Чарлз Дикенс
Големите надежди (32)

Глава тридесет и втора

Един ден по време на заниманията с мистър Покет получих по пощата писмо, което ме развълнува дълбоко със самата си външност; защото макар и да не познавах почерка, отгатнах чия ръка го е писала. То беше без обръщение; никакъв „Драги мистър Пип, драги Пип, драги сър или драги еди-кой си“, а просто:

„Ще дойда в Лондон в други ден с обедния дилижанс. Струва ми се, че бе уговорено да ме посрещнете? Мис Хавишам във всеки случай е останала с такова впечатление, поради което ви пиша. Тя ви поздравява.

Естела“

Ако имах време, щях да си поръчам навярно няколко костюма по този случай; но тъй като време нямаше, бях принуден да се задоволя с тези, които имах. Аз загубих мигновено апетита си и нямах нито миг покой до настъпването на уречения ден. Впрочем и тогава не се успокоих; напротив, вълнението ми се засили и аз започнах да обикалям около спирката на Уд Стрийт в Чийпсайд още преди тръгването на дилижанса от „Синият глиган“ в нашия град. Знаех прекрасно, че колата още не е тръгнала, но все пак смятах, че не трябва да се отдалечавам от спирката за повече от пет минути; в такова умопомрачение бях прекарал първия половин час от четири-петчасовото чакане, когато Уемик се изпречи неочаквано пред мене.

— О-о, мистър Пип — каза той, — здравейте! И през ум не ми е минавало, че мога да ви видя насам.

Обясних му, че чакам някого, който ще пристигне с дилижанса, и попитах как са Стария и замъкът.

— Благодаря, всичко е отлично, особено Стария — каза Уемик. — Просто цъфти. А скоро ще навърши осемдесет и две години. Иска ми се в тоя ден да дам осемдесет и два изстрела, ако съседите нямат нищо против и ако топчето издържи. Впрочем този разговор не е за Лондон. Как мислите, къде отивам?

— В кантората — казах аз, защото той отиваше в тази посока.

— Не точно там, но наблизо — отвърна Уемик. — Отивам в Нюгейт. Имаме дело за ограбване на банка, та отидох да огледам мястото на престъплението, а сега трябва да разменя една-две думи с клиента.

— От вашия клиент ли е извършена кражбата? — запитах аз.

— Господ да ви е на помощ! Не, разбира се — отвърна съвсем сухо Уемик. — Но го обвиняват, че я е извършил. Така могат да обвинят и вас, и мене. Нали знаете, всекиго могат да обвинят.

— Но все пак не ни обвиняват — забелязах.

— Охо! — каза Уемик, като докосна леко с показалеца си гърдите ми. — Не сте вчерашен, мистър Пип! Бихте ли искали да надзърнете в Нюгейт? Имате ли време?

Имах толкова много време, че предложението му беше просто спасително за мене, макар и да беше несъвместимо със скритото ми желание да не отделям очи от спирката на дилижанса. Като смънках, че ще запитам дали има време да отида с него, аз влязох в бюрото и дълго измъчвах търпението на чиновника, докато узнах съвсем точно кога най-рано може да се очаква дилижансът, при все че вече знаех това не по-зле от самия него. После се върнах при мистър Уемик. Престорих се, че поглеждам часовника си, че съм изненадан от това, което виждам, и най-сетне приех предложението му.

След няколко минути стигнахме в Нюгейт и през караулната будка, по чиито голи стени бяха закачени окови и тъмнични наредби, влязохме в самия затвор. Затворите тогава бяха много занемарени: далеко беше още времето на прекаления поврат в обратната посока — последица на всяко обществено провинение и негово най-тежко и продължително изкупление. Така че злодеите не бяха настанени и хранени по-добре от войниците (да не говорим за бедняците) и понякога подпалваха тъмниците си с извинителната цел да подобрят вкуса на чорбата си^[1]. Когато Уемик ме въведе, беше време за свиждания. Един прислужник от кухнята обикаляше из двора с пиво; а затворниците, застанали зад решетките, си купуваха пиво и разговаряха с приятелите си; воняща, грозна, безредна, угнетителна гледка.

Стори ми се, че Уемик се движи между затворниците като градинар между цветята си. Тази мисъл ми мина през ум за пръв път, когато той видя една пръкнала се през нощта нова издънка и каза:

— О, капитан Том, и вие ли сте тук? Я гледай!

Или:

— А там зад бурето Черния Бил ли е? Не съм те виждал през последните два месеца. Как си?

А когато спираше пред решетките, затворил пощенската си кутия, и изслушваше — винаги насаме — разтревожения шепот на затворниците, Уемик ги гледаше така, като че искаше да разбере колко са израснали след последното му наблюдение и дали ще разцъфтят както трябва при гледането на делото.

Той беше много известен и доколкото разбрах, едно от служебните му задължения беше да е по-достъпен от мистър Джагърс, при все че ореолът на мистър Джагърс налагаше известна граница и в отношенията с него. Когато познаеше някой клиент, той кимваше, понаместваше с две ръце шапката си, стискаше пощенската кутия и пъхваше ръце в джобовете си. Веднъж-дваж изникнаха трудности относно размера на хонорара; в такива случаи мистър Уемик се отдръпваше колкото може по-назад от предлаганата недостатъчна сума, като казваше:

— Безполезно е, моето момче. Аз съм подчинено лице. Не мога да ги взема. Не се дръж така с един подчинен. Ако не можеш да събереш нужната сума, моето момче, обърни се към друг шеф на адвокатска кантора; знаеш, че такива има предостатъчно и сума, която не е подходяща за един, може да е напълно подходяща за друг, това мога да те посъветвам като подчинено лице. Не прави напразни опити. За какво ти са? А сега кой е следващият?

Така се движехме ние из оранжерията на Уемик, докато най-после той се обърна и ми каза:

— Обърнете внимание на човека, с когото ще се ръкувам.

Щях да го сторя и без това предупреждение, защото той не бе се ръкувал досега с никого.

Почти в същия миг в един ъгъл зад решетките застана снажен, съвсем изправен мъж (и сега го виждам пред себе си) в изтъркан зеленикав редингот, с някога румено, а сега избледняло лице и с блуждаещ поглед, въпреки старанието му да го задържи; той вдигна ръка към шапката си — нечиста и мазна като изстинала чорба, — сякаш полусериозно, полушеговито ни отдаваше чест.

— Здравейте, полковник! — каза Уемик. — Как сте, полковник?

— Добре, мистър Уемик.

— Направено бе всичко възможно, полковник, но доказателствата срещу нас бяха много силни, полковник.

— Да, сър… доказателствата бяха много силни… Но малко ме е грижа.

— Да, да — каза равнодушно Уемик, — няма защо да ви е грижа. — После се обърна към мене: — Този човек е служил на негово величество. Беше строеви офицер, но се откупи от военната служба.

— Така ли? — казах аз. А човекът погледна мене, след това някъде над главата ми, после наоколо, най-сетне прекара длан по устните си и се засмя.

— Мисля, че ще изляза оттук в понеделник, сър — каза той на Уемик.

— Възможно е — отвърна моят приятел. — Но нищо не се знае.

— Радвам се, че имах възможност да ви пожелая всичко най-добро, мистър Уемик — каза човекът, като протегна ръка между двете железа на решетката.

— Благодаря — каза Уемик, като му стисна ръката. — И на вас същото, полковник.

— Ако това, което имах, когато ме задържаха, не беше фалшиво, мистър Уемик — каза човекът с явно нежелание да отдръпне ръката си, — щях да ви помоля да приемете още един пръстен… в знак на признателност за вашите грижи.

— Ще се задоволя и с желанието ви — каза Уемик. — Впрочем вие имахте като че ли слабост към гълъбите. — Човекът погледна към небето. — Казаха ми, че сте имали чудесна порода гълъби, които се премятат във въздуха. Бихте ли могли да поръчате на някой приятел да ми донесе един чифт, ако не ви трябват вече?

— Ще бъде сторено, сър.

— Отлично — каза Уемик. — Ще бъдат гледани чудесно. Всичко най-добро, полковник. Прощавайте.

Те си стиснаха пак ръце, а когато се отдалечиха Уемик ми каза:

— Фалшификатор на монети, много голям майстор. Присъдата ще бъде изготвена днес и сигурно в понеделник ще я изпълнят. Но чифт гълъби са все пак движимо имущество.

При тези думи той се обърна назад и кимна на своето загиващо цвете, а след това, като тръгна към изхода, започна да се оглежда наоколо си, сякаш искаше да прецени с коя саксия най-добре ще го замести.

Когато излизахме от затвора през караулната будка, разбрах, че и надзирателите ценят моя опекун не по-малко от тия, които са поставени под техен надзор.

— Кажете, мистър Уемик — попита надзирателят, като ни задържа между двете обковани с желязо врати на будката, заключвайки грижливо едната, преди да отключи другата, — какво ще прави мистър Джагърс по онова убийство на крайбрежната? За случайно убийство ли ще го представи, или как?

— Защо не питаш него? — отвърна Уемик.

— О, как не! — каза надзирателят.

— Ето какви са тук, мистър Пип — забеляза Уемик, като разтвори пощенската кутия и се обърна към мене. — Какви ли не въпроси задават на мене, подчинения; но никога няма да ги видите да питат шефа ми.

— Да не би този млад джентълмен да се учи или да работи във вашата кантора? — попита надзирателят, като се усмихна на шегата на мистър Уемик.

— Ето го пак, виждате ли? — извика Уемик. — Нали ви казах! На подчинения задава втори въпрос още преди да е получил отговор на първия. Добре, да предположим, че мистър Пип учи или работи при нас, какво от това?

— Ако е така — рече надзирателят, като се усмихна пак, — той знае какъв е мистър Джагърс.

— Така, значи! — извика Уемик, като се обърна изведнъж шеговито към надзирателя. — А когато имаш работа с шефа ми, ти си безгласен като ключовете си. Пусни ни сега да излезем, стара лисицо, иначе ще го накарам да заведе против тебе дело за незаконно задържане.

Надзирателят се засмя, пожела ни всичко най-добро и остана да се смее зад остриетата на вратата, докато ние слизахме по стълбите към улицата.

— Обърнете внимание, мистър Пип — каза сериозно Уемик до самото ми ухо, като ме улови под ръка за по-голяма потайност, — най-доброто у мистър Джагърс е, че може да се държи на такава висота. Той е винаги недостъпен. Тази постоянна недостъпност отговаря напълно на необхватните му дарби. Оня полковник не би дръзнал да се ръкува с него, както и надзирателят не би дръзнал да го пита как възнамерява да води някое дело. А между тия хора и своята недостъпност той вмъква подчинения си… нали виждате?… И по тоя начин ги владее телом и духом.

Аз бях дълбоко поразен — и то не за пръв път — от хитростта на моя опекун. Да си кажа правата, от сърце желаех — и то не за пръв път — да имам друг опекун с по-малко дарби.

Разделих се с мистър Уемик при кантората на Литъл Бритън, където просители чакаха както винаги мистър Джагърс, и се върнах на поста си пред спирката на дилижанса с цели три часа пред мене. През това време си мислех непрекъснато колко е странно, че съм постоянно обкръжен от затвори и престъпления, още като дете ги срещнах една зимна вечер из самотните блата; срещнах ги още два пъти, когато те се появиха като някое избледняло, но не изчезнало петно; а сега придружаваха моето благополучие и издигане. Заедно с тези мисли си представях как прекрасната, млада, изтънчена и горда Естела идва към мене, представях си с отвращение контраста между тъмнината и нея. Съжалявах, че срещнах Уемик, че се съгласих да отида с него, че тъкмо днес и дъхът, и дрехите ми бяха пропити с въздуха на Нюгейт! Докато се разхождах назад-напред, аз отърсвах от краката и дрехите си праха на затвора, изхвърлих въздуха му от дробовете си. Като знаех кого посрещам, аз се чувствувах толкова омърсен, та ми се стори, че дилижансът пристигна много по-рано — преди да се отърва от оскверняващото съзнание за парника на мистър Уемик — и видях до прозореца лицето на Естела, която ми махаше с ръка.

Чия безименна сянка мина отново в този миг пред мене?