Чарлз Дикенс
Големите надежди (50)

Глава петдесета

Ръцете ми бяха превързани два-три пъти през нощта и отново сутринта. Лявата ми ръка беше доста обгорена до лакътя и малко по-леко при рамото; болеше ме много, но като си спомних как пламъкът се бе извил тъкмо към нея, бях благодарен, че съм се отървал само с това. Дясната ми ръка не беше толкова зле обгорена, та да не мога да движа пръстите си. И тя беше превързана, разбира се, но не така неудобно както лявата, която носех свита пред гърдите; а горното си палто можех да нося само наметнато върху плещите и вързано на врата. Косата ми беше опърлена от огъня, но главата и лицето не бяха засегнати.

След като отиде в Хамърсмит да съобщи на баща си, Хърбърт се прибра в жилището ни и през целия ден се грижеше за мене. Той беше незаменима болногледачка; в определени часове сваляше превръзките, потапяше ги в готовата разхладителна течност и ги поставяше отново с търпение и нежност, за които му бях дълбоко благодарен.

Отначало, когато лежах неподвижно на дивана, ми се струваше много мъчно, дори невъзможно да прогоня впечатлението от пламъците, от бързото им пращене и задушлива миризма. Ако задремех за миг, веднага се сепвах от писъците на мис Хавишам, която виждах да тича към мене с цял огнен стълб над главата си. С това душевно страдание се борех много по-мъчно, отколкото с физическото; Хърбърт го разбираше и правеше всичко възможно да отвлича вниманието ми.

Ни един от нас не заговори за лодката, но и двамата мислехме за нея. То личеше от мълчанието ни по тоя въпрос и от безмълвното съгласие, че ръцете ми трябва да бъдат излекувани не за седмици, а за часове.

Първият ми въпрос към Хърбърт бе, разбира се, дали всичко е наред в дома край реката. Когато той ми отговори напълно уверено и весело, че всичко е наред, до края на деня не се върнахме към тази тема. Едва привечер, докато сменяше превръзките ми, при светлината на огнището в притъмнялата стая, Хърбърт я засегна отново:

— Снощи, Хендел, прекарах цели два часа у Провис.

— Къде беше Клара?

— Милата! — каза Хърбърт. — Цялата вечер беше с Бухала. Щом го оставеше, той почваше да удря с бастуна си по пода. Съмнявам се все пак, че ще изкара още дълго време. С толкова ром и пипер… или пипер и ром… смятам, че краят на чукането наближава.

— И тогава ще се ожените, нали, Хърбърт?

— А как бих могъл другояче да се грижа за милото девойче?… Сложи ръката си на гърба на дивана, милото ми момче, а аз ще седна тук и ще извадя превръзката толкова внимателно, че няма да усетиш. Но заговорих за Провис. Знаеш ли, Хендел, че той е станал по-добър?

— Нали ти казах, че още миналия път ми се стори по-укротен.

— Да, каза ми. И наистина е така. Снощи беше много приказлив и ми поразправи още нещо от живота си. Спомняш ли си как замълча тук, когато спомена за някаква жена с която имал големи неприятности?… Заболя ли те?

Бях трепнал, но не от докосването на ръцете, а от думите му.

— Забравил бих, Хърбърт, но сега, като ми заговори, си спомних.

— Така! Заговори ми за ония години от своя живот, и то какви мрачни, сурови години! Да ти разправям ли? Или би се разтревожил сега?

— Непременно ми разкажи. От край до край.

Хърбърт се наведе да ме погледне по-отблизо, сякаш не можеше да си обясни защо му отговорих толкова бързо и нетърпеливо.

— Не ти ли гори главата? — запита той, като я докосна.

— Никак — отговорих аз. — Хърбърт, мили, разправи ми какво ти каза Провис.

— Изглежда — каза Хърбърт — … а превръзката измъкнах чудесно и сега ще поставя разхладителната… отначало ще поизтръпне, мили, но скоро ще ти стане по-добре… Изглежда, че жената е била млада, ревнива и отмъстителна; отмъстителна до крайност, Хендел.

— Как до крайност?

— До убийство… Да не изстудих много болното място?

— Не чувствувам. Как е убила? И кого?

В същност постъпката й може би не заслужава това ужасно име — добави Хърбърт, — но я съдили за убийство, мистър Джагърс я защищавал и Провис научил за пръв път името му именно чрез тази защита. Жертвата била пак жена, и то много по-силна; двете се борили в някакъв хамбар. Може да се спори коя е започнала и доколко почтено или непочтено са се борили; но краят е безспорен, защото жертвата била намерена удушена.

— И жената била призната за виновна?

— Не; оправдали я… Заболя ли те, мили Хендел?

— Надали някой би бил по-внимателен от тебе, Хърбърт. И така? По-нататък?

— Оправданата млада жена имала от Провис дете, което той безумно обичал. Същата вечер, когато съперницата й била, както ти казах, удушена, жената се явила за миг при Провис и се заклела, че ще погуби детето (което било при нея), за да му го отнеме завинаги; и изчезнала веднага… Нагласихме вече по-болната ръка, сега остава само дясната, а тя е по-лека работа. Но аз ще я наглася по-добре при тази светлина, защото, ако е по-светло, ръката ми ще трепва, щом видя по-ясно раните ти… А ти, моето момче, не мислиш ли, че дишаш малко тежко? Според мене дишането ти е ускорено.

— Възможно е, Хърбърт. И изпълнила ли е жената клетвата си?

— Сега настъпват най-мрачните дни от живота на Провис. Да, изпълнила я.

— Тоест той казва това.

— Разбира се, моето момче — отвърна изненадано Хърбърт и се наведе отново да ме погледне по-отблизо. — Всичко ми бе казано от него. Други сведения нямам.

— Да, разбира се.

— Провис не каза — продължи Хърбърт — добре ли се е отнасял с майката на детето си или зле; но тя била споделила четири-пет години от жалкия му живот, който той ни описа пред ей тая камина, и, изглежда, че е изпитвал към нея състрадание и снизходителност. Затова, като се страхувал да не го повикат да даде показания за погубването на детето и по този начин да я обрече на смърт, той се укрил (колкото и да му било мъчно за детето), не се мяркал, както каза сам, нито из улиците, нито около съда, където споменали мимоходом за някой си Ейбъл, когото жената ревнувала. След като я оправдали, жената изчезнала и той изгубил и детето, и майката.

— Искам да те попитам…

— Ей сега ще свърша, моето момче… Оня зъл дух Компейсън, негодник, какъвто няма втори по света, знаел, че Провис се укрил по онова време от даване на показания, знаел и защо е постъпил така и се възползувал от това, за да му плаща по-малко и да го кара да работи повече. Снощи разбрах, че това най-много е изострило омразата на Провис.

— Искам да те попитам — прекъснах го аз — нещо особено важно, Хърбърт: каза ли ти той кога се е случило всичко това?

— Особено важно ли? Чакай да си припомня тогава какво ми каза. Да, ето какво каза: „Преди двадесетина години, почти веднага след като почнах да работя с Компейсън.“ А ти на колко години беше, когато го срещна във вашите гробища?

— Трябва да съм бил в седмата си година.

— Така. Той каза, че случката е станала три-четири години по-рано и ти си му напомнял Жестоката загуба на момиченцето, което щяло да бъде на твоите години.

— Хърбърт — заговорих бързо аз след кратко мълчание, — как ще ме видиш по-ясно: при светлината на прозореца ли или от камината?

— От камината — отговори Хърбърт, като се приближи отново.

— Погледни ме.

— Гледам те, моето момче.

— Докосни ме.

— Докоснах те, моето момче.

— Нали не смяташ, че имам огън или че съзнанието ми е разстроено от снощната случка?

— Н-не, мили — каза Хърбърт, като ме изгледа внимателно. — Малко си възбуден, но инак съвсем на себе си.

— Знам, че съм на себе си. А човекът, когото крием край реката, е бащата на Естела.