителен. През следващите четири седмици трябваше да работим до изнемога. Колкото повече работехме ние, толкова по-усърдно щяха да работят и мексиканците, и семейство Спрюл. Така разбираше баща ми агитацията.

Стана въпрос и за надничарите. Това бяха местни хора, които ходеха от ферма на ферма и се опитваха да спазарят най-добрата цена. Повечето бяха наши познати от града. Миналата есен мис Софи Търнър, която преподаваше в пети и шести клас, ни оказа голяма чест, като избра да бере нашите земи.

Ние имахме голяма нужда от надничари, но те, общо взето, сами избираха къде да отидат.

Когато дядо преглътна и последния си залък, той благодари на жена си и снаха си за вкусната храна и ги остави да разчистят кухнята. Аз се затьтрих към верандата с мъжете.

Къщата ни беше обърната на юг, плевнята и нивите бяха на север и запад, а на изток първите оранжеви отблясъци плъзваха над равните поля в делтата на Арканзас. Скоро щеше да изгрее слънцето, нескривано от облаци. Ризата ми вече беше залепнала за гърба.

Към трактора ни беше прикачено ремарке и мексиканците се бяха качили в него. Татко отиде да поговори с Мигел.

— Добро утро? Как спахте? Готови ли сте за работа?

Дядо отиде да доведе семейство Спрюл.

Аз си имах място, точно между калника и седалката, откъдето с часове бях държал здраво желязната дръжка на чадъра, с който пазех шофьора, дядо или баща ми, докато карахме из полето, за да орем, сеем или торим. Заех мястото си и погледнах надолу към пълното ремарке. От едната страна бяха мексиканците, а от другата семейство Спрюл. В този момент се почувствах привилегирован, защото можех да се возя на трактора, а пък той си беше наш. Високомерието ми обаче щеше да се изпари съвсем скоро, защото сред стъблата памук всички бяха равни.

Бях любопитен дали горкият Трот ще дойде на полето. За брането трябваха две здрави ръце. Доколкото можех да преценя, Трот имаше само една. И все пак той беше тук, сепнал в края на ремаркето с гръб към всички останали, сам в собствения си свят. И Тали беше дошла, но не ми обръщаше внимание, а само гледаше към далечината.

Без да каже нито дума, дядо натисна съединителя и тракторът и ремаркето се люшнаха напред. Аз се озърнах да не би някой да е паднал. Зад кухненския прозорец се виждаше лицето на мама, която ни гледаше, докато миеше чиниите. Тя щеше да почисти кухнята, да прекара един час в градината си, а после да дойде при нас, за да работи цял ден на полето. Същото се отнасяше и за баба. Преди да се прибере памукът, никой не си почиваше.

Минахме край плевнята, дизеловият мотор боботеше, а ремаркето скърцаше. После завихме на запад към долните четирийсет акра, един парцел до реката. Винаги започвахме с долните четирийсет, защото като придойдеше, реката заливаше първо тях.

Наши бяха долните четирийсет и задните четирийсет. Осемдесет акра не са шега работа.

След няколко минути стигнахме до ремаркето за памук и дядо спря трактора. Преди да скоча на земята, погледнах на изток и видях светлините от нашата къща, която беше на по-малко от километър. Зад нея небето се съживяваше от ивици оранжево и жълто. Не се виждаше ни едно облаче, което значеше, че не се задават проливни дъждове. А също и че нямаше да има мира от прежурящото слънце.

— Добро утро, Люк — каза Тали, като мина край мен.

Едва успях да отвърна на поздрава й. Тя ми се усмихна, сякаш знаеше тайна, която никога нямаше да издаде.

Дядо не ни даде никакви напътствия, пък и нямаше нужда. Избери си ред в която посока искаш и почвай да береш. Никакво бърборене, никакво мотаене и никакви прогнози за времето. Без да кажат нито дума, мексиканците метнаха през рамо дългите си чували за памук, строиха се в една редичка и тръгнаха на юг. Хората от Арканзас отидоха на север.

За миг аз останах в полумрака на горещото септемврийско утро и погледнах един много дълъг и прав ред памук, който някак си беше определен за мен. „Никога няма да стигна до края“, помислих си и внезапно се почувствах уморен.

Имах братовчеди в Мемфис, синове и дъщери на двете сестри на баща ми. Те никога не бяха брали памук. Бяха гражданчета, живееха в предградията в хубави къщички и тоалетните им бяха вътре. Връщаха се в Арканзас само за погребения… и понякога за Деня на благодарността. Докато гледах моя безкраен бял ред, аз си мислех за тези братовчеди.

Две неща ме караха да работя. Преди всичко от едната страна беше баща ми, а от другата — дядо ми. Никой от тях не понасяше мързеливците. Трудеха се на полето от деца и аз трябваше да правя същото. Второ, на мен ми плащаха за брането също като на другите работници. Долар и шейсет на всеки петдесет килограма. А аз имах големи планове за тези пари.

— Хайде, почвай — каза твърдо баща ми.

Дядо вече беше поел сред стъблата и беше навлязъл три метра в реда си. Виждах силуета му и сламената му шапка. Чувах семейство Спрюл да си говорят през няколко реда от нас. Планинците пееха много и нерядко се чуваше как подхващат някаква тиха и тъжна песен, докато берат. Тали се смееше на нещо си и чудният й глас отекваше през полето.

Тя беше само с десет години по-голяма от мене.

Бащата на дядо се беше бил в Гражданската война. Името му беше Джеремая Чандлър и според семейните предания той едва ли не сам беше спечелил битката при Шайлоу, когато втората жена на Джеремая починала, той се оженил за трета, местна девойка, близо трийсет години по-млада от него. Няколко години по-късно тя родила дядо.

Трийсет години разлика между Джеремая и булката му. Десет между мен и Тали. Можеше да излезе нещо.

С тържествена решимост аз метнах триметровия чувал зад гърба си и нападнах първата разпукната кутийка памук. Реколтата беше влажна от росата и това беше една от причините да започнем толкова рано. През първия час, преди слънцето да се изкачи нависоко и да почне да прежуря, памукът беше мек и нежен в ръцете ни. По-късно, след като го изсипехме в ремаркето, щеше да изсъхне и да се чисти лесно от семената. Прогизналият от дъжд памук не можеше да се пусне в магана — нещо, което всеки фермер знаеше от горчив опит.

Берях колкото се може по-бързо, и с двете ръце, и тъпчех памука в чувала си. Трябваше все пак да внимавам. По някое време сутринта дядо, баща ми или и двамата щяха да проверят чувала ми. Ако оставях по много памук в кутийките, щяха да ми се карат. Строгостта им щеше да зависи от това колко близо е майка ми в момента.

Възможно най-сръчно малките ми ръце сновяха между стъблата и улавяха кутийките. Гледах да избягвам ръбовете, защото бяха остри и можеха да ме порежат. Хващах кутийката, изтеглях нишката и продължавах напред, макар да изоставах от татко и дядо.

Памукът ни беше толкова гъст, че стъблата от всеки ред се преплитаха. Удряха се в лицето ми. След случката със смока аз гледах в краката си при всяка стъпка около фермата ни и особено в полето, защото до реката имаше змии па-мукчийки. Бях видял много от задната част на трактора, когато оряхме и сеехме.

Не след дълго останах сам. Хората с по-бързи ръце и по-яки гърбове лесно можеха да задминат едно дете. Слънцето се бе превърнало в ярко оранжева топка и бързо се насочваше към мястото, откъдето щеше да прежуря цял ден. Когато дядо и татко се изгубиха от погледа ми, аз реших да направя първата си почивка. Най-близко до мен беше Тали. Беше през пет реда, на петнайсет метра от мен. Едва виждах избелялата й шапка през памука.

Под сянката на стъблата опънах чувала си, който след час бране беше потискащо плосък. Имаше няколко меки буци, но нищо съществено. Предната година от мен се очакваше да бера по двайсет и пет кила на ден и се боях, че тази норма ще се вдигне.

Лежах по гръб и гледах през стъблата гладкото синьо небе, молех се за облаци и си мечтаех за пари. Всеки август получавахме по пощата последния брой на каталога на „Сиърс и Роубък“ и малко събития бяха по-важни в този живот, поне в моя живот. Пристигаше в кафяв плик чак от Чикаго и баба държеше да стои в края на кухненската маса до радиото и семейната Библия. Жените разглеждаха дрехите и обзавеждането. Мъжете обръщаха внимание на инструментите и частите за коли. Аз обаче се спирах на най-важните раздели — играчките и спортните стоки. Правех си наум тайни списъци с коледни подаръци. Страхувах се да запиша нещата, за които мечтаех. Някой можеше да намери един такъв списък и да реши, че съм или безнадеждно алчен, или душевноболен.

На страница 308 от последния брой бяха сложили невероятна реклама за бейзболни якета. Почти всеки професионален отбор си имаше свое униформено яке. Най-удивителното в рекламата беше, че манекенът носеше яке на „Кардинале“, а снимката беше цветна. Кардиналско ярко червено, от някакъв лъскав плат. От всички възможни отбори някой невероятен мъдрец от „Сиърс и Роубък“ беше избрал да покаже тъкмо якето на „Кардинале“.

Струваше седем долара и половина плюс пощенските разходи. Имаше и детски номера, което представляваше допълнително затруднение, защото аз щях да порасна, а исках да нося якето до края на живота си.

Десет дни усилен труд и щях да имам достатъчно пари, за да си го купя. Сигурен бях, че никой не е виждал нещо подобно в Блек Оук, Арканзас. Майка ми каза, че е доста крещящо, каквото и да значеше това. Татко каза, че имам нужда от обувки. Дядо мислеше, че е прахосване на пари, но си личеше, че тайничко му се възхищава.

При първия най-малък студ щях да почна да нося якето на училище всеки ден, а в неделя на църква. Щях да го нося в града в събота като червена светкавица сред мрачните дрехи по тротоарите. Щях да го нося навсякъде и да събуждам завистта на всички деца в Блек Оук. И на немалко възрастни.

Те никога нямаше да имат шанс да играят за „Кардинале“. Аз, от друга страна, щях да стана известен в Сейнт Луис. Беше важно да започна да изглеждам подобаващо за ролята си.

— Лукас! — провикна се строг глас през тишината на полето. Наблизо зашумяха стъбла.

— Да, сър! — Скочих на крака и ръцете ми се стрелнаха към най-близката кутийка памук.

Изведнъж баща ми застана над мен.

— Какво правиш? — попита той.

— Пишках — отвърнах аз, без да спирам да бера.

— Много дълго, бе — каза той недоверчиво.

— Да, сър. От кафето е. — Вдигнах очи към него. Той знаеше каква е истината.

— Гледай да не изоставаш — каза татко, обърна се и тръгна.

— Да, сър — казах аз на гърба му, макар да знаех, че никога няма да го стигна.

Един триметров чувал като на възрастните побираше около трийсет кила памук, така че към осем и половина, девет мъжете бяха готови за теглене. Дядо и баща ми бяха на кантара, който висеше от края на ремаркето. Работниците вдигаха чувалите си и им ги подаваха. Вървите се окачваха на куките в долната част на кантара. Стрелката отскачаше като стрелка на голям часовник. Всички виждаха колко е набрал всеки отделен човек.

Дядо записваше данните в една тетрадка до кантара. После чувалът се вдигаше още по-високо и се изпразваше в ремаркето. Нямаше време за почивка. Щом ти хвърлят чувала, хващаш го, избираш си друг ред и изчезваш за още два часа.

Аз бях насред един безкраен ред памук, потях се, пържех се на слънцето, превит в раменете, опитвах се да движа бързо ръцете си и от време на време спирах, за да следя движенията на дядо и татко, та да мога евентуално да си позволя отново да подремна. Но така и не се отвори възможност да оставя чувала си. Вместо това продължавах напред, чаках чувалът да натежи и за първи път започвах да се питам дали наистина толкова ми трябва яке на „Кардинале“.

След като прекарах цяла вечност сам в полето, чух как тракторът запали и разбрах, че е време за обяд. Макар да не бях довършил и първия си ред, не се притеснявах, че не напредвам. Срещнахме се до трактора и видях Трот, свит на кълбо в ремаркето. Мисис Спрюл и Тали го потупваха. Отначало го помислих за умрял, но тъкмо тогава той взе, че помръдна.

— Слънчасал е — прошепна ми татко, като пое чувала ми и го метна през рамо, сякаш беше празен.

Аз го последвах до кантара, където дядо бързо го претегли. Цялата тази мъка за петнайсет кила памук.

Когато премерихме чувалите на мексиканците и семейство Спрюл, всички потеглихме към къщи. Обядът беше точно в единайсет и половина. Мама и баба тръгваха от полето един час по-рано, за да наготвят.

От мястото ми на трактора стисках дръжката на чадъра с издраната си лява ръка и гледах как работниците се друсат в ремаркето. Мисис и мистър Спрюл придържаха Трот, който все още беше блед и безжизнен. Тали седеше до него, простряла дългите си крака през пода на ремаркето. Бо, Дейл и Ханк сякаш пет пари не даваха за горкия Трот. Също като всички останали те бяха примрели от жега и готови за почивка.

От другата страна мексиканците седяха в редичка, рамо до рамо. Стъпалата им почти докосваха земята. Двама-трима нямаха нито обувки, нито ботуши.

Малко преди да стигнем до плевнята, видях нещо, на което отначало не повярвах. Каубой, който седеше в самия край на късото ремарке, бързо се обърна и погледна Тали. Тя явно очакваше погледа му, защото му отправи една от хубавите си усмивчици, подобна на онези, които получавах и аз. Макар той да не отвърна на усмивката й, личеше си, че е доволен.

Всичко стана за секунди и никой освен мен не видя.

Според баба и мама, които се бяха съюзили, следобедният сън беше жизненоважен за правилния растеж на всяко дете. Аз бях на тяхното мнение само когато беряхме памук. През останалата част от годината се борех срещу следобедния сън със същия ентусиазъм, с който планирах бейзболната си кариера.

Но по време на бране всички си почиваха след обяда. Мексиканците се наядоха бързо и се проснаха под един клен до плевнята. Семейство Спрюл изяде останалата шунка и питките и също си намери сянка.

Не ми разрешаваха да се кача на леглото, защото бях мръсен от полето, така че легнах на пода в стаята си. Бях уморен и схванат от работа. Мразех следобедното бране, защото винаги ми се струваше по-дълго, а и времето беше доста по-горещо. Веднага се унесох и когато се събудих половин час по-късно, бях още по-схванат.

Трот създаваше грижи в предния двор. Баба, която се смяташе за нещо като докторица, беше отишла да го прегледа, без съмнение с цел да забърка някой от ужасните си горчилаци и да му го излее в гърлото. Бяха го проснали на стар дюшек под едно дърво и бяха сложили на челото му мокра кърпа. Беше ясно като бял ден, че не може да се върне на полето, а мистър и мисис Спрюл не искаха да го оставят сам.

Те, естествено, трябваше да берат памук, за да спечелят пари, с които да преживяват. За разлика от мен. В мое отсъствие бе съставен план да ме накарат да остана при Трот, докато всички други работят в жегата още пет часа. Ако по някаква причина на Трот му станеше още по-зле, аз трябваше да притичам до долните четирийсет акра и да доведа най-близкия член на семейство Спрюл. Опитах се да покажа недоволство от това предложение, когато майка ми го разясни.

— Ами бейзболното яке? — попитах я аз с цялата загриженост, на която бях способен.

— Ще ти оставим предостатъчно памук — каза тя. — Само поседи с него този следобед. До утре трябва да се оправи.

Разбира се, имаше осемдесет акра памук, които трябваше да бъдат обрани два пъти през следващия месец. Ако не спечелех за якето на „Кардинале“, нямаше да е заради Трот.

Гледах как камионът пак потегля. Този път майка ми и баба ми седяха при работниците в ремаркето. То скърцаше и дрънчеше, докато се отдалечаваше от къщата покрай плевнята, надолу по полския път, и най-накрая се изгуби сред редовете памук. Не можех да спра да се чудя дали Тали и Каубой се гледат. Ако съберях смелост, щях да попитам мама.

Когато се приближих до дюшека, Трот лежеше напълно неподвижен, със затворени очи. Не си личеше да диша.

— Трот — казах високо аз, внезапно изплашен, че може да е умрял под мой надзор.

Той отвори очи, после много бавно седна и ме погледна. Озърна се, сякаш за да се увери, че сме сами. Сакатата му лява ръка не беше по-дебела от дръжка на метла и висеше от рамото му почти неподвижно. Черната му коса стърчеше във всички посоки.

— Добре ли си? — попитах аз. Още не го бях чувал да говори и ми беше любопитно дали може.

— Горе-долу — изръмжа той. Гласът му беше дебел, а думите завалени. Не можех да преценя дали има говорен дефект, или просто е уморен и замаян. Той продължи да се озърта, за да се увери, че всички са заминали, а на мен ми хрумна, че може да се е преструвал. Започвах мъничко да му се възхищавам.

— Тали обича ли бейзбол? — зададох аз един от стотиците въпроси, с които исках да го залея. Мислех, че въпросът ми е прост, но на Трот май му дойде в повече, защото моментално затвори очи и се отпусна на една страна, след което сви колене до гърдите си и отново задряма.

Лек ветрец люлееше върха на бора. Намерих меко, обрасло с трева местенце на сянка до дюшека и се изтегнах. Гледах листата и клоните високо горе и си мислех какъв късмет съм изкарал. Другите се пържеха на слънцето, а времето едва се влачеше. За миг се опитах да почувствам вина, но нищо не излезе. Късметът ми нямаше да трае вечно, така че реших да му се насладя както трябва.

Трот правеше същото. Докато той спеше като бебе, аз гледах небето. Скоро обаче ми доскуча. Отидох до къщата да взема една топка и бейзболната си ръкавица. Започнах да я хвърлям високо нагоре, над главата си, нещо, което можех да правя с часове. По едно време хванах седемнайсет топки подред.

През целия следобед Трот не се отлепи от дюшека. Щом се събудеше, сядаше и се озърташе, а после ме поглеждаше за миг. Ако се опитах да завържа разговор, той обикновено лягаше и продължаваше да спи. Поне не беше на умиране.

Следващата жертва на памуковото поле беше Ханк. Той се дотътри късно следобед, като вървеше бавно и се оплакваше от жегата. Каза, че трябвало да види как е Трот.

— Набрах сто и петдесет кила — заяви той, сякаш това би ме впечатлило. — После слънцето ме хвана. — Лицето му беше почервеняло. Той не носеше шапка, което показваше колко му е пипето. На полето всички глави бяха покрити.

Ханк хвърли един поглед на Трот, а после отиде зад камиона и взе да рови из кашоните като прегладнял мечок. Натъпка една студена питка в огромната си уста, след което се излегна под дървото.

— Донеси ми вода, малкият — изръмжа ми внезапно той.

От изненада не можах да помръдна. Никога не бях чувал планинец да дава заповеди на някой от нас. Чудех се как да постъпя. Но той беше голям, а аз само дете.

— Моля?

— Донеси ми вода! — повтори той с по-висок тон.

Сигурен бях, че някъде сред, техните неща има вода. Пристъпих несръчно към камиона. Това го ядоса.

— Студена вода, малкият! От къщата! Аз съм работил цял ден, а ти не си.

Изтичах в къщата, в кухнята, където баба държеше бидонче вода в хладилника. Ръцете ми трепереха, докато наливах от нея в една чаша. Знаех, че като разкажа на нашите, ще има неприятности. Баща ми щеше да си поприказва с Лион Спрюл.

Подадох чашата на Ханк. Той я пресуши бързо, примлясна и каза:

— Още една.

Трот седеше и ни гледаше. Аз изтичах обратно в къщата и отново налях вода. Когато Ханк изпи втората чаша, той се изплю до краката ми.

— Добро момче — хвърли ми чашата той.

— Благодаря — казах аз и я хванах.

— А сега ни остави сами — нареди ми той и легна на тревата. Аз се оттеглих в къщата и зачаках майка ми.

Който искаше, можеше да спре да бере в пет часа. По това време дядо връщаше ремаркето вкъщи. Другият вариант беше да останеш на полето до тъмно като мексиканците. Те имаха невероятен хъс. Можеха да берат, докато виждат кутийките, след което да изминат километър и половина с тежките си чували до плевнята, където стькваха малък огън и изяждаха по няколко тортили, преди да заспят дълбоко.

Останалите от семейство Спрюл се събраха около Трот, който успя да си придаде още по-болнав вид за краткото време, през което го преглеждаха. Щом установиха, че е жив и що-годе в съзнание, те бързо насочиха вниманието си към вечерята. Мисис Спрюл накладе огън.

След това баба се засуети около Трот. Изглеждаше дълбоко загрижена и мисля, че роднините му оцениха това. Аз обаче знаех, че тя просто иска да изпробва върху горкото момче някое от своите ужасни лекарства. Като най-малката налична жертва обикновено аз бях морското свинче за всеки току-що измислен от нея бъркоч. От опит знаех, че може да спретне такава отрова, че Трот да се изстреля от дюшека и да побегне като попарен. След няколко минути момчето заподозря нещо и започна да я наблюдава внимателно. Личеше си, че е дошъл на себе си. Баба прие това за знак, че няма нужда от лекарства, поне не веднага. Все пак го постави под наблюдение и реши отново да намине да го прегледа утре.

Най-неприятното ми задължение в късния следобед беше в градината. Смятах, че е жестоко да карат мен или което и да е друго седемгодишно момче да става преди изгрев, да работи на полето цял ден, а след това да го товарят с градинска работа преди вечеря. Но знаех колко е хубаво, че имаме такава красива градина.

По някое време преди да се родя, жените бяха отделили няколко местенца в къщата и извън нея и ги бяха обявили за свои. Не знам как майка ми беше получила цялата градина, но тя без съмнение си беше нейна. Баба никога не припарваше до мамината градина.

Намираше се от източната страна на къщата, на завет, далеч от кухненската врата, задния двор и кокошарника. Далеч от камиона на дядо и тесния черен път, където паркираха редките ни гости. Беше оградена с телена мрежа, висока повече от метър, опъната от татко под надзора на майка ми, за да държи надалеч елените и другите вредители.

Около оградата беше насадена царевица, така че щом затвориш разхлопаната порта с коженото резе, да пристъпиш в един таен свят, скрит зад стъблата на кукуруза.

Задачата ми беше да взема една сламена кошница и да вървя след майка си, докато тя обере всичко, което й се стори узряло. Мама също носеше кошница и постепенно я пълнеше с домати, краставици, тиквички, пипер, лук и патладжани. Говореше тихо, не точно на мен, а по-скоро на градината като цяло.

— Виж само царевицата, моля ти се. Другата седмица май ще я ядем.

— Добре.

— Тиквите ще узреят точно по Вси светии.

— Да.

Тя непрекъснато се оглеждаше за плевели, дребни нарушители на реда, които не оцеляваха за дълго в нашата градина. Майка ми спря, посочи с пръст и каза:

— Люк, отскубни онези буренчета там до пъпешите.

Оставих кошницата на пътечката и заскубах бясно.

Градинската работа не беше толкова тежка в края на лятото, колкото през пролетта, когато пръстта трябваше да се копае, а плевелите растяха по-бързо от зеленчуците.

Една дълга зелена змия ни накара да замръзнем за миг, след което изчезна сред боба. Градината беше пълна със змии, до една безвредни, но все пак змии. Майка ми не се боеше чак толкова от тях, ала гледахме да не им се пречкаме. Живеех в страх да не би да посегна към някоя краставица и да усетя как в ръката ми се забива остър зъб.

Майка ми обичаше това парче земя, защото си беше нейно — никой друг не го искаше. За нея то беше светилище. Когато къщата се препълнеше с хора, винаги можех да я открия в градината да говори на зеленчуците си. Тежките думи бяха рядкост в нашето семейство, но чуеха ли се, знаех, че майка ми ще изчезне в своето убежище.

Когато тя свърши с брането, едва мъкнех кошницата си.

Дъждът в Сейнт Луис беше спрял. Точно в осем часа дядо включи радиото, поигра си с копчетата и антената и ето ти Хари Кери, дрезгавия глас на „Кардинале“. Този сезон оставаха още около двайсет мача. Доджърс бяха първи, а Джайънтс — на второ място. Кардинале бяха трети. Това не се търпеше. Феновете на Кардинале, естествено, мразеха Янкис, а да се влачим след два други отбора от Ню Йорк в лигата беше непоносимо.

Дядо беше на мнение, че мениджърът Еди Станки трябвало да бъде уволнен още преди месеци. Когато Кардинале спечелеха, заслугата беше на Стан Мюжъл. Когато загубеха със същите играчи на терена, вината винаги беше на мениджъра.

Дядо и баща ми седяха един до друг на люлката. Ръждясалите й вериги скърцаха при всяко тяхно залюляване. Баба и мама чистеха боб и грах в другия край на верандата. Аз се бях разположил на предните стъпала, близо до радиото, гледах как панаирджийските изпълнения на семейство Спрюл привършват и чаках заедно с възрастните жегата най-сетне да намалее. Липсваше ми равномерното бръмчене на стария вентилатор, но знаех, че няма смисъл да повдигам въпроса.

Полека-лека разговора подеха жените, като заприказваха за църковни работи — есенния празник на баптистите и големия пикник. Едно момиче от Блек Оук се омъжваше в голяма църква в Джоунсбъро, явно за богаташко момче, и това трябваше да се обсъжда всяка вечер по един или друг начин. Не можех да си представя защо жените винаги се връщаха на същата тема ден след ден.

Мъжете нямаха буквално нищо за казване, поне нищо свързано с бейзбола. Дядо беше способен да мълчи с часове, а баща ми не падаше по-долу от него. Без съмнение се тревожеха за времето или за цената на памука, но бяха твърде уморени, за да се вайкат на глас.

На мен ми стигаше просто да слушам, да затворя очи и да се опитам да си представя Спортсманс Парк в Сейнт Луис, великолепния стадион, където се събираха по трийсет хиляди души, за да гледат Стан Мюжъл и Кардинале. Дядо беше ходил там и по време на сезона аз го карах да ми го описва поне един път седмично. Той твърдеше, че като видиш игрището, то сякаш започва да расте пред очите ти. Тревата била толкова зелена и гладка, че по нея можело да се играе на стъклени топчета. Пръстта по инфилда била идеално подравнена. Таблото с резултатите било по-голямо от къщата ни. Представих си всички онези щастливци, онези невероятни щастливци в Сейнт Луис, които можеха да гледат „Кардинале“ и да не берат памук.

Дизи Дийн, Инос Слотър и Ред Шьондийнст, всички велики играчи на Кардинале, целият легендарен отбор беше играл там. И понеже баща ми, дядо ми и чичо ми играеха тази игра, аз не се съмнявах нито за миг, че един ден ще покоря Спортсманс Парк. Щях да се нося по гладката трева пред трийсет хиляди фенове и лично да смажа гадните Янкис.

Най-великият играч на Кардинале за всички времена беше Стан Мюжъл и когато той застана до хоума във втория ининг, с човек на първа база, видях Ханк Спрюл да се промъква в тъмнината и да сяда в сянката достатъчно близо, за да чува радиото.

— Стан излезе ли? — попита майка ми.

— Да, мамо — отвърнах аз. Тя се преструваше, че се интересува от бейзбол, защото не разбираше нищо. А ако се правеше, че се вълнува за Стан Мюжъл, можеше да издържи всеки разговор по въпроса в Блек Оук.

Тихото пукане и мачкане на бобовите шушулки заглъхна. Люлката спря. Аз стиснах бейзболната си ръкавица. Баща ми смяташе, че гласът на Хари Кери става по-изразителен, когато Мюжъл излезе на терена, но дядо не беше убеден.

Първата топка за Пайрътс беше бърза и ниска. Малко питчери се осмеляваха да почват с бърза топка срещу Стан Мюжъл. Миналата година той водеше Националната лига с коефициент на удряне 0,355, а през 1952-ра загуби първенството на косъм от Франки Баумхолц от Къбс. Беше със страхотно хващане, силен и точен, а освен това тренираше усърдно всеки ден.

Имах бейзболна картичка със Стан Мюжъл, скрита в кутия от пури в чекмеджето ми, и в случай на пожар бих спасил първо нея.

Втората топка беше висок кървбол и вече едва ли не се чуваше как феновете стават от местата си, очаквайки топката да се разбие при удара в някой далечен край на „Спортсманс Парк“. Никой питчер не можеше да изостане от Стан Мюжъл и да оцелее. Третата топка пак беше бърза и Хари Кери се поколеба точно колкото да чуем удара на бухалката. Публиката избухна в аплодисменти. Аз затаих дъх и за части от секундата чаках Хари да ни каже накъде лети топката. Тя отскочи от стената в десния край на игрището и публиката загърмя още по-силно. Нашата предна веранда също не остана спокойна. Аз скочих на крака, сякаш така щях да видя игрището в Сейнт Луис. Дядо и баща ми се наведоха напред, докато Хари Кери крещеше по радиото. Майка ми успя да докара някакво възклицание.

Мюжъл се бореше със съотборника си Шьондийнст за първо място по двойни удари в Националната лига. Миналата година имаше дванайсет тройни, връх на върховете. Докато задминаваше втора база, едва чувах Хари Кери сред виковете на тълпата. Рънерът от първа база лесно отбеляза точка и Стан се пързулна в пръстта към трета база. Стъпалата му докосваха базата, нещастният трети бейзмен пое късно дошлата топка и я хвърли обратно на питчера. Видях как се изправи на крака, а тълпата полудя. После той изтупа с две ръце пръстта от белия си екип с яркочервен кант.

Мачът трябваше да продължи, но за семейство Чандлър, или поне за мъжете, важното беше минало. Мюжъл беше направил страхотен удар и тъй като нямахме кой знае каква надежда Кардинале да спечелят, ние се радвахме, когато можехме. Публиката се поуспокои, гласът на Хари поутихна и аз седнах обратно на верандата, като още виждах Стан на трета база.

Ако проклетите Спрюл не бяха тук, щях да се промъкна в тъмнината и да заема позиция на хоума. Щях да изчакам бързата топка, да я ударя също като своя герой, а после да хукна и да се плъзна към трета база, ей там в сенките, където се спотайваше чудовището Ханк.

— Кой печели? — попита мистър Спрюл някъде из мрака.

— Кардинале. Едно на нула. В края на втория ининг. Мюжъл току-що удари неспасяем троен хит — отвърна Ханк.

Като са такива бейзболни фенове, защо си запалиха огъня точно на хоума и си разпънаха парцаливите палатки около моя инфилд? Всеки глупак можеше да погледне предния ни двор и да види, че е създаден за бейзбол.

Ако не беше Тали, бих пратил по дяволите цялата им пасмина. Е, като изключим и Трот де. Наистина ми беше мъчно за горкото момче.

Бях решил да не повдигам въпроса за Ханк и студената вода. Знаех, че ако кажа на татко или на дядо, те сериозно ще се скарат на мистър Спрюл. Мексиканците си знаеха мястото; и планинците трябваше да знаят своето. Не можеха да искат нищо от къщата и не можеха да дават заповеди на мен или на когото и да било.

Ханк имаше най-дебелия врат, който бях виждал. Ръцете му също бяха огромни, но най-много ме плашеха очите му. През повечето време ми се струваха празни и глупави, но когато ми изкрещя да му донеса студена вода, те бяха присвити и пълни с омраза.

Не исках Ханк да ми се ядоса, нито пък татко да се кара с него. Татко можеше да набие всички освен може би дядо, който беше по-стар, но когато се наложеше, можеше да бъде по-хитър. Реших засега да оставя този случай настрана. Ако се повтореше, щях да бъда принуден да кажа на мама.

Пайрътс отбелязаха две точки в четвъртия ининг главно защото, според дядо, Еди Станки не сменил питчерите когато трябвало. После отбелязаха три точки в петия ининг и дядо толкова се ядоса, че отиде да си легне.

В седмия ининг горещината намаля точно колкото да ни убеди, че можем да поспим. Бобът и грахът бяха изчистени. Семейство Спрюл си бяха легнали. Бяхме изтощени, а Кардинале не правеха нищо. Не беше трудно да оставиш мача.

След като майка ми ме зави и казахме молитвите си, аз изритах чаршафите, за да мога да дишам. Слушах скрибуцащия хор на щурците, които си подвикваха през полето. Те ни изнасяха серенада всяка вечер през лятото, освен ако не валеше. Чувах и някакъв глас в далечината — някой от семейство Спрюл беше станал, може би Ханк тършуваше за последната питка.

Във всекидневната имахме голям вентилатор за прозорец, който теоретично трябваше да изсмуква горещия въздух от къщата и да го издухва навън, в задния двор. Работеше само през половината време. Една невнимателно затворена или блъсната от вятъра врата нарушаваше въздушния поток и можеше да си плуваш в собствена пот, докато заспиш. Вятърът навън някак си объркваше вентилатора и горещият въздух се прокрадваше в къщата, за да ни задуши. Вентилаторът често се разваляше, но все пак дядо се гордееше с него, пък и познавахме само две други семейства от нашата църква, които се радваха на подобен лукс.

Тази вечер като по чудо работеше.

Изтегнат в леглото на Рики, аз слушах щурците и се наслаждавах на лекия полъх по тялото си, докато лепкавият летен въздух се всмукваше към всекидневната, а мислите ми отлитаха към Корея, място, което се надавах никога да не вида. Татко не ми разказваше нищо за войната. Дори не споменаваше за нея. Имаше няколко славни приключения и подвизи на дядовия баща в Гражданската война, за които бях чувал, но щом станеше въпрос за нашия век, татко млъкваше. Аз исках да знам колко души е застрелял. Колко сражения е спечелил. Исках да вида белезите му. Да му задам хиляди въпроси.

— Няма да говориш за войни — предупреждаваше ме често мама. — Те са толкова страшни.

А сега Рики беше в Корея. Когато ни остави през февруари, три дни след деветнайсетия си рожден ден, валеше сняг. В Корея също беше студено. Толкова знаех от един репортаж по радиото. Аз бях в безопасност на топло в леглото му, докато той лежеше в някаква траншея под дъжд от куршуми.

Ами ако не се върнеше?

Този въпрос ме измъчваше всяка нощ. Представях си как умира, докато не заплачех. Не исках леглото му. Не исках стаята му. Исках Рики да се върне, за да тичаме до базите в предния двор, да хвърляме топки и да ловим риба в Сейнт Франсис. Той ми беше по-скоро батко, отколкото чичо.

Там убиваха момчета, и то много. Молехме се за тях в църквата. И в училище говорехме за войната. Рики беше единственото момче от Блек Оук в Корея, което придаваше на семейство Чандлър някаква особена важност, но тя не ме интересуваше.

— Имате ли новини от Рики? — беше големият въпрос, пред който се изправяхме всеки път, щом отидехме в града.

Нямаше значение дали отговорът е да, или не. Съседите ни просто се опитваха да покажат загриженост. Дядо не им отговаряше. Баща ми отвръщаше учтиво. Баба и мама говореха тихичко няколко минути за последното му писмо.

А аз винаги казвах:

— Да. Той скоро ще се върне.

Малко след закуска последвах баба по стъпалата към предния ни двор. Тя беше жена с мисия: доктор Бабка на сутрешната си визитация, щастлива, че в нейните ръце е попаднал автентичен болен.

Слънцето едва беше изгряло. Семейство Спрюл се беше скупчило около така наречената си маса и ядеше бързо. Ленивите очи на Трот се оживиха, когато баба каза добро утро и тръгна право към него.

— Как е Трот? — попита тя.

— Много по-добре — отвърна мисис Спрюл.

— Бива — каза мистър Спрюл.

Баба докосна челото му.

— Имаш ли температура? — настоя тя.

Трот енергично поклати глава. Вчера нямаше температура. Откъде-накъде тази сутрин ще има?

— Вие ли ти се свят?

Трот не беше сигурен какво иска да каже тя. Роднините му също не я разбраха. Аз предполагах, че постоянно му се вие свят.

Мистър Спрюл се намеси, като изтри с ръка капка сорго от ъгълчето на устата си.

— Мислим да го вземем на полето и да го оставим да седи под ремаркето на сянка.

— Ако е облачно, може и да бере — добави мисис Спрюл.

Явно вече бяха направили плановете за Трот.

По дяволите, помислих си аз.

Рики ме беше научил на няколко псувни. Обикновено тренирах в гората до реката, а щом приключех, се молех за опрощение.

Бях се настроил за още един ден мързел под сянката на дърветата в предния двор. Смятах да пазя Трот, докато играя бейзбол и си почивам.

— Може би — каза баба, като отвори едното му око с палец и показалец. Трот я изгледа уплашено с другото си око. — Аз ще съм наблизо — продължи разочаровано баба. На закуска я бях чул да казва на майка ми, че според нея е най-добре момчето да се лекува с голяма доза рициново масло, лимон и някаква черна билка, която тя гледаше в едно сандъче до прозореца. Като чух, спрях да ям. Това си беше редовният й номер и тя го беше изпробвала върху мен не един път. Беше по-страшно от операция. Оплакванията ми минаваха моментално, защото сиропът й ме прогаряше от езика до петите и не спираше да пари часове след това.

Веднъж беше забъркала някакво сигурно лекарство за дядо, който имаше запек. Човекът прекара два дни в клозета на двора, без да може да работи, и молеше за вода, която аз мъкнех напред-назад в една кана. Когато излезе — блед, изпит и доста по-слаб, — той тръгна решително към къщата. По-ядосан не го бях виждал никога. Родителите ми ме хвърлиха в камиона и отпрашихме на дълга разходка.

Баба отново обеща на Трот, че ще го наглежда през деня. Той не реагира. Беше спрял да яде и гледаше тъпо през масата горе-долу в посока към Тали, която се правеше, че не ме вижда.

Върнахме се вкъщи. Аз седнах на предните стълби и зачаках да зърна Тали, като тихо проклинах Трот за глупостта му. Може би отново щеше да припадне. Сигурно по обяд щеше да му призлее и пак щеше да се наложи да го гледам, докато лежи на дюшека.

Когато се събрахме при ремаркето, аз поздравих Мигел, а хората му излязоха от плевнята и заеха местата си от едната страна. Семейство Спрюл седна от другата. Баща ми едва се смести по средата между двете групи. Дядо караше трактора, а аз ги наблюдавах от чудното си гнезденце до седалката му. Особено се интересувах дали става нещо между омразния Каубой и обичната ми Тали. Нищо не забелязах. Всички бяха сънени, примижаваха и клюмаха и се ужасяваха от предстоящия ден слънце и къртовски труд. Ремаркето подскачаше и се люлееше, докато бавно прекосявахме белите поля. Като гледах безкрайния памук, не можех да си мисля за лъскавото червено яке на Кардинале. Мъчех се да си представя как великият Мюжъл и мускулестите му съотборници тичат по равната зелена трева на Спортсманс Парк. Опитвах се да ги видя всичките облечени в червено-бели екипи; някои без съмнение щяха да носят бейзболни якета също като онова в каталога на Сиърс и Роубък. Опитвах се да извикам тези картини, защото те винаги ми вдъхваха сили, но тогава тракторът спря и аз не можех да видя нищо друго освен високия памук, който се белееше по безкрайните редове и чакаше.

Миналата година Хуан ми беше разкрил удоволствието от мексиканската храна и особено от тортилите. Работниците ги ядяха три пъти дневно, затова предположих, че са вкусни. Веднъж обядвах с Хуан и хората му, след като бях ял вкъщи. Той ми направи две тортили и аз ги изгълтах. Три часа по-късно стоях на четири крака под ремаркето с памука и повръщах. Всички присъстващи роднини ми се накараха, начело с майка ми.

— Няма да ядеш тяхната храна! — нареди ми тя по-възмутено от всякога.

— Защо? — попитах аз.

— Защото не е чиста.

Изрично ми забраниха да ям всичко, приготвено от мексиканците. Това, разбира се, направи тортилите още по-вкусни. Отново ме хванаха, когато дядо пристигна неочаквано в обора, за да види как е Изабел. Баща ми ме замъкна зад бараката с инструменти и ме наби с колана си. Аз отказах тортилите за възможно най-дълго време.

Но сега у нас имаше нов готвач и нямах търпение да сравня неговата храна с тази на Хуан. След обяд, когато се уверих, че всички са заспали, аз се промъкнах през кухненската врата и небрежно се запътих към плевнята. Беше си опасничко, защото дядо и баба не спяха добре дори когато бяха капнали от умора.

Мексиканците се бяха изтегнали на сянка в северния край на двора. Повечето спяха на тревата. Мигел знаеше, че ще дойда, защото бяхме поговорили за малко рано сутринта, когато се срещнахме при кантара. Неговият чувал тежеше двайсет и осем кила, а моят осем.

Той клекна над въглените от слабия огън и ми загря тор-тиля на един тиган. Обърна я и когато покафеня от едната страна, добави тънък пласт салца — ситно нарязани домати, лук и чушки от нашата градина. Освен това салдата съдържаше халапеньо и накълцани чушлета, каквито не растяха в Арканзас. Мексиканците си ги внасяха сами в торбите си.

Двама-трима мексиканци се заинтригуваха от факта, че искам тортиля. Останалите се бяха отдали на сиестата. Каубой не се виждаше никъде. Изядох тортилята си изправен в ъгъла, откъдето се виждаше добре къщата и всеки евентуално идващ насам роднина. Тортилята беше лютива и пикантна и цапаше много. Не можех да открия никаква разлика между тортилята на Хуан и тази на Мигел. И двете бяха много вкусни. Мигел попита дали искам още една и аз спокойно можех да се справя с нея. Само че не ми се искаше да ги подяждам. Мексиканците бяха дребни, кльощави и бедни като църковни мишки, а миналата година възрастните ме хванаха, че ям от тяхната храна, и ме накараха да потъна вдън земя от срам. Баба беше достатъчно изобретателна, за да измисли греха да вземаш храна от по-бедните от теб. Ние като баптисти никога не се оплаквахме от липса на грехове, които да ни мъчат.

Благодарих на Мигел и се промъкнах обратно до къщата и предната веранда, без да събудя никой от семейство Спрюл. Свих се на люлката, сякаш цял следобед бях дрямал. Никой не помръдваше, но аз не можех да заспя. Отнякъде се появи ветрец и аз се размечтах за един мързелив следобед на верандата без памук за бране и без нищо за вършене освен може би риболов на брега на Сейнт Франсис и тренировки по бейзбол в предния двор.

Повечето ми приятели искаха да станат фермери като бащите и дядовците си. Представа си нямах защо. Може би защото дори и майките им бяха фермерки и само това си знаеха.

Следобед капнах от работа. Към края на деня закуцуках към ремаркето с памука, умрял от жега, жаден, плувнал в пот и с подути от вървите на чувала пръсти. Вече бях предал двайсет кила за деня. Нормата ми беше двайсет и пет, а аз бях сигурен, че в чувала ми има още пет. Надявах се майка ми да е близо до кантара, защото тя щеше да поиска да спра работа и да си ида вкъщи. Дядо и баща ми щяха да ме изпратят обратно на памука независимо от изпълнената норма.

Само те двамата имаха право да мерят чувалите и ако случайно бяха някъде навътре в редовете, човек можеше да си почине, докато се върнат при ремаркето. Не виждах нито един от тях и ме осени идеята да подремна.

Семейство Спрюл се беше събрало от другата страна на ремаркето, на сянка. Седяха върху големите чували памук, почиваха си и гледаха Трот, който, доколкото виждах, не бе помръднал на повече от три метра през целия ден, освен за да обядва.

Освободих се от връвта на чувала и отидох при тях.

— Как е Трот? — попитах.

— Ще се оправи — отвърна мистър Спрюл. Ядяха солени бисквити и виенски наденички, най-доброто за полето. До Трот седеше Тали, която не ми обърна никакво внимание.

— Имаш ли нещо за ядене, малкият? — попита внезапно Ханк. Влажните му очи блеснаха към мен. За миг се стъписах и не можах да отговоря. Мисис Спрюл поклати глава и заби поглед в земята. — Имаш ли? — настоя той, като премести тежестта си, за да застане право срещу мен.

— Ъъъ, не — успях да кажа аз.

— Искаш да кажеш „не, сър“, нали?

— Недей, Ханк — каза Тали. Останалите сякаш се отдръпнаха. Всички бяха свели глави.

— Не, сър — казах аз.

— „Не, сър“ какво? — Тонът му беше по-остър. Очевидно Ханк обичаше да се заяжда. Явно се беше случвало много пъти.

— Не, сър — повторих аз.

— Знаеш ли, че вие фермерите сте много надути? Мислите се за нещо повече от нас планинците, защото имате тая земя и ни плащате, за да я работим. Не е ли тъй, малкият?

— Стига толкова, Ханк — каза мистър Спрюл, но не звучеше много убедено.

Изведнъж ми се прииска да се появят дядо или баща ми. Готов бях тези хора да си тръгнат от фермата ни. Гърлото ми се сви, а долната ми устна затрепери. Бях обиден и унизен и не знаех какво да кажа.

Ханк нямаше намерение да млъкне. Облегна се на лакът и каза със злобна усмивка:

— Ние сме само едно стьпалце над мексиканците, нали така, малкият? Прости наемни работници. Банда диваци, които сами си варят уискито и се женят за сестрите си. Така ли, малкият?

Той спря за частица от секундата, сякаш наистина искаше да му отговоря. Изкушавах се да побегна, но вместо това просто забих поглед в ботушите си. Останалите може би ме съжаляваха, но никой не ми се притече на помощ.

— Нашата къща е по-хубава от вашата, малкият. Не ми ли вярваш? Много по-хубава.

— По-спокойно, Ханк — каза мисис Спрюл.

— По-голяма, с дълга предна веранда и ламаринен покрив без кръпки от смола. И знаеш ли още какво? Няма да повярваш, малкият, но нашата къща е боядисана. С бяла боя. Ти виждал ли си боя, малкият?

При тези думи Бо и Дейл, двамата, които рядко се обаждаха, започнаха да се кискат тихо, сякаш искаха да поздравят Ханк, без да разсърдят мисис Спрюл.

— Накарай го да млъкне, мамо — каза Тали и моето унижение беше прекъснато, макар и само за секунда.

Погледнах Трот. За моя изненада той се беше изправил на лакти и с широко отворени очи попиваше тази едностранна агресия. Май му харесваше.

Ханк се ухили глуповато на Бо и Дейл и те се разсмяха още по-силно. Сега вече и мистър Спрюл изглеждаше развеселен. Може би твърде често му бяха викали дивак.

— Що не си боядисвате къщите бе, селяци? — изкрещя ми Ханк.

Думата „селяци“ ги довърши. Бо и Дейл се разтресоха от смях. Ханк се кискаше шумно на собствената си шега. Още малко, и щяха да почнат да се пляскат по бедрата, когато Трот изкрещя колкото му глас държеше:

— Престани, Ханк!

Думите му бяха малко провлачени, така че „Ханк“ излезе малко като „Хаан“, но определено всички го разбраха. Стреснаха се и това сложи край на шегичката им. Всички се обърнаха към Трот, който гледаше Ханк с цялото отвращение, на което беше способен.

Аз едва се сдържах да не се разплача. Затова се обърнах и побегнах покрай ремаркето и по полския път, за да се скрия от погледите им. После се мушнах в памука и зачаках приятелски гласове. Седнах на горещата земя, заобиколен от високия памук, и за свой ужас заплаках.

Ремаркетата от по-хубавите ферми имаха брезент, който да придържа памука да не го отвее вятърът на път към магана. Старият ни брезент беше закрепен здраво, за да пази плодовете на труда ни, от които четирийсет кила бяха набрани от мен през последните два дни. Никой Чандлър не беше карал към магана с ремарке, от което да вали памук като сняг и да посипва пътя. Много други хора обаче го правеха и по това време на годината плевелите и канавките покрай шосе 135 бавно побеляваха, докато фермерите бързаха към магана с реколтата си.

Тъй като натовареното с памук ремарке беше по-голямо от самия камион, дядо караше с по-малко от трийсет километра в час. Дума не обелваше. И двамата трябваше да смелим вечерята си. Аз си мислех за Ханк и се опитвах да реша какво да правя. Сигурен съм, че дядо се тревожеше за времето.

Ако му кажех за Ханк, знаех съвсем точно какво ще се случи. Той щеше да ме замъкне в лагера на Спрюл и щеше да избухне ужасна караница; тъй като Ханк беше по-млад и по-едър, дядо щеше да държи в ръка някаква пръчка и с удоволствие щеше да я използва при най-малкия повод. Щеше да настоява Ханк да се извини и когато той откажеше, дядо щеше да почне с обидите и заплахите. Онзи щеше да го подцени и не след дълго пръчката щеше да заиграе. Ханк щеше да види звезди посред бял ден. Баща ми щеше да се принуди да прикрива фланговете на семейство Чандлър с пушката си. Жените щяха да бъдат на безопасно място на верандата, но майка ми отново щеше да се почувства унизена от побойническите навици на дядо.

Семейство Спрюл щеше да поближе раните си и да си събере парцаливия багаж. После щяха да тръгнат надолу по пътя към друга ферма, където щяха да ги оценят, а ние щяхме да останем без достатъчно работници.

И мен щяха да ме карат да бера още повече памук.

Затова не казах нито дума.

Движехме се бавно по шосе 135, колелата мачкаха памука, разпилян по пътя, а ние гледахме полята, където тук-там групи мексиканци продължаваха да работят, за да изпреварят здрача.

Реших просто да избягвам Ханк и останалите от семейство Спрюл, докато брането не свърши и те не се върнат в планините при прекрасно боядисаните си къщи, за да си варят уиски и да се женят за сестрите си. Някъде към края на зимата, като седнем край огъня и почнем да си приказваме за брането, аз най-сетне щях да сервирам на нашите всички провинения на Ханк. Имах предостатъчно време да изгладя разказа си и да го поукрася където трябва. Такава беше традицията в семейство Чандлър.

Все пак трябваше да внимавам, когато стигна до обидите за небоядисаната ни къща.

Наближавайки Блек Оук, минахме покрай фермата на Кленч, дома на Фой и Лавърл Кленч и осемте им деца, които сто на сто бяха още на полето, всички до един. Никой, нито дори мексиканците, не работеше повече от семейство Кленч. Родителите бяха истински робовладелци, но на децата сякаш им харесваше да берат памук и да изпълняват и най-досадните задължения по фермата. Живият плет около предния двор беше безупречно подкастрен. Оградите им бяха прави и нямаха нужда от поправка. Градината им беше огромна и приказно плодородна. Дори и старият им камион блестеше от чистота. Едно от децата го миеше всяка събота.

А къщата им беше боядисана, първата боядисана къща по шосето към града. Беше бяла, със сив кант по ъглите и ръбовете. Верандата и предните стълби бяха тъмнозелени.

Скоро след тяхната и всички други къщи наоколо бяха боядисани.

Нашата къща беше строена преди Първата световна война, когато никой не бил чувал за водопровод и електричество. Отвън беше покрита с дъбови дъски, вероятно отрязани на същата земя, която сега обработвахме. От времето дъските бяха избледнели до светлокафяво, горе-долу същия цвят като на другите фермерски къщи около Блек Оук. Нямаше нужда от боя. Дъските лесно се поддържаха чисти и в добро състояние, а освен това боята струваше пари.

Само че малко след като родителите ми се оженили, майка ми решила, че къщата има нужда от освежаване. Започнала да подработва баща ми, който искал младата му жена да бъде доволна. Родителите му обаче не били на същото мнение. Баба и дядо, с целия си земеделски инат, категорично отказали да обсъждат въпроса за боядисването на къщата. Официалната причина била цената, която възлизала на петдесет долара. Това било предадено на мама по баща ми. Нямало караници, нямало тежки думи. Само напрежението през една зима, когато четирима възрастни живеели в малка небоядисана къща и се опитвали да се държат любезно.

Майка ми си дала обет, че децата й няма да израснат във ферма. Искаше един ден да има градска къща с течаща вода, храсти около верандата и боядисани дъски, ако не и тухлена.

Боята беше болна тема във фермата на семейство Чандлър.

Като пристигнахме на магана, преброих пред нас единайсет ремаркета. Още двайсетина бяха изпразнени и паркирани от едната страна. Те принадлежаха на фермерите, които имаха достатъчно пари за две ремаркета. Можеха да оставят едното да се чисти през нощта, докато другото си стоеше на полето. Баща ми страшно много искаше второ ремарке.

Дядо паркира и отиде при група фермери. По позата им разбрах, че се притесняват за нещо.

Девет месеца маганът беше стоял без работа. Беше висока дълга четвъртита постройка, най-голямата сграда в областта. В началото на септември се оживяваше за реколтата. В разгара на беритбата работеше денонощно, като спираше само в събота вечер до неделя сутрин. Компресорите и фрезите гърмяха ритмично и се чуваха из целия Блек Оук.

Видях близнаците Монтгомъри да хвърлят камъни по плевелите до магана и отидох при тях. Поприказвахме си за мексиканците и за това колко памук е набрал всеки от нас. Беше тъмно и опашката от ремаркета се движеше бавно.

— Татко казва, че цената на памука падала — рече Дан Монтгомъри, като запрати един камък в тъмнината. — Разправя, че търговците в Мемфис смъквали цените, защото имало много памук.

— Реколтата е добра — казах аз.

Близнаците Монтгомъри искаха да станат фермери, като пораснат. Почти ги съжалявах.

Когато дъждовете залееха земята и отнесяха реколтата, цените скачаха, защото търговците в Мемфис не можеха да намерят достатъчно памук. Само че фермерите, разбира се, нямаха нищо за продан. А когато дъждовете ни помагаха и реколтата беше огромна, цените падаха, защото търговците в Мемфис имаха прекалено много памук. Бедните хора, които работеха на полето, не печелеха достатъчно, за да изплатят заемите си.

Все едно беше дали реколтата е добра или лоша.

Известно време приказвахме за бейзбол. Семейство Монтгомъри нямаха радио, така че познанията им за Кардинале бяха ограничени. Отново ги съжалих.

Когато си тръгнахме от магана, дядо мълчеше. Бръчките на челото му бяха свити по-нагъсто, а брадичката му беше малко издадена напред, по което разбрах, че новините са лоши. Предположих, че става въпрос за цената на памука.

Не казах нищо, докато напускахме Блек Оук. Когато светлините останаха зад нас, подадох глава през прозореца, за да може вятърът да блъска лицето ми. Въздухът беше горещ и застоял и аз исках дядо да кара по-бързо, за да се разхладим.

През следващите няколко дни щях да слушам по-внимателно. Щях да дам на възрастните време да си пошушукат, а после да попитам мама какво става.

Ако имаше лоши новини за фермерите, тя накрая щеше да ми каже.

Беше Тали, която ми се усмихваше. Това беше нейният начин да ми каже, че съжалява за вчера.

Като истински Чандлър бях способен на невероятен инат. Обърнах й гръб и се отдалечих. Казах си, че мразя всички от семейство Спрюл. Нападнах първия ред памук така, сякаш смятах да омета четирийсет акра преди обяд. След няколко минути обаче се уморих. Стоях изгубен в мрака сред стъблата и все още чувах гласа й и виждах усмивката й.

Тя беше само с десет години по-голяма от мен.